№ 299
гр. Пазарджик, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Албена Г. Палова
Членове:Димитър П. Бозаджиев
Иванина Игн. И.а
при участието на секретаря Диана Мл. Тодорова
като разгледа докладваното от Иванина Игн. И.а Въззивно гражданско дело
№ 20255200500377 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №4 от 20.01.2025г., постановено по гр.д. № 941/2024г. по
описа на Районен съд – П., е прогласен за нищожен на основание чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК Договор за
потребителски кредит № 915183 от 21.08.2023 година, сключен между "Кеш
Пойнт България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5,
и Н. И. Ч. с ЕГН ********** от гр.П., ул.“Р.“ № 22.
С Решението е осъден ответникът "Кеш Пойнт България“ ЕООД да
заплати на ищеца Н. И. Ч. на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на
706.49 лева, представляваща платена без основание сума по договор за
потребителски кредит № 915183 от 21.08.2023 година, сключен между
страните, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.09.2024
година до окончателното й изплащане.
Осъдено е ответното дружество да заплати на ищеца разноски по делото в
размер на 404.88 лева, в това число д.т. и разноски за вещо лице, както и да
заплати на адв. П. П. – САК адвокатско възнаграждение в размер на 720 лева.
С Определение № 87 от 26.02.2025г., постановено по същото дело, е
оставена без уважение молбата на „Кеш Пойнт България“ ЕООД за изменение
на решението в частта за разноските, присъдени в полза на процесуалния
представител на ищеца.
В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от "Кеш Пойнт
1
България“ ЕООД, чрез адв. Х. М., срещу частта от първоинстанционното
решение, с която е прогласен за нищожен процесният Договор за
потребителски кредит № 915183 от 21.08.2023 година, сключен между
страните. В жалбата са изложени доводи, че в тази му част решението е
неправилно и незаконосъобразно. Жалбоподателят счита за неправилен
решаващия извод на първоинстанционния съд, че ищецът е физическо лице,
което при сключването на договора за кредит е действало извън рамките на
своята търговска и професионална дейност, т.е. че ищецът има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и се ползва от потребителската
защита, предвидена в ЗЗП и ЗПК. Допълва, че за да достигне до този
необоснован извод, първоинстанционният съд не бил взел предвид събраните
по делото доказателства, че ищецът извършвал търговска дейност и
процесният кредит бил изтеглен именно във връзка с нея. Това обстоятелство
било видно от представеното по делото искане за сключване на договор за
кредит № 9243542/21.08.2023г., в което в графата „цел на кредита“ ищецът
кредитополучател бил отбелязъл „оборотни средства“, което понятие не
намирало приложение при договорите за потребителски кредити. В тази
връзка жалбоподателят твърди, че било без значение обстоятелството, че
договорът за кредит е наименуван „потребителски“, както и че е сключен от
ищеца в качеството му на физическо лице. Поради това намира, че в случая за
процесния договор за кредит били неприложими разпоредбите на ЗПК. С тези
доводи иска решението в обжалваната му част да бъде отменено и вместо него
да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат изцяло
отхвърлени, като на жалбоподателя бъдат присъдени разноски за
производството.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в
който са изложени подробни съображения за нейната неоснователност, като
отново са релевирани всички доводи на ищеца, изложени и в исковата му
молба. Поддържа се, че обжалваното решение е правилно, обосновано и
законосъобразно и се моли да бъде потвърдено. Претендират се разноски за
въззивната инстанция.
В законоустановения срок е постъпила и частна жалба от "Кеш Пойнт
България“ ЕООД, чрез адв. Х. М., срещу постановеното по реда на чл. 248
ГПК Определение № 87 от 26.02.2025г., по гр.д. № 941/2024г. по описа на
Районен съд – П., с доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност.
