№ 18693
гр. София, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ
при участието на секретаря ПАОЛА ЦВ. РАЧОВСКА
като разгледа докладваното от АСПАРУХ ЕМ. ХРИСТОВ Гражданско дело
№ 20241110103434 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и е образувано по подадена от
„П.К.Б.“ ЕООД искова молба против Н. М. И., с която са предявени искови
претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 4 801,58 лв. – главница по Договор за
потребителски кредит № 30039539044 от 24.09.2019 г., 2080,37лв. представляваща
договорна лихва за периода от 20.01.2020 г. до 03.02.2021 г., 477,41 лв. лихва за забава
за периода 21.10.2019 г. до 03.02.2021 г. и сумата от 3530,46 лв., представляваща лихва
за забава за периода от 03.02.2021 г. до 30.10.2023 г., ведно със законната лихва
считано от 31.10.2023 г. до окончателно изплащане на вземането, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 60006/2023 г. по
описа на СРС, 180-ти състав и осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 374,99 лв.,
представляваща възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и сумата от 4093,69 лв.,
представляваща възнаграждение за закупена услуга „Флекси“.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че на 24.09.2019
г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 30039539044 за
сумата от 5 000 лв., при срок на погасяване 36 месеца, размер на вноската 241,07 лв.,
ГПР 49,07 %, ГЛП 41 %, лихвен процент на ден 0,11 % и общо задължение по кредита
8 678,05 лв. Сочи, че са поискани и закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“,
за което били дължими възнаграждения както следва – за услуга „Фаст“ 1 500 лв., а за
„Флекси“ – 4 350 лв. и с оглед допълнителните услуги се сочи, че общият размер на
задължението възлиза на 14 528,05 лв., а общият размер на вноската – 403,57 лв.
Ищецът твърди, че е изпълнил задълженията си по договора, но ответникът
преустановил плащанията. Излага, че са извършени плащания: на 23.10.2019 г. –
404,35 лв.; 11.01.2020 г. – 404 лв.; 14.01.2020 г. – 16 лв.; 10.03.2020 г. 100 лв. или в общ
размер на 924,35 лв. С постъпилите плащания ищецът погасил 863,46 лева, съгласно
погасителния план или 2 пълни вноски, частично 3-та вноска в размер на 56,32 лева,
лихви за просрочие 20,89 лева. С оглед забавеното изпълнение твърди, че са
1
начислени лихви /за периода от 21.10.2019г. до 03.02.2021г./, които към момента били
частично заплатени, а остатъкът възлизал на 477,41 лв. С извършените плащания от
страна на ответника твърди, че са погасени и 40,00 лв. – начислени такси по Тарифа.
Аргументира, че с оглед неизпълнение на задълженията от страна на
кредитополучателя, задължението е обявено за предсрочно изискуемо. Сочи, че
допълнителните услуги са закупени по желание на ответника, като услугата „Фаст“
предоставяща възможност за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит, била използвана. Услугата „Флекси“ предоставяла възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски, намаляване на определен брой погасителни
вноски, смяна на падежната дата на вноските. При тези твърдения моли съда да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
оспорва наличието на облигационно отношение между страните. Оспорва ответникът
да е предоставил кредит в размер на 5 000 лв. Твърди, че представеният от ищеца
договор не съдържа задължителни реквизити съгласно ЗПК, както и че ОУ не са
подписани на всяка страница. Подробно аргументира, че в договора не е посочен
методът на изчисляване на ГПР. Сочи също, че в размера на ГПР не са включени
допълнителните услуги. Твърди, че са нарушени разпоредбите на чл. 11, т.13, т.20, т.23
и т.24 ЗПК. Излага, че клаузата уреждаща възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави и закона. Оспорва и претенциите за мораторна лихва.
Оспорва осъдителните искове и подробно излага, че клаузите предвиждащи заплащане
на възнаграждения за допълнителни услуги са недействителни поради противоречие
със закона и добрите нрави. Релевира възражение за изтекла погасителна давност.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК, като са предявени
установителни искови претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл.
