Р Е Ш Е Н И Е
№………./………….2019 г.
гр. Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен
състав в открито съдебно заседание, проведено на двадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
П.
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева
като разгледа докладваното от мл.
съдия Н. Исмал
въззивно търговско дело № 1572/2019 г.,
по описа на ОС-Варна
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и следващите от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба
с вх. № 46720/27.06.2019 г., депозирана от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „Малинова Долина“, ул.
„Рачо Петков-Казанджията“ № 4-6, чрез адв. Р.М., срещу решение №
2474/05.06.2019 г., постановено
по гр. дело № 366 по описа за 2019 г. на
Районен съд - Варна, 24-ти съдебен състав, в
частта, с която е отхвърлен предявения от „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София срещу И.П.Л., ЕГН ********** и К.Т.Л.,
ЕГН ********** ***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ, за разликата над присъдената сума от 379.55 лева до пълния претендиран
размер от 1 118.14 лева,
представляваща
остатък,
дължим при условията на солидарност от неизплатена главница по договор за
прокредит спринт от 31.07.2008 г., сключен между „ПРОКРЕДИТ БАНК“ АД и ЕТ „И.Л.
– АГРЕСИЯ“ /заличен търговец/ в качеството на кредитополучател и К.Л., в
качеството му на солидарен длъжник и Анекс от 28.01.2010 г., което вземане е
прехвърлено с договор за цесия от 05.01.2015 г. в полза на въззивника,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК
– 29.10.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, за която сума е
издадена заповед № 8094/30.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч.гр.д. № 16301/2018 г. по описа на Районен съд – Варна.
Във въззивната жалба въззивникът, обосновава подробно
оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, като твърди, че
същият е постановен в нарушение на материалния и процесуален закон, поради
което същото следва да се отмени в обжалваната част и вместо него да се
постанови ново решение, с което да се уважи исковата претенция в пълен размер.
Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приложил института на
погасителната давност, като е приел, че вземането е погасено по давност,
доколкото за всяка анюитетна вноска тече отделна пет годишна погасителна
давност. Счита, че паричното вземане по договора за кредит е неделимо, поради
което за целия остатък от задължението тече една давност, считано от падежа на
последната вноска. Моли за съдебно-деловодни разноски.
В
срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор с вх. № 60065/16.08.2019 г. на
въззивната жалба от въззиваемите, с който оспорват същата, като неоснователна.
Поддържат, че паричните престации по своето правно естество са винаги делими и
за всяка парична вноска тече отделна погасителна давност от датата на
изискуемостта по подписания към договора за кредит погасителен план. Въззиваемите
молят съда да постанови съдебно решение, с което да потвърди обжалвания съдебен
акт в обжалваната част, като правилен и присъди сторените пред настоящата
инстанция съдебно-деловодни разноски.
Решението, в частта, с която РС-Варна, на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 1 от ГПК, е приел за установено, че въззиваемите дължат на въззивника
сумата в размер на 379.55 лева – остатък от неизплатена главница по процесния
договор за кредит, ведно със законната лихва от 29.10.2018 г. до окончателното
погасяване на задължението, не е обжалвано, поради което същото е влязло в сила и не е предмет на
въззивна проверка.
В проведеното открито
съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез адв. Р.М. поддържа
въззивната жалба и прави възражение за прекомерност на възнаграждението,
уговорено в полза на процесуалния представител на въззиваемите страни.
Въззиваемите, редовно призовани, не
се явяват и не се представляват в съдебното заседания. С молба с вх. № 34329/20.11.2019
г. заявяват, че поддържат отговора на въззивната жалба.
Настоящият съдебен състав на
ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следните фактически положения:
На 31.07.2008
г. между “ПроКредит Банк България“ АД, ЕИК *********, от една
страна и ЕТ „И.Л.-Агресия“, ЕИК ********* /заличен търговец/-кредитополучател и
К.Т.Л., ЕГН ********** – солидарен длъжник, от друга страна, е сключен договор
за прокредит спринт № 050-485378/31.07.2008 г., по силата на който търговското
дружество е предоставило в заем на длъжника сумата в размер на 5500.00 лева с
цел осигуряване на средства за осъществяваната от кредитополучателя търговска
дейност. Страните са уговорили заетата сума да бъде погасена разсрочено,
съгласно погасителния план към договора, като крайният падеж е бил 15.07.2013
г. Общата дължима сума по заема е 7781.93 лева при ГПР 14.90%, като уговорената
вноска е 129.71 лева с падеж всяко 15-то число от месеца. Уговорено е още между
страните, че кредитът се усвоява еднократно по банковата банков път, като
длъжникът заплаща сумата в размер на 110.00 лева, представляваща комисионна за
управление и обработка.
С анекс № 1 от 28.01.2010 г. към
процесния договор за банков кредит, страните са приели нов погасителен план /л.
43/, с който са променили датата на последната вноска на 15.01.2014 г.
Не е спорно между страните, а и от
заключението на вещото лице по назначената Съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/
се установява по несъмнен начин, че сметката на „ЕТ И.Л.-Агресия“ на 31.07.2008
г. е заверена със сумата в размер на 5500.00 лева, със счетоводно основание
„усвояване на кредит/транш“. Длъжникът е направил плащания в общ размер на
6802.03 лева. Тази сума е послужила за погасяването на част от редовната лихва
/776.86 лева/, част от редовната главница /1259.86 лева/, част от наказателната
лихва /195.60 лева/, част от просрочената лихва /1447.37 лева/ и част от
просрочената главница /3122.34 лева/. Установява се още, че последното плащане
е от 02.08.2013 г., като размерът на неизплатената главница е 1117.80 лева.
На 17.12.2014
г. между кредитодателя „ПроКредит Банк България“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********
е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на парични вземания /цесия/.
По силата на тази правна сделка цедентът е прехвърлил вземането си от „ЕТ И.
Лазарова-Агресия“ на цесионера, като обстоятелството, че процесното вземане е
предмет на рамковия договор се установява посредством представеното Приложение
№ 1 /л. 64/. – неразделна част от договора за цесия, подписано на 05.01.2015 г.
Цедентът е потвърдил извършената
цесия и е изпратил уведомления до длъжниците /л. 46 и 47/. Видно от
отбелязванията върху представените обратни разписки /л. 50/,
последните са уведомени за цесията на 07.07.2018 г. на посочения в договора
адрес – гр. Варна, *****
На 29.10.2018 г. цесионерът „ЕОС Матриск“ ЕООД,
ЕИК ********* е подал пред Районен съд -
Варна заявление с вх. № 70284 за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК против главния длъжник И.Л. и солидарния длъжник К.Л.,
за сумите, както следва: 1118.14 лева – главница по договор за паричен заем № 050-485378
от 31.07.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на заявлението пред съда – 29.10.2018 г. до окончателното погасяване
на задължението.
На 30.10.2018
г. е издадена процесната заповед № 8094 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, срещу която в срок са депозирани възражения по чл. 414 от ГПК,
което е обусловило предявяването в законоустановения едномесечен срок – на 14.01.2019
г. – на установителния иск по чл. 422 от ГПК с вх. № 2415 от кредитора против длъжниците.
При така изложената фактическа
обстановка, въззивният съд достига до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно.
Решението е постановено при
наличието на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и
надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива,
поради което е и допустимо в обжалваната
част.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания, които в по-голямата си част са бланкетни, с
изключение на тези за неправилност на изводите на
съда по наведеното възражение за изтекла погасителна давност.
Договорът
за кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради
което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Районен съд – Варна е
сезиран с установителен иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415,
ал. 1 от ГПК вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ. За да бъде ангажирана договорната
отговорност на ответника, ищецът следва да установи по несъмнен начин в
условията на пълно и главно доказване следните елементи от фактическия състав:
1.) наличието на облигационна връзка, учредена по силата на договор за паричен
заем; 2.) изпълнението на собствените си задължения по договора – предоставяне
на заетата сума, както и 3.) размера на претендираната главница.
В
тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да
докаже възраженията си в отговора, а при установяване на горното от ищеца – да
докаже, че е погасил претендираните суми.
Между страните не съществува спор, а
и от приобщените по делото писмени доказателства - Договор за прокредит спринт
№ 050-485378 от 31.07.2008 г., се установява по несъмнен начин, че между
първоначалния кредитор „ПроКредит Банк България“ АД, от една страна и „ЕТ И.Л.-Агресия“
и К.Л., от друга, е учреденото облигационно правоотношение с предмет заетата
сума в размер на 5500.00 лева.
От заключението на вещото лице по
ССчЕ, което съдът кредитира като пълно, обективно, компетентно дадено и
неоспорено от страните, се установява че кредиторът е изпълнил своето
задължение по договора, след като на 31.07.2008 г. сметката на кредитополучателя
е заверена с горепосочената сума.
От експертното заключение се
установява още, че длъжникът е направил плащания в общ размер на 6802.03 лева.
С тази сума е погасена част от предоставената главница, като размерът на
остатъка е 1117.80 лева към датата на частното правоприемство.
Видно от рамковия договор за цесия
от 17.12.2014 г. и Приложение № 1 от 05.01.2015 г., неразделна част от договора
за цесия, на основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът „ПроКредит Банк
България“ АД е прехвърлил своето парично вземане от длъжниците на въззивника,
като цедентът на 07.07.2018 г. е довел до знанието на въззиваемите страни за
правната сделка, с което е изпълнил хипотезата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.
Въззиваемата И.Л. е получила целевия
кредит в качеството си на едноличен търговец. Видно от партидата на търговеца-кредитополучател
в Търговския регистър, същият е заличен. Съгласно чл. 56 от ТЗ, като едноличен
търговец може да се регистрира всяко дееспособно физическо лице с местожителство
в страната. Учредяването на ЕТ обаче не води до възникването на нов субект в
правния мир. Последицата от това е разширяване правосубектността на физическото
лице, на което му се признава правото да извършва и търговска дейност, поради
което И.Л. е пасивно материалноправно легитимирана по предявения установителен
иск, доколкото е получила заетата сума в качеството си на ЕТ.
Въззивният съд намира, че ищецът
доказа съществуването на вземането си, поради което следва да се произнесе по
своевременно наведеното от ответниците възражение за изтекла погасителна
давност, който въпрос е поставен за разглеждане и пред настоящия съдебен състав
с въззивната жалба.
По
отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на
чл. 114 от ЗЗД, съгласно която, давността тече от момента, в който вземането е
изискуемо. Задължението, поето от главния длъжник, е да внася анюитетните
вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит, съобразно
погасителния план, актуализиран с анекса от 28.01.2010 г., и следователно
давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането
е било дължимо по отношение на банката. В този смисъл е и каузалната практика
на ВКС, обективира в решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013
г., IV г. о., ГК и решение № 196 от 22.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 956/2016
г., IV г. о. Отчитането на давността едва от крайния срок за връщане на заетата
сума не съответства на съгласието на договарящите се относно падежите на
вноските.
На
основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗД, погасителната давност е прекъсната едва на
29.10.2018 г. с подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда, доколкото искът
по чл. 422 от ГПК се счита за предявен от този по-ранен момент.
Ето
защо, настоящият съдебен състав счита, че всички вноски до 28.10.2013 г. са
погасени по давност, което обуславя извода за неоснователност на иска досежно
тях.
Видно
от погасителния план /л. 43/ единствено последните три вноски не са погасени по
давност, доколкото падежът им е след 28.10.2013 г., а именно – 15.11.2013 г.,
15.12.2013 г. и 15.01.2013 г., поради което размерът на дължимия остатък от
неизплатената главница е 379.55 лева, а горницата над този размер до
претендирания – 1118.14 лева, се е трансформирала в естествено право и е
отпаднала възможността да бъде удовлетворена по реда на принудителното
изпълнение.
От
една страна, основателността на установителния иск в посочения размер спрямо
главния длъжник, налага извода за ангажиране отговорността и на солидарния
длъжник, доколкото последният отговаря за поетия дълг с цялото си имущество –
арг. от чл. 122, ал. 1 от ЗЗД, от друга страна, това обуславя заключението за
основателността на акцесорното вземане за законна лихва, считано от датата на
сезиране на съда със заявление по чл. 410 от ГПК – 29.10.2018 г., до
окончателното погасяване на задължението.
Настоящият съдебен състав счита, че
кумулативно са установени всички елементи от фактическия състав на договорната
отговорност на ответниците, поради което искът е основателен до размера на
непогасения по давност остатък от главницата.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Поради съвпадащ резултат от
разглеждането на делото по същество, въззивният съд не може да ревизира
произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от
делото, претенцията
на въззиваемите страни за компенсация на разноските, направени за защита във
въззивното производство по неоснователна жалба, следва да бъде уважена. В
тежест на въззивника следва да бъдат сторените от въззиваемите пред настоящата
инстанция разноски.
Тук е моментът съдът да се произнесе и по
инвокираното възражение за прекомерност на платения адвокатски хонорар от
ответниците. Материалният интерес – предмет на въззивното производство, е
738.59 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, при интерес до 1000.00 лева – какъвто е настоящия
случай, минималният размер на възнаграждението за процесуално представителство
е 300.00 лева. Видно от представените договори за правна помощ, ответниците са платили
в брой по 400.00 лева. Въззивният съд счита, че платеният от ответниците
поотделно хонорар в общ размер на 800.00 лева /по 400.00 лева всеки един/ е
прекомерен, доколкото делото не се отличава с никаква фактическа или правна
сложност, поради което възражението се явява основателно, като претенцията за
адвокатско възнаграждение следва да се сведе до минимума – по 300.00 лева за
всеки един.
Водим
от изложеното, СЪДЪТ
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
2474/05.06.2019 г., постановено
по гр. дело № 366 по описа за 2019 г. на
Районен съд - Варна, 24-ти съдебен състав, В
ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.
к. „Младост 4“, „Бизнес Парк“, сграда № 9, ет. 6, срещу И.П.Л., ЕГН **********
и К.Т.Л., ЕГН ********** ***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
430, ал. 1 от ТЗ, за сумата в размер на 738.59
лева, представляваща разликата над присъдената сума от 379.55 лева до
пълния претендиран размер от 1 118.14 лева, представляваща остатък, дължим при
условията на солидарност от неизплатена главница по договор за прокредит спринт
от 31.07.2008 г., сключен между „ПроКредит Банк България“ АД и ЕТ „И.Л. – Агресия“,
ЕИК ********* /заличен търговец/ в качеството на кредитополучател и К.Т.Л., ЕГН **********, в качеството му на солидарен
длъжник и Анекс от 28.01.2010 г., което вземане е прехвърлено с договор за цесия
от 17.12.2014 г. и Приложение № 1 от 05.01.2015 г., неразделна част от
договора, ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 29.10.2018 г. до окончателното
погасяване на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение № 8094 от 30.10.2018 г. в производството по ч. гр. д. №
16301/2018 г. по описа на Районен съд – Варна.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. „Младост 4“, „Бизнес Парк“, сграда № 9, ет. 6, ДА ЗАПЛАТИ на И.П.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 300.00
лева, представляваща платен за въззивното производство адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА
„ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж. к. „Младост 4“, „Бизнес Парк“, сграда № 9, ет. 6, ДА ЗАПЛАТИ на К.Т.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 300.00
лева, представляваща платен за въззивното производство адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.