Намира, че неправилно са присъдени в негова тежест разноските за адвокатско
възнаграждение, доколкото съдът не бил взел предвид направеното от
ответното дружество с молбата му по реда на чл. 248 ГПК възражение, че
ищецът нямал качеството материално затруднено лице по смисъла на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв. Наред с това се твърди и че в настоящия случай била налице
злоупотреба с права от страна на ищеца, доколкото същият бил завел срещу
ответното дружество две искови молби, в които били развити идентични
доводи, макар и същите да се отнасяли до различни правоотношения между
страните, с което се целяло в тежест на дружеството да се възложат
разноските и по двете образувани дела. Твърди, че в подобни ситуации съдът
следвало да определи едно общо адвокатско възнаграждение, като изследва
общия материален интерес по всички еднакви дела между страните, което да
присъди само веднъж, а претенциите за разноски по всички останали дела
2
следвало да бъдат оставени без уважение. Позовава се на практика на равни
по степен съдилища с настоящата инстанция. На следващо място се сочи, че
съдът неправилно бил определил размера на адвокатското възнаграждение за
оказаната в полза на ищеца безплатно адвокатска помощ по делото, като
изчислил същото на база всеки от предявените искове, без да вземе предвид
обстоятелството, че защитаваният материален интерес и по установителния
иск за прогласяване нищожност на договора за кредит, и по осъдителния иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, е един и същи, поради което и адвокатското
възнаграждение се явявало прекомерно. Наред с това се твърди, че същото
противоречало и на принципа на пропорционалност и справедливост
съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, която
била сравнително ниска. С тези доводи се иска да бъде отменено обжалваното
определение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отмени
решението в частта, с която са възложени в тежест на жалбоподателя
разноските за адвокатско възнаграждение, а при условията на евентуалност –
същите да бъдат значително намалени.
С постъпилия отговор на частната жалба, насрещната страна възразява
срещу нейната основателност. Излага подробни съображения, с оглед на които
намира обжалваното определение за правилно и законосъобразно, поради
което моли същото да бъде потвърдено.
В проведеното съдебно заседание пред въззивната инстанция не се явяват
страните и процесуалните им представители. От всяка от страните са
постъпили писмени становища по делото, представени са списъци на
разноските по делото, чието присъждане претендират, както и са направени
възражения за прекомерност на претендираните от насрещната страна
разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът намира въззивната и частната жалби за процесуално допустими,
като подадени в срок, от надлежна страна и против подлежащи на обжалване
съдебни актове, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение
съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно
и допустимо, поради което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде
проверена неговата правилност по изложените във въззивната жалба
съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция
по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с
правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК и чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД, от Н. И. Ч. срещу "Кеш Пойнт България“ ЕООД, с искане да бъде
прогласен за нищожен сключеният между страните Договор за потребителски
кредит № 915183 от 21.08.2023 година, както и да бъде осъден ответникът да
заплати на ищеца сумата в размер на 50 лева, претендирана като частичен иск
от 512 лева, представляваща заплатена без основание сума по кредита, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 09.09.2024 година до
окончателното й изплащане. В исковата молба ищецът твърди, че на
21.08.2023 година сключил с ответника „Кеш Пойнт Българя“ЕООД Договор
за потребителски кредит № 915183 от 21.08.2023 година, по силата на който
3
на ищеца била заета сумата от 800лева, която следвало да върне за срок от
4месеца. Съгласно клаузите на договора уговореният ГПР бил 59,19%, а
годишният лихвен процент 48%. Съгласно чл.5, ал.1 и 2 от договора ищецът
бил задължен в срок до три дни от усвояване на заемната сума да предостави
на кредитора обезпечение представляващо: 1./поръчител отговарящ на
условията по чл.5,ал.1,т.2.1;т.2.3;т.2.4;т.2.5 и т.2.6 от договора или 2./банкова
гаранция. В случай, че такова не бъде осигурено, клаузата на чл.11, ал.1 от
договора предвиждала заплащане на неустойка за кредитополучателя в размер
на 415.16 лева, като издължаването на същата било разсрочено и
представлявало част от погасителната вноска по кредита, съгласно условията
на договора и погасителния план. В резултат на това при усвоена главница от
800 лева и срока за ползване на кредита от 4 месеца кредитополучателят
следвало да върне сумата от 1312 лева,от която главница в размер на 800 лева
,неустойка в размер на 415.16 лева и договорена лихва от 96.84 лева. Твърди
се още, че по отношение процесния договор приложими били разпоредбите на
ЗПК и ЗЗП, доколкото при сключването му ищецът действал като физическо
лице и имал качеството на потребител. Поради което намира, че договорът
бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като противоречал на
законоустановени императивни правила - клаузите на чл.11, ал.1 и ал.2 във вр.