9 ЗПК, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По установителните искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно че между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 30039539044 от 24.09.2019 г., по силата
на който на ответника е предоставен кредит в размер на 5 000 лв., че за ответника е
възникнало задължението да върне кредита; че част от съдържанието на договора е
клауза, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, размера на същата;
надлежно обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.
В тежест на ответника е да докаже погасяване на дълга на падежа и
възраженията за недействителност на процесния договор.
По акцесорната претенция за мораторна лихва в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг, изпадането на ответника в забава, както и размера на
обезщетението за забава.
В тежест на ответника е да докаже погасяване на дължимата се мораторна
лихва.
По отношение процесния договор за паричен заем приложение намират
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното
правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република Б. за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
2
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено,
че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
По своята правна същност договорът за потребителски кредит представлява
формален /изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/,
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК, едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки, възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
От приложеното на л. 11 по делото копие на Договор за потребителски кредит
№ 30039539044/24.09.2019г., се установява, че между страните са възникнали
облигационни правоотношения, по силата на които „П.К.“ ЕООД е предоставил, а
ответникът е усвоил сумата от 5000.00лв.
Този извод намира опора в заключението на вещото лице по допуснатата и
изготвена ССчЕ, което съдът кредитира като пълно, мотивирано и изготвено от лице,
притежавано нужния опит и професионална квалификация. В точка 1 от заключението
експертът е посочил, че ответникът Н. И. е усвоила по процесния кредит сумата от
5000.00лв.
От съдържанието на договора се установява, че сумата по кредита е в размер на
5000.00лв., ГПР 49.07% и общо дължима сума по кредита 8678.05лв. Отразено е, че
ответникът е поискал и закупил допълнителни услуги „Фаст“ – 1500.00лв. и „Флекси“
4350.00лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Съгласно т.
2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и
3
общите разходи по кредита за потребителя.
В подкрепа на формулирания извод е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в
което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на
месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
По изложените съображения предвидените в договора услуги „Фаст“ –
1500.00лв. и „Флекси“ 4350.00лв., представлява разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР, съгласно
императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република Б., по-конкретно основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изготвена съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че ако в ГПР се включи и възнагражденията за
закупени услуги „Фаст“ и „Флекси“, то размерът на ГПР е 137.30%, респективно
същият е неколкократно по-висок от законоустановения минимум, регламентиран в чл.
19, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения, следва извода, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е
отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен – чл. 22 ЗПК / в този смисъл в този смисъл са Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-
Б въззивен състав и др. /
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по
приетия за недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
4
изискуемостта на вземането по недействителен договор. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК – в този смисъл е и постановената
трайна съдебна практика: Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г.
на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I
т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о.,
Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на ВКС, II т. о., Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
В този смисъл е и Решение на СЕС по дело C‑714/22, в частност в т. 49 е
прието, че член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Размерът на отпуснатия кредит е 5000.00лв., от страна на ответника, видно от
заключението на вещото лице е усвоена цялата сума от 5000.00лв. В отговор на задача
втора, експертът е посочи, че ответникът е извършил плащания по кредита в общ
размер на 924.35лв. / виж табл. на стр. 13 от заключението/.
След приспадане на платената сума от 924.35лв. от чистата стойност на кредита
5000.00лв., следва извода, че Н. И. дължи на ищеца сумата от 4075.65лв., за която част
искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК следва да бъде уважен, като
над тази сума до максимално претендирания размер от 4801.58лв. или за разликата от
725.93лв. претенцията се явява неоснователна.
По аргумент от чл. 23 ЗПК, предвид установената недействителност на договора
за потребителски кредит установителните исковите претенции за договорна лихва,
мораторна лихва и осъдителните искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 1 374,99 лв., представляваща възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и
сумата от 4093,69 лв., представляваща възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ се
явяват неоснователни.
За пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че клаузите от договора,
регламентиращи допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ са нищожност поради
противоречие на добрите нрави, доколкото със същите се цели единствено
неоснователно обогатяване на кредитора и заобикаляне на забраната, регламентирана в
чл. 19, ал. 4 ЗПК
По разноските:
Предявени са искови претенции в общ размер на 16358.50лв., уважената част е в
размер на 4075.65лв., респективно отхвърлената част е в размер на 12282.85лв., при
каквото съотношение следва да бъдат разпределени разноските по делото.
На ищеца следва да се признаят разноски в заповедното и исковото
производство в общ размер на 1436.30лв., от които 685.22лв. – държавна такса в
исковото производство, 400.00лв. – депозит вещо лице, 100.00лв. – юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство, 217.80лв. – държавна такса в заповедното
производство и 33.28лв. – юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца
разноски с оглед уважената част на исковете в размер на 357.85лв.
Ищецът, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., следва да заплати на адв. Н. И.,
разноски с оглед отхвърлената част на претенциите, за оказана безплатна правна
помощ.
5
По размера на адвокатското в заповедното производство.
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о.,
ТК, е пояснено, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл.
7, ал. 7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства –
производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за
инцииране на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне,
а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен
характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита
на длъжника, в този смисъл – определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч.
т. д. № 3074/2018 г., Определение № 1821/23.08.2021г. на СГС, постановено по гр.д. №
7006/2021г.
На следващо място за пълнота следва да се отбележи, че съгласно практиката на
СЕС, обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след
като съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди
възнаграждение под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните
адвокатски възнаграждения.
По аргумент от изложеното следва извода, че при подадено възражение от
длъжника, чрез процесуален представител, осъществил безплатна правна помощ по
смисъла на чл. 38 ЗАдв. на адвоката се дължи възнаграждение по реда на чл. 6, т. 5 от
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, което е в размер на 200.00лв.
По размера на адвокатското в исковото производство.
Общият размер на предявените искови претенции, както се посочи по-горе е
16358.50лв.
По аргумент от чл. 7, ал. 2, т. 3 Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на адв. И. следва да се признае адвокатско
възнаграждение в исковото производство в размер на 1872.27лв.
Общият размер на адвокатското възнаграждение в заповедното и исковото
производство е 2072.27лв.
При съобразяване отхвърлената част на исковите претенции, на основание чл.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът следва да заплати на адв. И. адвокатско
възнаграждение в размер на 1555.97лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Н. М. И. ,
ЕГН **********, дължи на „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК сумата от 4075.65лв. – неизплатена част от дължима се
главница по Договор за кредит № 30039539044/24.09.2019г., ведно със законна лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.10.2023г. до окончателно
изплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. 60006/2023 г. по описа на СРС, 180-ти състав, КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за главница, в частта, за сумата от 725.93лв., както и исковете с
правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за 2080.37лв. -
договорна лихва за периода от 20.01.2020 г. до 03.02.2021 г., 477.41 лв. - лихва за
забава за периода 21.10.2019 г. до 03.02.2021 г. и сумата от 3530.46 лв. - лихва за
6
забава за периода от 03.02.2021 г. до 30.10.2023 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. 60006/2023 г. по описа на СРС, 180-ти
състав, като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, срещу Н. М.
И., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 374.99 лв., представляваща
възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и сумата от 4093.69 лв., представляваща
възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ по Договор за кредит №
30039539044/24.09.2019г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 31.10.2023г. до окончателно изплащане, като
неоснователни.
ОСЪДЖА Н. М. И. , ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да
заплати на „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 357.85лв. – разноски с оглед
уважената част на исковете.
ОСЪЖДА „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., да заплати на адв. Н. И. И. от САК, сумата от 1555.97лв. – адвокатко
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ с оглед отхвърлената част на
исковете.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7