№ 3100
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело №
20241100500711 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба подадена от А. Т. А. срещу решение № 5599/07.04.2023г.
постановено по гр.д. № 48034/2021г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 31 състав, в частта, с
което са уважени спрямо него предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове по реда
на чл.422 от ГПК, както следва:
-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от от 686,63 лв. – цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода м. 07.2017 - 04.2019г. за топлоснобден имот, с абонатен
№ 52599, представляващ ап. 13А, находящ се гр. София, ж.к. „*********, , абонатен № 95415:,
ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК – 04.09.2020 г. до изплащане на вземането.;
-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 208,07 лв., предствляваща мораторна
лихва за периода 15.09.2017 г. – 20.08.2020 г. върху горепосочената главница;
-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 23,32 лв. – цена на извършена услуга за
дялово разпределение за периода 01.07.2017 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от
04.09.2020г. до изплащане на вземането;
и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч. гр. д. № 42528/2020 г. на СРС, 31-ви състав,
както и в частта, с което е осъден да заплати разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на Софийски районен съд /СРС/ е неправилно и
необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени
процесуални нарушения. Твърди, че съдебните актове, са нищожни като постановени от незаконен
състав – съдии, които не са избрани по надлежния ред включително и на които не им разпределено
1
процесното дело на случаен принцип, въз основа на уредба- заповедно производство, която
противоречи на Конституцията и законодателството на Европейския съюз и което има приоритет
над незаконното национално законодателство. Посочва, че от събраните по делото доказателства се
установява липса на облигационно правоотношение между страните по повод доставка на
топлинна енергия в описания в исковата молба обект; поддържа наличието на неравноправни
клаузи в представените от ищеца общи условия; по делото ищецът не е представил писмен договор
между страните по делото за доставка на топлинна енергия, нито писмено приемане от ответника
на издадените от ищеца ОУ; счита че първоинстанционният съд неправилно е допуснал
изслушването на СТЕ и ССчЕ да бъдат изготвени въз основа на документи, които не са представени
по делото и несъществуващи фактури; оспорва достоверността и обективността на изслушаните
пред първоинстнационият съд експертизи. Моли решението включително и в частта за разноските
да бъде обявено за нищожно, при условията н евентуалност – недпопустимо или да бъде изцяло
отменено като незаконосъобразно.
Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК
депозира писмен отговор, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба,
счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон,
намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт
и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е
допустима, а разгледана по същество съдът счита, че същата е неоснователно по следните
съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на
решението - само по наведените оплаквания в жалбата.
Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този
начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на
проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:
Във връзка с наведеното възражение за нищожност на съдебните актове:
Законът не определя с изрична правна норма кое съдебно решение е нищожно. По
естественото си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.
Основанията за нищожност се извеждат по тълкувателен път в съдебната доктрина и
практика и които са непротиворечиви и константни в смисъл, че: нищожно е всяко решение, което
не може да бъде припознато като валиден съдебен акт, а именно:
-постановено от незаконен състав;
-когато е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда,
-когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано,
-когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост
/решение № 668 по гр.д. №1790/2009г. на I г.о. на ВКС /.
2
Под незаконен състав следва се разбира както от лице, което по съответния ред не е
придобило качеството на съдия, така и от лице, което макар и да има такова качество не е в
изискуемия от закона съдебен състав -например постановено еднолично, при условие, че е
необходимо постановяване на съдебния акт от съдебен състав.
В настоящият случай,както заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, така и обжалваното
съдебно решение е издадена и подписана от съдия София Икономова – назначена с решение на
ВСС като съдия след провеждане на съответната процедура по ЗСВ вр. КРБ.
Правилото за случайно разпределение на делата, уредено в чл. 9 ЗСВ, е отражение на
основни конституционни принципи, върху които се гради правосъдието и правовата държава.