с чл.5, ал.1 и ал.2 от същия представлявали скрито възнаграждение на
кредитора, което последният прикрил, обозначавайки го като неустойка, с
което били нарушени изискванията на чл.11,ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК. Наред с
това, неустойката не била включена при изчисляване на ГПР и не се
обхващала от така посочената в договора абсолютна стойност, с което било
нарушено императивното правило на чл.19,ал.1 от ЗПК. Твърди още, че
посоченият ГПР в договора не бил реално прилаганият в отношенията между
страните и била налице „заблуждаваща търговска практика“, тъй като не
ставало ясно какви разходи са включени в този процент на ГПР. Позовава се на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която след като договорът за
потребителски кредит се обяви за недействителен то потребителят следва да
върне само чистата стойност и не дължи лихви или други разходи, с оглед на
което счита, че е заплатил сума по кредита, която надвишава чистата стойност
по него и за която възникнал интерес да предяви осъдителен иск срещу
ответника за връщането й като платена без основание.
В срока по чл.131 от ГПК ответното дружество депозира писмен отговор,
с който изразява становище за неоснователност на исковата претенция. Излага
подробни съображения за съответствието на всички клаузи на процесния
договор за потребителски кредит с императивните изисквания за неговото
съдържание, предвидени в ЗПК и ЗЗП, поради което прави извод за неговата
валидност и действителност.
С протоколно определение № 6 от 15.01.2025 година на основание чл.214
от ГПК е допуснато изменение на размера на предявения осъдителен иск чрез
неговото увеличение от 50 лева на 706.49 лева.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка е правилно
установена от първоинстанционния съд, същата се установява и от събраните
по делото доказателства.
По делото не е спорно, а и от приетите по делото писмени доказателства
4
/договор за потребителски кредит № 915183 от 21.08.2023 година, погасителен
план и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит/, се установява, че на 21.08.2023г. между „Кеш пойнт
България“ЕООД, в качеството му на кредитор и ищеца Ч. в качеството му на
кредитополучател е сключен писмен договор за потребителски кредит
№915183, по силата на който кредиторът предоставя в заем на
кредитополучателя сумата от 800 лева, за срок от 4 месеца. Страните са
уговорили връщане на заетата сума на вноски като размерът на първата
погасителна вноска е 32 лева, а на останалите три е от 288.28 лева. Видно от
клаузите на договора ГПР е в размер на 59.19 %, а фиксираният годишен
лихвен процент по заема е от 48%, като общо дължимата сума от
кредитополучателя е в размер на 896.84 лева. В чл.5 от договора изрично е
посочено, че договорът ще бъде обезпечен с поне едно от посочените
обезпечения:1./безусловна банкова гаранция или 2./поръчителство на едно или
две физически лица ,които отговарят кумулативно на следните условия: при
един поръчител осигурителният му доход да е в размер не по-малък от 7 пъти
размера на минималната работна заплата, а при двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки от тях следва да е в размер не по малко от 4
пъти минималната работна заплата. Освен това същите не следва да са
поръчители по други договори за кредит, да не са и кредитополучатели по
договор за кредит сключен с кредитора, по който е налице неизпълнение на
задължението, да нямат кредити към банки или финансови институции с
квалификация различна от „Редовен“, да предоставят служебна бележка от
работодател или друг съответен документ удостоверяващ размера на
получавания от тях доход, като страните се споразумяват, че
кредитополучателят ще предостави обезпечението в срок до три дни от
сключване на настоящия договор. В чл.11 от договора е разписано,че ако
кредитополучателят не предостави договореното в чл.5 обезпечение в
тридневен срок от сключване на настоящия договор или предоставеното не
отговаря на условията ,посочени в настоящия договор за кредит,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 415.16 лева,
която ще се изплаща разсрочено съобразно приложение 1, представляващо
погасителен план към договора. В този погасителен план са разписани
начините на издължаване на задължението от кредитополучателя – при
предоставяне не обезпечението - на 4 вноски, като едната в размер на 32 лева
а другите три вноски в размер на 288.28 лева и при непредставяне на
обезпечението - издължаване чрез включване на неустойка отново чрез 4
вноски по 328 лева, като в този случай общото задължение е в размер от 1312
лева.
