№ 75
гр. Велико Търново, 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ГАЛИНА КОСЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20224000500107 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 4/10.01.2022 г., постановено по гр. д. № 260/2021 г. по описа на
Окръжен съд – Русе е осъдено ЗАД „Евроинс“ АД, гр. София да плати на Е. К. Р. от гр. Русе
сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение по чл. 432 от КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД
във вр. с чл. от 52 ЗЗД за причинени й неимуществени вреди от смъртта на Р. Г. Ц., починал
на 11.01.2018 г. в резултат от пътно-транспортно произшествие на 02.01.2018 г., настъпило
вследствие виновното и противоправно поведение на Ц. П. Х., управлявал лек автомобил
„БМВ 320 И“ с рег. № Р 72****, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
завеждане на иска - 15.04.2021 г. до окончателното й плащане, като е отхвърлен предявеният
иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 50 000 лв. до
120 000 лв. и иска за присъждане на лихва за забава върху тази сума, като неоснователен и
недоказан. С решението е осъдено ЗАД „Евроинс“ АД, гр. София да плати на адв. Г.М. Г. от
АК – Русе, на основание чл. 38 от ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 2 030 лв.
Осъдена е Е. К. Р. от гр. Русе да плати ЗАД „Евроинс“ АД, гр. София сумата от 647 лв.,
представляваща направени в настоящото производство съдебни разноски, съразмерно с
отхвърлената част на иска й. Осъдено е ЗАД „Евроинс“ АД, гр. София да плати по сметка на
1
Русенски окръжен съд държавна такса в размер на 2 000 лв.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от Е. К. Р., ЕГН ********** от гр. Русе,
**********, съд. адрес: гр. Русе, *********** против Решение № 4/10.01.2022 год.,
постановено по гр. д. № 260/2021 г. по описа на Русенски окръжен съд.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение в отхвърлителната му част е
неправилно. Излага се, че неправилно бил определен размерът на обезщетението за
претърпените от ищцата вреди, който се явявал крайно недостатъчен и в противоречие с
Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС.
Направено е искане да се отмени съдебният акт в обжалваната му част и да се
постанови друг, с който да бъде уважен предявените иск в пълния му размер. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от ЗД
„Евроинс“ АД, гр. София.
Постъпила е въззивна жалба и от ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София 1592, район Искър, *********, представлявано от Р. Б. – изп.
директор и Д. Д. - прокурист, чрез юриск. С.К. против Решение № 4/10.01.2022 год.,
постановено по гр. д. № 260/2021 г. по описа на Русенски окръжен съд.
В същата се излага, че решението, в осъдителната му част е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. На първо място, неправилна била преценката на
първоинстанционния съд, че ищцата е от кръга на лицата, които според Тълкувателно
решение № 1821.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ са материално
легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди причинени от смъртта
на техен близък. На следващо място се излага, че определеното от съда обезщетение по своя
размер не кореспондирало с принципа на справедливостта, тъй като съдът не отчел
критериите, посочени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и по какъв
начин те се съотнасят към определяне размер на застрахователното обезщетение.
Неправилно било решението и в частта, с която е присъдена законна лихва.
Направено е искане да се отмени съдебният акт в обжалваните му части и да се
постанови друг, с който да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Е. К. Р.,
ЕГН ********** от гр. Русе, **********, съд. адрес: гр. Русе, ***********.
Първоинстанционният съд е приел, че са установени всички правопораждащи
спорното материално право юридически факти, като съобразно уредените в чл. 52 от ЗЗД
критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди
от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на сумата от 50 000 лв.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
2
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбите, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове с правно основание
чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 409 от КЗ.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивните жалби,
а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна
разпоредба.
Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за
имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници
срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от
който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е
увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя
страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на
застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.
Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е
обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на
претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 10.12.2020
г. Е.Р. е предявила претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение в размер
на 120 000 лв., по които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в
срока по чл. 496).
Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр.
второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във
въззивните жалби и писмените отговори на въззивните жалби възражения. Следователно,
3
правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивните жалби, се
съсредоточава върху обстоятелството дали ищцата е от кръга на увредените лица, които
притежават право на застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени вреди
при смърт на близък, както и дали първоинстанционният съд правилно е приложил
критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне
размера на заместващото обезщетение.
В случая не е налице възражение на ответника за необоснованост на
първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да приемат за
установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че
чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС
– Ц. П. Х. е причинил смъртта на Р. Г. Ц. и че през релевантния период ответникът е
обезпечавал деликтната отговорност на процесния лек автомобил – управляван от Ц. П. Х.,
чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите. В т. см. - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа
констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на
първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт
пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на
съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.