Целта е да се гарантира независимостта на съда, като се ограничат факторите, които биха
поставили под съмнение безпристрастността на съдията докладчик, както и да се пресече
въздействието на външни обстоятелства, които биха указали влияние върху вътрешното
убеждение. Принципът за случайно разпределение на делата съответства и на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ,
който гарантира правото на всеки правен субект да потърси зашита и съдействие при
упражняването на своите граждански права и задължения от независим и безпристрастен съд,
създаден в съответствие със закона. Липса на приложен протокол от извършено случайно
разпределение в делото към датата на образуване на гр.д. № 2416/2012г., не определя дефинитивно,
че разпределението е извършено в нарушение на принципа за случайно такова. Напротив, към
цитираната дата – 03.02.2012г., ЗСВ и съответно Правилника за администрацията в районните,
окръжните, административните, военните и апелативните съдилища /отм/, Правилата на ЗСВ за
разпределение на делата, не поставя императивно изискване случайното разпределение да бъде
доказвано чрез прилагане на писмено документи по всяко едно дело, същото е видно от системата
за разпределението на дела и може да бъде установено във всеки един момент. В този смисъл,
ответникът не е установил конкретни нарушения при случайното разпределение на дела,
извършвано в Софийски районен съд или Софийски градски съд, като общото направено такова,
следва да се приеме за неоснователно.
Отделно от горното, при наличие на основание за отвод от страна на съдията разглеждащ
делото по смисъла чл.22 от ГПК и ненаправен такъв, то постановения съдебен акт не е нищожен, а
горните обстоятелства следва да бъдат преценявани в хода на инстанционния контрол на
съответния съдебен акт, като изрично в мотивите на ТР 1/ 2023 от 21.11.2023 г., с което е
отклонено искането за постонвяване на тълкувателно решение, е посочено, че трайна и
непротиворечива е съдебната практика, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на
основание чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до
неправилност на решението.
Несъмнено съдебните актове – заповед за изпълнение и съдебно решение постановено по
реда на чл.422 от ГПК са издадени в рамките на правораздавателната власт на съда.
Наведените от въззивника възражения срещу законността на въведеното с ГПК от 2008г.
„заповедно производство“ и противоречието му с Конституцията на Република България, както и с
европейското законодателство, са неоснователни.
Действително, при наличие на противоречие между закон и конституционна норма,
съдът е длъжен да приложи последната, поради съдържанието на чл.5 ал.1, ал.2 от Конституцията
на Република България, според които Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да
й противоречат, съответно разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.
В настоящият случай не се установява глава 37 от ГПК в нейната цялост да противоречи
на конкретна разпоредба или принцип от Конституцията на Република България, нито на конкретен
международен акт по смисъла на чл.5 ал.4 от КРБ. / международните договори, ратифицирани по
конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното
право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им
3
противоречат /.
В допълнение следва да бъде посочено, че с решение № 12/02.10.2012 г. по
конституционно дело № 4/12 г. на КС на РБ е прието, че учреденото с действащия ГПК заповедно
производство отговаря на европейските тенденции за опростяване и скъсяване на съдебните
процедури, прогласени и с Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от
12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, особено по дела, по
които не съществува действителен правен спор, а съдебната намеса се налага единствено за да
осигури снабдяването на кредитора с изпълнително основание, даващо му възможност да пристъпи
към принудително събиране на вземането си.
Съдебни актове - заповед за изпълнение, съдебно решение са издадени в изискуемата
писмена форма.
Още при постъпване на исковата молба първоинстанционният съд, съответно при
постъпване с въззивна жалба, въззивният съд е направил преценка за допустимост и редовност на
исковата молба и след като е преценил, че отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 от ГПК
съдът е изпратил препис от същата на ответниците за даване на отговор по реда на чл.131 от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е въз основа на
редовно заявление /в противен случай, заявлението би било отхвърлено, освен ако се касае за
държавна такса/. Обстоятелството, че в заявлението, не се сочат отделните пера, въз основа на
която се е формирала претендирата главница като цена на потребена топлинна енергия, не е
обстоятелство обосноваващо нередовността на заявените пред съда претенции. Предявеният иск е с
изложени фактически обстоятелства въз основа на които ищецът претендира заплащането на
определена сума – ясно е посочен начина на формиране на главницата и лихвата т.е. петитума е
ясен и в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба.
