Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ:
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 2715 по описа за 2021 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20201303
от 17.09.2020 г. по гр.д. № 10087/2018 г. по описа на СРС, 52 с-в е признато за
установено на основаниечл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, че „Б.Б.“ЕООД, ЕИК *****дължи на „К.“ ЕООД,
ЕИК *****сумата от 20 303.88 лева,
представляваща стойността на изготвената компютърна програма,
ежемесечната и поддръжка и доставяне на хостинг услуги/наем на сървърната
инфраструктура/, за която сума са издадени Фактура № **********/26.07.2017 г.
на стойност 12 772.80 лева с ДДС; Фактура № **********/10.08.2017 г. на
стойност 6 111.60 лева с ДДС; Фактура № **********/01.09.2017 г. на стойност 2
599.80 лева с ДДС и Фактура № **********/02.10.2017 г. на стойност 406.80 лева с ДДС, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на заявлението- 10.11.2017г. до
окончателното и изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по от 21.11.2017г.
по частно гражданско дело № 80164/2017г. по описа на СРС, 52 състав.
В срок е
подадена въззивна жалба от ответника „Б.Б.“ЕООД с изложени доводи за неправилност
на постановеното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и
процесуалните правила; необоснованост.
Поддържа, че
в производството не е установено, че ищецът е изпълнил възложената работа,
както и че същата е била приета от ответника, за да бъде дължимо договореното
възнаграждение, за което са били издадени описаните фактури възлизащи на обща
стойност 20 303.88 лева. Последните, макар и осчетоводени от ответника –
възложител, не са достатъчни за обосноваване извод за дължимост на
възнаграждението за сключения договор за изработка на компютърна програма за
нуждите на възложителя, тъй като според сключения рамков договор за софтуерни
услуги от 01.06.2014 г. /т.IV.1/ „работата се счита приета при извършено
банково плащане“. Доколкото в случая не е налице извършено банково плащане,
то и работата по договора не е била приета, поради което и възнаграждение не се
дължи независимо от осчетоводяване на сочените фактури. Поддържа, че изпълнение
на договора и възложената с него работа не е налице и към настоящия момент,
което не е било отчетено правилно от първата инстанция. Неправилно съдът е
приел, че работата, която е възложена е била приета без възражения. Съдът не е
отчел, че възложената на ищеца работа е била „рефактуриране“ /пренаписване/ на
софтуерната система на „Б.Б.“ЕООД върху нова по-бърза технология Falcon Framework. Тази работа е била възложена на ищеца в
началото на 2017 г. и е следвало да бъде завършена до началото на м.май 2017 г.
За нея не е било договорено между страните общо възнаграждение, а извършваната
от изпълнителя работа е следвало да бъде заплащана на час. За целта в края на
всеки месец изълнителя е представял отчет и фактура за извършената работа, а
работата се е считала приета при извършване на банково плащане по съответната
фактура. Тъй като изпълнителят не е извършил работата до края на м.май 2017 г.
бил предоставен допълнителен срок до края на м.юни 2017 г., в който отново не
била изпълнена. Поддържа, че този факт се установява и от издаваните от
изпълнителя фактури до м.септември 2017 г., в които са посочени извършвани
допълнителни разработки. Както е установено чрез показанията на свидетеля на
ищеца дадени пред първата инстанция работата по това възлагане е преустановена
през м.октомври 2017 г. поради липса на плащане от страна на възложителя. Заявява,
че работата не е извършена и към настоящия момент. Поддържа, че съдът е
допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е отказал да
допусне втори свидетел на ответника за установяване на характера на възложената
работа и факта, че същата не е изпълнена в срок. Чрез показанията на свидетеля
на ищеца е установено, че в периода м.юни-м.октомври 2017 г. публично е
работела старата система, а новата е била представена, като тестването не е
било извършено от изпълнителя, а от служител на ответника – свидетеля Ангел Г.;
приемо-предавателен протокол не е съставян.
