№ 1284
гр. Варна, 26.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Деница Славова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20243100501635 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е въззивно и е образувано по жалба на Г. Д. С.
чрез пълномощника си адвокат М. Н. против решение № 2362 от 21.06.2024 г.,
постановено по гр.д.№ 11779 по описа за 2022 г. на Районен съд – Варна,
петдесет и първи състав, с което е признато за установено на основание член
108 от Закона за собствеността /ЗС/ в отношенията между Държавата,
представлявана от министъра на земеделието и храните и Г. Д. С., че
Държавата е собственик на поземлен имот /ПИ/ с идентификатор *** по
кадастралната карта и кадастралните регистри /КККР/, одобрени със заповед
№ РД-18-17 от 06.03.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се
в село З., област Варна, община Варна, селищно образувание /СО/ „О.“, с
площ от 1 224 кв.м, при съседни имоти с №№ ***; осъден е на основание член
108 от ЗС Г. Д. С. да предаде на Държавата ПИ с идентификатор *** по КККР,
находящ се в село З., СО „О.“, с площ от 1 224 кв.м, при съседни имоти с №№
***; отменен е на основание член 537, алинея 2 от ГПК нотариален акт /НА/
№ 115 от 17.11.2021 г., том IV, рег.№ 4371, дело № 396 от 2021 г. на нотариус
Елена Дионисова, вписан в Службата по вписванията - Варна под рег.№ 35603
от 18.11.2021 г., двойно вх.рег.№ 35213, акт № 124, том XCVI, дело 21479/2021
г.; осъден е на основание член 109 от ЗС Г. Д. С. да преустанови
неоснователните си действия, с които пречи на Държавата да упражнява в
цялост правото си на собственост върху ПИ с идентификатор *** по КККР,
1
като премахне за своя сметка незаконно построената жилищна сграда с
идентификатор ***.1, със застроена площ от 30 кв.м, находяща се в ПИ;
осъден е на основание член 59, алинея 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/ Г. Д. С. да заплати на Държавата, представлявана от
министъра на земеделието и храните, сумата от 1 764 лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на собствения й недвижим имот с
идентификатор ***, находящ се в село З., СО „О.“, с площ от 1 224 кв.м, за
периода от 30.08.2017 г. до 30.08.2022 г., ведно със законната лихва, считано
от датата на исковата молба /30.08.2022 г./ до окончателното изплащане на
задължението, както и е осъден Г. Д. С. да заплати на Държавата,
представлявана от министъра на земеделието и храните, сторените по делото
съдебно-деловодни разноски, включително и възнаграждение за юрисконсулт
в размер на 1 873,61 лева, на основание член 78, алинея 1 от Гражданския
процесуален кодекс /ГПК/.
Във въззивната жалба се излага, че така постановеното решение е
неправилно, незаконосъобразно и необосновано и постановено при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Сочи се, че ответникът не е
участвал в административното производство по издаване на решение № 864 от
06.03.2002 г. на Поземлена комисия /ПК/ - Варна, поради което е този
административен акт не го обвързва. Счита, че ПК в този й състав не е била
компетентна, респективно решението е нищожно. Въпреки извършеното
разпределение на доказателствената тежест, ищецът не е предприел действия,
за да установи твърдените факти, от които произтичат претендираните от него
права, включително, че имотът е включен в Държавен поземлен фонд /ДПФ/,
да е бил отчужден и предоставен за управление и стопанисване на държавна
организация. Твърди се, че ищецът е доказал, че е установил самостоятелна
фактическа власт върху имота още през 1995-1996 г., а от този момент до
предявяване на иска държавата не е доказала, че е оспорвала правата на
ответника.
Моли се за отмяна на обжалваното решение изцяло и постановяване на
ново, с което исковете да бъдат отхвърлени.
В срока по член 263, алинея 1 от ГПК насрещната страна е депозирала
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва и се излага
пространно аргументи, че решението е правилно и законосъобразно.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, гражданско
отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна преценка
на събраните по делото доказателства, както и становищата на страните
и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския
процесуален кодекс, счита за установено от фактическа и правна страна
следното:
Твърденията, изложени в исковата молба са, че ищецът е собственик на
2
ПИ с идентификатор № *** по силата на закона. Излага, че до 1990 г.
общинска собственост не е съществувала, като собственост са притежавали
само държавата, кооперациите, частните физически или юридически лица.