Именно след подадено в срок възражение по чл.414 от ГПК от ответниците и във връзка с
дадените указания по реда на чл.415 ал.1 от ГПК, заявителят е предявил установителните искове по
чл.422 от ГПК в преклузивния срок. Т.е. изпълнени са всички условия за допустимост на
производството.
По същството на спора:
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по реда на
чл.1456 ал.1 т.3-4 от ГПК в открито съдебно заседание проведено пред първоинстанционния съд на
13.02.2023г. е обявено обстоятелството,че ответника е собственик на процесния топлоснабден
имот в процесния период /което се установява и от представената по делото съдебна спогодба по
делба/.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР
ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което
ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията
на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по
смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
4
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е
разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна
собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като
постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на
договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия за продажба, каквито са Общите условия от 2008г. одобрени с решение на ДЕКЕВР и
публикувани във вестник „Дневник“ бр. от 14.01.2008г., както и ОУ от 2014г. одобрени с решение
№ ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и
вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г.
на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.
Въззивникът поддържа, че неправилно в нарушение на принципите на чл.7, 9 и чл.10 от
ГПК съдът не е изпълнил служебните си задължения да прецени наличието на неравноправни
клаузи в облигационното правоотношение между страните, след като е приел, че такова
съществува.
Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и
фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този
начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика. В чл. 3 § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена
договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки
изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установи Общите
условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ" ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива.
Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150 ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30
дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146, ал. 2 ЗЗП, с
идентично съдържание като чл. 3 т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи на потребителските договори). Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до
изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат
право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните
предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая
несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е
упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150 ал. 3 ЗЕ
5
Въззивникът не се е възползвал от тази възможност. Ето защо доводите за
неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.
Следователно между страните са възникнали действителни договорни правоотношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди, като съдържанието на този договор е уредено в
представените общи условия, утвърдени от КЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е
приел изрично - чл. 150 ал.2, изр.2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл.
150 ал.3 ЗЕ.
По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия
съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния
имот т.е. същия е материално легитимиран да отговаря по предявените искове и следва да заплаща
цената на доставената топлинна енергия в имота в процесния период.
Според клаузите на тези Общи условия /идентични са разпоредбите във всички редакции
на Общите условия/ се установява, че страните са се уговорили потребителят да заплаща
установената цена за доставеното му количество топлоенергия след доставката на тази стока, като
месечно определената покупна цена следва да се заплати по един от следните начини: 1) на 11
равни месечни вноски и една 12-та изравнителна сметка; 2) на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за имотите и сградата и една изравнителна вноска и 3) по реална месечна
консумация – чл. 30 ал. 1 от ОУ от 2008г., чл.31 т.2 от ОУ от 2014г., чл.33 от ОУ от 2016г.
Следователно, независимо от уговорения начин на заплащане на покупната цена потребителят-
купувач е длъжен да заплати цената на доставената топлинна енергия.
Задължение за ищеца като продавач на топлинна енергия е да достави необходимото
количество топлинна енергия до абонатната станция в съответната етажна собственост. Оттук
отоплението на помещенията, респ. доставянето на БГВ до отделните потребители се извършва
чрез сградната инсталация, която се състои от вътрешна отоплителна инсталация и от инсталация
за подаване на гореща вода. Сградната инсталация, според чл.140 ал.3 от ЗЕ, като съвкупност от
топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната
станция до имотите на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални
разпределителни линии (§ 1, т.4 от ДР на Наредба №2 за топлоснабдяването, съответно §1, т.3 от
ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването) е обща етажна собственост.
