№ 271
гр. Т., 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Т., IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100917 по описа за 2025 година
Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба на А. О. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г.,
област Ловеч, ул. „ххххххххх” № 18, чрез пълномощника си – адв. В. - САК, срещу община
Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК 000ххххххх, представлявано от Кмета на
Община Т., иск с правно основание: чл. 124, ал. 1, във връзка с чл. 439, ал. 1 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че ищецът разбрал, че срещу него е образувано изп. дело
№ 633/2022 г. по описа на ЧСИ Велислав Петров, с рег. № 879 на КЧСИ, с район на действие
– ОС Ловеч, във връзка с това, че срещу ищецът е издаден Акт за установяване на
задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 871228-1/09.12.2020 г. на Отдел „Местни данъци и
такси“ към Община Т..
Сочи се, че с Покана за доброволно изпълнение изх. № 30024/05.08.2024 г. по изп.
дело № 633/2022 г. по описа на Велислав Петров – ЧСИ с рег. № 879 на КЧСИ, с район на
действие – ОС Ловеч, ищецът е уведомен, че по Акт за установяване на задължения по чл.
107, ал. 3 от ДОПК № 871228-1/09.12.2020 г. на Отдел „Местни данъци и такси“ към
Община Т. е задължен да заплати в полза на Община Т. следните суми: 1115, 50 лв. /хиляда
сто и петнадесет лева и петдесет стотинки/ ведно със законната лихва върху нея, която от
15.02.2022 г. до 05.08.2024 г. е в размер на 340,03 лв., до окончателното й изплащане; 1 484,
01 лв. – неолихвяема сума, включваща съдебни разноски и всички настоящи и бъдещи такси
по изпълнителното производство, вкл. Такса по т. 26 от „Тарифа за таксите и разноските“
към ЗЧСИ, с вкл. ДДС, която към 05.08.2024г. е в размер на 266, 26 лв.
В исковата си молба, ищецът твърди, че, на 27.12.2012 г., е придобил лек автомобил
марка АУДИ, Модел А4, рама WAUZZZ8Eхххххххххх, цвят: сив металик, година на първа
регистрация 21.05.2002 г., бензин, рег. № ОВххххВА. На 07 юли 2013 г. в Доувър,
Великобритания автомобилът му е конфискуван, тъй като при претърсването му от
граничните служители са открити укрити 20,8 кг тютюн за ръчно свиване. По време на
разпита на ищецът, той е признал, че е закупил тютюна за други лица, които не са пътували
в колата му.
1
Сочи, че още на 07.07.2013 г. автомобилът на ищецът е конфискуван и отнет от
служителите на Гранична полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания. Въпреки
това, ищецът отправил искане до тях да му върнат автомобила и в отговор на искането му за
връщате на конфискувано моторно средство, получил Писмо от 08.10.2013 г. от Гранична
полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания, в което е изрично записано, че
служителите на Гранична полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания, стигат „до
заключението, че не са налице изключителни обстоятелства, които да оправдаят отклонение
от страна на длъжностните лица“ и потвърждават, че в този случай, превозното средство с
рег. № ОВххххВА, няма да му бъде възстановено на собственика му – ищец в настоящето
производство.
На следващо място ищецът сочи, че след като е конфискувано МПС с рег. №
ОВххххВА от Гранична полиция „Отдел по конфискацията“, Великобритания, следователно
още от 2013г. ищецът е загубил собствеността и владението върху МПС и негов собственик
е държавата – Великобритания. През годините М. е правил опити да бъде заличена
регистрацията на МПС с рег. № ОВххххВА и в КАТ – при ОДМВР Ловеч и в община Т., но
безуспешно. Ищецът заявява, че от КАТ – при ОДМВР Ловеч са изискали от него освен
документа, че е конфискуван автомобила от Великобритания – да върне регистрационните
му табели, което, според него, е невъзможно, защото не разполага с тях. Счита, че, след като
МПС с рег. № ОВххххВА е конфискувано и отнето от Гранична полиция „Отдел по
конфискацията“, Великобритания именно Великобритания става собственик на автомобила,
А. М. не е собственик и не дължи данък.