Заявява, че
решението на СРС е неправилно и в частта, с която е оставено без уважение
направеното възражение за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД. Възложена е била
изработка на софтуерна програма и онлайн платформа за резервация и продажба на
автобусни билети, базирана на вече съществуваща такава, развита, допълнена и
усъвършенствана, респ. „рефактуриране“ /пренаписване/ на системата. При
правилно приложение на материалния закон съдът е следвало да осъди едновременно
страните да изпълнят задълженията си по договора - и ищецът да предаде
софтуерната система и документите за нея, а ответникът – да заплати
възнаграждение за това.
Моли, да
бъде отменено решението на СРС и предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „К.“ ЕООД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Поддържа, че решението на СРС е правилно, обосновано и
законосъобразно. При постановяването му не са допуснати нарушения на
материалния закон и съдопроизводствените правила. Поддържа, че именно чрез
показанията на свидетеля на ответника – Г.е установено фактическо приемане на
работата, установено е фактическо ползване на софтуерния продукт, както и
осчетоводяване на фактурите за дължимите плащания от ответника, чрез приетата
СИЕ. Пред първата инстанция не са допуснати нарушения на процесуалните правила,
тъй като ответникът не е възразил при допускане само на един свидетел, вместо
исканите двама, съответно не е поискал втори свидетел след даване показанията
на първия. Съответно, ответникът не е доказал твърденията си за допуснати
нередности в изработения продукт. Напротив, чрез показанията на свидетеля С.Г.се
установява, че ответникът непрекъснато е правил промени в заданието на
продукта, докато накрая не се е стигнало до резултат „рефактуриране“
/пренаписване/ на системата, а до напълно нов продукт.
Моли за
потвърждаване на решението на СРС и претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Производството е
образувано по предявени по реда на чл.415 ГПК установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.266 ЗЗД за заплащане на дължимо възнаграждение
по договор за изработка.
От страна на ищеца са
изложени фактически доводи за установяване на облигационно отношение по
неформален/устен/ договор за изработка от края на 2015г., по който ищецът
разработил специална компютърна програма за нуждите и според изискванията на
ответника, която във времето поел ангажимент да допълва, изменя, усъвършенства,
поддържа ежемесечно и да осигурява хостинг услуга. Твърди се, че от пролетта на
2017г. ответникът започнал да забавя дължимите месечни плащания, за които бил
издадени фактури № 1526/26.07.2017г.; № 1530/10.08.2017г.; № 1538/01.09.2017г.
и № 1547/02.10.2017г. за суми общо в размер на 20303.88 лева. Твърди се още, че
ответника признал задължението по фактурите, което било изпратено по имейл.
Претендира да бъде установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 20303.88
лева, представляваща стойността на изготвената компютърна програма,
ежемесечната и поддръжка и доставяне на хостинг услуги/наем на сървърната
инфраструктура/, ведно със законната лихва от датата на
заявлението-10.11.2017г. до окончателното изплащане и ответника да бъде осъден
за разноските.
От страна на ответника
са оспорени предявените искове като неоснователни. Изложени са правни и
фактически доводи, че не дължи претендираната сума, тъй като не е изпълнена
работата, която е възложена. Не оспорва наличие на облигационно правоотношение
с посочения предмет.
Излага фактически
доводи, че на 01.06.2014г. между ответника и
Р.ЕООД, с управител Н.П., бил сключен рамков договор за поддръжка, доразвиване
и усъвършенстване на изготвена и пусната софтуерна система на ответника, като
от 19.11.2014г. страните се договорили и за хостинг услуги. На 27.12.2015г.
ответникът получил фактура от Н.П. по имейл, която била на ищцовото дружество,
което било управлявано от бащата на Н.П. – Д.П., като Н.П. обяснил, че
договорните отношения между страните щели да останат непроменени, но страна по
договора щяло да бъде ищцовото дружество на мястото на Р.ЕООД, защото дяловете от капитала на
последното щели да бъдат прехвърлени от Н.П. на трето лице. Ответникът „Б.Б.“ЕООД се съгласил, като без да подписват нов
договор, продължили да работят при условията и договорките по рамковия такъв. В
последния било уговорено, че за изработени часове се издава фактура, която
ответникът одобрявал и извършвал плащане, в случай, че приеме работата без
забележки. Твърди се, че началото на 2017г. ответникът възложил задачи на
ищеца, но без да се уговаря общо възнаграждение, а да се върши и отчита
работата на месечна база, с краен срок за изпълнение май 2017г. На 25.04.2017г.