Ответникът прави възражение за нищожност на договора, поради липса на качествени
параметри. Когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне
от средно качество - чл. 64 от ЗЗД. Ответникът следваше да установи лошото изпълнение –
различно от посоченото /чл. 64 от ЗЗД/, за които факти носи доказателствената тежест, предвид
обстоятелството, че черпи благоприятни правни последици – чл.154 ал.1 от ГПК. Или липсата на
договорени параметри на качество и количество не се отразява на действителността на договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, регламентирана
за процесния период в ЗЕ /чл.139 – чл.148/, Наредба №2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.68 от 03.08-2004 год., отм. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год. и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за
отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145 ал.1 от Закона, топлинната енергия за отопление на
имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая етажните собственици на сградата, в която се намира процесния топлоснабден
6
имот след взето решение на проведено общо събрание, са възложили извършването на
индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода на топлофикационното дружество.
Ирелевантно е дали са допуснати цитирани процесуални нарушения във връзка със
свикване и взимане по същество на решенията, като е недопустимо последващ инцидентен съдебен
контрол, какъвто ответниците целят да бъде осъществен в настоящото производство /в подкрепа на
изложеното - решение № 8/24.02.2015 г. по гр. д. № 4294/2014 г. на ВКС, решение № 39/19.02.2013
г. по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС/.
Поради характера на етажната собственост, където отделните обекти са собственост на
различни субекти и наличие на общи части, същата следва да бъде управлявана, като единствения
възможен начин е това да стане по съгласие на мнозинството. И при условие, че мнозинството е
приело както отделните собственици да са потребители на топлинна енергия /защото именно
общото събрание в етажната собственост може да реши същата да не бъде топлоснабдена – чл.153
ал.2 от ЗЕ/, така и да сключат договор за извършване на услугата топлинно счетоводство с
определено лице, то всеки от собствениците/ ползвателите на отделните обекти /дори и несъгласен/
е обвързан.
Горният извод напълно кореспондира и с решение по съединени дела С-708/17, С725/17 и
решение по дела С-25/18, EU:C:2019:376, във връзка с отправено преюдициално запитване към
съда на Европейския съюз,на които правилно се е позовал и първоинстанционният съд.
Съдът намира за неоснователно възражението за нарушение на нормата на чл.62 ал.1 от
ЗЗП. Следва да се има предвид , че нормата на чл.62 от ЗЗП е материално правна – т.е. действа за в
бъдеще от момента на влизане в сила т.е. след 25.07.2014г.. Възражението за наличие на
„принудителна продажба“ на топлинна енергия е неоснователно и предвид обстоятелство, че
липсва направен отказ по надлежния ред за доставяне на услугите на ищеца в етажната собственост
и прекратяване на топлоподаването и съответно горещо водоснабдяване /чл.153 ал.3 от ЗЕ/.
Неоснователно е и възражението за нищожност на договора за продажба на топлинна
енергия, поради наличие на неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.10 от ЗЗП – търговеца да
променя едностранно условията на договора на непредвиден от него основание. На първо място не
са посочени конкретните условия от договора, които са изменени от търговеца на непредвидено
основание, а ако се касае за ценообразуването, то в ОУ е посочен механизма, като конкретната цена
на единица доставена топлоенергия се регулират от КЕВР, а ОУ влизат в сила след одобрението им
от КЕВР.
Същият правен извод съдът счита, че следва да се отнесе и към възражението на наличие
на неравноправна клауза, която задължава потребителя да изпълни своите задължения /в случая за
заплащане на цена на доставената топлоенергия/ без търговеца да изпълни своята. От всичко
гореизложено се установява, че ищецът именно защото е изпълнил задълженията си да достави
определено количество топлоенергия в съответния топлоснабден имот, претендира цената на вече
потребената топлоенергия.
Неоснователни са възраженията на ответника, че са нарушени разпоредбите на
директиви на Европейската общност, ЕСПЧОС или Конституцията на Република България.
Нормите на чл. 13 от Директива 2006/32 относно ефективността при крайното потребление на
енергия и осъществяване на енергийни услуги - отменена и сегашния чл. 9 от Директива 2012/27
относно енергийната ефективност, на които процесуалният представител на ответника се позовава
предвиждат, че държавите-членки на ЕС осигуряват предоставянето на потребителите на
индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат потребената енергия, когато това е
7
технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните
икономии на енергия. Видно е, че условността на посочените норми не дава възможност да им се
признае изначално директен ефект, тъй като не са в достатъчна степен ясни и безусловни. Същите
предоставят възможност на държавата за преценка дали да въведе конкретно изискване. Поради
това нормите на цитираните директиви не намират директно приложение. Те оставят
националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те
нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях.
Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в действие в националното
право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред
българския съд, който не следва да прилага националните норми, които противоречат на
разпоредбите на директивата.
Настоящият случай обаче не е такъв. На първо място поради условността на нормите и
поради обстоятелството, че Директива 2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство
чрез Закона за енергийната ефективност- §3 ДР на ЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на този закон
не се твърди и не се установява. След изтичането на посочения в чл. 18 от директивата срок
вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13 включително по отношение топлинната енергия
от сградна инсталация, която също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13.1 от
директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди, доколкото това е
технически осъществимо. Ето защо, принципът за заплащане на реално потребената енергия е
спазен, тъй като е предвидено заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети
суми по изравнителни сметки, а в случаите не неосигурен достъп потрбителите могат да поискан
допълнителен отчет и изработване на изравнителна сметка по реда на чл.70 ал.5 от наредбата в 3
месечен срок от получаване на изравнителната сметка вкл. и от определеното от ЕС лице.
Следователно макар и да няма реално определена месечна сума, е налице реална сума за отчетния
период, който в случая е годишен съответнто отоплителен сезон /а в конкретният случай това е
сумата за сградна инсталация/. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по ред на чл. 290
ГПК /отм/ - Решение № 507/ 22.01.2013 г., постановено по гр. д. № 1557/2011 г. по описа на ВКС, IV
гр.о.
В нормата на чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на В изпълнение на
доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-
техническа експертиза, която е изготвена въз основа на приложените по делото и допълнително
изискани документи, въз основа на които вещото лице е дало заключение относно количеството
потребена от ответниците топлинна енергия отдадена от сградната инсталация през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания, че изслушаната
съдебно - техническа експертиза не следва да бъде кредитирана. Експертизата е допусната в
съответствие с изискванията на чл. 195 ал. 1 ГПК, поради необходимост от специални знания. В
конкретният случай вещото лице е топлотехник и притежава необходимите специални знания,
предвид предмета на допуснатата експертиза. Заключението му е ясно и обстойно обосновано, като
същото е дало пълен и точен отговор на поставените му задачи, които не изискват отговор на
правен въпрос, а напротив именно технически такива. Ответниците не са ангажирали пред първата
и настоящата съдебна инстанция доказателства, които да опровергаят или разколебаят изводите на
вещото лице относно потребяване на доставените количества топлинна енергия вкл. и начина на
изчисление за сградна инсталация за процесния имот през исковия период, поради което доводите
в тази насока се явяват неоснователни. Ето защо, като е възприел изводите на вещото лице по
изслушаната съдебно – техническа експертиза, решаващият съд не е допуснал соченото от
въззивника процесуално нарушение.