Съгласно приетото по делото без възражения от страните заключение по
назначената съдебно –икономическа експертиза, се установява, че по договора
ищецът е извършил плащания както следва: на 26.09.2023 година в размер на
328 лева чрез EASY PAY; на 21.12.2023 година в размер на 300 лева чрез EASY
PAY; на 02.01.2024 година в размер на 300 лева чрез EASY PAY и на 16.01.2024
година рефинансиране или общо сумата от 1506.49 лева. С извършеното
плащане са погасени следните задължения по договора: главница в размер на
800 лева; договорена лихва в размер на 96,84 лева; неустойка в размер на
415.16 лева и такси в размер на 194.49 лева. Според вещото лице при
5
включване на платената неустойка от 415.16 лева в ГПР, размерът му би бил
от 1123.64%.
От съдържащите се във въззивната жалба възражения, настоящият състав
намира, че спорен е единствено въпросът има ли ищецът качеството
потребител, респ. приложими ли са в настоящия случай по отношение
процесния договор за кредит разпоредбите на ЗПК и ЗЗП и регламентираната
в тях потребителска закрила. На първо място, следва да се отбележи, че този
въпрос се повдига за първи път в производството едва с депозираната въззивна
жалба, поради което това възражение се явява преклудирано по смисъла на чл.
133 ГПК, доколкото не е направено в отговора на исковата молба и не следва
да бъде обсъждано от настоящата инстанция. Нещо повече – първоначалната
защита на ответното дружество се е изразявала в поддържане на тезата за
пълно съответствие на процесния договор с императивните изисквания на
ЗПК и ЗЗП за съдържанието на договорите за потребителски кредити. За
пълнота следва да се отбележи, че дори това възражение да бе направено
своевременно, то доводите в негова подкрепа, които ответното дружество
излага, са напълно несъстоятелни – обстоятелството, че едно лице е вписано
като управител на търговско дружество, съвсем не означава, че това лице не
може да участва в гражданския оборот и в лично качество, като физическо
лице и в това си негово качество да сключва договори за потребителски
кредити като потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и чл. 9, ал. 3 от ЗПК.
Именно такъв е настоящият случай, доколкото както твърденията в исковата
молба, така и представените по делото писмени доказателства, от които съдът
прави извод за характера и целта на процесния договор, водят до извода, че се
касае за потребителски спор, свързан с качеството на ищеца като страна по
облигационно отношение с потребителски характер по договор за кредит.
Единствено основанието, от което произтичат отношенията между страните (в
случая потребителски/о договор/правоотношение) е от значение за качеството
потребител на едно физическо лице – в този смисъл Определение №
188/16.01.2020 г. по ч. т. д. № 2502/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. В тази връзка следва
да се отбележи, че маркирането в искането за сключване на кредит от
потребителя на една от предварително зададените от страна на кредитора
възможности за посочване на цел на кредита /без оставено поле за изписване
от потребителя на друга конкретна цел, за която ще ползва отпусната в заем
сума/, съвсем не е в състояние да промени характера на потребителското
правоотношение, възникващо между страните. В конкретния случай
физическото лице ползва услуга, която не е установено да е предназначена за
извършване от него на търговска или професионална дейност. Поради което
възражението на жалбоподателя е напълно неоснователно и не намира опора в
представените по делото доказателства.
Настоящият състав изцяло споделя останалите доводи на
първоинстанционния съд за основателност на исковата претенция, като
предвид липсата на направени възражения срещу тях във въззивната жалба, на
осн. чл. 269, изр. 2 ГПК не следва да се обсъждат отново.
По изложените съображения, релевираните във въззивната жалба
възражения са неоснователни. Не се констатират твърдените от
жалбоподателя пороци на първоинстанционното решение, поради което и с
оглед съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
6
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно.
По отношение депозираната частна жалба – настоящият състав намира
същата за неоснователна, а обжалваното с нея първоинстанционно
определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, за правилно.
