РЕШЕНИЕ
№ 4674/01.11.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито
съдебно заседание, проведено на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието
на секретаря Ани Динкова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело
№ 2185 по
описа на съда за 2018 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени
от „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, с адрес:
***, чрез процесуалния му представител – адв. Росица Маврова, срещу С.Т.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр.
чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от ЗЗД да
бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца следните суми: сумата от 2000,00 лв., представляваща частичен иск от целия
в размер на 5834,77 лв., съставляваща главница по договор
за потребителски кредит № * г., сключен между „Ю.Б.” АД и С.Т.С., вземането по който
е прехвърлено на „Е.М.” ЕООД по
силата на договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от
датата на постъпване на заявлението
в съда – 01.12.2017
г. до окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 1000,00 лв., представляваща частичен иск от
целия в размер на 2728,40 лв., съставляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода 04.09.2012 г. –
18.01.2016 г., които суми са предмет на
заповед № * г., издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, ХІ състав.
В исковата
си молба ищецът „Е.М.” ЕООД излага, че в негова полза
е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, ХІ състав,
срещу която е подадено възражение от страна на
длъжника в срока по чл. 414, ал.
2 ГПК. Ето защо счита, че има
правен интерес от депозирането на настоящата искова
молба за установяване на претендираните вземания. Твърди, че на
04.09.2012 г. е сключен договор
за потребителски кредит между „Ю. Б.” АД /кредитор/ и ответника С.Т.С. /кредитополучател/,
по силата на който кредиторът
е отпуснал на длъжника кредит в размер на 5920 лв., със срок
на издължаване 84 месеца. Посочва, че след усвояване
на кредита ответникът не е извършвал редовни плащания на месечните
си вноски, поради което непогасеното
задължение по кредита е в общ размер на 8655.67 лв., от които
5834.77 лв. – главница,
2728.40 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва и 92.50 лв. – такси/разноски
по усвояване и обслужване на кредита.
Поддържа, че на 18.01.2016 г. е сключил договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ с „Ю. Б.” АД, по силата на който
е изкупил задължението, произтичащо от договора за потребителски
кредит. Твърди, че ответникът е редовно уведомен за извършената цесия с изпращането на писмо-уведомление от 17.08.2017 г. Счита, че последното е стигнало до знанието
на длъжника най-късно с връчване на настоящата искова
молба. Посочва, че кредитът е обявен
за предсрочно изискуем. В случай че изявлението за обявяване на
предсрочна изискуемост не е достигнало до знанието на
ответника, излага, че в заявлението по чл. 410 ГПК изрично е посочено, че претенциите са частични и представляват
падежирали вноски към 20.11.2017 г. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат
уважени. Претендира присъждане на сторените
в заповедното и в исковото производство разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
С.Т.С., чрез процесуалния му представител – адв. Д.Г. Поддържа становище за недопустимост на предявените искове поради липсата
на правен интерес от страна
на ищеца за воденето им.
Излага, че между страните не са налице
договорни отношения. Счита, че исковата
молба е подадена извън срока по
чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което моли
производството по делото да бъде
прекратено. По същество оспорва исковете като неоснователни.
Твърди, че претендираното задължение не съществува. Оспорва подписа на представения договор за потребителски
кредит и посочва, че не е подписвал
такъв. Поддържа, че не е усвоил
сумата по кредита. Оспорва наличието на правоотношение
между страните по делото, както
и начина на определяне на главницата
по процесния договор. Твърди, че не е редовно
уведомен за цесията, като кредиторът
не е приел предложеното от него изпълнение на договора, поради
което и същият е в забава по смисъла
на чл. 96 ЗЗД. Оспорва исковете по размер. В условията
на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна
давност на вземанията. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира разноски.
В о.с.з. страните поддържат изразените позиции по
спора, чрез процесуалните си представители.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:
Производството е с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, образувано по
искова молба за установяване на вземания, за които в полза на ищеца е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, ХІ състав. Едномесечният срок за предявяване на иска е спазен (видно от пощенското
клеймо на л. 29 – гръб от приложенот заповедно
производство).
За успешното провеждане на установителния иск с
правно основание чл. чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл.
9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от
ЗЗД в тежест на ищеца е
да докаже факта, че е приобретател по силата на
договор за цесия на съществуващо и изискуемо вземане на цедента
срещу ответника, произтичащо от договор за потребителски кредит, по което цедентът е изправна страна.