Неоснователно е възражението на ответника за неправилност на
първоинстанционното решение, тъй като първоинстанционния съд е достигнал до извода, че
ищцата Е. К. Р., която живеела във фактическо съжителство с починалия при настъпване на
процесното застрахователно събитие е измежду кръга лица, които притежават субективното
право да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от
смъртта на техен близък.
Кръгът на лицата, материалноправно легитимирани да търсят обезщетение за
неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък, не е изрично уреден в закона.
Задължително за съдилищата разрешение е дадено с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018
г. по т. д. № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ, постановено с оглед задълженията на
българската държава по чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и
защитата на жертвите на престъпления. Съгласно цитираната разпоредба държавите-членки
гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат
решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок,
освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго
производство. За целите на директивата понятието „жертва“ е дефинирано в нормата на чл.
2, §. 1, б. „а“: физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно
или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от
престъпление; - членове на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от
престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. Б. „б“ на чл. 2,
4
§. 1 изчерпателно изброява лицата, които се считат за „членове на семейството“:
съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна
връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните
от жертвата лица.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС на РБ се прие, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. Обяви се за изгубило сила Постановление № 2/30.11.1984 г. на Пленума
на Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/1961
г. и № 5/1969 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други
възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.
В мотивите на тълкувателното решение е прието, че най-близките на починалия (по
смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят
пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални
болки и страдания от загубата му.
Кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се
определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите,
възходящите и съпруга. В Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС е визирано,
че има право на обезщетение за неимуществени вреди лицето, което е съжителствало на
съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак
(продължителна и трайна връзка), при условие, че това съжителство не съставлява
престъпление и не противоречи на правилата на морала.
Легална дефиниция на понятието „фактическо съжителство на съпружески начала“ се
съдържат в § 1, т. 18 от ЗПКОНПИ и § 1, т. 6 от ДР на ЗСВ – доброволно съвместно
съжителство на съпружески начала на две пълнолетни лица, по отношение на които не
съществува родство, представляващо пречка за встъпване в брак, което е продължило
повече от две години и при което лицата се грижат един за друг и за общо домакинство. В
съдебната практика се приема, че постоянното съвместно живеене не е задължителна
характеристика на брачната връзка и не е белег на фактическото съжителство.
От показанията на св. Д. Н. се установява, че от 2015 г. ищцата и Р. Ц. заживели
заедно, като били пример за идеална връзка и между тях имало огромна емоционална
близост, като това продължило до момента на смъртта му. Имали квартира в гр. Русе, но
ходели и в с. Тръстеник, където живеели през повечето време. Ищцата положила всички
5
усилия, за да го спаси, като след смъртта се затворила в себе си. Преди смъртта му
развивали и обща търговска дейност, но след това тя преустановила дейността, но
продължавала да изплаща кредита за тази търговска дейност.
Като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
съдът приема за безспорно установено, че Е. К. Р. и Р. Г. Ц. са живели фактически на
съпружески начала около три години преди инцидента. По изложените съображения, съдът
смята, че Е. К. Р. е живяла на съпружески начала с Р. Г. Ц. и е материалноправно
легитимирана да претендира обезщетение за претърпените вследствие на неговата смърт
неимуществени вреди, съобразно Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд.
На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са
пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта).
Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и
по-новата такава, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (напр. Решение № 184/08.11.2011 г.
по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на
ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на
обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към
случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да
се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че
съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив.
Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да
съобрази възрастта на увредения, общественото му положение и отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди.
При определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на
близък – в конкретния случай на фактически съжител, е необходимо да се отчете начинът на
извършването на противоправното деяние, претърпените от ищцата психически страдания
от загубата на близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в
страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – в началото на 2018 г.,
както и нормативно определеният лимит на обезщетението за настъпили неимуществени
вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” –
в размер на 10 млн. лева при причиняване на неимуществени вреди, независимо от броя на
пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 от КЗ – ред. ДВ, бр. 102 от 2015 г.). Тъй като
неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 от ЗЗД – по справедливост от съда.
При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че загубата на близък родственик (на 52 навършени години), към когото
ищцата е била силно привързана, ще я съпътства през целия й живот. Впоследствие тя ще
6
бъде лишена както от емоционалния контакт, така и от неговата морална подкрепа.
Следователно, болките и страданията, които ищцата ще продължи да изпитва от загубата на
починалия й съжител, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото
застрахователно обезщетение.
Както бе изяснено от свидетелските показания, ищцата и съжителят й са изградили
силна духовна връзка, като те са били привързани един към друг - взаимно са си били
морална опора, живеели са в едно домакинство, взаимно са се подпомагали ежедневно.
Свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от
свидетелите факти, показанията са житейски логични, не се опровергават от доказателства
по делото и съдът счита, че същите могат да бъдат кредитирани.
При съобразяване на посочените обстоятелства, въззивният съд приема, че исковата
претенция е основателна за сумата от 80 000 лв. за обезщетение за неимуществени вреди за
ищцата Е.Р..