Твърди, че са погА.и по давност всички задължения за периода от 2013 г. до м.
12.2016 г. в общ размер на 632, 50 лева според Акта /за 2013г. – 172, 50; за 2014г. – 172,
50лв.; за 2015г. – 172, 50 лв.; за 2016г. – 115, 00 лв./
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че А. О. М., с
ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул. „ххххххххх” не дължи на
Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК 000ххххххх, представлявано от
Кмета на Община Т., следните суми: 1 115,50 лв. /хиляда сто и петнадесет лева и петдесет
стотинки/ ведно със законната лихва върху нея, която от 15.02.2022 г. до 05.08.2024 г. е в
размер на 340,03 лв., до окончателното й изплащане; 1 484,01 лв. – неолихвяема сума,
включваща съдебни разноски , вкл. Такса по „Тарифа за таксите и разноските“ към ЗЧСИ, с
вкл. ДДС, която към 05.08.2024 г. е в размер на 266,26 лв., за които е образувано изп. Дело –
633/2022 г. по описа на ЧСИ Велислав Петров, тъй като А. О. М., с ЕГН ********** не е
собственик на лек автомобил марка АУДИ, Модел А4, рама WAUZZZ8Eхххххххххх, цвят:
сив металик, година на първа регистрация 21.05.2002 г., бензин, рег. № ОВххххВА от 2013 г.
Алтернативно, моли съда да постанови Решение, с което да признае за установено, че
А. О. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул. „ххххххххх” НЕ
ДЪЛЖИ на Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“№ 9, с ЕИК 000ххххххх,
представлявано от Кмета на Община Т., следните суми, установени с Акт за установяване на
задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 871228-1/09.12.2020 г. на Отдел „Местни данъци и
такси“ на Община Т.: 632, 50 лева /шестстотин тридесет и два лева и петдесет стотинки/ от 1
115, 50 лв. главница /за 2013 г. – 172,50; за 2014 г. – 172,50 лв.; за 2015 г. – 172,50 лв.; за 2016
г. – 115,00 лв./ и лихви за периода от 2013 г. до м. 12.2019 г.. в общ размер на 460,65 лева
според Акта, тъй като са погА.и по давност.
Ответника Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“№ 9, с ЕИК 000ххххххх,
представлявано от Кмета на Община Т., чрез адв. М. от САК в указания срок, по реда на чл.
131 от ГПК е депозирал писмен отговор на исковата молба. Оспорва искът като
неоснователен и подробно излага мотиви за това.
Сочи се, че оспорва твърдението на ищеца, че не дължи данък МПС, поради това, че
лекият автомобил е конфискуван по реда на законодателството на Великобритания. Заявява,
2
че по отношение на спора е приложимо българското законодателство и по-конкретно ЗМДТ,
съгласно което само прекратената регистрация в регистрите на МВР е основание за
недължимост на данък МПС. Сочи, че съгласно чл. 51, т. 1 от ЗМДТ, с данък върху
превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната
мрежа в Република България. Данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства,
както предвижда чл. 53 от същия закон. За превозните средства, на които е прекратена
регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на
регистрацията за движение, както е посочено в чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ. Ответникът заявява, че
по силата на посочените правни норми ищецът се явява носител на задължението за
заплащане на данък за процесното МПС, тъй като същото не е с прекратена регистрация и
ищецът е негов собственик. Сочи, че Община Т. не е компетентния орган, в чиито
правомощия е прекратяване регистрацията на МПС. Докато процесното МПС има
регистрация за движение по пътищата на България, за Община Т. не е налице правно
основание да не начислява и събира данък МПС за него.
Оспорва твърдението, че вземанията за периода 2013 г. - 2016г. за главници и лихви са
погА.и поради изтекла петгодишна погасителна давност за главниците и тригодишна
давност за лихвите. Сочи, че към датата на съставяне на акта предвидената 5 годишна
давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК не е изтекла за задълженията, касаещи периода от 2013 г.