Съгласно редакцията на член 6 от Закона за собствеността /ЗС/, изменен с
„Държавен вестник“ брой 31 от 1990 г., вещите, които нямат друг собственик
са държавна собственост. В тази връзка и според действащата редакция на
член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ държавата запазва собствеността си върху
земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите, чиято
собственост подлежи на възстановяване. Поради това процесният имот е бил и
към настоящия момент е част от държавния поземлен фонд /ДПФ/.
Евентуално поддържа, че държавата е собственик на поземления имот по
реституция. Позовава се и на разпоредбата на член 45, алинея 1 от ППЗСПЗЗ,
която предвижда, че земеделските земи от държавния и общинския поземлен
фонд се установяват служебно от общинските служби по земеделие. Сочи, че
процесният имот бил заявен за възстановяване и служебно била образувана
преписка по заявление № 60241 от 04.08.1992 г. на Поземлена комисия /ПК/ –
Варна. Сочи, че същият попадал в § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като след изменението
на закона от 1999 г. индивидуализацията на тези земеделски земи се
извършвала с плана на новообразуваните имоти /ПНИ/. Твърди, че с решение
№ 864 от 06.03.2002 г. на ПК -Варна на Държавен фонд – МЗГАР била
възстановена нива с площ от 165 дка, находяща се в терен по §4 от ПЗР на
ЗСПЗЗ в село З., местност „О.“, част от която бил процесният имот с
идентификатор № ***. Сочи, че за територията била издадена заповед № 1038
от 21.09.2001 г. на областния управител на област Варна за одобряване на
ПНИ на местност „О.“, която била влязла в сила. Твърди, че със заповед
№1409 от 14.06.2002 г. на кмета на Община Варна по § 4к, алинея 7 от ПЗР на
ЗСПЗЗ реституционната процедура по отношение на ПИ с идентификатор
№*** била довършена. Твърди, че на 28.06.2021 г. в Областна дирекция
„Земеделие“ /ОДЗ/ – Варна е постъпило уведомление от директора на
дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ при
Община Варна относно заявление на Г. С. за заверка на молба-декларация и
издаване на удостоверение по обстоятелствена проверка за ПИ с
идентификатор *** с площ от 1 224 кв.м, находящ се в местност „О.“ - село З.,
срещу което ОДЗ - Варна е възразила с аргумент, че имотът е собственост на
ДПФ и същият се използва неправомерно от заявителя. С уведомление от
09.09.2021 г. директорът на дирекция ОСИСД при Община Варна е заявил, че
колизията на права, претенции и възражения са правомощия на съда и не
касаят заверката на молба-декларацията. Излага, че на 06.12.2021 г. в ОДЗ -
Варна е постъпило уведомление от началника на СГКК-Варна за започнато
административно производство по заявление на ответника за изменение на
кадастралния регистър на недвижимите имоти, засягащо процесния имот,
срещу което ОДЗ – Варна отново е подала възражение, но впоследствие е била
уведомена за извършената промяна, изразяваща се в отбелязване на лицето Г.
С. като собственик на имота. Поддържа, че в изпълнение на заповед на
3
директора на ОДЗ - Варна на 06.01.2022 г. е била извършена проверка относно
съС.ието на поземления имот, от която било установено, че в същия има
кладенец, изградена е конструкция на оранжерия и е построена сграда с площ
от около 30 кв.м, като имотът видимо се използавал, тъй като бил окосен и
подравнен. Ищецът твърди, че от служебно извършена справка в СГКК -
Варна е установил, че на 18.11.2021 г. ответникът се е снабдил с констативен
нотариален акт /КНА/ за придобиване по давност на правото на собственост
върху процесния имот, въз основа на който бил вписан като собственик на
същия, заедно с държавата. Сочи, че посоченият в КНА имот е идентичен с
този, описан в заповед № 1409 от 14.06.2002 г. на кмета на Община Варна, с
която държавата се легитимира като негов собственик. В тази връзка изтъква,
че доколкото имотът представлява частна държавна собственост, то в полза на
ответника не е текла давност. Оспорва ответникът да е владял имота в
продължение на 10 години и да е манифестирал намерението си да го
придобие. Излага, че за периода, в който ответникът е използвал имота
неправомерно, същият се е обогатил неоснователно за негова сметка, поради
което дължи заплащане на обезщетение в размер на средния пазарен наем от
25 лева месечно или 1 500 лева за пет години назад. Поддържа, че изградената
в имота сграда е незаконна и ограничава правото на собственост на ищеца, с
оглед на което иска ответникът да бъде осъден да я премахне за своя сметка.
