Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 98
13.06.2016 г., гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Апелативен съд – Варна,
Гражданско отделение на първи юни, две
хиляди и шестнадесета година, в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Милен Славов
ЧЛЕНОВЕ: Петя Петрова
Мария Маринова
Секретар: В.Т.
Прокурор:
Като разгледа докладваното от
съдия П.Петрова въззивно гр.д. № 251 по описа на съда за 2016 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл ГПК и е образувано по въззивна жалба на Община
Варна, представлявана от кмета И.П., подадена чрез Е.Д. – ст.юрисконсулт в
дирекция „Местни данъци” при Община Варна, против решение № 187/18.03.2016 г.,
постановено по т.д. № 1594/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, в ОСЪДИТЕЛНАТА
МУ ЧАСТ, с която Община Варна е осъдена да ЗАПЛАТИ
на «ДАЯНА 67“ ЕООД /в
несъстоятелност/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
район „Витоша“, ул.“Кумата“ № 81 сумата от 56 000 лева, платена на
13.06.2006 год. по сметка на Община Варна такса за прехвърляне собствеността на
недвижим имот, придобит на публична продан по изп. д. № 4102/2003 год. по описа
на СИС при ВРС, V район, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на предявяване на исковата молба /04.03.2015 год./ до окончателното заплащане
на сумата, на основание чл.499, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и сумата от 1 941.94 лева,
съставляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска
и по сметка на Варненски окръжен
съд
сумата
от 2240 лева, представляваща дължима за
производството държавна такса, по арг. 620, ал.5 ТЗ.
Въззивникът е
навел оплаквания за недопустимост и за неправилност на решението на окръжния
съд в обжалваната му част, като е молил (само) за отмяната му и за присъждане
на разноските по делото. Изложил е следните съображения: спорът не е търговски
и недопустимо бил разгледан от окръжния съд по реда на гл. XXXII от ГПК
„Производство по търговски спорове”, като приложимото производство в случая
било това по гл. XVI, особени производства, раздел I „Прихващане и
възстановяване”, чл. 128 и сл. от ДОПК; съдът се произнесъл по непредявен иск,
доколкото ищецът претендирал възстановяване от общината на платения от него
данък при придобиване на имущество по възмезден начин, а съдът погрешно отъждествявайки понятията „данък” и „такса”
се произнесъл за възстановяване на такса за
прехвърляне собствеността на недвижим имот, придобит на публична продан на осн.
чл. чл.499, ал.1 ГПК; съдът не разгледал, като преклудирано, заявеното
от ответника в първото съдебно заседание възражение за погасяване на иска по давност; като не
прекратил производството, поради изтекла погасителна давност и липса на
процесуална предпоставка, съдът се произнесъл с недопустим съдебен акт.
Въззиваемият
„Даяна 67” ЕООД (в несъстоятелност), чрез пълномощника си адв. Р.М., е подал
писмен отговор на въззивната жалба, с който е оспорил същата с подробни
съображения по всяко от оплакванията, като е молил за оставянето й без уважение
с потвърждаване на решението на окръжния съд в обжалваната му част и присъждане
на сторените по делото разноски.
Въззивната
жалба е подадена в срок, от лице с правен интерес от обжалване на решението на
окръжния съд в осъдителната му част, като неизгодно за него, редовна е и
допустима. Отговорът на жалбата също е редовен.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция
страните, чрез своите процесуални представители, са поддържали съответно
въззивната жалба и отговора. В предоставения им от съда срок са представили
писмени бележки.
Съдът
на осн. чл. 269 от ГПК, след като извърши служебна проверка, намира обжалваното решение за валидно изцяло и
допустимо в обжалваната му част.