била проведена среща между представители на дружествата, на която било
констатирано неизпълнение на възложените работи, поради което срокът за
изпълнение бил отложен до 30.06.2017г., като до тази дата ответникът плащал
всички суми по издадените фактури. След настъпване на крайния срок работата не
била изпълнена, поради което ответникът осъществил контакт с ищеца и отказал да
приеме частично извършената работа и отказал плащане на суми по нея, до
момента, в който работата не била окончателно изпълнена. Поради тази причина се
твърди, че сумите по фактури след 30.06.2017г. са недължими, защото възложената
работа не била извършена в срок. Релевира и възражение за неизпълнен договор на
претендираната от ищеца сума до изпълнение на твърдяното насрещно задължение по
завършване на работата на ищеца изпълнител. Възразява и срещу дължимостта на
законната лихва.
За да постанови обжалваното
решение съдът е приел, че в края на 2015 г. страните са установили облигационно
отношение по договор за изработка, по който изпълнителят – ищец е извършил
работата, а ответника – възложител не е заплатил договореното възнаграждение.
Същевременно е отхвърлил като неоснователно възражението за неизпълнен договор
на ответника, тъй като е приел за установено предаване, респ. приемане на
работата от възложителя.
Решението на съда е
правилно. Във връзка с доводите по въззивната жалба, съдът намира следното:
В практиката на ВКС,
обективирана в решение № 34 от 17.02.2014 г. по гр. д. № 2586/2013 г. на ВКС,
ГК, ІV г.о., решение № 447 от 18.02.2014 г. по гр. д. № 2340/2013 г. на ВКС,
ГК, ІV г.о. и решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС,
ГК, ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като
съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника.
Независимо от това, с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред
кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. С кого е
сключено съглашението, има значение за възможността встъпилият едностранно да
отмени или измени сключеното съглашение. Заместването в дълг се различава от
встъпването по това, че длъжникът се освобождава от задължението. Затова то
може да се осъществи само с изричното съгласие на кредитора, което прави
невъзможно едностранното отстъпване на новия длъжник от задължението.
Одобрението на съглашението от кредитора не е необходимо да бъде извършено като
изричен акт, облечен в някаква форма, то може да е всяко конклудентно действие,
с което кредиторът показва, че приема съглашението. Манифестирането на такава
воля от кредитора е пречка за последващо оттегляне. Съгласувана между кредитор
и трето лице или длъжник и трето лице воля за встъпване може да се установи не
само от писмено съглашение за това, но и от други двустранни или едностранни
документи и пр. доказателства, установяващи точния характер на съглашението.
При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг за
определено вземане, действителната воля на страните следва да бъде преценява в
контекста на целия договор. Уговорката следва да бъде преценявана с оглед
характера на задължението; целта, мотивирала страните да постигнат
споразумението за встъпване в дълг и всички обстоятелства, имащи отношение към
произхода на задължението и правната му характеристика.
Чрез събраните в
производството доказателства съдът намира за установено, че на 01.06.2014г.
между ответника и Р.ЕООД, с управител Н.П., бил сключен Рамков договор за
поддръжка, доразвиване и усъвършенстване на изготвена и пусната софтуерна
система на ответника, като от 19.11.2014г. страните се договорили и за хостинг
услуги.
Поддържаното от
ответника твърдение, че ищецът К. ЕООД е встъпил в правата и задълженията на Р.ЕООД
по рамковия договор, съдът намира за недоказано в производството. С оглед така
обсъдените по-горе становища изразени в постановените и цитирани решения на
ВКС, които настоящия състав напълно споделя, съдът намира че в производството
не е установено встъпване на К. ЕООД в правата и задълженията на изпълнителя по
рамковия договор. С оглед това доводите на ответника за приложение на
разпоредбата на т.IV.1 от Рамковия договор за договорен начин на приемане на изработеното, съдът
намира за неоснователни. С посочената разпоредба страните по рамковия договор -
„Б.Б.“ЕООД, като възложител и Р.ЕООД, като изпълнител се договорили, че „работата се
счита приета при извършено банково плащане“.
Съгласно разпоредбата на
чл. 266, ал. 1 ЗЗД възложителят следва да заплати възнаграждение за приетата
работа. В закона липсва специална разпоредба относно момента на настъпване на
изискумостта на вземането за възнаграждение. Приложение намират общите правила
на чл. 69 и чл. 70 ЗЗД относно изпълнение на задълженията. При договора за
изработка задължението за заплащане на възнаграждение е изпълнимо след приемане
на работата от възложителя. Страните могат на уговорят форма и начин на
приемане на работата по договора за изработка. Принципите на точно и
добросъвестно изпълнение на задълженията, регламентирани в нормата на чл. 63 ЗЗД и действието на договорите със силата на закон между страните - чл. 20а,
ал. 1 ЗЗД се прилагат с оглед зачитане на конкретните уговорки между страните.
Когато изискуемостта на изпълняемо задължение е поставена в зависимост от
определени обстоятелства - изпълнение на други уговорки между страните относно
начин на приемане на работата, снабдяване с конкретни документи, след
осъществяването на които да започва да тече уговорения между страните срок за
изпълнение, то задължението е уговорено като срочно. В тези хипотези
задължението е изискуемо с изтичането на срока.
В случая е установено чрез
събраните пред първата инстанция доказателства, че в края на 2015г. „Б.Б.“ЕООД възложил на К. ЕООД разработване на
специална компютърна програма за нуждите и според изискванията на ответника,
която във времето ищецът допълвал, изменял, усъвършенствал, поддържал
ежемесечно, като осигурявал и хостинг услуга. Същевременно в началото на 2017
г. по възлагане на ответника ищецът предприел изработване на обновяване на
системата и създаване на нов продукт – т.нар. „пренаписване“ на системата върху
нова по-бърза технология Falcon Framework.
Както се
установява чрез събраните в първата инстанция гласни доказателства /показанията
на свидетелите С.К.Г./служител на ищеца/ и А.И.Г./служител на
ответника//преценени с оглед евентуалната им заинтересованост по реда на чл.172 ГПК в хода на възлагане и изпълнение на работата по старата и новата система
страните са осъществявали комуникация чрез използване инструментът „Джира“,
който се използва в софтуерните среди за управление на проекти. Последният,
както разяснява свидетелят Г.представлява
централизирана система – интернет сайт предоставен от трета страна, където се
водят заданията и се описва документацията за извършената работа. Именно там са
осъществявали своите срещи екипите на възложителя с ръководител – свидетеля А.И.Г.–
технически директор на дружеството и отговорник за проекта и екипите на
изпълнителя с ръководител - свидетелят С.К.Г.- програмист и ръководител на
проекта. Именно в тази работна среда е и документацията за възложената и
изпълнена работа. Както разяснява свидетелят
Г., разработките се правели към тестова среда и всичко като се одобри се
качвало в работния сайт. За периода м.юли – м.октомври се поддържал сайта, като
до м.март 2017 г. се работело по старата система, а след това се поддържала и
усъвършенствала старата система и паралелно с него се изработвала новата
система. Макар в случая да не било извършено предаване, респ. приемане на
работата с протокол, възлагането на задачите и тестването на продукта било
извършвано от свидетеля Г.. Тези обстоятелства се установяват и от показанията
на свидетеля Г., който потвърждава, че програмист на възложителя решавал, че
задачата е изпълнена, променял статуса на готова и съответно – приключена. Ако
не, се възлагало какво да се донаправи по нея.
