№ 393
гр. Плевен, 23.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА
Членове:РЕНИ М. СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ
при участието на секретаря ВЕРГИНИЯ Н. ПЕТКОВА
като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно
гражданско дело № 20234400500555 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 939/26.06.2023 г., постановено по гр. дело № 5462/2022 г.
по описа на Плевенски районен съд, съдът е отхвърлил предявените от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ********** срещу М. Й. И. ЕГН **********
с адрес в с. **********, общ. Плевен, **********, кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр.
чл.79, ал.1, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 533,86 лева,
от които за главница - сума в размер на 411.31 лв. и договорно
възнаграждение в размер на 122,55 лв., представляващо неизплатено
задължение по Договор за потребителски кредит № **********/13.07.2018 г.,
ведно със законната лихва от дата на подаване на заявлението до изплащане
на вземането, като неоснователни и недоказани.
Със същото решение, Плевенски районен съд е отхвърлил предявените
1
от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ********** срещу М. Й. И., ЕГН **********
с адрес в с. **********, общ. Плевен, **********, кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 207,84 лева, представляващо
неплатено възнаграждение за закупен пакет от услуги, ведно със законната
лихва върху вземането, като неоснователни и недоказани.
Осъдил е „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ********** да заплати на М. Й.
И., ЕГН **********, с адрес в с. **********, общ. Плевен, **********, на
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД следните суми: сумата от 2298,49 лева /след
направено изменение на иска по реда на чл.214 ГПК/, представляваща
недължимо платена възнаградителна лихва, платена за периода 15.09.2018 г.
до 15.07.2021 г., ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на
НИ - 21.12.2022 г. до окончателното плащане и сумата от 2286,24 лв.,
представляващи недължимо платени плащания по пакет допълнителни услуги
за периода 15.09.2018 г. до 15.07.2021 г., ведно със законната лихва от
подаване на НИ - 21.12.2022 г. до окончателното изплащане.
Осъдил е „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ********** да заплати на М. Й.
И., ЕГН **********, с адрес в с. **********, общ. Плевен, **********
сумата от 1246,45 лева, представляващи сторените по делото разноски, на
основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
– гр. София чрез пълномощника – юрк. Г. С. - К. срещу постановеното
решение от Плевенски районен съд, в която се изразява становище, че същото
е неправилно в частта, с която са отхвърлени претенциите на дружеството
относно главница и договорно възнаграждение и е осъден „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД – гр. София да заплати на М. И. сумата от 2298,49 лева -
платена възнаградителна лихва и сумата от 2286,24 лв. - платена по пакет
допълнителни услуги, както и в частта, с която са отхвърлени претенциите на
дружеството относно главница в размер на 411,31 лв. и относно договорно
възнаграждение в размер на 122,55 лв., дължими на основание ДПК №
**********.
2
Въззивникът твърди, че съдът неправилно е приел, че кредитното
правоотношение между страните се явява недействително на основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи
присъщите за този тип сделка правни последици, както и е неправилно
заключението на съда, че посоченият процент на разходите по кредита не
съответствал на действителния такъв, доколкото допълнителните услуги
следвало да са включени в годишния процент на разходите, а уговарянето им
като отделно възнаграждение заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Въззивникът счита първоинстанционното решение за неправилно в
частта, с която са отхвърлени претенциите на дружеството относно главница
и договорно възнаграждение и е осъден „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”
ЕООД – гр. София да заплати на М. И. сумата от 2298,49 лева - платена
възнаградителна лихва и сумата от 2286,24 лв.- платена по пакет
допълнителни услуги.
На първо място, според въззивника решението е неправилно в частта, с
която са отхвърлени претенциите на дружеството относно главница в размер
на 411,31 лв. и относно договорно възнаграждение в размер на 122,55 лв.,
дължими на основание ДПК № **********, като неправилно е заключението
на съда, че Договор за потребителски кредит № ********** е недействителен
на основание чл.22 вр. чл.11. ал.1. т.10 от ЗПК. Във връзка с това,
въззивникът заявява, че договорът се явява напълно действителен, като е
породил своите правни последици за страните. Съгласно чл.26 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части и
предвид действителността на договора, не следват последиците на чл.22 и
чл.23 от ЗПК. В процесния договор ясно е посочена методиката на
формирания годишен процент на разходите, като в случая е спазена и
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а именно, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая,
страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен
процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният
3
размер на дължимите суми от длъжника.
На следващо място, въззивникът счита за неправилно заключението на
съда, че е налице разминаване между посочения ГПР и действителния такъв.
Допълнителните услуги, описани в исковата молба, са предвидени като
възможност и не са задължително условие за отпускане на потребителския
кредит. Разходите на потребителя за допълнителни услуги не представляват
част от общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция по §1.
т.1 от ДР на ЗПК, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на
ГПР, т.е. дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се
дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия
кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР, а
това, че не са отразени в ГПР не съставлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК и не обуславя нищожност на договора за кредит. В обхвата на общите
разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР,
попадат разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато
получаването на такива допълнителни услуги е задължително условие за
сключването на договора за кредит. В процесния договор за потребителски
кредит, обаче, изрично е посочено, че изборът и закупуването на
допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на
потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия.
Обстоятелството, дали предвидените в договора допълнителни услуги следва
да бъдат включени в ГПР е въпрос относим към действителността на тази
клауза, а не договора за кредит като цяло, което е предвидено изрично в
разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
На следващо място, въззивникът счита за неправилно заключението на
съда, че уговорката за предоставяне на допълнителни услуги противоречи на
чл. 10а. ал.1 и ал.2 от ЗПК, с оглед обстоятелството, че ответникът е имал
възможност да обмисли решението си за сключване на договора и
закупуването на пакет от допълнителни услуги, тъй като кредиторът му е
предоставил преддоговорна информация, като всички суми и основанието за
заплащането им е описано в самия договор, а не в приложените към него
документи.
Въззивникът счита, че процесния Договор за потребителски кредит е
действителен и не са налице основания за нищожност на същия, като дори да
4
се приеме, че някоя от клаузите е недействителна, то това обстоятелство не
би могло да повлече недействителност на целия договор потребителски
кредит, а следва да се приложи разпоредбата на чл.26 ал. 4 от ЗЗД.
По отношение на предявения от М. Й. И. насрещен иск за заплащане от
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД – гр. София на сумата от 2298.49 лв.
платена възнаградителна лихва и сумата от 2286,24 лв. платена по пакет
допълнителни услуги, въззивникът счита, че същият е неправилно уважен от
първоинстанционния съд. При постановяване на съдебното решение, Районен
съд – гр. Плевен не е взел под внимание факта, че уважавайки насрещния иск
и осъждайки дружеството да заплати на М. Й. И. постъпили по договора
суми, главницата остава непогасена, тъй като след възстановяване на общо
4584,73 лв., с остатъка от постъпили суми няма да бъде покрита главницата
от 3200,00 лв. Договорът е сключен валидно, като валидно е сключена и
клаузата за възнаградителна лихва, поради което длъжникът дължи
заплащане, освен на предоставения кредит, но и на уговорената в договора
възнаградителна лихва.
По отношение на присъдените разноски на ответната страна,
въззивникът моли, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК да бъде изменено
първоинстанционното решение и в частта за разноските. Счита, че
присъденият размер от 1246,45 лв. е необосновано висок и прекомерен и
следва да се намали, тъй като не е налице нито фактическа, нито правна
сложност на делото, които биха могли да обосноват адвокатски хонорар в
такъв размер. Освен това, в случая, адвокатският хонорар не следва да бъде
изчисляван отделно за всеки предявен иск, тъй като става дума само за един
иск в настоящия казус.
Относно разноските в заповедното производство, въззивникът счита, че
подаването на възражение в заповедното производство се извърша в
съответната бланка, утвърдена от Министъра на правосъдието, поради което
за извършените от адвоката действия по изготвянето му, по аналогия следва
да намери приложение разпоредбата на чл.6 т.5 от Наредба № 1, а именно
възнаграждения за изготвяне на книжа и молби, чиито минимален размер е
50,00 лв., като участието на пълномощника в заповедното производство се е
изчерпало единствено с подаване на възражение.
На основание чл. 78 ал.5 от ГПК, въззивникът прави възражение за
5
прекомерност и на адвокатското възнаграждение в настоящото производство
на процесуалния представител на ответника, в случай че бъде претендирано и
същото надвишава минималния размер, определен, съобразно изискванията
на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения.
Въззивникът моли Окръжния съд, да постанови друго решение, с което
да отмени, като неправилно първоинстанционното решение в частта, с която е
отхвърлена исковата претенция на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД –
гр. София срещу длъжника ни по Договор потребителски кредит №
********** - М. Й. И. и е осъден „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД – гр.
София да заплати на М. И. платена възнаградителна лихва в размер на 2298,49
лв. и платено възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 2286,24 лв., както и да установи съществуването на вземане в полза
на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД гр. София срещу длъжника по
Договор потребителски кредит № ********** - М. Й. И. за главница в размер
на 411.31 лв. и договорно възнаграждение в размер на 122.55 лв., ведно със
законна лихва от входиране на заявлението до окончателното изплащане на
вземането.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор от М. Й. И. чрез
пълномощника й – адв. Т. М. от ПлАК, в който се изразява становище, че
въззивната жалба е изцяло неоснователна, а първоинстанционният съдебен
акт е правилен, мотивиран, постановен съобразно материалния и
процесуалния закон.
На първо място, въззиваемата счита, че правилно първоинстанционният
съд е приел, че клаузата, определяща ГПР е неравноправна, тай като
процесният потребителски договор не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1
т.10 от ЗПК, тъй като не съдържа посочване по ясен и разбираем начин
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
поради което и съгласно нормата на чл.22 от ЗПК същият следва да се приеме
за недействителен. Правилно съдът е приел, че в настоящия случай е
посочено ГПР в размер на 49,89%, без обаче, нито в договора, нито в ОУ към
него да е посочено по какъв начин е формиран ГПР, което поставя
потребителя в неравностойно положения спрямо кредитора, което е и
противоречие на разпоредбата на чл.З, параграф 1 и чл.4 от Директива 93/13
6
ЕИО. Клаузата в процесния Договор за потребителски кредит по отношение
на ГПР е неравноправна, тъй като от приетата и неоспорвана от страните
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в ГПР не са включени и
допълнителните разходи по кредита, което представлява цената на пакета от
допълнителни услуги, с който се въвеждат допълнителни разходи, в резултат
на които общият разход по кредита за потребителя и съответно, годишният
процент на разходите реално надхвърля 49,89% и възлиза на 106,99%. След
като договорът е недействителен, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
длъжникът следва да върне само действителната сума по договора, поради
което съдът е отказал да зачете и последиците на възнаградителната лихва,
чиято сума в размер на 2 298,49 лв. правилно е приел, че е недължимо
платена. В настоящия случай се касае за правоотношение с участието на
икономически по-силен участник в оборота на страната на кредитора и от
друга, икономически слаб такъв, поради което следва да се приеме, че
уговорения в процесния договор размер на възнаградителната лихва води до
прекомерно, спрямо обичайното, обогатяване на икономически по-силния
участник в правоотношението за сметка на икономически по-слабия.
На следващо място, според въззивницата, изцяло неоснователно е и
оплакването за неправилност на заключението на съда за нищожност на
клаузата за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2 286.24 лв.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че не се касае за допълнителни
услуги, а за забранена такса за действия, свързани с управлението на кредита
или дори за скрита наказателна лихва, поради което е приел, че сумите за
допълнителни услуги не са дължими, още повече, че общият им размер
доближава размера на главницата, достигайки 78% от нея.
По отношение на присъдените разноски, въззиваемата счита, че
направеното възражение за прекомерност е изцяло неоснователно, тъй като
претендираният размер на адвокатско възнаграждение е минималния такъв,
посочен в Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения,
присъдената сума в размер на 1246,45 лв. включва направени разноски от
нейна страна, както за адвокатски хонорар по предявен иск и по насрещен
иск, така и разноски, свързани с внесени държавни такси и разноски за вещо
лице.
Въззиваемата моли Окръжния съд, да постанови съдебен акт, с който да
7
потвърди първоинстанционното решение. Претендира направените разноски
за адвокатски хонорар и за въззивната инстанция.
В съдебно заседание, проведено на 27.09.2023 г., въззивникът „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД – гр. София, редовно призован, не се
представлява. В писмена молба от 21.09.2023 г., пълномощникът на
въззивника поддържа подадената въззивна жалба. Претендира направените
съдебно-деловодни разноски по делото и прави възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение и в настоящото производство на
процесуалния представител на противната страна.
В съдебно заседание, проведено на 27.09.2023 г., въззиваемата М. Й. И.,
редовно призована, не се явява. Представлява се от процесуалния си
представител – адв. Т. М. от ПлАК, която счита първоинстанционното
решение за правилно, постановено съобразно материалния и процесуалния
закон, поради което моли, същото да бъде потвърдено. Претендира
направените разноски, съобразно представен списък по чл.80 от ГПК.
Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и
доказателствата по делото, намира за установено следното от
фактическа страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е
постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.
Предметът на настоящото производство обхваща решението изцяло.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е допустимо,
тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл
именно по исковата молба, с която е бил сезиран, поради което няма
8
произнасяне в повече от поисканото.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват
оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от
страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
Фактите по делото накратко са следните:
Безспорно е и видно от приложеното ч.гр.д.№ 4690/2022 г. по описа на
ПлРС е видно, че е издадена на основание чл.410 от ГПК заповед за
изпълнение №2632/31.08.2022 г., с която е разпоредено на ответника да
заплати на кредитора – въззивник следните суми: 411,31 лева – главница;
122,55 лева договорно възнаграждение за периода 15,08,2021 г. – 15,10,2021
г.; 31,51 лева законна лихва за периода 15,10,2021 г. – 30,08,2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 31,08,2022 г. до изплащане на
вземането, както и деловодни разноски в размер на 25,00 лева за държавна
такса и 50,00 лева за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78,
ал.8 от ГПК. В срок длъжникът е възразил и в изпълнение указанията на съда
кредитора е предявил иск за установяване съществуване на вземането си.
Не е спорно, че заповедният съд е отказал с Определение №
3605/31.08.22 г. издаване на заповед за изпълнение за претендираното вземане
за предоставен пакет за допълнителни услуги, поради което и заявителя е
предявил осъдителен иск за установяване съществуването на вземането си.
Не се спори и че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт, че между страните по делото е сключен
договор, по силата на който ищецът е отпуснал на ответника сумата от 3200
лева, със срок на издължаване 36 месеца с ГПР от 49,89 % и ГЛП от 41,17 и с
обща дължима сума от 5621,04 лева. Установява се е и, че ответникът е
избрал Допълнителен пакет от услуги на стойност от 2494,08 лева с размер на
вноската от 69,28 лева, като общото задължение по кредита възлиза а 8115,12
лева. Условията по неговото сключване се установяват от представените
Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити и искане за отпускане на потребителски кредит, от
които е видно, че въззиваемата е отправила искане до въззивното дружество
9
за отпускане на потребителски кредит, а последното му е представил
преддоговорна информация за същия под формата на Стандартен европейски
формуляр.
Не е спорно и е видно от представеното от самия ищец извлечение от
сметка, че М. И. е погасила няколко - 35 бр. вноски по кредита от по
225.42лв., или общо 7955.33лв. към 19.09.2022г., в които се включва и сумата
от 69.28лв. /месечно/ за закупена допълнителна услуга.
Спорни са въпросите дължи ли ответника сумите по издадената заповед
за изпълнение, за които е предявен установителния иск по чл.422 от ГПК?
Налице ли са предпоставките за уважаване на осъдителния иск? Има ли
недължимо платени суми и следва ли те да бъдат върнати на въззиваемата по
реда на чл.55 от ЗЗД.
РС-Плевен е отхвърлил предявените два иска и е уважил насрещния
такъв, като е приел, че в договора за потребителски кредит има
неравноправни клаузи, които са нищожни и не пораждат правни последици,
както и, че платените от въззиваемата суми по кредита надвишават реално
дължимите, изключвайки тези основани на неравноправните клаузи.
Тези изводи на първата инстанция се споделят и от настоящия въззивен
състав.
По отношение на пакета за допълнителни услуги е видно от
приложеното споразумение, че същите се изразяват в приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит; възможност за отлагане
на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на падеж и
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
В ОУ към договора, е посочено, че за ползвания кредит потребителят
заплаща годишна лихва, чиито процент е определен в точка VІ от Договора за
потребителски кредит; че при първоначалното изчисление на ГПР по
Договора за потребителски кредит кредиторът отчита общите положения по
Приложение 1 от ЗПК, както и следните допускания, съгласно ЗПК:
договорът да е валиден за срока, който е сключен и кредиторът и
кредитополучателят са задължени да изпълняват 10 своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по него; че първоначалното изчисление
на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни
10
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока
на договора.
Установено е от представения по делото Анекс № 1 към договор за ПК
за отлагане на вноски, че по искане на ответника са отложени три вноски -
27,28,29, с което ГЛП се променя на 41,17 %, а ГПР на 47,96 %, като
останалите клаузи по договора остават непроменени, като е изготвен и нов
погасителен план, въз основа на подписания между страните анекс.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, се установява,
че: на 13.07.2018 г. е сключен договор за потребителски кредит Профи
стандарт №********** между страните по делото за сумата от 3200 лв.; че
срокът за връщане на кредита е 36 месеца при месечна погасителна вноска в
размер на 156,14 лв., дължима на 15-то число на всеки месец и с краен падеж
на договора 15.07.2021 г.; че Договорният лихвен процент е в размер на
41,17% годишно (0,11 % на ден), а ГПР — 49,89%.; че освен договорна лихва,
по договора е посочено, че за избран и закупен пакет от допълнителни услуги
се дължи възнаграждение в размер на 2494,08 лв., разпределена на 36 вноски
по 69,28 лв; че в договора е посочено, че дължимата сума по кредита е
8115,12 лв., платима на 36 вноски по 225,42 лв. на всяко 15 число на месеца
от 15.08.2018-15.07.2021 г., в това число: Главница - 3200 лв.; че дог. лихва е
в размер на 2421,04 лв. за периода на договора 15.08.2018-15.07.2021 г.; че
пакетът от доп.услуги е в размер на 2494,08 лв.; че по договора е платена
сумата от 7955,33 лв., с които се погасяват: главница в размер на 2788,69
лева; договорна лихва в размер на 2298,49 лева; пакет допълнителни услуги в
размер на 2286,24 лева, лихва за забава от 10.10.2018-02.11.2021 г. в размер на
273,39 лева; такси в размер на 260,00 лева и лихва за забава по заповедното
производство в размер на 48,52 лева; че върху пакетът за доп.услуги не е
начислявана договорна лихва по отношение на процесният договор.
Вещото лице посочва, че ако не вземе предвид начислените суми по
пакет доп.услуги плащанията ще покрият: Главница — 3200 лв; Договорна
лихва — 2421,04 лв или ще има надвнесена сума от 2334.29 лв.; че ако върху
кредита не се начислява договорна и мораторна лихва и не включва такси
доп. услуги с плащанията, които са извършени ще се покрие цялата главница,
като ще остане надплатена сума в размер на 4755.33 лв; че ответницата е
направила 33 вноски за покриване на дължимата договорна лихва в размер на
11
2298,49 лв.; че ответницата е направила 33 вноски по закупения пакет
допълнителни услуги, с които е погасила сумата от 2286,24 лв. Вещото лице и
конкретиизирало при своя разпит, че ако в ГПР се включи и пакетът от
допълнителни услуги то същият ще надвиши 50 %.
Несъмнено от анализа на правоотношението е ясно, че приложимите
към него норми са тези на Закона за защита на потребителите, с оглед
характеристиката на длъжника на "потребител", и на Закон за потребителския
кредит - при установените елементи на заемното правоотношение, съответно
на ЗЗД, като общи и субсидиарно приложими норми. Защитата на
потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение
от страна на кредиторите при предоставяне на такива (чл. 2 от ЗПК). Водещо
е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя,
така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
В практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана в българското законодателство с § 13а т. 9
от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното
поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира
неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или
доставчика. В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в чл. 143 от
същия е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени
в 20 точки от посочената разпоредба. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Такова
разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО.
12
Според чл. 3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията
за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе
на нейното съдържание.
В случая е видно, а и не се спори от жалбоподателя, че процесният
договор за потребителски кредит е сключен при Общи условия, т. е. при
предварително определени от страна на ищеца договорни клаузи. Доколкото
самият договор е бланков, същият не е бил предмет на предварително
договаряне между страните, от което следва извод, че кредитополучателката
не е имала възможност да влияе върху съдържанието му. В случая е бил
подписан стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено от заявителя.
Окръжният съд счита, че така представения договор не съдържа
неравноправни клаузи по отношение на главницата. Този извод се основава
на факта, че сумата по кредита е предоставена на получателката и
следователно се дължи дори и при наличието на недействителност на
договора съгласно чл.23 от ЗПК.
Не така стои въпросът обаче относно определяне на ГПР в договора и
неговото съответствие с изискванията на закона. С изменението на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, в сила от в сила от 23.07.2014г., се създаде законов регламент за
максимума на ГПР – той не бива да надвишава петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с Постановление на МС. Към 03.06.2020 г. основният лихвен процент,
определен от БНБ, е 0. 00 %, което означава, че към същия момент законната
лихва е 10. 00%, а нейният петкратен размер – 50 %. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК, ГПР включва лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора. Хипотетично е възможно ГПР да включва само
разходи на потребителя за лихви. Тогава ГПР, респ. лихвите не трябва да
надвишават законово регламентирания с изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
максимално допустим размер на ГПР, т. е. 50 %.
13
Нормата на чл.22 от ЗПК, въвежда санкция за неспазване на
изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7- 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7- 9,
- недействителност на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК договорът за кредит следва да съдържа ГПР и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите. Чл. 19, ал. 1 ЗПК предвижда,
че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В процесния случай ГПР е 49.89 %, в които се включва ГЛП 41.17 %.
Така за други разходи остават "свободни" 0.11 %. Нито в договора, нито в ОУ
е описано точно какво включва този ГПР освен ГЛП. В §1, т.1 от ДР на ЗПК,
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. По конкретния договор е налице пакет за закупени
допълнителни услуги, с въведено допълнително възнаграждение
приблизително 80% от заетата сума. Очевидно е в този случай, че ако това
плащане за допълнителни услуги се включи в ГПР, както изисква закона, то
той ще надмине почти два пъти позволения от закона размер, което води до
единствения извод, че противоречащите на закона договорки са нищожни и
не произвеждат правен ефект. Т.е. заплатените въз основа на тази нищожна
клауза суми по договора за потребителски кредит са недължимо платени. В
случая противоречи на закона и добрите нрави – чл.26 ал.1 от ЗЗД, както
уговорката за ГПР в посочения размер, така и в частта му за възнаградителна
лихва, защото не става ясно, на каква база се формира същата. Отделно от
това противоречаща на закона – чл.26 ал.1 от ЗЗД и чл.10а от ЗПК е и
14
клаузата за заплащане на допълнителен пакет от услуги.
Ето защо и двата предявени от ищцовото дружество искове – по чмл.422
ал.1 от ГПК за установяване на вземането - главница в размер на 411.31 лв. и
договорно възнаграждение в размер на 122,55 лв. и по чл.79 ал.1 от ЗЗД за
осъждане на въззиваемата – И. да заплати сумата от 207,84 лева,
представляващо неплатено възнаграждение за закупен пакет от услуги се
явяват недоказани по своето основание и следва да бъдат отхвърлени.
Основателен и доказан е обаче наслещния иск с правно основание чл.55
ал.1 изр.1 от ЗЗД.
По делото е установено, безспорно, че по силата на Договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт, въззивникът е отпуснал на
въззиваемата сумата от 3200 лева, със срок на издължаване 36 месеца с ГПР
от 49,89 % и ГЛП от 41,17 и с обща дължима сума от 5621,04 лева.
Установява се е и, че ответникът е избрал Допълнителен пакет от услуги на
стойност от 2494,08 лева с размер на вноската от 69,28 лева, като общото
задължение по кредита възлиза а 8115,12 лева. Страните не спорят, а и се
установява от приобщената по делото ССЕ, че ответникът е платил на ищеца
сума в размер на 2298,49 лева за договорна лихва и сума в размер на 2286,24
лева по пакета за закупени допълнителни услуги. С оглед изложените
съображения за нищожност на договорът за кредит то по силата на чл.23 от
ЗПК въззиваемата дължи връщане само на чистата стойност на кредита или
сумата от 3200лв. Несъмнено от представеното от самия въззивник
извлечение от сметки и от заключението на счетоводната експертиза се
установява, че въззиваемата е заплатила по този договор за кредит сумата от
7955.33лв. или надплатени са 4755.33лв. С насрещният иск /след приетото
изменение/ се претендират сумата от 2298,49 лева представляваща
недължимо платена възнаградителна лихва, ведно със законна лихва, считано
от датата на депозиране на НИ до окончателното плащане и сумата от
2286,24лв., представляващи недължимо платени плащания по пакет
допълнителни услуги, ведно със законната лихва от подаване на НИ до
окончателното изплащане. За тези суми в общ размер на 4584.73лв. е
установено по делото че са получени от въззивното дружество без правно
основание – нищожните клаузи по договора и поради това следва да бъдат
върнати. Поради това и насрещният иск е доказан изцяло по своето основание
15
и размер и следва да бъде уважен.
Предвид изложеното Окръжният съд приема, че обжалваното Решение
на Плевенски районен съд, е валидно, допустимо и обосновано на
доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват
основания за неговото изменение или отмяна и поради това следва да бъде
потвърдено. С оглед подробността и обстоятелствеността на изложените към
първоинстанционното решение мотиви въззивната инстанция препраща и към
тях на основание чл.272 от ГПК.
Предвид изхода на процеса и на осн. чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК
въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемата
разноски за настоящата инстанция в размер на 800лв. Направеното
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар съдът счита за
неоснователно.
С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 939/26.06.2023 г., постановено по гр.
дело № 5462/2022 г. по описа на Плевенски районен съд, като
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на осн. чл.78 ал.1 и ал.3 от ГПК „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, **********, ДА ЗАПЛАТИ НА М. Й. И. ЕГН ********** с адрес в
село **********, общ. Плевен, ********** разноски за настоящата
инстанция в размер на 800лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
осн. чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16