Р Е Ш Е Н И Е
№ 2465
гр. Пловдив, 13.06.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, ХI граждански състав, в публично съдебно заседание на тринадесети май две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа докладваното
от съдията гражданско дело № 9134 по
описа на съда за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „А1
България“ ЕАД, ЕИК: *********, е предявил против Д.О.Г., ЕГН **********, обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК,
във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 134,03 лв., представляваща неплатена далекосъобщителна услуга по
договор за далекосъобщителни услуги ******* от 31.12.2014 г. и фактури № *******,
№ *******, № ******* за отчетен период на фактурите от 23.12.2014 г. до
22.03.2015 г., както и сумата от 731,50
лв. – неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за далекосъобщителни услуги ******* от 31.12.2014 г. по
фактура № ******* с падеж на плащане 03.07.2015 г. и отчетен период от
23.05.2015 г. до 26.06.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 458/ 11.01.2018 г. по частно гр. дело
№ 459/ 2018 г. на ПРС, V гр. състав.
С определение №
6601/28.06.2018 г. по настоящото дело, влязло в законна сила на 14.07.2018 г.,
на основание чл. 233 ГПК е прекратено производството в частта му, с която се
иска да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че дължи на
ищеца сумата от 36,62 лева - обезщетение за забава за периода 11.04.2015 г. - 18.12.2017
г., като посочената по-горе заповед за изпълнение е обезсилена в тази част.
В исковата молба
се твърди, че по частно гр. дело № 459/ 2018 г. на ПРС, V гр. състав в полза на
ищеца била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за следните суми:
134,03 лв., представляваща неплатена далекосъобщителна услуга по договор за
далекосъобщителна услуга ******* от 31.12.2014 г. и 731,50 лв. – неустойка предсрочно прекратяване на
договора. Длъжникът в указания му срок
възразил и това обуславяло правния интерес от предявяване на настоящите
установителни искове. Посочва се, че между страните бил сключен договор с
индивидуален потребителски номер ******* от 31.12.2014 г., с ID на клиента *******,
с който на длъжника били предоставяни услуги за мобилен номер ******* по
тарифен план M-Tel Трансфер L с месечна абонаментна такса 39,90 лева с ДДС за
срок от 24 месеца. Съгласно чл. 26 от ОУ заплащането на предоставяните услуги
се извършвало въз основа на месечни фактури, като по време на договора били
издадени следните фактури: фактура № *******/ 26.01.2015 г., с падеж на плащане
10.02.2015 г., за отчетен период от 23.12.2014 г. до 22.01.2015 г., за ползване
на далекосъобщителни услуги за сумата от 95,24 лв., фактура № *******/ 26.02.2015
г., с падеж на плащане 13.03.2015 г., за отчетен период от 23.01.2015 г. до 22.02.2015 г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за сумата от 35,32 лв., фактура № *******/ 26.03.2015
г., с падеж на плащане 10.04.2015 г., за отчетен период от 23.02.2015 г. до
22.03.2015 г., за ползване на далекосъобщителни услуги за сумата от 3,47 лв.,
фактура № *******/ 03.07.2015 г., с падеж на плащане 03.07.2015 г., за отчетен
период от 23.05.2015 г. до 22.06.2015 г., в която е начислена неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги в размер на 731,50
лв. Ищецът посочва, че договорът бил прекратен едностранно с абоната, защото
същият не бил заплатил в срок всички дължими към оператора суми за потребени
услуги. Неустойката била уредена, както в договора, така и в ОУ и имала
задължителна сила за страните, като абонатът се бил съгласил и приел тези
условия. Неговото неизпълнение на договора се изразявало в това, че в срока за
плащане на фактурата за предоставените услуги, той не ги е заплатил, поради
което операторът едностранно бил прекратил договора и начислил съответната
неустойка. По изложените съображения моли за уважаване на исковете. Претендира
разноски.
В срока по чл.