За да достигне до този извод настоящата въззивна инстанция съобразява
от една страна конкретно извършените от пълномощника на ищеца
процесуални действия по първоинстанционното производство, а от друга най-
новата практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 25
януари 2024 г. по дело С 438/2022г., както и практиката на националния съд,
залегнала в определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС,
определение № 343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на ВКС и др., според
която посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на
възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Възнаграждението
подлежи на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от
значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото.
В настоящия случай защитата на ищеца е организирана като
процесуалният му представител е предявил два кумулативно съединени иска
– установителен и осъдителен, обосновавайки тяхната основателност с
подробно изложени в обстоятелствената част на исковата молба аргументи,
подкрепени със съдебна практика, както на ВКС, така и на СЕС, относима към
предмета на делото. Представил е всички необходими за доказването на
исковата си претенция доказателства, направил е своевременно и надлежно
всички необходими доказателствени искания, изпълнявал е в срок всички
указания на първоинстанционния съд, депозирал е молби, с които е вземал
своевременно становище по доказателствените си искания и по представените
от насрещната страна доказателства, както и е допълнил становището си по
същество на спора и го е подкрепил с изобилна съдебна практика. Всички
тези процесуални действия на пълномощника на ищеца по подготовка, защита
и представителство по делото, в крайна сметка са довели до резултат, с който е
защитен интересът на представлявания по най-добрия възможен начин –
постановено е изцяло положително за ищеца решение и по двата предявени
иска.
Отчитайки спецификите на първоинстанционното производство,
изложени по-горе и разгледания правен спор, въззивният съд намира, че
адвокатското възнаграждение на адв. П. за осъществената на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ в полза на ищеца, е правилно
определен на 720 лева. Този размер на адвокатското възнаграждение напълно
съответства на реално положения от адвоката високо квалифициран труд за
защита на ищеца по предявените искове в производството пред първата
инстанция и на действителната правна и фактическа сложност на делото.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недължимост в
настоящото производство на адвокатско възнаграждение в полза на адв. П.,
7
доколкото същият представлявал ищеца и по друго дело във връзка с
възникнал спор между същите страни по друго правоотношение между тях.
Тези доводи са неотносими към настоящото производство, а и както вече бе
отбелязано, съдът намира, че определеното възнаграждение на адв. П.
съответства на положения от адвоката труд конкретно по настоящото дело.
Неоснователно е и възражението, че не са налице предпоставките за
присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ по
смисъла на чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА, тъй като ищецът нямал това качество и не
били представени доказателства в тази насока. По този въпрос е налице
противоречива практика на състави на ВКС, поради което е образувано и
тълкувателно дело № 3/2025г. на ОСГТК за произнасяне по този въпрос.
Доколкото обаче към настоящия момент не е постановено решение,
настоящия състав на въззивния съд поддържа, че за присъждането на разноски
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно да се предостави договор за безплатна
адвокатска помощ, като обстоятелството, че клиентът е материално затруднен,
не се нуждае от доказване.
Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил
правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и неоснователността
на въззивната и частна жалби, право на разноски има въззиваемият. Съгласно
представения списък по чл. 80 ГПК, осъществилият в негова полза безплатна
адвокатска защита – адв. П. претендира разноски в размер на 831,20 лева,
представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
Въззивната страна своевременно е направила възражение за неговата
прекомерност, което съдът намира за основателно. Съобразявайки
фактическата и правна сложност на делото, действително положения от
процесуалния представител на въззиваемия труд пред въззивната инстанция,
както и обстоятелството, че съдът не е обвързан от минималните размери,
предвидени в Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, прилагайки
задължителната практика на СЕС, а ползва същите единствено като ориентир
за цената на адвокатския труд, настоящият състав намира, че справедливият и
обоснован размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на въззиваемия следва да се определи на 600 лева за
осъществената в полза на въззиваемия безплатна защита по депозираните от
насрещната страна въззивна и частна жалби.
С оглед гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №4 от 20.01.2025г., постановено по гр.д. №
941/2024г. по описа на Районен съд – П..
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 87 от 26.02.2025г., постановено по гр.д.
№ 941/2024г. по описа на Районен съд – П..
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Младост, бул.“Цариградско шосе“ №
115Е, ет.5, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв. П. П. от
8
САК адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева за производството пред
въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9