В случая видно от представения Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 18.01.2016
г. „Ю. Б.” АД (л. 23-77) е прехвърлило на „Е.М.”
ООД срещу уговорена цена
общ портфейл вземания, в който видно от Приложение към потвърждение за
извършената цесия (л. 78) фигурира вземане по Договор
за потребителски кредит № * г. с кредитополучател С.
Трендавилов С.. От текста на приложението се установява, че
прехвърленото вземането е в
достатъчна степен индивидуализирано, чрез посочване освен на номера на
договора, но така също и на
имената и ЕГН на длъжника, както и на размера на отделните компоненти на вземането, които изцяло съвпадат
с тези, за които на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС.
Възраженията относно ненадлежното съобщаване на цесията по реда на чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД се преценяват като неоснователни. Трайно е разбирането в съдебната
практика, че целта на
уведомяването по чл. 99 ал. 3 ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на
добросъвестно осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията, а
такива възражения изобщо не се правят в настоящия процес (Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.). След като
ответникът не релевирал възражение за извършено
погасяване преди датата на иницииране на съдебния спор, следва настоящата
искова молба да се зачете като уведомление по реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
Наред с това с оглед изричната
клауза на чл. 18, ал.1 от ДПК е видно, че ответникът се е съгласил задължението
му към банковата институция да бъде цедирано,
респективно релевираното с отговора по чл. 131 от ГПК
възражение за неизпълнение на задължението по чл. 26 от ЗПК на кредитора е
неоснователно.
В заключение съдът
приема, че договорът за цесия обективира валидно
възникнала облигационна връзка между страните по него и ищецът се явява
материално легитимиран да претендира вземанията по Договор за потребителски кредит № FL651965/04.09.2012 г.
От приложения по делото двустранно подписани оригинали на ДПК и погасителния план към него (л.
113-117) се установява, че между „Ю. Б.” АД (тогава „Ю. И Е. Д.Б.“ АД) и ответника С.Т.С. е възникнало валидно
облигационно отношение, по силата на което на последния е предоставена сумата
от 5920,00 лв. за пълно предсрочно погасяване на задълженията по Договор за
кредитна карта BG EUROLINE от 2005 г. (сключен между същите
страни) срещу задължение за връщане на сумата на 84 месечни вноски в рамките на
утвърдения от страните, при обща стойност на плащанията по кредита от 9399,24
лв. и ГПР от 15,67 %. В чл. 3, ал.1 е определен размерът на дължимата възнаградителна лихва – ГЛП от 13,200 % - 1,200 % за
първата година, а за всяка следваща ГЛП + 0,800 %.
От заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза (л.
135-143), кредитирано като обективно и компетентно дадено и неоспорено от
страните, се установява, че заемната сума в размер на 5920,00 лв. е усвоена по банкова сметка *** ***ка С.Т.С..
Не се е твърдяло друго, а и от заключението на ССчЕ става ясно, че след усвояване на
кредита ответникът е погасил сумата от 85,23 лв. за главница, 117,92 лв. за
договорна лихва, 0,82 лв. за обезщетение за забава и 6,00 лв. за такси. Следователно включително към настоящия момент 01.11.2019 г., при краен
падеж на задълженията 04.09.2019 г. ответникът е върнал на заемателя
незначителна част от усвоената главница и дължимата възнаградителна
лихва. Така независимо, че по делото не бе доказано редовното уведомяване на
ответника за настъпването на предсрочна изискуемост на процесния
кредит, доколкото в хода на делото е настъпил крайния падеж на всички задължения
по договора, а длъжникът не твърди и не доказва да е погасил същия, то с оглед
приетото в т.1 от ТР № 8 от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС следва
извода, че е налице неиздължен остатък от претенцията за главница в размер na 5834,77 лв. и възнаградителна лихва за периода 04.09.2012
г. – 18.01.2016 г. от 2100,45 лв.
По отношение на договорната лихва вещото лице, изготвило ССчЕ е констатирало, че банката не е предприела едностранно
изменение на уговорения лихвен процент. От друга страна съдът констатира, че
уговорения размер на възнаградителна лихва и годишния
процент на разходите така както са уговорени не влизат е противоречие с
изискването за добросъвестност при договарянето, като не нарушават и
императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит. Ответникът също не е
въвел доводи за нищожност на договорната клауза, с която се определя размера на
възнаградителната лихва, поради което този въпрос не
се нужда от детайлно обсъждане.