В отговор на исковата молба, депозиран в срока и по реда на член 131 от
ГПК, ответникът Г. Д. С. излага становище за неоснователност на предявените
искове. Твърди, че е закупил имота още през 1995 г. от ползвателя С.Ф.М., но
доколкото към момента на подписване на предварителния договор продавачът
не разполагал с всички необходими документи за собственост, то същият му
предал владението на имота и отложил окончателното му прехвърляне до
снабдяване с въпросните документи. Излага, че продавачът живеел в село
Ракитница, област Видин, поради което страните многократно отлагали
подписването на окончателен договор и това го принудило да се снабди с
КНА за собственост. Сочи, че в съответствие с процедурата по издаването на
акта, се е снабдил с удостоверения, че имотът не е държавна или общинска
собственост, които е представил пред нотариуса. Твърди, че от 1995 г. до
настоящия момент владее имота с намерение за своене, като е извършил
редица подобрения в него, включително засял 3 черешови, 2 кайсиеви и 4
ябълкови дървета. Сочи, че през 1999 г. е закупил и съседния имот с
идентификатор № 30497.502.115 и е изградил вътрешна врата между двата
имота, като процесният имот № *** нямал друг вход освен тази врата.
Оспорва решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна, като счита, че
посочените председател и членове на комисията не са били компетентни да
вземат решение за възстановяване на правото на собственост. Сочи, че не е
извършван въвод във владение в процесния имот. Твърди, че не е налице
идентичност между поземлен имот с идентификатор № *** и възстановената с
решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна нива с площ от 165 дка.
Поддържа, че не дължи търсеното от него обезщетение за ползването на имота
4
за минал период. В тази връзка твърди, че от 1995 г. до момента на подаване
на исковата молба се е грижил за имота като собственик и добър стопанин,
както и че по отношение на него е нямало претенции от страна на държавата
или на трети лица. Намира за неоснователен и негаторния иск за премахване
на съществуващата в имота сграда. Твърди, че сградата не е изградена от него,
а от ползвателя С.М.. Не му е известно дали последният е разполагал с
разрешение за строеж, но предполага, че е имал такова, щом е имал право да
изкупи земята.
Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред
първата инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат
наведени доводи, че тя е неправилно установена, поради което и на основание
член 272 от ГПК препраща към частта от мотивите досежно фактическата
обстановка.
Предявени са следните искове:;
1/ С правно основание член 108 от ЗС за установяване, че ищецът е
собственик на процесния имот и осъждане на ответника да му предаде
владението;
2/ С правно основание член 109 от 3С за осъждане на ответника да
премахне за своя сметка построената в имота сграда;
3/ С правно основание член 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да му
заплати сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за ползване на
имота за период от пет години назад, считано от датата на предявяване на
иска;
както и искане с правно основание член 537, алинея 2 от ГПК за отмяна
на КНА за собственост на ответника.
По иска по член 108 от ЗС
За основателното провеждане на ревандикационен иск в тежест на ищеца
е да установи наличието на предвидените в член 108 от ЗС предпоставки: че е
собственик на твърдяното придобивно основание / по силата на закона,
евентуално – по реституция/ и че ответникът владее спорния имот без
основание. Посочените факти трябва да бъдат установени при условията на
пълно и главно доказване, тъй като от тях зависи изхода на спора. В тежест на
ответника е да установи противопоставимо право на собственост, породено на
твърдяното основание /изтекла в негова полза придобивна давност, считано от
1995 г./, както и наведените правоизключващи възражения, от които черпи
благоприятни за себе си правни последици, както и, че фактическата власт
върху имота се упражнява от ответника.
След като процесният имот е бил част от земеделски земи на държавата, с
оглед липсата на данни, а и на твърдения имотът да е имал друг собственик,
съответно да е подлежал на възстановяване по реда и при условията на ЗСПЗЗ
и ППЗСПЗЗ, то същият е част от ДПФ. Този извод не се опровергава от
5
разпоредбата на член 45, алинея 1 от ППЗСПЗЗ, съгласно която земеделските
земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от
общинските служби по земеделие, като съгласно алинея 2 в случаите по
алинея 1 административният орган по поземлената собственост взема
решение по член 18ж, алинея 1 или по член 27 от ППЗСПЗЗ. В случая по
отношение на решенията, взимани по член 45 от ППЗСПЗЗ /по този ред е
взето и решение № 864 06.03.2002 г. на ПК – Варна/, постановките на
тълкувателно решение № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС са неприложими, тъй като
цитираното тълкувателно решение се отнася само до възстановяване на
правото на собственост на физически лица и на общините в хипотезата на
член 25, алинея 2 от ЗСПЗЗ и е неотносимо към установяване на правото на
държавна собственост. Уредената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ земеделска реституция
представлява законово уредени процедури по възстановяване на предишното
фактическо и правно положение на имоти, които са били принудително
одържавени или фактически завзети. В член 24, алинея 1 от ЗСПЗЗ
законодателят е използвал терминът "запазва" собствеността на Държавата,
поради което и решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна няма
правопораждащ ефект, а има за цел единствено да конкретизира и
индивидуализира имотите, които според посочената разпоредба са останали
държавна собственост, като земеделските земи от ДПФ се установят служебно
от административния орган по поземлената собственост.
С оглед изложеното следва да се подчертае, че въпреки твърденията на
ищеца, че е придобил имота по силата на закона на основание член 24, алинея
1 от ЗСПЗЗ, а в условията на евентуалност – по реституция, то придобивното
основание, което сочи е едно, а именно – въз основа на закона.
Ответникът е оспорил така посоченото по-горе решение на ПК – Варна с
твърдения, че посочените в решението председател и членове на комисията не
са били оправомощени към момента на издаване на решението да вземат
такова. В спорове за собственост на земи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ
/какъвто е настоящият съобразно събраните по делото доказателства,
включително и заключение на вещо лице/ са допустими възражения срещу
валидността на решенията на административния орган по поземлената
собственост, с който се легитимира ищеца. Ответникът може да възразява и
срещу материалната законосъобразност на това решение, но само в рамките на
своите противопоставими права - тоест че е била налице пречка за
реституцията, тъй като имотът е бил изкупен при условията на ЗСПЗЗ в
законните срокове. В тези случаи съдът е длъжен да упражни косвен съдебен
контрол върху решението на ПК и да не зачете неговото конститутивно
действие, ако възражението е основателно. Ответникът обаче не разполага с
други възражения срещу законосъобразността на решението на ПК и по-
специално - че ищецът не е бил собственик на имота към момента на
образуване на ТКЗС или че няма идентичност между притежавания и
възстановения имот. По отношение на тези възражения косвеният съдебен
контрол по член 17, алинея 2 от ГПК е ограничен. Това ограничение не е пряко
6
формулирано в закона, но то произтича от принципите на реституцията по
ЗСПЗЗ и целите, които преследва този закон. В този смисъл е и тълкувателно
решение № 9 от 07.11.2012 г., постановено по тълк.д.№ 9/2012 г. на ОСГК на
ВКС. Още повече, че решение № 864 от 06.03.2002 г. на ПК - Варна няма
правопораждащ ефект, а има за цел единствено да конкретизира и
индивидуализира имотите, както бе отбелязано вече.
От събраните в хода на първоинстанционното разглеждане на делото
безспорно се установява, че имотът е бил със статут на земеделска земя към
момента на обобществяването на земите; че понастоящем попада в територия
по § 4 от ЗСПЗЗ; че процесният имот попада в границите на стар имот, който
не е отчуждаван и по отношение на който не са предявавани реституционни
претенции; няма данни имотът да е бил предоставен за ползване, респективно
да е налице трансформиране на правото на ползване в право на собственост;
че е предоставен безвъзмездно от Държавата на Община Варна или
собствеността да е прехвърлена на Община Варна по друг законоустановен
способ. Това води до извод, че Държавата е собственик на процесния имот.
Доколкото ищецът сочи, че е придобил имота чрез давностно владение,
упражнявано от 1995 г. до момента на предявяване на иска, то в негова тежест
е било да установи, че не са били налице пречки за придобиване на имота по
давност.
При липсата на обективни данни, обуславящи публичния характер на
собствеността, следва че към влизане в сила на ЗДС към 31.05.1996 г. имотът е
със статут на частна държавна собственост. Този статут на имота, изключва
възможността собствеността върху него да се придобие въз основа на
давностно владение, осъществявано през твърдяния период по следните
съображения: до 01.06.1996 г. член 86 от ЗС изключва придобиването по
давност на вещ, която е държавна собственост. С изменението на посочената
норма с „Държавен вестник“ брой 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г.,
давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са
публична държавна собственост. Следователно за вещите, които са частна
държавна собственост, които са завладени преди влизане в сила на
изменението на член 86 от ЗС през 1996 г. /ответникът твърди, че владее
имота от 1995 г./ давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г.
Десетгодишният срок, който законът изисква за придобиването на собственост
въз основа на недобросъвестно владение, изтича на 31.05.2006 г. На тази дата
обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 от ДР на ЗС за срок от
седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането
на течението на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. С решение № 3
от 24.02.2022 г., постановено по к.д.№ 16/2021 г. от Конституционния съд на
Република България, разпоредбата на § 1, алинея 1 от ДР на ЗС е обявена за
противоконституционна, но с това решение не се засяга нейният досегашен
ефект, като последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от
момента на влизане на решението на КС на РБ в сила на основание член 151,
алинея 2, изречение трето от КРБ.
7
Предвид изложеното независимо от това дали ответникът е упражнявал
трайно, явно и необезпокоявано фактическа власт по отношение на процесния
имот, същият не е могъл да го придобие по давност в периода 1995 г. до
30.08.2022 г., тъй като не е изтекъл предвиденият в член 79, алинея 1 от ЗС
десетгодишен срок.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, то
атакуваното решение по иска по член 108 от ЗС следва да бъде
потвърдено.
По иска с правно основание член 109 от ЗС
Няма спор по делото, че в процесния имот е изградена едноетажна
жилищна сграда, за която не са налични строителни книжа и издадено
удостоверение за търпимост.
Твърдението на ответника е, че находящата се в имота сграда е построена
от предишния ползвател, който не се е възползвал да трансформира правото
си на ползване в право на собственост. Дори и С. да не е построил сградата, то
в течение на годините е поддържал противоправното съС.ие в имота, поради
което е процесуално легитимиран да участва в производството като ответник,
защото липсва активно поведение от негова страна за отстраняване на
противоправното съС.ие в имота.
Както ОСГК на ВКС приема в тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г.,
постановено по тълк.д.№ 4/2015 г., уважаването на предявения по реда на член
109 от ЗС иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само, че е
собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил
неоснователно въздействие, но и че това действие или бездействие на
ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-
големи от обикновените /член 50 от ЗС/. Обстоятелството, че извършеният в
собствен имот строеж е незаконен според трайно установената и
непротиворечива практика на ВКС не може само по себе си да има за
последица уважаването на този иск, ако по делото не е доказано този строеж
да пречи на ищеца да упражнява пълноценно и в пълен обем правото си на
собственост с оглед въведените в обстоятелствената част на исковата молба
твърдения. Установяването на обективния факт на изграждане на постройка в
имота или поддържането на това съС.ие не е достатъчно, а ищецът пълно и
главно следва да установи по какъв начин конкретно построеното му пречи.
Премахването на процесната постройка е функция на несъмненото доказване,
че тя пречи на титуляра на правото на собственост, но по конкретен начин, а
не изобщо, поради факта на изграждането й без разрешение и съгласие от
ищеца. Доводи в тази насока изобщо не са наведени от ищеца, нито е
проведено доказване.
Още повече, че следва да се съобрази и обстоятелството, че по силата на
приращението и на основание член 92 от ЗС собственикът на земята е
собственик и на наличните върху нея постройки, ако не е установено друго.
Поради това процесната сграда от момента на възникването й следва
8
собственическия статут на терена, върху който е построена, следователно е
собственост на държавата.
Въз основа на изложените съображения въззивният съд приема за
неоснователен предявеният иск по член 109 от ЗС.
Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, то
атакуваното решение по член 109 от ЗС следва да бъде отменено и вместо
него да се постанови друго за отхвърлянето му.
По иска по член 59 от ЗЗД
От събраните гласни доказателства се доказва, а е и безспорно между
страните, че ответникът е ползвал имота в периода от 30.08.2017 г. до
30.08.2022 г., като е построил оранжерия, имал е овощна градина. По този
начин ответникът е лишил ищеца от правото му да ползва собствения си имот,
следователно държавата е пропуснала ползи.
От приетото по делото като обективно, компетентно и неоспорено от
страните заключение на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза се
установява, че за периода 30.08.2017 г. - 30.08.2022 г. средният пазарен наем за
процесния имот е в размер на 1 764 лева, като това е сумата, с която ищецът е
обеднял за сметка на ответника.
Поради това предявеният иск по член 59, алинея 1 от ЗЗД се явява
основателен и следва да бъде уважен за сумата в размер на 1 764 лева ведно
със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, то
атакуваното решение по иска по член 59 от ЗЗД следва да бъде
потвърдено.
Като последица от уважаване на иска по член 108 от ЗС следва да се
отмени издаденият на ответника констативен нотариален акт за
собственост по давност – член 537, алинея 2 от ГПК.
По разноските
Съобразно изхода на спора и съобразявайки разпоредбите на член 78,
алинея 1 и алинея 3 от ГПК, на ищеца следва да бъдат присъдени разноски
съразмерно уважената част от исковете, а на ответника – съразмерно с
отхвърлената.
Пред първата инстанция ищецът е направил разноски в размер на 2 497,67
лева, а ответникът - 1 250 лева, което се установява от представените списъци
по член 80 от ГПК. Общата сума на предявените искове е в размер на 10
860,60 лева, уважената част е за 8 360,60 лева, а отхвърлената - за 2 500 лева.
При това положение на ищеца се дължат разноски в размер на 1 922,73 лева, а
на ответника – 287,74 лева.
При разглеждане на делото пред въззивната инстанция ищецът е
представил доказателства за сторени разноски в размер на 1 427,92 лева, а
9
ответникът е направил такива в размер на 2 639,31 лева.
Въззиваемата страна е направила възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на въззивника. Съдът, обсъждайки така
направеното възражение, основано на нормата на член 78, алинея 5 от ГПК,
намира същото за основателно. Съобразно нормата на член 7, алинея 2, точка
4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за една инстанция дължимото минимално възнаграждение е 1
377,45 лева, тоест сумата от 2 500 лева се явява прекомерна съобразно
фактическата и правна сложност на делото.
За въззивната инстанция на въззивника се дължат разноски в размер на
349,14 лева, а на въззиваемата страна – 1 099,23 лева.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК,
настоящият състав на въззивния съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2362 от 21.06.2024 г., постановено по гр.д.№ 11779
по описа за 2022 г. на Районен съд – Варна, петдесет и първи състав, в частта,
с която е осъден на основание член 109 от ЗС Г. Д. С. да преустанови
неоснователните си действия, с които пречи на Държавата да упражнява в
цялост правото си на собственост върху ПИ с идентификатор *** по КККР,
като премахне за своя сметка незаконно построената жилищна сграда с
идентификатор ***.1, със застроена площ от 30 кв.м, находяща се в ПИ; както
и в частта, с която е осъден Г. Д. С. да заплати на Държавата, представлявана
от министъра на земеделието и храните, сторените по делото съдебно-
деловодни разноски, включително и възнаграждение за юрисконсулт в размер
на 1 873,61 лева, на основание член 78, алинея 1 от ГПК; и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Държавата, представлявана от министъра на
земеделието и храните, предявен срещу Г. Д. С. ЕГН ********** с адрес в ***
да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на Държавата да
упражнява в цялост правото си на собственост върху поземлен имот с
идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със заповед № РД-18-17 от 06.03.2015 г. на изпълнителния директор
на АГКК, като премахне за своя сметка незаконно построената едноетажна
жилищна сграда с идентификатор ***.1, със застроена площ от 30 кв.м,
находяща се в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и
кадастралните регистри, находящ се в село З., община Варна, област Варна,
СО „О.“, с площ от 1 224 кв.м, при съседни имоти с идентификатори №№ ***.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите обжалвани части – по иска с
правно основание член 108 от ЗС, по иска с правно основание член 59 от ЗЗД и
10
по искането с правно основание член 537, алинея 2 от ГПК.
ОСЪЖДА Г. Д. С. ЕГН ********** с адрес в *** да заплати на
Държавата, представлявана от министъра на земеделието и храните,
сторените по делото пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски,
включително и възнаграждение за юрисконсулт в размер на 3 021,96 лева, на
основание член 78 от ГПК.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на земеделието и
храните, да заплати на Г. Д. С. ЕГН ********** с адрес в *** сторените по
делото пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски, включително и
възнаграждение за адвокат в размер на 636,88 лева, на основание член 78 от
ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от
връчването му на страните с касационна жалба чрез Окръжен съд –
Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280 и следващи от
Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11