Вещото лице по СТЕ изяснява, че дружеството за дялово разпределение е извършвало
дялово разпределение на доставената до всеки абонат топлинна енергия в края на всеки
отоплителен сезон, като е изчислявало точно дължимите суми според методиката съгласно Наредба
№1 за ползуване на топлинната енергия, Наредба № 2 за топлоснабдяването и Наредба № 16-
334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването, действащи през релевантния период. Изяснява, че
8
справките предоставени от топлофикационното дружество съдържат данни за общия разход на
топлинна енергия от абонатната станция и разходите за процесния имот, като тези изчисления са
извършвани съобразно изискванията на действащите към този момент нормативни актове / сумата
за ТЕ за отопление на имота - въз основа на месечни дистанционни отчети –за един радиатор без
измервателен уред по – по максимален специфичен разход за сградата и инсталирана мощност на
отоплителното тяло, сумата за ТЕ отдадена от сградната инсталация, изчислена съобразно пълния
отопляем обем на имотите по проект и ТЕ на БГВ – не е начислявана, тъй като в се ползва такова,
вещото лице изрично уточнява, че са отчитани технологични разходи за сметка на ищеца, по
делото са представени доказателства, а и вещото лице по СТЕ констатира, че има свидетелства за
метрологични проверки на елементите на топломера, отчитащ доставената ТЕ в абонатната
станция както и доказателства за въвеждането й в експлоатация и всички изчисления от ФДР са
извършвани съобразно действащите нормативни разпоредби/. Към настоящият момент има
влезнало в сила решение по адм.д. №13721/2017г. на ВАС - с решение № 8294/26.06.2020г. адм.д №
14350/2019г. на 5- членен състав на ВАС, с което е отменено първоинстанционното решение, с което
клаузи от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради етажна собственост,
представляващи приложение към чл.61 ал.1 са обявени за незаконосъобразни. Предвид горното,
същите не се прилагат от момента на влизане в сила на решението т.е. от 26.06.2020г., а с ДВ
бр.25/20.03.2020г. е обнародвана нова Наредба № Е-РД/12.03.2020г. за топлоснабдяването и към
която е приета нова Методика за разпределение на топлинна енергия т.е. в процесния период,
действаща е старата Методика /предмет на атакуване пред ВАС/, а след 23.03.2020г. –
горецитираната към Наредбата за топлоснабдяване от 2020г. Спрямо подзаконовия нормативен акт
законодателят е въвел специална правна норма - чл. 195 ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият
нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното решение. В ТР/2016г. на
ОС на ВАС е посочено, че за периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата
отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда валидни
правни последици. Противното становище е възприето в т.42 от решение по дело № С-289/2021г.
от 24.11.2022г. на СЕС, задължително за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК, а именно, че отмяна на
национална разпоредба по съдебен ред има обратно действие /ex tunc/- по принцип от датата на
нейното приемане, така че породените от нея последици за съществуващи положения отпадат,
считано от същата дата.
Съгласно цитираните ОУ купувачът , т.е потребителят има право на възражения срещу
изготвените фактури и отразените в същите стойности на потребената топлинна енергия. По
делото няма данни, че ответникът като потребител е възразил срещу отчетените от фирмата за
дяловото разпределение количества потребена топлинна енергия, респ. че е възразила срещу
отразените във фактурите стойности. Направеното едва в настоящото производство общо
възражение, че неправилно е отчитането на топлинна енергия, без да е посочено конкретно за кой
месец, респ. за кой отоплителен сезон се прави възражението, предвид заключението на вещото
лице по СТЕ, че отчитането на количеството топлинна енергия е станало при спазване на
законовите изисквания, е неоснователно. Вярно е, че фактурите като частни свидетелстващи
документи по смисъла на чл. 178 ал. 1 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти,
притежават само формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително
изявление, направено от субекта, сочен като техен издател и при условие, че не са подписани от
ответника не притежават доказателствена сила спрямо него. Но заключението по СТЕ установява,
че правилно са начислени сумите в представените фактури за процесния период съобразно
доставената топлинна енергия и нейното отчитане при разпределение в отделните обекти при
спазване на всички нормативни изисквания.
При съобразяване на цитираното решениена СЕС, както и събраните по делото
доказателства – писмени и експертни заключения, фактури, изравнителни сметки, от които се
установява по несъмнен начин, че ответника имащ качеството на потребител на топлинна енергия
за процесния период е ползвал доставени количества топлоенергия в процесния имот – за
9
отопление на имота - ТЕ отоплителни тела без топломер, без БГВ, за сградна инсталация, то съдът
е длъжен да определи размера на дължимата сума като цена за съответното количество отчетена
потребена топлинна енергия по реда на чл.162 от ГПК.
Относно претендираната главница за цена на услуга дялово разпределение за процесния
период:
Съгласно разпоредбата на чл. 139 ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от
2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение
на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ.