131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответницата Д.О.Г., чрез назначения й
особен представител адв. М.С., със становище за неоснователност на предявения
иск. Поддържа, че ищецът не бил упражнил надлежно правото си да развали
процесния договор, поради което в неговата правна сфера не било възникнало
вземане за неустойка при предсрочно прекратяване на договора. Твърди, че
липсвали доказателства относно изпълнението на задължението на ищеца за
предоставянето на далекосъобщителни услуги на ответника. Посочва, че не било
установено кога е настъпила дължимостта на сумите - началният момент на
забавата, от когато тече срокът, с изтичането на който възниквала възможността
за прекратяване на договора и начисляване на неустойка.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено и
приема следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на предявените искове:
От приетото за послужване частно гр.д. № 459 по описа
за 2018 г. на Районен съд Пловдив, V граждански състав,
се установява, че за процесните суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 458/11.01.2018 г. Последната е връчена на
длъжника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което съдът е указал на
заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК да предяви иск
за установяване на вземанията си. В дадения от съда едномесечен срок е предявен
искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, който има за предмет вземания,
идентични на тези, предмет на издадената заповед за изпълнение. Поради
изложените съображения съдът намира, че предявеният иск е допустим.
По иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за дължимост на сумите за предоставените далекосъобщителни услуги:
За основателността на заявена претенция, ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване съгласно чл.154, ал.1 ГПК, наличието на
валидно облигационно правоотношение с ответника по договор за далекосъобщителни
услуги ******* от 31.12.2014 г., при общи условия, които са обвързали ответника, както
и че ищецът е бил изправна страна по договора.
От договор № *******, сключен между
страните по спора на 31.12.2014 г., както и от приложение № 1 към него, се
установява, че страните са постигнали съгласие операторът - ищец да предоставя
на абоната - ответника далекосъобщителни услуги за телефонен номер *******, по
тарифен план МТел Трансфер L TB Коледа 2014 за срок от 2 години с месечна такса от
39,90 лв. В посоченото приложение № 1 е описано какво включва договореният
месечен план като предоставени услуги, както и каква е цената на използваните
от абоната услуги, извън включените в абонаментния план. Договорът е сключен
при общи условия, със които потребителят се е съгласил, видно от
декларация - л.13 от делото.
Описаните писмени документи са
представени от ищеца в заверени от него преписи, доколкото се твърди процесният
договор да е сключен на електронен носител – чрез полагане на електронен подпис
от ответната страна. Съдът намира, че процесният договор представлява
електронен документ по смисъла на Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (загл. изм. – ДВ, бр. 85 от 2017 г.). Съгласно
разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗЕДЕП (ред. ДВ – бр. 34 от 2001 г.), действала към
момента на сключване на процесния договор, електронен документ е електронно
изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизведено. Електронното изявление се счита за подписано
при условията на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП (ред. ДВ – бр. 100 от 2010 г., в сила от
01.07.2011 г.) – за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логическа свързана с електронното изявление за установяване на
неговото авторство, но законът придава значение на подписан документ на
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис –
чл.13, ал.3 ЗЕДЕП (ред. ДВ – бр. 100 от 2010 г., в сила от 01.07.2011 г.).
Законът обаче допуска страните да се съгласят в отношенията помежду им да придадат
на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът придава на подписания писмен
документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението. Възпроизвеждането на електронния документ на хартиен
носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184, ал.1, изр. 1 ГПК, той
се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от
страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на
електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството
на изявлението и неговото съдържание. В този смисъл – определение № 169/ 06.04.2017
г., постановено по ч.т.д. № 672 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 70/ 19.02.2014
г., постановено по гр.д. № 868 по описа за 2012 г. на ВКС.
В случая, в договора за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, в чл.5.4 страните са уговорили, че
при подписване на договора и приложенията към него с дигитален подпис, е нали
съгласие значението на подписите им да се приравни на саморъчно положени. В
този смисъл, а и предвид цитирана по-горе съдебна практика, процесният договор
е електронен документ, възникнал с оглед особените изисквания на специалния
закон и ползващ се с изяснената доказателствена сила, досежно авторството на
изявленията, обективирани в него (чл.180 ГПК).
