№ 53
гр. Бургас, 26.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесети май
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Радостина К. Калиманова
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Радостина К. Калиманова Въззивно търговско
дело № 20242001000070 по описа за 2024 година
С решение № 9 от 12.01.2024 година, постановено по търг. дело №
388/2023 година по описа на Окръжен съд - Бургас, поправено с решение №
33 от 07.02.2024 година, „В.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище град Б.,
представлявано от Ц.М. - изпълнителен директор, е осъдено да заплати на
„С.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: к. к. С., Община
Несебър, представлявано от С.Е. - изпълнителен директор, сумата от 621 500
лева, представляваща обезщетение за ползване на водопроводна и
канализационна мрежа, осигуряваща предоставянето на водопроводни и
канализационни стоки и услуги на територията на к. к. С. - изток за периода
от 01.01.2021 година до 31.12.2021 година, ведно със законна лихва върху
главницата от 621 500 лева, считано от подаването на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за разликата до
предявения размер на обезщетение от 725 000 лева, както и сумата от 39
706.95 лева - мораторна лихва върху дължимото обезщетение за времето
20.03.2022 година - 04.11.2022 година, като е отхвърлен иска за разликата до
предявения размер на мораторната лихва от 45 715.28 лева. Присъдени са
разноски.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „В.”
1
ЕАД, ЕИК ***, чрез адв. Р. И. - САК, ЛНА **********, с адрес за връчване:
град София 1408, бул. „Витоша“ № 180, ет. 1, с която същото се обжалва като
неправилно и постановено в противоречие с материалния закон.
Навеждат се доводи, че страната е осъдена да заплати обезщетение за
вещи, които са извън предмета на иска, квалифициран като такъв по чл. 236,
ал. 2 от ЗЗД. Поддържа се направеното от страната възражение в отговора на
исковата молба за нейната нередовност поради липса на индивидуализация на
наетите вещи както в договора за наем, така и в петитума на предявения иск.
Сочи се, че страните по договора изрично са ограничили неговия предмет по
териториален признак, като ВиК съоръженията, находящи се извън
територията на к. к. С. - изток (като инвентарен № 3943), както и такива,
които не са съществували към датата на сключване на договора за наем
(инвентарен № 2886; инвентарен № 2887, инвентарен № 3885, инвентарен №
5429, инвентарен № 3979, инвентарен № 204001, инвентарен № 204002), не
били обхванати от него. За посочените ДМА се твърди, че неправилно
присъствали в приетото от съда заключение и било присъдено
съответстващото се обезщетение за ползването им. Въззивникът сочи, че в
процесния период е ползвал единствено недвижими вещи и съоръжения,
които са негови, държавна или общинска собственост и са му предоставени
на основание сключен на 25.02.2016 година договор между „В.” ЕАД и
„Асоциация ВиК Бургас“ ЮЛНСЦ.
Във въззивната жалба се поддържа, че ищецът не провел пълно и главно
доказване на факта кои са вещите, предмет на наемното правоотношение и
които наемателят продължил да ползва след прекратяване на договора за
наем, въпреки противопоставянето на наемодателя. Представеният частен
писмен документ „Справка за ДМА“ бил оспорен с отговора на исковата
молба, но тъй като не били ангажирани други доказателства, които да
преодолеят направеното оспорване, съдът не следвало да цени този документ,
както и заключението на вещото лице, основано на него.
Изразява се позиция, че са налице нарушения на императивната норма
на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, тъй като претендираното обезщетение многократно
надвишавало размера на наемната цена, въпреки, че по делото нямало
доказателства за реалната възможност на ищеца да получи ползи в
присъдения му размер като експлоатира лично или чрез трето лице
2
процесната ВиК мрежа.
Поддържа се направеното с отговора на исковата молба възражение за
забава на кредитора поради липса на съдействие от негова страна за обратно
предаване на вещта. Многократно през годините „В.” ЕАД канело „С.” АД да
получи наетите вещи, но получавало отказ. Цитират се приети по делото
писмени доказателства - констативен протокол от 15.03.2011 година, писмо-
покана от 17.03.2022 година с вх.№ на въззиваемото дружество В 94-00-
50/18.03.2022 година и становище на КЕВР, съдържащо данни за направено
възражение на искането на „В.” ЕАД да преустанови ползването на
процесната мрежа и тя да му бъде върната. Сочи се, че всяка покана от
длъжника да върне наетото се явява ново правно основание за забава на
кредитора. Същият сам се поставил в невъзможност реално да получава
приходи от процесната водоснабдителна мрежа, поради което нямало
основания за присъждане на обезщетение над размера на наемната цена,
уговорена в прекратения договор.
Във въззивната жалба се твърди също, че между страните в миналото са
били водени и други дела с подобен предмет, но в конкретния случай бил
налице териториален признак на договора. Възразява се на твърденията на
„С.” АД за наличието на сила на пресъдено нещо във връзка с процентното
изражение на обезщетението по предходни съдебни спорове между страните.
Сочи се, че при сега действащия процесуален закон т. нар. „решаващи
мотиви“ не се ползват със СПН и тя не се разпростира върху размера на
обезщетението за отделните периоди. Претенциите на „С.“ АД, че
обезщетението следва да се определя в размер на 50% от рентабилността
били отхвърлени в предходни съдебни процеси (в.т.д. № 253/2021година, №
183/2022 година, № 157/2022 година, всички по описа на Апелативен съд-
Бургас). Навеждат се оплаквания, че докато в договора за наем наемната цена
била определена само от рентабилността на една услуга - доставка на питейна
вода, в настоящото производство се претендирало обезщетение, многократно
надхвърлящо уговореното по договора, а именно 50% от чистия положителен
финансов резултат на трите услуги: доставка на питейна вода, отвеждане на
отпадните води и пречистването им. Аргументира се липса на основание за
заплащане на обезщетение от страна на „В.” ЕАД за това, че изпълнявал
нормативното си задължение да експлоатира пречиствателна станция „ПСОВ
Равда, к. к. „С.“, град Несебър“.
3
Въззивникът счита, че съдът не е обсъдил възражението му за ползване
на процесната мрежа на правно основание - императивни норми в Закон за
водите (ДВ бр.47/2009 година) и сключения с „Асоциация ВиК Бургас“
ЮЛНСЦ договор за стопанисване, поддържане и експлоатация на ВиК
системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и
канализационни услуги. Излагат се аргументи, че без значение какви активи
са описани в този договор, ако един актив бил публична държавна или
публична общинска собственост и предназначението му било ВиК, то „ВиК
Бургас“ имало законово основание за ползването му. От приложените по
делото удостоверение № 51/28.03.2018 година на Кмета на община Несебър и
разрешение за ползване се удостоверявало, че общинската администрация
предоставила на въззивника ползването на цялата общинска ВиК мрежа,
както и това, че Общината била възложител на реконструкцията на
процесната ВиК мрежа, ведно с въззиваемия - ответник, макар последният без
законово основание да вписал същата като свой материален актив. Сочи се
също, че „С.“ АД не се явявал собственик на ВиК мрежите на техническата
инфраструктура на територията на к. к. „С.“, включително улиците, алеите и
парковите зони, където били разположени тези мрежи. Въззивникът прави
критически прочит на административните актове във връзка със създаването
и функционирането на к. к. „С.“ във времето и извежда заключението, че не
съществува изричен властнически акт, с който съответното министерство като
принципал на „С.“ АД да предоставяло и включвало в имуществото му
публична собственост - улиците, мрежите на техническата инфраструктура и
парковата част в курортния комплекс. Твърди се, че в периода 2003 - 2008
година „С.“ АД съвместно с Община Несебър инвестирало свои средства и
средства от европейски програми за ремонт и възстановяване на част от ВиК
мрежата, разположена на територията на курортния комплекс, което му дало
основание неправомерно да впише тази водопреносна и канализационна
мрежа като активи в своя баланс. Въз основа на този баланс въззивникът
погрешно приел, че тази мрежа е собственост на „С.“ АД и сключил с него
договор за наем. Излагат се аргументи, че обстоятелството, че „С.“ АД
инвестирало, като подменяло и разширявало мрежите на техническата
инфраструктура, не означавало, че придобива същите в собственост, а само,
че има право на обезщетение от собственика в срок от 5 години от
извършване на подобрението и при условие, че правото не било погасено по
4
давност. Претендира се нищожност на сключения на 08.03.2005 година
договор за наем между страните по делото като противоречащ на закона с
предмет наемно правоотношение относно вещи извън гражданския оборот.
Като единствено преклудирана със сила на пресъдено нещо въззивникът
счита претенцията си за нищожност поради противоречие с чл. 28, ал. 1 от
ЗПСПК, но не и възраженията си, повдигнати с отговора на исковата молба по
настоящото дело, за които се твърди, че не са били разглеждани от съда и по
отношение на които не бил налице отхвърлителен диспозитив.
Моли се за отмяна на решението в обжалваната му част.
Претендират се сторените по делото разноски.
Препис от така депозираната въззивна жалба е бил изпратен на
ответната страна - „С.” АД с указание за възможността в посочения срок да
депозира писмен отговор. Такъв е постъпил с изразено становище за нейната
неоснователност.
Инвокира се наличието на решение № 184/12.01.2018 година по търг.
дело № 24/2017 година на ВКС, II т. о., в което със сила на пресъдено нещо
било потвърдено правото на „С.“ АД да получи обезщетение за
продължилото след прекратяване на действителния договор за наем от
08.03.2005 година въпреки противопоставянето му ползване от страна на
ВиК. ВКС приел, че след влизане в сила на първото съдебно производство
между страните за ползване на ВиК мрежата, се считали за установени и
всички факти, релевантни за съществуване на правото на обезщетение.
Въззиваемото дружество поддържа недопустимост на всички възражения на
въззивника по отношение нищожността на договора за наем, на факта на
сключването му, неговият обем, в т. ч. вида и обема на наемните вещи и
прекратяването му. Твърди се, че за насрещната страна съществувала
възможност да се защитава единствено с възражение по отношение на
ползването, което било единственият факт, индивидуално покриван за всеки
едногодишен период от съответното съдебно решение. „В.” ЕАД следвало да
установи липса на ползване през процесния едногодишен период или
ползване на годно правно основание.
По отношение оплакванията на въззивника за присъдено обезщетение
за вещи извън предмета на прекратения наемен договор се сочи, че
ползването било за комплекс от вещи, функциониращи като система, поради
5
което било ирелевантно придобиването на някои по-късно от датата на
сключване на процесния договор или редовната поправка и ремонт на част от
тях. Макар и не всички елементи от канализационната мрежа да се намирали
фактически на територията на к. к. „С.“ - изток, те можели да функционират
годно единствено в цялост и именно с цел обслужване и водоснабдяване на
комплекса - доставяне, отвеждане и пречистване на води бил сключен и
процесния договор. Напълно достатъчно било индивидуализирана вещта в
исковата молба по начина, по който била индивидуализирана в договора.
Поддържа се, че ВиК мрежата на „С.“ АД не е публична общинска
собственост и нямало как да бъде предоставена на въззивника от асоциации
по ВиК, за което същият не представил и никакви доказателства. Сочи се, че
по силата на чл. 19, ал. 1, т. 4 от ЗВ водостопанските системи и съоръжения,
включени в имуществото на търговски дружества, били тяхна собственост.
Правото на собственост на „С.“ АД върху процесната мрежа многократно
била потвърждавано от бившия директор на въззивното дружество и това
било ценено от съда като извънсъдебно признат факт. Липсвало проведено
насрещно доказване от негова страна, че ВиК мрежата била негова или
общинска собственост.
Размерът на присъденото обезщетение се сочи от въззиваемото
дружество като съответен на съдебната практика и приетото и неоспорено от
страните експертно заключение по отношение средния пазарен наем.
Твърдението на въззивника за липса на доказателства, че въззиваемият - ищец
имал възможност да ползва лично или чрез трето лице, било несъстоятелно.
Същото се счита за ноторно и неотносимо, тъй като въззивникът ползвал
мрежата и извършвал търговска дейност. Оспорена била само справката
ДМА, но не и счетоводните записвания за конкретни ДМА в баланса на „С.“
АД. Дори оспорена, същата като частен диспозитивен документ следвало да
бъде ценена от съда съвкупно с целия доказателствен материал по делото, в т.
ч. неоспореното от страната експертно заключение и служебно известните
факти на съда. Твърди се, че съвпадащите ДМА в счетоводствата на страните
и представения по делото договор с „Асоциация ВиК Бургас“ били извадени
от сметките и не формирали крайните изводи по стойности. В настоящото
производство съдът не държал преценка спрямо собствеността на
водопроводната и канализационна мрежа. Страните по делото били обвързани
от сила на пресъдено нещо по валидността на договора от постановените
6
съдебни актове по т. д. № 223/2010 година, № 54/2011 година, № 693/2013
година, № 597/2016 година, № 582/2018 година, № 667/2019 година и №
363/2020 година, т. д. № 364/2020 година, № 366/2021 година, № 365/2021
година, № 71/2022 година, всички по описа на Окръжен съд-Бургас.
Въззиваемото дружество оспорва доводите на въззивника за наличие на
кредиторова забава и сочи, че дори в момента въззивникът продължава
ползването и реализацията на приходи на повишените цени, които предлага, а
липсата на наемен договор налагала „С.“ АД да търпи вреди, като пропускало
възможността да отдава мрежата под наем.
Моли се за потвърждаване на обжалваното решение.
Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да
обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.
269 от ГПК, Апелативен съд - Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По отношение на наведените в жалбата съображения за неговата
неправилност, Бургаският апелативен съд, като взе предвид доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства поединично и в тяхната
съвкупност и съобрази и разпоредбите на закона, намира следното:
Установява се от представените към исковата молба доказателства, че
на 08.03.2005 година между страните в настоящото производство е бил
сключен договор със срок на действие до 31.12.2005 година, по силата на
който ищцовото дружество е предоставило водопроводната и
канализационната си мрежа и съоръженията към нея за ползване на ответното
срещу заплащане на наемна цена в размер на 50% от рентабилността,
разчетена в цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на
базата на инкасираната вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от
главния водопровод, собственост на дружеството-ищец. На основание чл. 11,
раздел V срокът на договора е бил удължаван до 31.12.2008 година.
С писмо изх. № И94-00-283/09.12.2008 година ищецът е уведомил
7
ответника, че прекратява взаимоотношенията между тях, произтичащи от
договора от 08.03.2005 година и същевременно му е отправил предложение за
сключване на нов договор, с начало на действие - 01.01.2009 година, както и
нова по размер наемна цена. Последният го е уведомил с писмо № 13413 от
06.01.2009 година, че не приема така направеното предложение за сключване
на нов договор. С писмо от 02.02.2010 година ищецът е поканил ответника да
му заплати там посочената сума, дължима за осъщественото от него ползване
на водопроводната и канализационна мрежа за периода от 01.01.2009 година
до 31.01.2010 година.
Налично е, също така, удостоверение от 28.03.2018 година, издадено от
Община Несебър, в което е посочено, че същата не възразява и е съгласна
ответното дружество да експлоатира и поддържа пречиствателната станция и
всички други съоръжения на техническата инфраструктура на В и К мрежите,
които съгласно ЗОС, ЗВ, ЗМСМА са общинска собственост и се намират на
територията на к. к. „С.“, както и че нейната администрация е била уведомена
за осъществената експлоатация и поддържането от страна на същото това
дружество на тази общинска собственост от 2010 година и до момента на
изготвянето му, не е изразявала несъгласие с това фактическо положение и не
се противопоставя същото да продължи да ползва тази общинска собственост
с цел задоволяване потребностите на потребителите на територията на
общината.
С влязло в сила решение №349 от 10.05.2014 година, постановено по
търговско дело №54/2011 година по описа на Бургаския окръжен съд
ответникът по делото е бил осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл.
236, ал. 2 от ЗЗД в размер на сумата, посочена в него, представляваща
обезщетение за ползването на водопроводната и канализационна мрежа на
територията на к. к. „С.“ - изток за цялата 2009 година. С влязло в сила
решение, постановено по търговско дело № 693/2013 година по описа на
Бургаския окръжен съд, ответникът е бил осъден да заплати обезщетение за
времето 01.01.2010 година до 31.12.2010 година и за времето от 01.01.2011
година до 31.12.2011 година. Решение № 114 от 18.10.2016 година по
търговско дело №216/2016 година по описа на Апелативен съд - Бургас и
потвърденото с него решение №186 от 07.06.2016 година по търговско дело
№184/2015 по описа на Окръжен съд-Бургас, с което са били отхвърлени
предявените от „ВиК“ ЕАД срещу „С.“ АД искове за установяване на
8
нищожност на сключения между страните договор за наем от 08.03.2005
година са обезсилени с решение № 184 от 12.01.2018 година по търговско
дело № 24/2017 година на ВКС, ІІ т. о. и производството по исковете е
прекратено поради преклудирането им с влязлото в сила решение по
посоченото по-горе търговско дело № 54/2011 година по описа на Окръжен
съд-Бургас.
Установява се още от доказателствата, че с нотариална покана рег. №
1401/2022 от 04.03.2022 година, том 1, акт № 70 на нотариус с рег. № 464 на
НК, с район на действие Районен съд-Бургас, ищецът е поканил ответното
дружество в тридневен срок да заплати обезщетение за ползването на
водопроводно-канализационната мрежа на к. к. „С.“ - изток за 2021 година в
размер на 725 000 лева, като в случай на неизпълнение е претендирал
законната лихва за забава от деня на получаване на поканата. Нотариусът е
удостоверил личното връчване на поканата на Г.Й.Тл като представител на
„ВиК“ ЕАД на 16.03.2021 година.
По делото, за установяване на правнорелевентните факти и в
съотвествие с отправените от страните в тази насока искания са допуснати и
извършени три експретизи. Вещото лице по хидротехническа експертиза
сочи, че процесната В и К мрежа предоставя следните услуги, а именно:
водоснабдяване за питейни нужди, такова за благоустройствени нужди,
водоснабдяване на публични сгради, вода за административни сгради,
здравни заведения, детски градини, обществена пералня, театри, хотели и
други, водоснабдяване за производствени нужди, съответно за
противопожарни нужди и приемане, изпомпване, пречистване и заустване на
отпадъчните води от горните видове водоснабдяване чрез канализация.
Категорично е невъзможно пречистване на отпадъчните води в
пречиствателните станции на ответника без ползването на ВиК мрежата на
ищеца относно отпадните води на к. к. „С.“ - изток. Канализационната
система, съставена от тръби, канални и помпени станции е разположена в к.
к. „С.“ - изток. Също там са всички останали съоръжения за водоподаване.
Тези от напорния резервоар, както и всички след КПС 10а (събирателна)
напорен канал, причествателна станция „Равда“ и заустващ канал в морето са
извън теритарията на последното.
Вещото лице по съдебно-икономическа експертиза в представеното и
9
прието заключение е посочило, че общата стойност (изграждане, реновиране,
поддръжка) на В и К мрежата на ищеца в к. к. „С.“ е в размер на 33 071 964.54
лева, а общата им балансова стойност към 31.12.2021 година е в размер на
20 529 911.51 лева. Начислените разходи за амортизация за периода
01.01.2021 година - 31.12.2021 година са в общ размер на 333 113.16 лева.
През процесния период разходите по предоставяне на В и К услуги в
счетоводството на ответника се отчитат в група 60 от сметкоплана на
дружеството на аналитични нива по направления (вода, канал и пречистване)
и видове дейности, но не се отчитат на аналитично ниво, инвидуализиращо
само процесната територия. Ответникът не е отчитал разходи на аналитични
нива по териториалното им извършване, тъй като за целите на неговата
дейност няма нужда от такова разделяне; разходите са се отчитали по
икономически елементи за цялата мрежа. В тази връзка в неговото
счетоводство не са отчетени на аналитично ниво разходи по предоставяне на
В и К услуги само в к. к. „С.“ през 2021 година. Съгласно наличните по
делото справки за разходи на ответника по предоставяне на В и К услуги в к.
к. „С.“ за периоди до 2009 година включително, чрез математическо
изчисление на средноаритметичната стойност, разходите по предоставяне на
В и К услуги в к. к. „С.“ - изток за 2021 година са изчислени в общ размер на
1 929 261.91 лева. Начислените приходи на ответника по предоставяне на В и
К услуги в к. к. „С.“ за 2021 година са в общ размер на 2 139 519 лева.
Финансовият резултат от дейността на ответника по предоставяне на В и К
услуги в к. к. „С.“ за процесния период е изчислен в размер на 210 257.09
лева, на база на тези данни, при което размерът на обезщетението като 50% от
положителния финансов резултат възлиза на сумата от 105 128.55 лева.
Експертът по съдебно-оценителната експертиза, след проучване на
всички книжа и документи от значение в тази насока е посочил, че пазарния
наем за 2021 година на елементите от ВиК мрежата, разположена на
територията на к. к. „С.“ - изток, съдържаща описаните ДМА по счетоводни
записвания - дълготраен актив на ищеца е в размер на 621 500 лева. Направил
е пояснение, че всички ДМА, за които е установено, че се дублират между
двете дружества са изключени, като по този начин са оценени само тези на
„С.“ АД; изключени са и такива активи (обекти), които се намират на
територията на к. к. „С.“.
При тези фактически обстоятелства, установени и от
10
първоинстанционният съд по горния начин, от последния са направени
правни изводи, които настоящата инстанция споделя изцяло, като на
основание чл. 272 от ГПК препреща към тях.
Безспорно се установява от събраните и представени по делото
доказателства, че страните в настоящото производство са били в
правоотношение по договор за наем на водопроводната мрежа и
съоръженията, намираща се на територията на к. к. „С.“ - изток. Той е бил
прекратен на 31.12.2008 година с изтичането на срока, за който е бил
сключен, след като за периода от 2005 година до посочения момент е бил на
няколко пъти продължаван. Същият е действителен и валидно е обвързвал
сключилите го дружества. В тази връзка следва да се отбележи, че с влязлото
в сила решение по търговско дело №54/2011 година по описа на Бургаския
окръжен съд възраженията за неговата нищожност са преклудирани, като
това се отнася за всички тях. Това именно е дало основание и на касационната
инстанция с решение №184 от 12.01.2018 година по търговско дело №24/2017
година да обезсили постановените от Бургаския окръжен съд и Бургаския
апелативен съд решения, с които са били отхвърлени предявените от „В.“
ЕАД срещу „С.“ АД искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с §7 от ЗМСМА,
чл. 8, чл. 11, чл. 19 от ЗОС за установяване нищожност на сключения между
страните договор за наем от 08.03.2005 година и евентуално съединения по
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 28 от ЗПСПК за установяване
нищожността на същия договор за наем и прекрати производството по
делото, образувано по тях.
Несъмнено е, също така, че през процесния период от време, а именно
2021 година ответното дружество е продължило да ползва вещта, предмет на
наемния договор след неговото прекратяване, поради което именно е налице
хипотезата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи, че
задължението за връщане на наетата вещ от страна на наемателя е установено
от закона с разпоредбата на чл. 23, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Връщането на
наетата вещ по смисъла на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД не е просто изоставяне на
същата, а акт предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на
доказване, каквото в случая не е проведено /така и в решение № 477 от
20.07.2010 година на ВКС по гражданско дело № 1081/2009 година, III г. о./. В
подкрепа на този извод следва да се разглежда и поддържаното и пред
11
настоящата инстанция възражение, че ползването от негова страна се
осъществява на различно правно основание, което именно му дава право на
това.
По въпроса относно предмета на договора и оплакването, че се
претендира обезщетение за ползване на вещи, попадащи извън неговия обхват
поради това, че не са на територията на к. к. „С.“, съдът намира, че следва да
бъде съобразена разпоредбата на чл. 2 от договора между страните, съгласно
който за временно ползване се отдава съвкупност от неиндивидуално
посочени вещи, представляващи водопроводна мрежа и съоръжения,
служещи за водоснабдяване на горепосочения курортен комплекс. Анализът
на възприетата от тях формулировка сочи, че те са определили като
индивидуализиращ белег предназначението на вещите, а не тяхното
местоположение, от което може да се заключи, че постигнатото договорно
съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към териториалния обхват на
комплекса. Това от своя страна прави поддържаното и пред настоящата
инстанция възражение от въззивника неоснователно.
Необходимо е във връзка с изтъкнатите от същия доводи и възражения
да се посочи, че притежанието, респективно липсата на правото на
собственост по отношение на вещта, предмет на процесния договор в
патримониума на ищцовото дружество е факт ирелевантен за претендираното
от него обезщетение. Константна е съдебната практика, че въпросът за
правото на собственост на наемодателя е без значение за иска по чл. 236, ал. 2
от ЗЗД. Нито в правната доктрина, нито в практиката на ВКС съществува
съмнение относно установеното в тези норми задължение на наемателя за
връщане на наетата вещ на наемодателя след прекратяване на договора за
наем и заплащане на обезщетение за ползването на имота след прекратяване
на наемния договор до връщане държането на имота, както и относно
облигационния характер на тези задължения, като задължението на наемателя
по чл. 233 от ЗЗД да върне наетата вещ след прекратяването на договора за
наем е такова само спрямо наемодателя и единствено последният е
легитимиран да иска изпълнението му. Дали бившият наемател упражнява
реална фактическа власт върху вещта или не след прекратяване на договора за
наем е без значение при иска с правно основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. При
положение, че не е доказал, че е върнал държането на вещта на бившия
наемодател, бившият наемател следва да заплати обезщетение по чл. 236, ал.
12
2 от ЗЗД /така и в решение № 230 от 31.03.2010 година на ВКС по гражданско
дело № 42/2009 година, IV г. о., определение № 332 от 19.06.2009 година на
ВКС по търговско дело № 160/2009 година, II т. о./. По тези доводи съдът
намира за несъстоятелно и възражението на въззивника за забава на
въззиваемия, включително при отчитане на безспорния по делото факт, че
последният няма лиценз за В и К оператор, а единствен такъв на територията
на к. к. „С.“ е той.
По отношение на твърдението, че е налице забава на кредитора, съдът
намира, че този въпрос не може да се пререшава. Това е така, тъй като
поканата, отправена на 01.03.2011 година от наемателя до наемодателя е
осъществена в период преди процесния. Значението на този факт е обсъдено в
съдебните решения, постановени по предходни водени между страните
процеси, поради което и същият е преклудиран от силата на пресъдено нещо.
Що се касае до писмо - покана от 17.03.2022 година с вх.№ на въззиваемото
дружество В 94-00-50/18.03.2022 година и становище на КЕВР, същите касаят
период от време, следващ процесния, поради което и се явяват неотносими
към настоящия спор и не следва да бъдат обсъждани.
За недоказано съдът намира твърдението на въззивника, че ползването
на водопроводната система и съоръжения е било продължено на правно
основание, различно от наемния договор и по-специално, че той ползва част
от мрежите на техническата инфраструктура на процесната територия, която е
негова собственост и тази, която е публична държавна и публична общинска
собственост, като се е позовава на договор, сключен между него и
„Асоциация ВиК Бургас“ за стопанисване, поддържане и експлоатация на
ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и
канализационни услуги от 25.02.2016 година. Преди всичко следва да се
отбележи, че по делото не са представени изброените в него приложения и
най-вече „Публични активи“ и „Обособена територия“. Освен това, липсва
проведено успешно доказване съоръженията, предмет на договора за наем да
са включени в договора, сключен от ответника по иска с „Асоциация по ВиК
на обособената територия“, обслужвана от „ВиК“ ЕАД, т.е. да е налице пълно
или частично тъждество между попадащите под неговото действие и тези по
процесния наемен договор обекти.
Така продължилото ползване на процесната В и К мрежа от наемателя
13
след прекратяването на договора на 31.12.2008 година, през цялата 2021
година и изрично изразеното противопоставяне от страна на наемодателя -
ищец сочи, че от този момент ползването на наетия имот е без правно
основание. Това държане на имота е неправомерно и дотогавашният наемател
дължи обезщетение за вредите, които търпи наемодателят на имота в резултат
на поведението му. От момента, след като договорът за наем е прекратен и
наемодателят е заявил изрично на наемателя, че се противопоставя повече да
ползва имота и следва да му го предаде, наемателят дължи обезщетение по
смисъла на цитираната по-горе норма на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.
Обезщетението има за цел да възмезди наемодателя за понесените от
него вреди вследствие на едностранно установеното от наемателя след
прекратяване на договора за наем продължаване на ползването. Съобразно
константата съдебна практика по чл. 290 от ГПК, при ползване на имот от
наемателя след прекратяване на договор за наем, обезщетението по чл. 236,
ал. 2 от ЗЗД следва да се определи в размер на пропусната полза, изчислена
на базата на средния пазарен наем за вещ от същия вид за съответния район и
период, ако същият надвишава по размер сумата на уговорената по договора
наемна цена, и обезщетението е претендирано за вредите над наемната цена,
дължима по договора, т. е. в общия случай обезщетението е в размер на
средния пазарен наем, като той не може да бъде по-нисък от уговорения
размер на наема по прекратения договор за наем.
Поради липсата на актуална счетоводна отчетност на разходите за
съответната територия, вещото лице по съдебно-икономическата експертиза
се е позовало на стари данни - до 2009 година, съобразно поставената му
задача. Изчислило е разходите и приходите като средноаритметична стойност
на разходите на ответника за процесната територия по години от 2005 до 2009
година, като е отчело и натрупаната инфлация след този период. Предложило
е вариант за размера на обезщетението като 50% от положителния финансов
резултат от дейността на въззивника през 2021 година, като е съобразило
стойност на същия, изведена от направените изчисления за съотношението
приходи/разходи, посочени по-горе.
Съдът намира, че механичното осъвременяване на старите разходи с
данните за инфлацията не съобразява диференцираното изменение в обема и
цените на отделните ВиК услуги в новите икономически условия. Наред с
14
това, предвид начина на водене на счетоводството на ответника, разходите
при него за предоставяне на В и К услуги са били отчитани икономически за
цялата мрежа, т е. какви са те точно за к. к. „С.“ през 2021 година не може да
бъде установено, поради което и достоверността на този вид изчисление е
поставена под съмнение, както и приел и окръжният съд.
При тези противоречиви данни следва да се приеме, че дължимото от
ответника обезщетение следва да се равнява на пазарния наем, както бе
посочено по-горе, по там изложените съображения, който наем възлиза на
сумата от 621 500 лева, съгласно заключението по обсъдената съдебно-
оценителска експертиза. В рамките на своята неоспорена компетентност
вещото лице е дало пълен и изчерпателен отговор на поставените му въпроси
от значение за делото, включително след запознаване с цялата информация и
документация в тази насока. При съпоставяне на така получената годишна
средна наемна цена за ползваната съвкупност от вещи с последния платен
наем по наемния договор за една година, а именно този за 2008 година -
35 790.19 лева, се налага извод, че ползите, от които наемодателят е бил
лишен поради продълженото ползване на обектите, следва да се съизмерят с
по-високата стойност, която той е пропуснал да получи като граждански
плод, поради това, че вещите не са му били върнати.
Предвид изложеното, въззивният съд приема, че ответникът „В.“ ЕАД
дължи на ищеца „С.” АД обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за 2021 година
в размер на 621 500 лева, поради което и правилно окръжният съд е присъдил
сума именно в този размер.
На основание чл. 84, ал. 2 от ЗЗД ответникът е изпадал в забава с
изтичането на три дни след връчването на 16.03.2022 година на нотариалната
покана за плащане и дължи обезщетение в размер на законната лихва, която
за периода от 20.03.2022 година до 04.11.2022 година - датата на завеждане на
исковата молба възлиза на сумата от 39 706.95 лева, съобразно посоченото и
възприето и от първоинстанционния
съд.
От изложеното до тук е видно, че изводите на двете инстанции
съвпадат, поради което и обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
15
Пред настоящата инстанция въззиваемият - ищецът е направил разноски
за адвокат в размер на 48 000 лева с включен ДДС, които с оглед изхода на
делото следва да му бъдат заплатени от ответната страна. Представени са
доказателства за тяхната реална направа, поради което и именно са налице
предпоставките на закона за възлагането им в тежест на въззивника. Разноски
в полза на последния не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и по изложените съображения, Бургаският
апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9 от 12.01.2024 година, постановено по
търг. дело № 388/2023 година по описа на Окръжен съд - Бургас, поправено с
решение № 33 от 07.02.2024 година.
ОСЪЖДА „В.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище град Бургас и адрес на
управление: ж. к. „П., представлявано от Ц.М. - изпълнителен директор да
заплати на „С.” АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: к. к. „С.“,
Община Несебър, представлявано от С.Е. - изпълнителен директор, сумата от
48 000 (четиридесет и осем хиляди лева) лв., представляваща направени от
него съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Настоящото решение подлежи на обжалване в едномесечен срок от
съобщението му на страните с касационна жалба пред Върховния касационен
съд на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16