С договора сключван по реда на чл.139в ал.3 т.4 ЗЕ между топлофикционното дружество и
търговеца, извършващ дялово разпределение се определя само цената на услугата дялово
разпределние, а в този по чл.140 ал.4 т.8 от ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ услугата
дялово разпределение – само условията и начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче
не променят страните и предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото те се определят
от закона. Поради изложеното, съдът приема, че законът установява задължение на купувача на
топлинна енергия /потребителя/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово
разпределение, чиято цена се определя от договора между тях, като няма значение дали
топлофикационното дружество е платило предварително, впоследствие или дали въобще е платило
тази цена на търговеца, извършващ дялово разпределение или само извършва дяловото
разпределение, както е в настоящия случай, вкл.и и без значене дали общите условия на
топлофикационното дружество установяват задължения за купувача да заплаща на
топлофикационното дружество суми за дялово разпределение. Единственото условия /основание/
за задължението на потребителите за заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното
дружество е услугата дялово разпределение да е извършена /видно от представените главни отчети,
такава услуга е извършвана в процесния период именно от третото лице помагач, като не е спорно
обстоятелството, че именно с него ЕС е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение в ЕС/.
На следващо място, както е посочил първоинстанционният съд в разпоредбата на чл. 22 ал.2
от ОУ от 2016г., изрично е предвидено потребителите да заплащат цената на тази услуга на
продавача на топлинна енергия.
В тази връзка, главницата за цена на извършена услуга дялово разпределение е основателен.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и
относно размерите на уважените обектвино съединени искове и прилагане на института на
погасителната давност, по направеното от процесуалния представител на ответника изрично
възражение, при съобразяване на гореизложеното, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр.
2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на
основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК.
Относно разноските
С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, на въззиваемата
страна следва да й бъдат присъдени разноски в размер на 100,00 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
С оглед на цената на всеки един обективно кумулатино и субективно съединен иск
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване - 280 ал. 3 т.1 ГПК.
10
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5599/07.04.2023г. постановено по гр.д. № 48034/2021г. по
описа на Софийския районен съд, ГО, 31 състав в частта, с което по реда на чл.422 от ГПК е
признато за установено спрямо А. Т. А. с ЕГН: **********, адрес: гр. София, ж.к. „********* че
дължи на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. Ястребец №23Б, както следва:
-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 686,63 лв. – цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода 01.07.2017 – 30.04.2019г. за топлоснабден имот, с
абонатен № 52599, представляващ ап. 13А, находящ се гр. София, ж.к. „*********, абонатен №
95415, ведно със законна лихва от 04.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.;
-на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 208,07 лв., предствляваща мораторна лихва за
периода 15.09.2017 г. – 20.08.2020 г. върху главницат от 686,63 лв.;
-на основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 23,32 лв. – цена на извършена услуга за
дялово разпределение за периода 01.07.2017 г. – 30.04.2019 г., ведно със законната лихва от
04.09.2020г. до окончателното й изплащане;
и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч. гр. д. № 42528/2020 г. на СРС, 31-ви състав,
РЕШЕНИЕ № 5599/07.04.2023г. постановено по гр.д. № 48034/2021г. по описа на
Софийския районен съд, ГО, 31 състав в частта, с което са отхвърлени предявените от
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД с ЕИК: ********* срещу А. Т. А. с ЕГН: ********** искове
по реда на чл.422 от ГПК, както следва:
-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата над 686,63 лв. до предявения размер от
1002,33 лв. /315,70 лв./ - цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода
01.07.2016 – 30.06.2017 г., ведно със законната лихва от 04.09.2020 г. до изплащане на вземането;
-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата 4,80 лв. мораторна лихва върху главницата
за дялово разпределение за периода 31.08.2017 г. – 20.08.2020г.
и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч. гр. д. № 42528/2020 г. на СРС, 31-ви състав,
като необжалвано от страните е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА А. Т. А. с ЕГН: **********, адрес: гр. София, ж.к. „*********, *********да
заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. Ястребец №23Б на основание чл.273 вр. 78 ал.3 от ГПК разноски по
в.гр.д. № 711/2024г. по описа на Софийски градски съд, II-E въззивен състав в размер на 100,00 лв.
/сто лева/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
11
Членове:
1._______________________
2._______________________
12