В срока за писмен отговор обаче ответната
страна е оспорила истинността на процесния договор, в частност автентичността
на подписа, положен от нея. От заключението на приетата по делото и неоспорена
от страните съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписите, положени
„за абоната” в договор № *******, приложение № 1 към него, приложение № 3 към
него, допълнение към приложение № 1 – в електронен вид, са копия на подписи,
изпълнение от лицето Д.О.Г. – ответницата. От заключението на вещото лице е
видно, че последното е работило по предоставените на електронен носител
електронни документи, като при извършените изследвания, описани подробно, е
стигнал до обоснования извод за съответствие на подписите. От изложеното
следва, че представеният от ищеца документ се ползва с предвидената от закона в
чл.180 ГПК формална доказателствена сила, а именно – представлява
доказателство, че изявлението, което е направено в него изхожда от посочените в
него лица.
Предвид гореизложеното, съдът стига
до извода, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение,
възникнало по процесния договор за предоставяне на мобилни услуги, при общи
условия. В договора страните са уговори размера на месечната такса, дължима от
ответника. От това следва, че предявеният главен иск от ищеца за признаване за
установена дължимостта на сумата за предоставени далекосъобщителни услуги, е
доказан по своето основание. По отношение на размера на исковата претенция,
ищецът е представил процесните фактури, в които е описано точно за какво е
начислена претендираната сума. С това искът е доказан и по своя размер, поради
което следва да се уважи така, както е предявен, а именно – за сумата от 134,03
лв. Като законна последица от уважаването на иска е присъждане на законната
лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК в съда – 09.01.2018 г., до окончателното изплащане на
вземането.
По иска с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. чл.92 ЗЗД за дължимост на сумата за
неустойка:
За уважаване на предявения и с
правна квалификация чл. 92 ЗЗД, следва да са се проявили в обективната
действителност следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно:
1. валидно поето задължение от страна на ответника; 2. неизпълнение на това
задължение или наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на
уговорка между страните, че за съответното неизпълнение или неточно или
забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на
някоя от причините, водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника
на длъжника - случайно събитие, непреодолима сила и др.
Ищецът претендира заплащане на
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за предоставяне на
далекосъобщителни услуги, която представлява сбор от всички стандартни месечни
абонаментни такси, дължими от датата на прекратяване до изтичане на
определения срок на ползване, в размер на сумата от 731,50 лв. В Общите
условия към процесния договор, които са част от него, е предвидена възможност
договорът на потребителя да се счита за едностранно прекратен от страна на
оператора, в случай на забава на плащането на дължимите суми на абоната в
продължение на 124 дена – т.54.12. В т.6.3.1 от Приложение № 1 към договора е
уговорено, че в случай, че абонатът наруши задълженията си, произтичащи от това
приложение, договора или общите условия, операторът има право да прекрати
договора по отношение на услугите и да получи неустойка в размер на всички
стандартни месечни абонаментни такси, дължими от датата на прекратяване до
изтичане на определения срок за ползване.
От така постигнатите уговорки между страните може да се направят следните
правни изводи, а именно: В полза на ищеца – оператор на далекосъобщителни
услуги е регламентирано правото да прекрати (развали) договора поради
неизпълнение от страна на потребителя, изразяващо се в неплащане на дължими
суми с повече от 124 дни забава. След като кредиторът е упражнил правото си на
прекратяване (разваляне) на договора поради длъжниковото неизпълнение, за него възниквало
и правото да претендира неустойка в размер на всички дължими месечни вноски до
края на договора. Съдът намира, че за да е основателна претенцията на ищеца за
неустойка, следва да се установи надлежно упражнено от него прекратяване
(разваляне) на договор. Следва да яснота да се посочи, че макар в договора
страните да са използвани термина „прекратява”, то от текста на договора става
ясно, че се касае за разваляне поради неизпълнение, за което приложение намират
общите правила на чл.87 ЗЗД. Законът не урежда по императивен начин предпоставките
за разваляне на договора – регламентът на чл.87 ЗЗД само предвижда, че
развалянето на договора е следствие от неизпълнение на поето от една от
страните по облигационната връзка задължение. Затова и като се има предвид
уредената в чл.9 ЗЗД свобода на договарянето, страните могат сами да определят
условията, при които настъпва разваляне на същия с едностранно волеизявление
на изправната до неизправната страна, в това число и да предвидят, че
изявлението за разваляне може да бъде отправено и поражда действие след
изтичането на предварително определен от тях срок след настъпване на падежа на
задължението. Преобразуващото право да се развали договора съгласно чл.87, ал.1
и ал.2 ЗЗД се упражнява с едностранно
волеизявление и при наличие на
неизпълнение от страна на длъжника. В този смисъл е налице съдебна практика
– решение № 4 от 23.06.2017 г. по т.д. № 50183 по описа за 2016 г. на IV г.о. на ВКС.
При така изложените принципни постановки и предвид конкретните уговорки на
страните, следва извода за наличие на възможност за прекратяване на процесния
договор от ищеца при неизпълнение на задължението на потребителя да заплаща
месечни вноски при забава от 124 дни. От това следва, че кредиторът не е длъжен
да дава на длъжника допълнителен срок за изпълнение, както предвижда чл.87,
ал.1 ЗЗД, а само с изтичане на срока настъпва преобразуващото му право да
развали договора. Безспорно е обаче, че това негово волеизявление следва да
достигне до насрещната страна, за да породи своите последици (в случая претенцията
за неустойка). За наличие на отправено уведомление до ответника за разваляне на
процесния договор ищецът не е представил доказателства към исковата молба.
Такива не се представят и в хода на съдебното дирене пред настоящата съдебна
инстанция Затова и правото на разваляне не е упражнено надлежно към датата на
депозиране на исковата молба в съда.
В съдебната практика еднопосочно се
приема, че няма пречка правото на разваляне да се упражни с депозирането на
исковата молба в съда. Така – решение № 37 от 22.03.2011 г., постановено по
гр.д. № 920 по описа за 2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 43 от 06.02.2015
г. по гр.д. № 4792 по описа за 2014 г. на ВКС и др. Така, ответникът е уведомен
за развалянето на договора с получаването на препис от исковата молба, която в
случая връчването е на основание чл.47, ал.5 ГПК, с изтичане на срока за
получаване на книжата в съда, считано от 12.07.2018 г. От този момент е
възникнало и правото на кредитора да претендира неустойка за разваляне на
договора. Доколкото обаче клаузата в договора, която урежда размера на
неустойката, предвижда, че тя обхваща всички месечни абонаментни такси за
периода от прекратяване на договора до изтичане на срока му, то съдът намира
претенцията за неоснователна. Това е така, защото към момента на надлежното
упражняване на кредитора да развали договора, настъпило в хода на процеса (през
2018 г.), срокът му е вече изтекъл и не би могло да се претендира неустойка
така, както е уговорена, а именно – от развалянето до изтичане на срока
(договорът е сключен на 31.12.2014 г. за срок от две години, следователно
срокът му е изтекъл на 31.12.2016 г.). По така изложените съображения, съдът
приема, че не е реализиран фактическият състав на претенцията за неустойка,
поради което искът следва да се отхвърли.
Искът е неоснователен и на още едно
допълнително основание. Съгласно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. ОСТК
съдът следи служебно за нищожността на клаузи за неустойка. В този смисъл е и
трайната практика на ВКС - така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. №
1057/2011 г., II г. о., ВКС, решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по
описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о., решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. №
1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014
г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II
т.о., ВКС. От систематичното тълкуване
на клаузите на договора, описани по-горе, претендираната неустойка в размер на
731,50 лв., представляваща сбор от 17 месечни абонаментни такси, излиза извън
типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Това води до нейната нищожност,
доколкото и противоречи на добрите нрави. С противорение с установени морални
привички е при прекратяване на договорната връзка и непрестиране от страна на кредитора, последният да получава месечни
абонаментни такси в пълен размер до края
на срока на договора или както е в случая - за 17 месеца. Ако се приеме
обратното, би се нарушил балансът в обществените отношения по предоставяне на
далекосъобщителни услуги, една от страните по които правоотношения винаги е
потребител, респективно и по-слаба икономически страна. Така, потребителите
биха били длъжни да поддържат използването на една услуга, която за тях би била
неизгодна в даден момент от течението на договора, под страх, че следва да
заплатят всички дължими месечни абонаментни такси до края на договора, без да
получат насрещна престация. В този смисъл, потребителят, като по-слабата страна
в правоотношението, е поставен в положение да не може да се „откъсне” от договора,
без да „обезщети” мобилния оператор. Ето защо, клауза в договора, която
предвижда заплащане на абонаменти такси до края на договора, без да е налице
престация от страна на кредитора, е нищожна. Макар да е уговорена като
неустойка, тя излиза извън типичните й функции, описани по-горе.
Следва да се отбележи също така, че
съдът не би могъл да присъди по-малък размер на претенцията за неустойка, както
претендира ищецът в молба от 08.05.2019 г., а именно – за 3 месечни абонаментни
такси, доколкото такава уговорка била постигната между ищеца и Комисията за
защита на потребителите. Това е така, доколкото съдът прие, на първо място, че
не е реализиран фактическият състав на претенцията, а на второ място - че е
клаузата за неустойка е нищожна. Ищецът би могъл, с оглед принципа за
диспозитивното начало, по свой почин да предяви установителния си иск в размер,
съобразен с посочените договорки с Комисията за защита на потребителите, който
да бъде по-малък от този, за който е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК. Въпросът защо ищецът не е претендирал по-малка сума, въпреки посочените
уговорки с КЗП, остава извън предмета на спора.
В заключение,
искът с правно основание чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на
разноски пропорционално на уважената част от исковете. Същият е доказал
заплащането на държавна такса в размер на 75 лв., адвокатско възнаграждение в
размер на 180 лв. съгласно договор за правна помощ от 03.05.2018 г. (л.6 от
делото) и депозит за особен представител – 300 лв., или общо 555 лв. От тази
сума по съразмерност следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 82,45 лв. За
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 205
лева, като следва да му се присъдят по съразмерност 30,46 лева. Ответникът на
основание чл. 78, ал.3 ГПК има право на разноски съразмерно с отхвърлената част
от исковете, но не е представил доказателства да е сторил такива, поради което
не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.О.Г.,
ЕГН: **********, адрес: ***, че дължи на
„А1 България” ЕАД – гр. София (с
предишно наименование „Мобилтел” ЕАД), ЕИК: *********, със адрес и селище на
управление: гр. София, район Илинден, ул. „Кукуш“ № 1, сумата от 134,03 лв., представляваща неплатена
далекосъобщителна услуга по договор за далекосъобщителни услуги ******* от
31.12.2014 г. и фактури № *******, № *******, № *******за отчетен период на
фактурите от 23.12.2014 г. до 22.03.2015 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 09.01.2018 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК № 458/ 11.01.2018 г. по частно гр. дело № 459/ 2018 г. на
ПРС, V гр. състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявения иск за признаване за установено по отношение на Д.О.Г., ЕГН: **********, че дължи
на „А1 България” ЕАД – гр.
София (с предишно наименование „Мобилтел” ЕАД), ЕИК: *********, сумата от 731,50 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор
за далекосъобщителна услуга ******* от 31.12.2014 г. по фактура № *******с
падеж на плащане 03.07.2015 г. и отчетен период от 23.05.2015 г. до 26.06.2015
г
ОСЪЖДА Д.О.Г., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК съразмерно с уважаване на исковете на „А1 България” ЕАД – гр. София (с предишно
наименование „Мобилтел” ЕАД), ЕИК: ********* сумата от 82,45 лв. (осемдесет и два лева и четиридесет и пет стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 30,46 лева (тридесет лева и четиридесет
и шест стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.