до м. 12.2016 г., включително и за лихвите. Длъжникът не е отправил писмено
волеизявление до органа по приходите в рамките на административното производство за
отписване на вземанията за периода от 2013 г. до 2016 г. поради изтекла погасителна
давност, а само при направено възражение от длъжника, органът по приходите може да
отпише публични вземания на това основание.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Ищецът на 27.12.2012 г., е придобил лек автомобил марка АУДИ, Модел А4, рама
WAUZZZ8Eхххххххххх, цвят: сив металик, година на първа регистрация 21.05.2002 г.,
бензин, рег. № ОВххххВА. Срещу ищецът бил издаден Акт за установяване на задължения
по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 871228-1/09.12.2020 г. на Отдел „Местни данъци и такси“ към
Община Т., въз основа на който било образувано изп. дело № 633/2022 г. по описа на ЧСИ
Велислав Петров, с рег. № 879 на КЧСИ, с район на действие – ОС Ловеч. С Покана за
доброволно изпълнение изх. № 30024/05.08.2024 г. по изп. дело № 633/2022 г. по описа на
Велислав Петров – ЧСИ с рег. № 879 на КЧСИ, с район на действие – ОС Ловеч, ищецът е
уведомен, че по Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 871228-
1/09.12.2020 г. на Отдел „Местни данъци и такси“ към Община Т. е задължен да заплати в
полза на Община Т. следните суми: 1115, 50 лв. /хиляда сто и петнадесет лева и петдесет
стотинки/ ведно със законната лихва върху нея, която от 15.02.2022 г. до 05.08.2024 г. е в
размер на 340, 03 лв., до окончателното й изплащане; 1 484, 01 лв. – неолихвяема сума,
включваща съдебни разноски и всички настоящи и бъдещи такси по изпълнителното
производство, вкл. Такса по т. 26 от „Тарифа за таксите и разноските“ към ЗЧСИ, с вкл.
ДДС, която към 05.08.2024г. е в размер на 266, 26 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Предмет на иска по чл. 439 ГПК не е съществуването или несъществуването на
вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение
въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността (Решение № 257 от
30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III г. о.; Определение № 95 от 22.02.2018 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 510/2018 г., IV г. о.).
За да е допустим отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който се
3
оспорва изпълняемото право, същият следва да е основан само на новонастъпили факти, а
именно факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание, в случая на производството по издаване на
процесния акт за установяване на задължения - факти, настъпили след стабилизиране на
същия акт (чл. 439, ал. 2 ГПК и Решение № 451 от 29.03.2016 г. на ВКС по гр. д. №
2306/2015 г., IV г. о.; Решение № 333 от 5.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2010 г., III г. о.;
Решение № 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010 г., III г. о.; Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 831 от 17.12.2013 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 7393/2013 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1366/2015 г., II т. о.; Определение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010
г., I т. о.).
В исковата молба ищецът твърди, че е получил Покана за доброволно изпълнение
изх. № 30024/05.08.2024 г. по изп. дело № 633/2022 г. по описа на Велислав Петров – ЧСИ с
рег. № 879 на КЧСИ, с район на действие – ОС Ловеч, образувано въз основа на влязъл в
сила акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № 871228-1/09.12.2020 г. на
Отдел „Местни данъци и такси“ към Община Т., като от посочения момент до изтичане на 5-
годишната погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК не били извършвани никакви
изпълнителни действия от ответника. В тази връзка ищецът претендира погасяване по
давност на вземанията след влизане в сила на акта за установяване на задължения, което
съдът намира да е станало на 13.07.2021 г., /л. 22 от делото/ с изтичане на 14-дневния срок за
обжалването му от връчването. Поради това предявеният иск е допустим, тъй като ищецът
се позовава на факта на изтекла погасителна давност за вземанията, тоест на факт,
новонастъпил след влизане в сила на процесното изпълнително основание.
Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 9 ДОПК публични са държавните и общински
вземания за данъци и за държавни и общински такси, установени по основание със закон,
както и лихвите върху тях. Когато публичните вземания са възложени за събиране на
съдебен изпълнител, какъвто настоящият случай е, събирането се извършва по реда на ГПК
(чл. 163, ал. 4 ДОПК). Редът за събиране на публичното вземане определя и компетентният
съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване несъществуването на
оспорено вземане от този вид (Определение № 46 от 16.04.2021 г. на ВАС по адм. д. №
14/2021 г., 5-членен с-в; Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-
членен с-в; Определение № 39 от 02.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 23/2020 г.; Определение
№ 87 от 29.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 45/2019 г., 5-членен с-в; Определение № 48 от
22.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 34/2018 г.; Определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по
адм. д. № 47/2017 г.).
При принудително събиране на публично общинско вземане съдебният изпълнител не
прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по възражението за давност,
основано на чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК съдебният изпълнител може да
прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно
решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, с който е признато за установено, че не са
налице материалноправните предпоставки за законност на изпълнителния процес,
включително поради погасяване на задължението по давност. Тъй като няма правомощие да
се произнася по възражение за давност и не е орган в структурата на общинската
администрация, съдебният изпълнител не би могъл да „отпише“ погА.о по давност
публично общинско задължение, а и с оглед разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК същият не
разполага с възможността да вземе предвид евентуално постановено от орган в структурата
на общинската администрация подобно „отписване“, извършено след предаването на
публичното задължение за събиране по реда на ГПК. Наличието на такова може да обоснове
отправянето на искане от взискателя по чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, но заявяването му е по
волята на взискателя, а единственият способ за защита на длъжника при твърдение за
изтекла давност е провеждане на установителния иск по чл. 439 ГПК (Определение № 130 от
4
24.07.2017 г. по ч. гр. дело № 756/2017 г. на ВКС, I ГО). Поради изложеното искът по чл. 439
ГПК е допустим, а компетентен да го разгледа е гражданският съд.
С изтичането на сроковете по чл. 171 ДОПК относно относителна и абсолютна
погасителна давност се погасява правото да се събере по принудителен ред публичното
вземане, което остава дължимо, но може да бъде погА.о чрез доброволно плащане или
прихващане (чл. 174 и чл. 128, ал. 1 ДОПК). Съгласно чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните
вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение,
освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно чл. 171, ал. 2 ДОПК с изтичането на
10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания
независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в изчерпателно изброените
хипотези.
С процесният акт са установени задължения за данъци моторно превозно средство.
Съгласно чл. 60, ал. 1 ЗМДТ данъкът върху превозни средства се плаща на две равни вноски
в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим. Съгласно
чл. 54, ал. 1, т. 1 ЗМДТ Размерът на данъка се определя от служител на общинската
администрация и се съобщава на данъчно задълженото лице, както следва: за превозните
средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Република България – въз основа на
данните от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на
вътрешните работи. От процесния акт се установява, че задълженията за данък на моторно
превозно средство са дължими за периода 2013-2020 г., поради което давността за тях за
съответната календарна година е започнала да тече на 01.01 на следващата година съгласно
чл. 171, ал. 1 ДОПК (Решение № 4951 от 25.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 677/2022 г., I о.).
Съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за
установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително
изпълнение. В случая давността за процесните вземания е прекъсната с издаването на
процесния акт на 09.12.2020 г. и съответно от този момент е започнала да тече нова давност.
По молба на община Т. от 15.02.2022 г. Велислав Петров – ЧСИ с рег. № 879 на КЧСИ, с
район на действие – ОС Ловеч е образувало изп. дело № 633/2022 г. Взискателят община Т. е
поискал от ЧСИ да извърши цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника,
както и да наложи запор на банковите му сметки, запор на движимо или недвижимо
имущество, евентуално опис, оценка и продажба за събиране на публичното вземане. В
изпълнение на посочените от взискателя изпълнителни способи ЧСИ е наложило запор по
банковите сметки на длъжника - ищец в „Първа Инвестиционна Банка“ АД, както и запор на
процесния автомобил с рег. № ОВххххВА на 05.04.2022 г. /л. 26 и справка МВР вх. № 7190
от 30.09.2025 г./. Запорът се счита за наложен от датата на получаване на запорното
съобщение от третото лице на съответните дати, посочени по-горе като без значение е
обстоятелството дали по сметките на длъжника са налице разполагаеми суми. В този смисъл
следва да се има предвид разясненията, дадени в мотивите на т. 5 от Тълкувателно решение
№ 3/2015г. от 10.07.2017г. по тълк.д. № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които „запорът
върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие, което е част от
предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху вземания на длъжника“. За да
може изпълнението по този способ да се насочи към определено вземане на длъжника, не е
нужно същото да е изискуемо. Изпълнението, респективно запорът могат да бъдат насочени
и върху вземания, които са условни, срочни, спорни и дори такива, изпълнението на които
зависи от насрещна престация на длъжника. Вземането не съществува като факт от
обективната действителност, поради което установяването му и правата върху него не може
да бъде извършено чрез проверка, подобна на тази по чл. 465 ГПК за движимите вещи и по
чл. 483 ГПК за недвижимите имоти. Затова при налагането на запора не се изисква
предварителна проверка за това дали вземането действително съществува. Налагането на
5
запора и последващите изпълнителни действия по отношение на вземането се предприемат
само въз основа на твърденията на взискателя, че неговият длъжник има определено вземане
към трето лице.“, както и че „Запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния
изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, което е
видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от
който запорът поражда действие, като законът не свързва това действие със съществуването
на вземането. Последното не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от
значение за това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи
за удовлетворяване на взискателя или не. В случай, че вземането не съществува, запорът не
може да породи предвидените в закона последици, а оттам и не може да се реализира
изпълнителния способ, от който той е част, като вземането на кредитора ще остане
неудовлетворено.“
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, развити в Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подаването на
молба от взискателя за образуване на изпълнително дело не прекъсва погасителната давност,
нито спира давностния срок, който продължава да тече и по време на висящия изпълнителен
процес. Съобразно изложените мотиви в т. 10 от посоченото Тълкувателно решение, в
рамките на изпълнителното производство давността прекъсва на основание чл. 116, б. „в“
ЗЗД с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие в рамките на съответния способ, независимо дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по
възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Такива действия са насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и пр. Изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение до длъжника, проучването на
имущественото му състояние, извършването на справки и набавянето на документи от
съдебния изпълнител не са същински действия за принудително събиране на вземането, а
само подготвят изпълнението, респ. обезпечават законосъобразното му провеждане, поради
което не прекъсват давностния срок.
При съобразяване на приетите от ВКС постановки съдът намира, че в процесния
случай годни да прекъснат погасителната давност в рамките на образуваното срещу ищеца
изпълнително производство са единствено предприетите от частния съдебен изпълнител
действия по насочване на изпълнението върху притежаваното от длъжника имущество - а
това са именно действията по налагането на запор върху вземанията на длъжника по
изпълнителното дело на 05.04.2022 г., с предприемането на което се прекъсва давността и
започва да тече нова погасителна давност. Следователно от датата на последното действие
по принудително изпълнение - 05.04.2022 г. до датата на подаване на исковата молба на
12.08.2025 г. не е изтекла 5-годишната погасителна давност по чл. 171, ал. 1 ГПК за
установените с процесния акт задължения.
При условие че давността е спирана или прекъсвана, както бе посочено по-горе, е
приложим 10-годишният давностен срок съгласно чл. 171, ал. 2 ДОПК (Решение № 396 от
15.12.2022 г. на АдмС - Велико Търново по адм. д. № 556/2022 г.). Разпоредбата на чл. 171,
ал. 2 ДОПК е материалноправна и няма предвидено обратно действие. Това не означава, че
новата редакция на чл. 171, ал. 2 от ДОПК (ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г.) e
неприложима за давностни срокове, които са започнали да текат при действието на старата
редакция и не са изтекли до приемането на новия закон. След приемането на новия закон,
който има действие занапред, считано от 1.01.2016 г., за да се приложи абсолютната давност,
следва да е изпълнено новото изискване изпълнението да не е спряно по искане на длъжника
(Решение № 6663 от 3.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1359/2021 г., I о.). В случая
абсолютната 10-годишна давност, независимо от спирането или прекъсването й, е изтекла за
6
най-старите задължения, установено с процесния акт за установяване на задължения - за
данък моторно превозно средство за 2013 г. и за 2014 г., считано от 01.01 на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, т.е. същата за
2013 е запознала да тече на 01.01.2014 г. и е изтекла на 01.01.2024 г., съответно за 2014 е
запознала да тече на 01.01.2015 г. и е изтекла на 01.01.2025 г. в хода на настоящото
производство. Що се касае за 2015 г. то давността по нея започва да тече от 01.01.2016 г. и
съгласно чл. 172, ал. 2 ДОПК се прекъсва с издаването на акта за установяване на
публичното вземане от 09.12.2020 г., преди да изтече 5 годишната давност, която е следвало
да изтече на 01.01.2021 г. Размерът на погА.ото по давност вземане се равнява на сумата от
345 лв. - данък за моторно превозно средство и на сумата от 237.32 лв. – дължима лихва за
периода.