Претенцията
на ищеца «ДАЯНА 67“ ЕООД /в
несъстоятелност/ срещу община Варна е за
осъждането й да заплати сумата от 56 000 лева, внесена на 13.06.2006 год. като такса за прехвърляне
собствеността на недвижим имот, придобит от ищеца
на публична продан и възложен му с постановление за възлагане на недвижим имот
от 05.06.2006 г., от който имот впоследствие той е бил отстранен от трето лице,
установило собствеността си върху него в производство по чл. 108 от ЗС, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до
окончателното й изплащане,
както и за сумата
от 57 330,21
лева, представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, начислена
за периода от датата на плащане на сумата до датата на исковата молба, като предмет на настоящото въззивно производство е
само първата. Тя се основава на осъществена евикция, за която хипотеза законодателят в разпоредбата на чл. 499 ГПК
изрично е предвидил, че ако с влязло в сила решение бъде установено, че
длъжникът не е бил собственик на продадения имот, купувачът може да иска внесената
от него цена, ако тя още не е изплатена на взискателите, а ако е била
изплатена, той може да иска от всеки от тях, както и от длъжника това, което е
получил. И в двата случая купувачът има право на лихвите и разноските за своето
участие в проданта. Той има право също така да иска от общината и държавата
връщане на платените такси по прехвърлянето. С визираната разпоредба се урежда
възможността за възстановяване на неоснователното разместване на блага и тя почива
на института на неоснователното обогатяване, като правоотношението не е
административно по своя характер, а се развива между равнопоставени правни
субекти. Не само, защото законодателят в чл. 499 от ГПК е предвидил специална
норма, уреждаща правото на евинцирания купувач на публична продан да претендира
връщане на платените на общината такси (респ. данък, по съображенията по-долу) за
прехвърлянето на имота, но и защото в случая е неприложим реда по чл. 128 и сл. ДОПК за възстановяването й, възражението на ответника за неподведомственост на
спора на гражданския съд е неоснователно. Това е така, тъй като разпоредбата на
чл. 128 от ДОПК, на която ответникът се позовава, е поместена в раздел I „Прихващане и възстановяване” от
Данъчно-осигурителен процесуален кодекс” и урежда само недължимо
платените или събрани суми за данъци, а настоящият казус не е
такъв. В случая, данъкът за прехвърлянето на имота е бил дължим от купувача на
публичната продан, при възлагането му, и той е бил платен от него при съществуващо
задължение за това. Правото на възстановяване не е възникнало със самото недължимо
плащане, а произтича от възникването на новия юридически факт – осъществената
евикция. Не е в правомощията на административния орган, при провеждане на
процедурата по чл.128 и сл. ДОПК, да прецени наличието на този юридически факт
– осъществената евикция, като това е в компетентността на гражданския съд в нарочно
предвиденото от законодателя производството по чл. 499 ГПК. В този смисъл са и
изложените съображения от окръжния съд по допустимостта на иска, поради което и
постановеното решение в обжалваната му част не е недопустимо.
Неоснователни
са и оплакванията на въззивника за допуснати от първата инстанция процесуални
нарушения чрез разглеждане на делото по реда на производството за разглеждане
на търговски спорове. Ищецът е дружество в несъстоятелност и предявеният иск е
такъв за попълване масата на несъстоятелността, т.е. насочен е към увеличаване
патримониума на същия. Съдебната практика е безпротиворечива по въпроса, че
искове за попълване масата на несъстоятелността, предявени от дружество в
несъстоятелност, могат да бъдат както отменителните искове по чл. 647 ТЗ, така
и искове за обявяване нищожност на действия и сделки, целящи връщане на
имущество в масата на несъстоятелността или преки искове- за изпълнение на
договор, за плащане на задължение и др., чиято цел е да се реализират
вземанията на търговеца към трети лица и да се включат в имуществото на
несъстоятелния длъжник. Щом с осъдителния иск би се увеличила и възможността за
удовлетворяване на кредиторите, то той е насочен към попълване масата на несъстоятелността
и поради това правилно е бил разгледан от окръжния съд по реда на
производството по търговски спорове.
По
отношение на установената от първата инстанция фактическа обстановка, страните
не са спорили и тя е следната:
С постановление от 05.06.2006 год. на съдебния изпълнител по изп.дело № 4102/2013 год. по описа на
СИС при ВРС, на ищцовото дружество „ДАЯНА-67“ ЕООД е бил възложен недвижим имот, съставляващ хотел „ДИАНА“ в кк „Златни пясъци“ за сумата от 2 800 000 лева, като в постановлението
е било вписано, че местната такса от 2 % от продажната цена на имота е внесена
с вносна бележка с посочен номер. Приложена по делото, същата удостоверява
плащането на 13.06.2006 год. на 56 000 лева – „местна такса 2 %” в полза
на община Варна. С влязло в сила решение № 2952/27.10.2008 год., постановено по гр.д. №
10308/2007 год. на
ВРС е бил уважен, предявения от „Варбел“ ЕООД срещу „Даяна 67“ ЕООД иск по чл. 108 от ЗС и след
признаването на първия за собственик на възложения в изпълнителното
производство имот, ищецът е бил осъден да предаде владението му. С това решение
е осъществена евикция на купувача на публичната продан – ищец в настоящото
производство.
Съгласно разпоредбата на чл.499, ал.1, изр. последно ГПК,
отстраненият купувач има право да получи от общината
и държавата платените такси по прехвърлянето.
В случая, ищецът е заплатил в
полза на общината местен данък за прехвърлянето на имота в размер на сумата от 56 000 лева.
Независимо от некоректната формулировка на закона в чл. 499 ГПК, който си служи
с термина „такса”, безспорно характерът на плащането към общината за
придобиване на имот е такъв на данък (доколкото не се получава насрещна услуга
срещу плащането) и той е дължим по чл. 44, ал.1 ЗМДТ. Именно този местен данък за прехвърлянето на
имота има предвид законодателя в
разпоредбата на чл. 499 ГПК, като в тази насока са и съображенията, че други
„такси” за общината не се внасят в този случай, както и че понятието „такса”,
вместо „данък” е придобило популярност в обикновеното общуване. Принципно
правилни са развитите съображения на въззивника за разликата между такса и
данък, но неоснователни са черпените от това аргументи за неоснователност на
иска, вследствие използвания термин „такса” от законодателя.
В този
смисъл и при наличие на доказано по делото плащане от ищеца в полза на общината
на данъка в размер на 56 000 лв. за придобиването на имота, от който той е
бил съдебно отстранен, искът по чл. 499 от ГПК за възстановяване на сумата е
основателен и следва да бъде уважен изцяло. Ответникът следва да бъде осъден да
плати на ищеца сумата от 56 000 лв., ведно със законните лихви от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
Оплакването
за необсъждане от окръжния съд на възражението за изтекла погасителна давност
също е неоснователно, доколкото това възражение не е било заявено своевременно и
е преклудирано (то е направено от ответника едва в пледоарията по същество на
делото).
Като е
достигнал до идентичен правен извод за основателност на иска по подобни
съображения, окръжният съд е постановил правилно, в обжалваната му част,
съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.
С оглед
изхода от спора, и на основание чл. 78 от ГПК община Варна следва да заплати на
«ДАЯНА 67“ ЕООД /в
несъстоятелност/ сторените по делото разноски- заплатено адвокатско
възнаграждение. Заявеното възражение за прекомерност на същото, предвид неголямата
фактическа и правна сложност на делото, е основателно, поради което разноските
за адвокатско възнаграждение следва да бъдат намалени до минималния им, според Наредба
№1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
размер от 2 210 лв.
Община
Варна следва да заплати и дължимата за въззивното производство държавна такса в
размер на сумата от 1 120 лв.
По
изложените съображения, Апелативен съд гр.Варна,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
187/18.03.2016 г., постановено по т.д. № 1594/2015 г. по описа на Варненския
окръжен съд, в ОСЪДИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ, с която Община Варна е осъдена да ЗАПЛАТИ на «ДАЯНА 67”
ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, район „Витоша“, ул.“Кумата“ № 81 сумата от 56 000 лева, платена
на 13.06.2006 год. по сметка на Община Варна такса за прехвърляне собствеността
на недвижим имот, придобит на публична продан по изп. д. № 4102/2003 год. по
описа на СИС при ВРС, V район, ведно със законната лихва върху главницата от датата
на предявяване на исковата молба /04.03.2015 год./ до окончателното заплащане
на сумата, на основание чл.499, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, както и сумата от 1 941.94 лева,
съставляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от иска
и по сметка на Варненския окръжен
съд сумата
от 2240 лева, представляваща дължима за
производството държавна такса, по арг. 620, ал.5 ТЗ.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ВАРНА ДА ЗАПЛАТИ на «ДАЯНА 67“ ЕООД /в
несъстоятелност/, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, район „Витоша“, ул.“Кумата“ № 81 сумата
от 2 210 лв.,
съставляваща сторените във въззивното производство разноски за заплащане на
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ВАРНА ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Варненския
апелативен съд сумата от 1 120 лева, представляваща дължима за въззивното производство
държавна такса.
Решението
може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчването на
препис от него на страните и при условията на чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: