РЕШЕНИЕ
№ 1157
гр. Пловдив, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Таня Асп. Георгиева Точевска
при участието на секретаря Недялка П. Кратункова
като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско
дело № 20215330120464 по описа за 2021 година
Предявени са кумулативно съединени искове, съответно по чл. 26 ал. 1, предложения
първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД по чл. 55 ал. 1, предложение първо от
ЗЗД.
Ищцата В. Б. Р., ЕГН: **********, от село Б., ***, чрез пълномощник ***, е
предявила против „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от *** В.М.И., иск за прогласяване като
нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и
10 от ЗПК клаузата за неустойка по чл. 8 от сключения между страните договор за паричен
заем № ***/ 21.03.2018 г. и иск за осъждане на ответника да й върне сумата от 1 159, 45
лева- недължимо платена неустойка по договора за периода 21.03.2018 г.- 21.03.2019 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, от датата на завеждане на делото- 29.12.2021 г. до
окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
21.03.2018 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 2 200 лева, при месечен
лихвен процент- 3, 330 % и ГПР- 47, 918 %. Според чл. 6 от договора като обезпечение се
изисквали банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които трябвало да
отговарят на определени условия. В противен случай се дължала неустойка по чл. 8 в
размер на 2 506, 46 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко
1
основания: посоченият ГПР не отговарял на действителния, защото неустойката
представлявала добавък към договорната лихва и така кредиторът допълнително се
обогатявал. Поради по- високия лихвен процент нараствала стойността на ГПР, но същият
не бил обявен на потребителя в нарушение на изискванията на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Нарушен
бил и принципа за добросъвестност, поради явна нееквивалентност между предоставената
услуга (заема) и цената за ползването на паричните средства (лихвата). Трайната съдебна
практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се
предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала неустойка.
Тази клауза също била недействителна, защото в случая с неизпълнението на задължението
на длъжника да осигури един поръчител, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна
функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за неоснователно
обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция поставяла неизпълними
изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването на допълнителна печалба.
Неустойката загубвала присъщата си обезщетителна функция и водела до скрито оскъпяване
на кредита. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит, като било житейски
логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори условията му, да не се
отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване на оценка на
кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят потребителите от
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне необезпечен
кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението, защото
собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на
длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към
възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил
информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на
неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР,
като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не
можел да прецени действителния размер на дълга. Това представлявало заблуждаваща
търговска практика и така клаузата се явявала неравноправна. В чл. 22 от ЗПК се
предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът за кредит бил
недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази хипотеза се дължало връщане
само на заетата сума, без лихва или такси по кредита. В случая нищожните клаузи за лихва
и неустойка не можело да се заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не
допускал подобна възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи,
допускащи възнаграждение за кредитора. Предявява се иск за прогласяване на нищожността
на клаузата за неустойка по договора, както и за осъждане на ответника да върне платена
неустойка в размер на 1 600, 86 лева за периода 21.03.2018 г.- 21.03.2019 г. Претендират се и
разноските в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
който исковете се оспорват по основание и размер. Посочва се, че на ищцата била
2
предоставена необходимата преддоговорна информация, като й била отпусната в заем
сумата от 3 000 лева, за срок от 24 месеца. Лихвеният процент бил фиксиран за целия срок
на договора, като и ГПР бил конкретно посочен. След запознаване с преддоговорната
информация ищцата подала молба за заем, за да покрие с него друг кредит, като тя се била
запознала и с общите условия. Искането й било одобрено до сумата от 2 200 лева, за която
се сключил договора за заем, при посочените в исковата молба параметри и условия,
включително и това за поръчителство, както и за неустойка при непредставяне на
обезпечение. Към договора били приложени погасителен план и ОУ, като сумата й била
предоставена с РКО. Ищцата извършила плащания по кредита в общ размер 3 920, 09 лева, с
които се покривали главницата от 2 200 лева, договорната лихва- до 05.12.2018 г. в размер
на 561, 54 лева и част от неустойката- 1 159, 45 лева. Ищцата знаела предварително за
условията за поръчителство и била запозната с последиците от неизпълнението. Клаузата за
неустойка била индивидуално уговорена, съобразена със желанието на клиента при
кандидатстване за заема, като в молбата си лицето не посочвало как ще обезпечи кредита.
Клаузата за неустойка била уговорена под отлагателно условие, като тя ставала дължима
само, ако в 3- дневен срок не се предоставяло поръчителство. Клаузата за неустойка била
израз и на свободата на договоряне, като неустойката отговаряла точно на обезпечителната,
обезщетителната и санкционната си функции. Предвид индивидуалната договореност на
клаузата за неустойка, тя не противоречала на нормата на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Тази клауза
била действителна, не противоречала на закона или на добрите нрави и била израз на
свободната воля на страните. Потребителят имал право и да се откаже от договора, но също
не се бил възползвал от това. Неправило било твърдението, че неустойката трябвало да бъде
включена в ГПР, защото това не било разход по кредита, а разходи, който се дължал при
неизпълнение на задължението на потребителя да представи обезпечение. Моли за
отхвърляне на исковете. Също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се
представлява, но взема становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № ***/ 21.03.2018 г., сключен между страните, на ищцата
е предоставен кредит в размер на 2 200 лева, при следните условия: срок- 24 месеца или до
23.02.2020 г., при месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на разходите- 47,
918 %, при общ размер на всички плащания- 3 229, 54 лева. Предвидена е още и неустойка
при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 2 506, 46
лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.
Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и
погасителния план към него, ведно с общите условия по кредита, молбата за заема и
стандартен европейски формуляр.
Представени са още РКО от 21.03.2018 г. за получена от ищцата сума по кредита в
размер на 2 200 лева, както и удостоверение от ответника от 05.12.2018 г. за предсрочно
погасяване на кредита.
3
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице е
посочило, че при прибавяне на неустойката, размерът на кредита би се оскъпил с 52, 7022 %.
Установява още, че за периода 21.03.2018 г.- 21.03.2019 г. размерът на платената по кредита
неустойка бил 1 159, 45 лева. В устния си доклад пред съда вещото лице отговаря на
въпросите на ответника.
Във връзка със заключението на вещото лице е направено и изменение на размера на
осъдителния иск, чрез намаляването му от първоначалния предявен размер от 1 600, 86 лева
на установения такъв като платенa сума за неустойката от вещото лице от 1 159, 45 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 47, 91 %, а възнаградителната лихва (фиксиран месечен лихвен процент)- 3, 330 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
4
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е
предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по
договора, като общият й размер е 2 506, 46 лева (при отпусната заемна сума от 2 200 лева тя
дори надвишава стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за
тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така
въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова
гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би
следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при
предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното
договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова
процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата
на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване
на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във
връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява
нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него.
Както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът дължи
плащане единствено на предоставения му заем от 2 200 лева, който е бил предсрочно
погасен, видно от удостоверението от ответника. Според заключението на вещото лице по
ССчЕ обаче ищцата е погасила още и неустойка в размер на 1 159, 45 лева, но тази сума за
неустойка се явява недължима, като получена при начална липса на основание, поради което
5
тя следва да бъде върната на потребителя. Сумата се дължи в поддържания й след
намалението размер, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото
това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат
направените по делото разноски. Тя е заплатила държавна такса в размер на 164, 28 лева,
както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 130 лева, които суми следва да й се
възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е
представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в
която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от ***, поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук (доколкото в
него се включва като задължителен елемент от фактическия състав на претенцията и
установителната, без обаче тя да представлява отделен иск) следва да бъде изчислено
съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 311, 16 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Креди Йес” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град Хасково, ул. „Лозарска” № 12,
представлявано от *** В.М.И., от една страна и В. Б. Р., ЕГН: **********, от село Б., ***, от
друга, че е нищожна поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за
потребителския кредит, клаузата за неустойка от сключения между страните договор за
паричен заем № ***/ 21.03.2018 г.
ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от *** В.М.И., да заплати на В. Б. Р.,
ЕГН: **********, от село Б., ***, сумата в размер на 1 159, 45 лева (хиляда сто петдесет и
девет лева и четиридесет и пет стотинки)- неоснователно платена неустойка за периода
21.03.2018 г.- 21.03.2019 г. по недействителната клауза от договор за паричен заем № ***/
21.03.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба- 29.12.2021 г., до окончателното й плащане.
6
ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от *** В.М.И., да заплати на В. Б. Р.,
ЕГН: **********, от село Б., ***, направените разноски по делото: внесена държавна такса в
размер на 164, 28 лева (сто шестдесет и четири лева и двадесет и осем стотинки) и внесен
депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер на 130 лева (сто и тридесет лева).
ОСЪЖДА „Креди Йес” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град Хасково, ул. „Лозарска” № 12, представлявано от *** В.М.И., да заплати на *** Е.Г. И.,
ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***, адвокатско възнаграждение за осъществено на
ищцата В. Б. Р., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в
размер на 311, 16 лева (триста и единадесет лева и шестнадесет стотинки), определено от
съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7