В
производството не е установен срока за изпълнение на възложената работа, но
чрез представените писмени документи и събраните гласни доказателства се
установява, че изпълнителят е продължил да поддържа старата и новата софтуерна система
до м.октомври 2017 г., когато поради липса на плащане от страна на възложителя
е прекратил дейността си. Съответно не е установен и конкретен договорен между
страните начин на предаване, съответно – приемане на извършената работа.
Чрез
представените в производството издадени и незаплатени фактури, както и чрез
констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ се установява, че процесните
фактури са осчетоводени от ответника като в счетоводството на последния е
отразено задължение към ищцовото дружество на стойност 20303.88 лв.
В постановените по реда
на чл. 290 ГПК - решение № 65/24.04.2012 г. по т.д. № 333/2011 г. на ВКС, IІ
т.о. и решение № 7/22.02.2011 г. по т.д. № 264/2010 г. на ВКС, Iт.о., които се
възприемат от настоящия състав се приема, че при липса на съставен двустранен
приемо-предавателен протокол, установяването на изпълнената и приета работа
може да се извърши с различни доказателствени средства, включително и с гласни
доказателства, както в случая.
Доводите на въззивника,
че възнаграждение за извършена работа не се дължи, тъй като не е налице
приемане, съдът намира за неоснователни. В производството е установено приемане
на работата чрез извършваните от екипите на възложителя и изпълнителя дейности
по създаване на новия софтуерен продукт, респ. чрез извършваната поддръжка и
усъвършенстване на стария продукт от страна на изпълнителя-ищец. На
самостоятелно основание приемане на работата се установява и чрез
осчетоводяване издадените от ищеца фактури за периода м.07.-м.10.2017 г., които
са предмет на производството.
Настоящият състав
споделя практиката, обективирана в решение № 65/24.04.2012 г. по т.д. №
333/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., където е посочено, че ако възложителят, респ.
негов представител, е отразил в счетоводните регистри на търговското дружество
издадената от изпълнителя фактура и възложителят е ползвал правото на
приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е налице приемане от
поръчващия на фактически изпълнените работи, дори ако не е подписан двустранен
приемо-предавателен протокол. Аналогично разрешение е дадено и в решение №
7/22.02.2011 г. по т.д. № 264/2010 г. на ВКС, Iт.о. и в решение № 71/8.09.2014
г. по т.д. № 1598/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., където се приема, че
осчетоводяването на фактурите и включването им в дневника за покупко-продажби
по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях, представляват недвусмислено
признание на задължението.
Чрез представените пред
настоящата инстанция молба за обезпечаване на доказателства и определение №
357/01.04.2021 г. постановено по ч.гр.д.№ 2223/21 г. по описа на РС Бургас се
потвърждават изводите на съда за предаване и съответно – приемане на
извършената работа от изпълнителя на възложителя. Поради това доводите на
жалбоподателя за основателност на възражението за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД се явяват неоснователни. В практиката на ВКС
и съдилищата за подобни случаи е прието, че ответникът има право да
противопостави насрещно възражение за неточно и пълно неизпълнение на
задълженията на ищеца по договора и че в тежест на страната, предявила иска си
за реално изпълнение на договорно задължение е да установи при условията на
пълно и главно доказване факта на точно изпълнение на своите задължения по
договора. В проведеното производство не е доказано от ответника непълно и
неточно изпълнение на договора от страна на изпълнителя- ищец. Съответно,
установено е, че възложителя – ответник не е изпълнил задължението си да
заплати договореното възнаграждение за приетата работа.
С оглед на горното поради
съвпадане изводите на двете инстанции първоинстанционнното решение, като
правилно следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Въззиваемата страна претендира
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., които с
оглед разпоредба на чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат присъдени.
Воден от горното , Съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20201303 от 17.09.2020 г. по гр.д. №
10087/2018 г. по описа на СРС, 52 с-в.
ОСЪЖДА „Б.Б.“ЕООД, ЕИК *****да заплати на „К.“ ЕООД, ЕИК *****сумата
от 600.00 лв. – разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.