По изложените съображения предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е основателен и
следва да се уважи частично, като се признае за установено, че ищецът не дължи на
ответника сумата от общо 582.32 лв., представляваща данък върху моторно превозно
средство и лихви към него за 2013 и 2014 г., които задължения са установено с Акт за
установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 871228-1/09.12.2020 г. на Отдел
„Местни данъци и такси“ към Община Т., като в останалата част искът следва да се
отхвърли.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, които са
претендирали такива. Ищецът е претендирал и доказал извършване на разноски за държавна
такса е размер на 85.00 лв., от определеният от него материален интерес от 2500 лв. /л.31/ от
която съразмерно на уважената част от иска на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му се
присъдят разноски в размер на 19.80 лв. Ищецът е бил защитаван в производството от
адвокат В., с доказано заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 този смисъл
и съразмерно на уважената част от иска, следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 139.74 лв., или разноски в общ размер на 159.54 лева.
Ответникът е претендирал заплащане на адвокатско възнаграждение и представен
списък с разноски и предвид факта, че в производството е бил защитаван от адвокат, такова
му се следва. За претендираната сума от 720 лева с ДДС е направено възражение за
прекомерност. В тази връзка при определяне на размера на адвокатското възнаграждение,
което следва да бъде заплатено от ищците, съдът съобрази задължителния характер на
тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация
Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските
възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията
между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Ето защо, настоящият
съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия
адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В
този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС
и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на II т. о. на ВКС. По
настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност на същото, както и с
оглед проведеното едно съдебно заседание без явяване на адвоката, на основание чл. 78, ал.
3, в полза на Община Т. съдът следва да определи адвокатско възнаграждение в размер от
400 лева без ДДС, или 480 лева с ДДС, с оглед представените доказателства за дължимостта
на ДДС, от която сума следва да му се присъдят на чл. 78, ал. 3 ГПК разноски съразмерно на
отхвърлената част от иска в размер на 368,20 лв.
Водим от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. О. М., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул. „ххххххххх” № 18 срещу Община Т., с адрес: гр. Т.,
пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК 000ххххххх, представлявано от Кмета на Община Т.,
отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 439, ал. 1
ГПК, че А. О. М., с ЕГН ********** не дължи на Община Т., с ЕИК 000ххххххх, сумата от
582.32 лв., представляваща данък върху моторно превозно средство и лихви към него за
2013 и 2014 г., които задължения са установено с Акт за установяване на задължения по чл.
107, ал. 3 от ДОПК № 871228-1/09.12.2020 г. на Отдел „Местни данъци и такси“ към
Община Т., като ОТХВЪРЛЯ иска за установяване на недължимост на суми по акта от
09.12.2020 г. за разликата над сумата от 582.32 лв. до пълния предявен размер от 1579.65 лв.,
представляваща данък върху моторно превозно средство, дължим за периода от 2015 г. до
2020 г.
ОСЪЖДА Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК 000ххххххх,
представлявано от Кмета на Община Т., да заплати на А. О. М., с ЕГН **********, с
постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул. „ххххххххх” № 18, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 159.54 лв., представляваща разноски за производството.
ОСЪЖДА А. О. М., с ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Г., област Ловеч, ул.
„ххххххххх” № 18, да заплати на Община Т., с адрес: гр. Т., пл. „Сава Младенов“ № 9, с ЕИК
000ххххххх, представлявано от Кмета на Община Т., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата
от 368,20 лв., представляваща разноски за производството.
На основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, Решението може да се обжалва с въззивна жалба
пред Окръжен съд- гр. Ловеч в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК копие от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Т.: _______________________
8