Решение по дело №12318/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2208
Дата: 26 март 2019 г. (в сила от 26 март 2019 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20181100512318
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 21 септември 2018 г.

Съдържание на акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 26.03.2019 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12318 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 21.04.2018 год., постановено по гр.дело №62004/2017 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу П.С.А. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 389.01 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. /при допусната очевидна фактическа грешка при отразяване на началната година на процесния период, която е посочена като 2013 год./ в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.”***********и сумата от 12.60 лв., представляваща цена на извършената услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2013 год. до 30.04.2016 год. /при допусната очевидна фактическа грешка при отразяване на началната година на процесния период, която е посочена като 2013 год./, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №5872/2017 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в – 30.01.2017 год. до окончателното им изплащане, като са отхвърлени като неоснователни исковете за главници, представляващи стойност на доставена топлинна енергия, в останалата им част до пълния предявен размер, а исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 142.04 лв. – лихва за забава върху вземането за топлинна енергия и за сумата от 1.97 лв. – лихва за забава върху вземането за цена за услугата дялово разпределение, отнасящи се за периода от 15.09.2014 год. до 23.01.2017 год. – изцяло и ответникът П.С.А. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 449.59 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 70.72 лв.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил приел, че исковете за обезщетения за забава в размер на законната лихва са неоснователни поради това, че не било представено доказателство за публикуването на общата фактура на интернет страницата на дружеството. Съгласно клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 год., в сила от 12.03.2014 год., след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителни сметки, продавачът издавал за отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не заплащали обезщетение за забава съгласно чл.33, ал. 4 от Общите условия до изравняване на отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Ищецът ежемесечно удостоверявал публикуването в интернет страницата  на данните за дължимите суми за топлинна енергия в присъствието на нотариус, като за това били съставяни констативни протоколи. Ответникът не бил оспорил тези обстоятелства, като единственото му възражение било свързано с начина на изчисляване на потребеното количество топлинна енергия и определянето на нейната стойност. Не твърдял, че не му е известно, че има издадени фактури на посочената стойност или че ищецът не бил публикувал същите на интернет страницата. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата П.С.А. не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа; че ответникът е собственик на апартамент №46, находящ се в гр.София, ж.к.”***********, за който при ищеца е била открита клиентска партида №058264 и се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, както и че през процесния период между страните е съществувало правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Не се спори също така и относно количеството на доставената през процесния период топлинна енергия и нейната стойност, както и относно това, че е през този период е била извършвана услугата дялово разпределение и нейната цена.

Единственият спорен във въззивното производство въпрос е свързан с това дали ответникът е в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и извършената услуга дялово разпределение.

Съгласно действалите през периода от м.март 2014 год. до м.август 2014 год. Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.

Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. 

Настоящият съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните от първоинстанционния съд  изводи.

По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение през процесния период, поради което и при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да бъде посочено, че общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК. Неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основа, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК – в този смисъл  Решение № 67 от 6.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 898/2009 г., I т. о., ТК и Решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1893/2013 г., II т. о., ТК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                  

                                  Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.04.2018 год., постановено по гр.дело №62004/2017 год. по описа на СРС, ГО, 48 с-в, в обжалваната му част.

Решението не подлежи на обжалване.

ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 48 с-в, за преценка за провеждане на служебно производство по реда на чл. 247 ГПК.

 

 

 

                                                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                                                                                   

2/