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от Е. К. Р. от гр. Русе
против ЗАД „Евроинс“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до размер на 80
000 лв. В останалата си част предявеният иск е неоснователен и недоказан.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 409 от КЗ, имащ за
предмет присъждане на законна лихва за забава върху обезщетението за вреди.
В нормативната уредба в новия КЗ е възприет подхода да се разграничи
отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта, при регулиране
отговорността за неточното изпълнение във времево отношение изпълнение на
задължението да се заплати застрахователно обезщетение. Макар деликвента да е задължен
от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, застрахователят е отговорен за лихвите за
забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл. 493, ал.
1, т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 3 от КЗ, които предвиждат, че застрахователят
покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното
плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и
се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност –
застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост, е прието, че от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по
реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
В случая най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е
уведомен за настъпване на застрахователното събитие е 10.12.2020 г., от когато датира
заявлението на пострадалата за заплащане на обезщетение.
Предвид гореизложеното съдът приема, че претендираната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди, искана от 15.04.2021 г. (датата на предявяване на
7
исковата молба), е основателна, считано от 15.04.2021 г., така както е присъдена от
първоинстанционния съд до окончателното изплащане.
С оглед на гореизложеното обжалваният съдебен акт следва да се отмени в частта, с
която е отхвърлен предявеният иск за сумата от 50 000 лв. до 80 000 лв. и в частта за
разноските, като се постанови друг, с който да бъде уважен предявения иск в тази
отхвърлена част. В останалата обжалва част решението следва да се потвърди.
Съобразно направеното искане и изхода на спора пред въззивната инстанция ЗД
„Евроинс“ АД следва да заплати на адв. Г.М. Г. от АК – Русе направените по делото
разноски пред двете инстанции в размер на 5 860 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗА, съобразно
уважената част от иска.
Съобразно направеното искане и изхода на спора пред въззивната инстанция Е. К. Р.
от гр. Русе следва да заплати на ЗД „Евроинс“ АД, гр. София направените по делото
разноски пред двете инстанции в размер на 870 лв., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Предвид обстоятелството, че ищцата е освободена от заплащането на държавна такса
и разноски за производството на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати по сметка на бюджета на съдебната власт държавна такса
за производството пред първоинстанционния и въззивния съд в общ размер на 4 800 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 4/10.01.2022 г., постановено по гр. д. № 260/2021 г. по
описа на Окръжен съд – Русе, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Е. К. Р., ЕГН
********** от гр. Русе, **********, съд. адрес: гр. Русе, *********** против ЗД „Евроинс“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1592, район Искър,
*********, представлявано от Р. Б. – изп. директор и Д. Д. – прокурист иск за сумата от 50
000 лв. до сумата от 80 000 лв., както и В ЧАСТТА за разноските, вместо което
ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София 1592, район Искър, *********, представлявано от Р. Б. – изп. директор и Д. Д. –
прокурист да заплати на Е. К. Р., ЕГН ********** от гр. Русе, **********, съд. адрес: гр.
Русе, *********** сумата от 30 000 (тридесет хиляди) лева (допълнително, представляваща
разликата над 50 000 лв. до 80 000 лв.), причинени й неимуществени вреди от смъртта на Р.
Г. Ц., починал на 11.01.2018 г. в резултат от пътно-транспортно произшествие на 02.01.2018
г., настъпило вследствие виновното и противоправно поведение на Ц. П. Х., ЕГН
**********, управлявал лек автомобил „БМВ 320 И“ с рег. № Р 72****, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от завеждане на иска - 15.04.2021 г. до окончателното й
8
плащане, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във
вр. чл. 409 от КЗ.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4/10.01.2022 г., постановено по гр. д. № 260/2021 г. по
описа на Окръжен съд – Русе в останалата му част.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София 1592, район Искър, *********, представлявано от Р. Б. – изп. директор и Д. Д. –
прокурист да заплати на адв. Г.М. Г. от АК - Русе, *********** направените по делото
разноски пред двете инстанции в размер на 5 860 (пет хиляди осемстотин и шестдесет) лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА Е. К. Р., ЕГН ********** от гр. Русе, ********** да заплати на ЗД
„Евроинс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1592, район
Искър, *********, представлявано от Р. Б. – изп. директор и Д. Д. – прокурист направените
по делото разноски пред двете инстанции в размер на 870 (осемстотин и седемдесет), на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София 1592, район Искър, *********, представлявано от Р. Б. – изп. директор и Д. Д. -
прокурист, да заплати по сметка на бюджета на съдебната власт (по сметка на Апелативен
съд – Велико Търново) сумата в размер на 4 800 (пет хиляди и четиристотин) лв. -
представляваща държавна такса за производството пред двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9