№ 9984
гр. София, 15.03.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в закрито заседание на
петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА
Гражданско дело № 20221110142769 по описа за 2022 година
намери, че следва да съобщи на страните проекта за доклад по делото по реда на чл. 140, ал.
3 ГПК:
Т. П. Т. е предявил срещу „Ф--------” ЕООД отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за предоставяне
на гаранция № ------/03.05.2022 г., поради противоречие на закона, добрите нрави и липса на
основание.
Ищецът твърди, че е сключил договор за заем с „И--------“ АД, по силата на който се е
задължил да предостави едно от посочените в договора три обезпечения – двама
поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на това задължение, при сключване на
договора за заем ищецът е подписал и договор за поръчителство с ответника, по който
последният е обезпечил пред кредитора задълженията на заемателя срещу възнаграждение в
размер на 185,52 лв., платимо от заемателя разсрочено към всяка от месечните му вноски по
заемния договор. Счита, че в отношенията си със заемодателя и гаранта ищецът има
качеството потребител, като и двата договора следва да отговарят на специалните
изисквания на ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка има акцесорен характер, нейната
действителност зависи от наличието на валидно заемно правоотношение. Намира, че
клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна поради противоречие с разпоредбите на чл.
19, ал. 4 и чл. 11, т. 10 ЗПК, а договорът за поръчителство е изначално лишен от основание
поради липса на насрещна престация от ответника срещу получаваното възнаграждение
предвид наличието в негова полза на регрес в случай на погасяване на задълженията по
заемния договор. Твърди, че ответникът и заемодателят са свързани лица, като
възнаграждението по оспорената сделка на практика се е усвоявало като печалба от
заемното дружество, същото е било уговорено в прекомерно завишен размер и не се е
включвало в ГПР по заемния договор, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл.
1
19, ал. 4 ЗПК и се накърняват добрите нрави.
Ответникът счита, че съединяването на установителен и осъдителен иск с еднакъв предмет е
недопустимо. По същество оспорва иска при твърдението, че процесният договор
представлява гаранционна сделка, по която ищецът е платил възнаграждение за насрещна
услуга – гарантиране от страна на ответника на изпълнение на задълженията по договора за
заем, благодарение на което заемателят да избегне неблагоприятните последици по това
правоотношение. Ето защо намира, че договорът не е лишен от основание, нито накърнява
добрите нрави предвид обстоятелството, че е сключен в съответствие със свободата на
договаряне по чл. 9 ЗЗД. Счита, че възнаграждението по гаранционната сделка не е
прекомерно, доколкото е изчислено след преценка на риска и при положение, че гарантът е
поел солидарно задължение да отговаря за всяко неизпълнение по заемния договор,
включително по отношение на разноските по събиране на вземането. Твърди, че договорът
за гаранция е сключен единствено поради възлагането от страна на ищеца, който е имал
избор между три вида обезпечение по договора за паричен заем. Счита, че евентуалната
нищожност на клаузи от договора за заем няма отношение към действителността на
гаранционния договор, доколкото отговорността на гаранта е функция на отговорността на
длъжника такава, каквато е била към датата на сключване на договора, както намира и че
разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесното правоотношение.
На основание чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1
и ал. 2 ЗЗД е да докаже сключването на процесния договор за предоставяне на гаранция с
посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивна законова
разпоредба и/или на добрите нрави, респ. ответникът следва да докаже валидността на
процесния договор за предоставяне на гаранция, сключен при наличие на основание.
Съдът намира възражението на ответника за недопустимост на производството за
неоснователно, доколкото по делото не е предявен осъдителен иск, а единствено
установителна претенция за нищожност на договора.
Ищецът е представил към исковата молба писмени доказателства, които са допустими,
относими и необходими за правилното решаване на повдигнатия пред съда правен спор и
следва да бъдат приети. Искането на ищеца за събиране на писмени доказателства по реда
на чл. 190 ГПК е неоснователно, тъй като не цели установяването на относими по делото
факти – по делото не е предявена осъдителна претенция, поради което размерът на
платените по договора суми е ирелевантен за правилното решаване на спора, а процесният
договор, погасителен план и европейски формуляр са приложени към исковата молба.
Така мотивиран и на основание чл. 140 ГПК, във вр. с чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
2
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 30.05.2023 г. от 13:35
ч., за което страните да бъдат призовани.
ПРИЕМА приложените към исковата молба писмени доказателства.
ОТХВЪРЛЯ искането на ищеца за събиране на писмени доказателства по реда на чл. 190
ГПК.
Препис от настоящото определение, в което е обективиран проектът на доклада по делото,
да се връчи на страните, а на ищеца да се връчи и препис от отговора на исковата молба.
Определението не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3