По възражението за давност направено с отговора на исковата молба: По отношение
на главницата приложима е петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, доколкото това задължение не е
периодично, противно на становището в отговора на исковата молба. Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението
поето от ответника е да внася анюитетните вноски за
погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно давността тече
отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която
плащането е било дължимо по отношение на финансовата институция. Целта на
института на погасителната давност е да се отрече правото на принудително
изпълнение на кредитор, който в определен в закона период от време е пропуснал
да извърши активни действия за събиране на вземането си. След като кредиторът е
имал възможност да предяви вземанията си веднага след настъпване падежа на
съответната вноски и същият е бездействал в срока по чл. 110 от ЗЗД, вземанията
му по вноските с настъпил падеж повече от 5 години преди подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК следва да се считат за покрити с давност (в този
смисъл решение по гр.д. № 6629/2013г. ВКС, IV ГО, решение по т.д. № 1153/2014г. на ВКС, II ТО; решение №83/26.05.2017г. по търг. дело № 50394/2016 ГК; решение
№161/08.02.2016 г. по търг. дело №1153/2014, 2 -ро ТК;
Решение по възз.т.д № 1457/2018 г. по описа на ВОС).
При разсрочено плащане на отпуснатия кредит, всяка погасителна вноска става
изискуема с настъпване на съответния падеж, поради което и падежиралите
вноски преди 01.12.2012 г. (5 години преди датата на
подаване на заявлението) се явяват погасени по давност. Така видно от
погасителния план размерът на дължимата главница обхванат от възражението за
давност възлиза на сумата от 91,05 лв.,
а при отчитане на извършеното плащане от 85,23 лв., този размер се фиксира
на 5,82 лв. Същият обаче е ирелевантен за изхода на
делото, доколкото предявената от ищеца претенция за главница е частична за
2000,00 лв., респективно исковата сума се съдържа в падежиралата
и непогасена по давност част от дължимата главница от 5828,95 лв.
По отношение на възнаградителната лихва
приложение следва да намери също петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, защото
по естеството си възнаградителната лихва представлява
цената, която заемополучателят плаща на
заемодателя за предоставените му парични средства, респ. тя се плаща независимо
от неизпълнението на главното задължение и се дължи и когато заетата сума е
върната от длъжника на падежа. И факта, че погасяването на възнаградителната
лихва е уговорено да става на определени вноски (подобно на главницата) по
приет от страните погасителен план, не му придава характер на периодично
вземане по смисъла на чл. 111, б.“в“ от ЗЗД, за да се приеме, че следва да е
приложима кратката тригодишна давност/ така Решение № 540 от 20.12.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 110/2011г., IV ГО, ГК/. Ето защо, следва да се приеме, че
възражението за давност е основателно за част от вземането- вноските, чийто
падеж е настъпил на дата преди 01.12.2012 г. или за сумата от 117,95 лв. , а при отчитане
на извършеното плащане от 117,92 лв., този размер се
фиксира на 0,03 лв. Същият обаче е ирелевантен за
изхода на делото, доколкото предявената от ищеца претенция за главница е
частична за 1000,00 лв., респективно исковата сума се съдържа в падежиралата и непогасена по давност част от дължимата за
периода 04.09.2012 г. – 18.01.2016 г. възнагарадителна лихва от 2100,42 лв.
В заключение следва да се приеме, че претенцията е основателна именно в
предвидените частични размери от 2000,00 лв. за главница и 1000,00 лв., поради
което исковете следва да се уважат изцяло.
С оглед изхода от спора, на страните следва да се присъдят изцяло сторените
по делото разноски в исковото и заповедното производство за запалтена
държавна такса от общо 130,00 лв.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.Т.С., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, с адрес: ***, сумата от 2000,00
лв., представляваща
частичен иск от целия в размер
на 5834,77 лв., съставляваща главница по Договор
за потребителски кредит № * г., сключен между „Ю. Б.” АД и С. Т.С.,
вземането по който е прехвърлено на „Е.М.” ЕООД по силата на договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 01.12.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 1000,00
лв., представляваща частичен иск от целия
в размер на 2728.40 лв., съставляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода
04.09.2012 г. – 18.01.2016 г., които суми са предмет на
заповед № * г., издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на
ВРС, ХІ състав,
на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл.
9, ал. 1 от ЗПК и чл. 99, ал. 1 от
ЗЗД.
ОСЪЖДА
С.Т.С., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Е.М.” ЕООД, ЕИК *, с адрес: ***30,00 лв., представляваща сторените съдебно-деловодни разноски в исковото производство и в заповедното по ч.гр.д. № * г. по описа на
ВРС, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: