№ 33 / 17.1.2019 г.
Р Е Ш Е Н И Е
17.01.2019 година
град Монтана
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД - МОНТАНА, втори граждански състав в публично заседание на седемнадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ МЛАДЕНОВА
при секретаря Димитър Цветанов и в присъствието на прокурора….…, като разгледа докладваното от съдията МЛАДЕНОВА гр.д.№ 1795 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД и при условията на евентуалност във връзка с чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД.
Ищецът К.И.Б. xxx твърди в исковата си молба, че с Решение от 07.05.2016 г. по гражданско дело № 2092/2015 г. Районен съд - Монтана е осъден да заплати на М.С.С. сумата от 400 лева за направените от него деловодни разноски в първоинстанционното производство. Поддържа също така, че с Решение № 128 от 29.12.2016 г. по в.гр.д.№ 362/2016 г. Окръжен съд - Видин е потвърдил първоинстанционното решение и го е осъдил да заплати на М.С. още 700 лева за направените от него деловодни разноски във въззивното производство. В срока за обжалване на въззивното решение, при липса на влязло в сила решение - на 24.01.2017 г. е превел на М.С.С. сумата от 1100 лева за направените от него деловодни разноски за първоинстанционното производство по гр.д.№ 2092/2015 г. по описа на РСМ и за въззивното производство по гр.д.№ 362/2016 г. по описа на ОС-Видин. Твърди, че след извършеното от него плащане с Определение № 27 от 07.02.2017 г. на ОС - Видин по в.гр.д.№ 362/2016 г. решенията по гр.д.№ 2092/2015 г. по описа на РСМ и по в.гр.д. № 362/2016 г. по описа на ОС-Видин са обезсилени, а производството по в.гр.д.№ 362/2016 г. по описа на ОС-Видин е прекратено. Твърди, че с определението не са присъдени деловодни разноски на М.С.С.. Заявява, че с влязло в сила Определение № 470 от 07.02.2018 г. по гр,д.№ 119/2018 г. САС е оставил без разглеждане жалбата на М.С.С. за допълване на определението на ОС - Видин в частта относно разноските като недопустима. Предвид което осъщественото от ищеца плащане е извършено без основание, респективно на отпаднало основание. Поради тази причина на 14.06.2018 г. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.№ 1488/2018 г. по описа на Районен съд - Монтана. Твърди и това, че на 16.07.2018 г. срещу издадената заповед за изпълнение в предвидения от закона срок М.С. е подал възражение по чл.414 от ГПК. Ищецът поддържа също, че М.С.С. неоснователно се е обогатил за негова сметка и му дължи връщане на сумата от 1100 лева на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, евентуално на основание чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД, а също законна лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното изплащане на задължението. Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което на основание чл.415, ал.1 от ГПК във връзка с чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД и при условията на евентуалност във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД да ПРИЗНАЕ за установено по отношение на М.С.С. с ЕГН xxxxxxxxxx, че дължи на К.И.Б. с ЕГН xxxxxxxxxx сумата от 1 100 /хиляда и сто/ лева, с която се е обогатил без основание, а при условията на евентуалност – в резултат на отпаднало основание, за което има издадена заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 от ГПК по ч.гр.д.№ 1488/2018 г. по описа на Районен съд - Монтана, ведно със законната лихва от 14.06.2018 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното изплащане на задължението. Моли съда да му присъди направените по делото разноски за исковото и за заповедното производство.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът М.С. xxx е депозирал отговор на исковата молба. Твърди, че главният иск е допустим, но по същество - неоснователен. Поддържа, че признанията, направени от ищеца в исковата молба, категорично установяват характера на извършеното плащане от К.И.Б., а именно, че тези средства - 1100 лв., които ищецът К.И.Б. претендира от него като недължимо платени са присъдените с решението на ВОС от 29.12.2016 г. на него разноски.
Ответникът твърди в отговора на исковата молба, че за да се определи обаче, дали е налице плащане без основание, респ. на отпаднало такова, следва да се има в предвид и меродавен е моментът на плащането. Видно от пощенските записи сумите на ответниците и по-специално неговите се установява, че са преведени на 24.01.2017г., т.е непосредствено след получаване на съобщение, че съдебното решение е изготвено и в срока за касационно обжалване на решението на ОС Видин № 128/29.12.2017 г.. Поддържа, че молбата за отказ от иска от жалбоподателя е постъпила в деловодството на ОС Видин на 25.01.2017 г. - т.е другия ден след извършеното плащане. Безспорно се установявало, че отказът от иска по чл.233 от ГПК е направен след превода на посочените суми с пощенски записи. От което можело да се направи извод, че към момента на плащането – представляващо възложените на жалбоподателя разноски на ответниците, е налице валидно и годно основание, а именно решението на Видински окръжен съд от 29.12.2016г.. Следователно плащането е настъпило и е извършено при наличие на основание, а не както ищецът твърди без основание. Отново по същата логика не може да приеме и че е платено на отпаднало основание, тъй като плащането предхожда прекратителното основание и основанието е съществувало, и по никакъв начин не може да се приеме, че е било отпаднало. Заявява, че в настоящия случай е налице основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице към друго. И основанието е съдебното решение с присъдени в диспозитива на решението разноски на ответниците. Налице е и причинна връзка между обедняването му и поведението на ищеца К.И.Б., като видно от крайния изход на делото или делата, които са водени, категорично се установявала тяхната неоснователност. С полученото от ищеца плащане на присъдените по делата разноски, той компенсира именно това обедняване, причинено от виновното поведение на ищеца.
Твърди, че на неоснователните претенции на ищеца за неоснователното му обогатяване, противопоставя възражение за злоупотреба с права. Поддържа, че със своите активни действия (не само пасивни) ищецът навежда и въвежда в заблуда съда, поддържа и използва тази заблуда, единствено за да извлече за себе си облага или да навреди другиму – в настоящата ситуация на него – ответника по делото. С оглед на гореизложеното моли съда да прекрати производството по отношение на предявения евентуален установителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД, като недопустим поради липса на предпоставка за обективно съединяване, а по отношение на основния иск на основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл. 55, ал.1, пр.1 да отхвърли като неоснователен, както и да му присъди направените по делото разноски.
Доказателствата по делото са писмени.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните по свое убеждение и при условията на чл.235 ГПК, приема за установено следното:
Безспорно е установено от събраните по делото доказателства, че ищецът е подал на основание чл.410 ГПК заявление за издаване на Заповед за изпълнение, въз основа на което в Районен съд – Монтана е образувано ч.гр.д.№ 1488/2017 година. Съдът е издал заповед за изпълнение, срещу която в законоустановения срок, длъжникът – ответникът по настоящото дело е подал възражение.
Установено е по безспорен начин от събраните по делото доказателства, че с Решение от 07.05.2016 г. по гражданско дело № 2092/2015 г. Районен съд - Монтана е осъдил К.И.Б. да заплати на М.С.С. сумата от 400 лева - направените от него деловодни разноски в първоинстанционното производство. С Решение № 128 от 29.12.2016 г. по в.гр.д.№ 362/2016 г. Окръжен съд - Видин е потвърдил първоинстанционното решение и е осъдил К.И.Б. да заплати на М.С.С. сумата от 700 лева - направените от него деловодни разноски във въззивното производство. В срока за обжалване на въззивното решение, при липса на влязло в сила решение - на 24.01.2017 г. ищецът К.Б. е превел на М.С.С. сумата от 1100 лева - направените от него деловодни разноски за първоинстанционното производство по гр.д.№ 2092/2015 г. по описа на РСМ и за въззивното производство по гр.д.№ 362/2016 г. по описа на ОС-Видин. След извършеното от него плащане, с молба от 25.01.2017 година ищецът е заявил, че се отказва от предявените искове и моли постановените решения на Районен съд – Монтана и на Окръжен съд – Видин да бъдат обезсилени и производството по делото да бъде прекратено. С Определение № 27 от 07.02.2017 г. на ОС - Видин по в.гр.д.№ 362/2016 г. решенията по гр.д.№ 2092/2015 г. по описа на РСМ и по в.гр.д.№ 362/2016 г. по описа на ОС-Видин са обезсилени, а производството по в.гр.д.№ 362/2016 г. по описа на ОС-Видин е прекратено.
Гореизложената фактическа обстановка се потвърждава от събраните по делото писмени доказателствени средства.
Предявеният иск е с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД и при условията на евентуалност във връзка с чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД.
От представените по делото писмени доказателства, включително и приложените граждански дела, се установява характера на извършеното плащане от страна на ищеца К.И.Б. към ответника М.С.С., а именно, че тези средства в общ размер на 1100 лева, които ищецът К.И.Б. претендира от М.С.С. като недължимо платени са присъдени разноски с решението на Окръжен съд - Видин от 29.12.2016 година, които с направил в хода на производствата на първа и въззивна инстанция.
Твърдението на ищеца, че САС е приел, че платените на ответника М.С.С. от ищеца К.И. Босеа са недължимо платени и следва да му бъдат възстановени, е неоснователно. Софийски апелативен съд с Определението си № 470 от 07.02.2018 година е оставил без разглеждане жалбата на М.С.С. срещу Определение № 74 от 20.04.2017г. по гр.д. 362/2016г. на ВОС, като недопустима, тъй като: „Жалбоподателят М.С.С. не е подавал молба по чл.248 от ГПК и не е адресат на постановеното определение (№ 74 от 20.04.2017г. на ВОС), като с последния акт не се засягат неговите законни интереси, в предвид което не разполага и с правото на жалба срещу това определение.” От тук следва извод, че САС въобще не се е произнасял по жалбата на М.С.С., а не, че е приел, че платените на ответника М.С.С. от ищеца К.И. Босеа са недължимо платени и следва да му бъдат възстановени.
Пропускьт на ответника М.С.С. да подаде молба по чл.248 от ГПК за допълване на съдебното определение в частта за разноските до момента на прекратяването на делото с определение № 27/07.02.2017 година, довел до недопускане за разглеждане на подадената от него жалба, по никакъв начин не доказва, че сумите са недължими и не са признати от съда, а е пропуск по процедурен въпрос - липса на правен интерес за обжалване, което няма как да повлияе на крайния резултат, включително и с последиците от него.
Както първоинстанционният съд по гр.дело № 2092/2015 година, така и въззивният съд - по гр.дело № 362/2016 година са присъдили изрично разноските на ответника М.С.С. по хода на делото в размер общо на 1 100 лева и тези суми не може да се приеме, че са недължимо платени, защото към момента на извършеното плащане, производството все още не е прекратено и са постановени съдебни актове, които фактически са регламентирали направените разноски. След като пред съда са представени доказателства, от които може да се установи, че разноските са платени вече, съдът е длъжен да откаже уважаваме на претенцията за разноски, тъй като към този момент претендентът е вече удовлетворен.
От представените по делото доказателства се установява характера на даденото от ищеца на ответника, а именно присъдени са разноски на две съдебни инстанции – Районен съд – Монтана и Окръжен съд - Видин. С оглед изхода на делото - отказ от иска и прекратяване на гражданското производство, ищецът дължи заплащане на разноски на ответника на основание чл.78 ал.4 от ГПК.
Предпоставките за наличие на неоснователно обогатяване са: първата - “при самото получаване да липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго". Втората – „да е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице“. За да се определи обаче, дали е налице плащане без основание, респ. на отпаднало такова, следва да се има в предвид, че правно релевантният момента е моментът на плащането- т.е кога е настъпило плащането. Видно от пощенските записи (л.102 по в.гр.д.№ 362/2016 г.на ВОС) сумите на ответниците и по-специално на М.С.С. са преведени на 24.01.2017 година, т.е непосредствено след получаване на съобщение, че съдебното решение (№ 128/29.12.2017 г. на ВОС) е изготвено и в срока за касационно обжалване. Т.е към момента на плащането (24.01.2017г.) е налице постановено решение на ВОС (29.12.2018г.), по силата на което решение на ответннка М.С.С. са присъдена разноските по делото. Молбата за отказ от иска (л.71 по въззивно гр.д. 362/2016 г. на ВОС) от жалбоподателя е постъпила в деловодството на ОС - Видин на 25.01.2017 година – т.е. на следващия ден след извършеното плащане. Определението за прекратяване на гражданското дело е постановено на 07.02.2017 година, т.е отново след извършеното плащане. Следователно безспорно се установява, че отказът от иска, заявен на основание чл.233 от ГГІК, е направен след превода на посочените суми с пощенски записи, както н последвалото определение за прекратяването на делото е след извършеното заплащане.
Ето защо по първата предпоставка за наличие на неоснователно обогатяване, а именно - “при самото получаване да липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго“ – не е налице. Към момента на плащането 24.01.2017 г. е налице валидно и годно основание, а именно решението на Окръжен съд - Видин. Следователно плащането е настъпило и е извършено при наличие на основание. По същата причина - плащането е настъпило и при наличие на съществуващо, а не отпаднало основание. Ето защо първата предпоставка за наличие на неоснователно обогатяване не е налице и по отношение на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.422 ал.1 във връзка с чл.55 ал.1 предл. трето от ЗЗД.
Липсата на едно от условията за уважаване на исковете е достатъчно, за да обоснове неоснователност на предявените искови претенции.
За прецизност следва да се отбележи и липсата на втората предпоставка, а именно - “да е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице“.
Не може да се приеме, че с така полученото плащане имуществото на ответника М.С.С. се е увеличило, т.е. нещо в повече, след като от това имущество съшия се установи и доказа, че в същия еквивалент последният е обеднял за осъществяване на защита в процеса - направени разноски по делото, вкл. и адвокатско възнаграждение по смисъла на чл.36 от ЗА. Разноските, които ответникът е направил в посочените по – горе граждански дела, са именно по искове, предявени от ищеца по делото, което е образувано по негова инициатива и в последствие прекратено също по негова инициатива. Ето защо не би могло да се приеме, че е налице обогатяване от страна на ответника, при положение, че същият е следвало да прави разноски в производство, инициирано от ищеца. Присъдените разноски на ответника са в причинени от виновното поведение на ищеца, вследствие на предявените неоснователни искове. Отговорността за разноски е санкция за неоснователно причинен съдебен спор и едновременно с това има обзщетителен характер за страната, която е била принудена да води съдебно дело в защита на неоснователно нарушено нейно право или законен интерес.
С оглед на гореизложеното съдът намира, че както предявената искова претенция с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, така и заявената при условията на евентуалност искова претенция с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл. 55, ал.1, предл. трето от ЗЗД, като неоснователни, следва да бъдат отхвърлени.
Съобразно изхода на делото ищецът следва да заплати на ответника сторените от него разноски в размер на 1 200 лева. Възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника на процесуалния му представител, е неоснователно. Същото е съобразено с обстоятелството, че по делото са заявени две искови претенции, поради което за всеки един от тях се дължи адвокатско възнаграждение. Същото е заплатено от ответника на процесуалния му представител в минималния предвиден размер. По делото са представени и доказателства, че разноските са реално сторени.
По горните съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от К.И.Б. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx против М.С. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx искови претенции с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД и при условията на евентуалност искова претенция с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД - да бъде признато за установено по отношение на М.С.С. с ЕГН xxxxxxxxxx, че дължи на К.И.Б. с ЕГН xxxxxxxxxx сумата от 1 100 /хиляда и сто/ лева, с която се е обогатил без основание, а при условията на евентуалност – в резултат на отпаднало основание, за което има издадена заповед за изпълнение по чл.410, ал.1, т.1 от ГПК по ч.гр.д.№ 1488/2018 г. по описа на Районен съд - Монтана, ведно със законната лихва от 14.06.2018 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА К.И.Б. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx да заплати на М.С. xxx, ЕГН xxxxxxxxxx сумата от 1 200,00 /хиляда и двеста/ лева – съдебни разноски, от които 300,00 лева – разноски в заповедното производство и 900,00 лева – разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :