Р E Ш Е Н И Е
№ 203
гр.Плевен, 19.05.2022 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - гр.Плевен, касационен състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и девети април
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Господинов
ЧЛЕНОВЕ: Елка Братоева
Венелин Николаев
при секретаря Бранимира Монова и с участието на прокурора Иван Шарков като
разгледа докладваното от председателя касационно административно дело № 203 по описа на
Административен съд - Плевен за 2022 год. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл.285, ал.1, пр.2 от ЗИНЗС.
Образувано е по касационна жалба от М.Г.К., ЕГН **********,***, срещу Решение №
32/27.01.2022 година, постановено по адм.д. № 563/2021 г. по описа на АС -
Плевен, с което е отхвърлена исковата му молба срещу
ГДИН, гр. София, с която е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер
на 10 000 лева за причинени неимуществени вреди - изгубено законово право
да ползва домашен отпуск за периода от 01.10.2020 г. – 06.07.2021 г., право на
УПО и по този начин удължаване на
престоя в затвора, нанесени травми на страх, безпокойство, влошено нервно
състояние от действия и бездействия на служители на ГДИН в затвора Белене.
С горното решение е оставя без уважение искането на
Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба се излагат фактически твърдения,
които в известна степен повтарят тези от исковата молба и ги доразвиват, но не
се сочат конкретни пороци на първоинстанционното решение или оплаквания,
свързани със законосъобразността на проведеното съдебно производство. От
изложението ѝ може да се направи извод, че касаторът оспорва
доказателствения анализ на първостепенния съд, т.е. твърди неправилност и
необоснованост на обжалваното решение, което съставлява касационно основание по
смисъла на чл.209, т.3 от АПК. В заключение касаторът прави искане да се
приемат за доказани изложените твърдения и
да бъде уважена исковата му претенция.
Постъпил е писмен отговор по касационната жалба от
ГДИН- София, представлявана от юрк. П., в който се твърди, че жалбата против
решението на първоинстанционния съд е неоснователна. Направено е искане да бъде
оставено в сила първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част и
същото да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлено искането за
присъждане на юрискосултско възнаграждение в полза на ГДИН.
В съдебно заседание касаторът се явява лично, поддържа
касационната жалба по
изложените в нея доводи и изразява надежда за постановяване на справедливо
решение.
Ответникът по касационната жалба се представлява от
юрк. П.П., която поддържа изложеното в писмения отговор и прави искане да бъде
оставено в сила решението на първоинстанционния съд в обжалваната му част като
правилно и законосъобразно. Пледира да бъде уважено искането от писмената
защита за отмяна на първоинстаннционния акт в частта му досежно разноските и
прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер
и за двете съдебни инстанции.
Представителят
на Окръжна прокуратура - Плевен изразява становище, че решението на
първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно, поради което следва да
бъде оставено в сила.
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на
страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Съобразно разпоредбата на чл. 218, ал.1 АПК настоящият
съдебен състав следва да обсъди само посочените в касационната жалба пороци на
решението, а съобразно чл.218, ал.2 АПК служебно следи за валидността,
допустимостта и съответствието на решението с материалния закон.
С касационната жалба всъщност се оспорва
доказателственият анализ от решението на първоинстанционния съд и касаторът по
същество твърди доказаност на претенцията си по основание и размер. Настоящият
съдебен състав намира тези доводи за неоснователни. Първоинстанционният съд е
изпълнил задължението си по чл.9, ал.4 от АПК, събрал е всички относими към
правния спор доказателства, анализирал ги е и е достигнал до извод за липса на
допуснати нарушения по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС и настъпила в резултат на
нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага
до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС оборима презумпция.
В решението са изложени мотиви в достатъчен обем, с
които настоящият съдебен състав е напълно съгласен, поради което не намира за
нужно да ги повтаря в настоящето решение, с оглед разпоредбата на чл.221, ал.2
от АПК.
Фактическите твърдения на ищеца за наличие на противоправно
поведение на затворническата администрация, свързано с издаване на
незаконосъобразни заповеди за наказание, основани на намерени у ищеца забранени
за притежаване вещи, които са
подхвърлени според твърденията му, не се установяват от събраните
доказателства.
За всяко от тези нарушения е
проведено съответно производство по установяването и доказването му, което е
приключило с постановяване на съответна заповед за налагане на наказание.
Същите са подробно посочени в мотивите на оспорения съдебен акт, а именно периода
01.10.2020
г. – 06.07.2021 г. е постановена Заповед
№ Л—3413/13.11.2020 г. на НС ЗО Белене и е наложено наказание „писмено предупреждение“, която
след обжалване е потвърдена със Заповед
№ Л-3533/23.11.2020 г. на началника на Затвора Белене. Със Заповед №
Л-1299/27.01.2021 г. на НС ЗО Белене e наложено
наказание „писмено предупреждение“. Горната заповед също е оспорена и жалбата е
отхвърлена със Заповед №Л-1331/29.04.2021 г. на началника на Затвора Белене.
При наличие на посочените по-горе заповеди, които са
влезли в сила и са породили правното си действие, няма как да се приеме наличие
на основание за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на
обезщетение, тъй като от тях не се установява противозаконно действие или
бездействие на затворническата администрация, респективно не е налице отменен
като незаконосъобразен административен акт, даващ основание за подобна
претенция. Материалната доказателствена сила на ценените в хода на настоящето
съдебно производство като писмени доказателства заповеди, представляващи
официални документи по смисъла на чл. 179, ал.1 от ГПК, не може да бъде опровергана
единствено с твърдения на ищеца, основани на негова субективна интерпретация на
писмени и гласни доказателства, събирани в хода на административните
производства по издаването им. Не са ангажирани и каквито и да е било
доказателства, свързани с твърдението, че намерените вещи, довели до налагането
на дисциплинарните наказания са подхвърлени от трето лице, още по-малкото това
да е станало под давление на служител от надзорно-охранителния състав, в който
смисъл са налице и подробни мотиви в първоинстанционното решение, към които
настоящият съдебен състав намира за нужно да направи препратка на основание чл.221,
ал.2 от АПК.
Именно на основание издадените на
законно основание заповеди и поради наложените с тях наказания, но единствено в
срока им, К. не е предлаган за награждаване с домашен отпуск и не е предлаган
от началника на затвора за предсрочно освобождаване. По делото обаче е
установено, че извън срока на заповедите за налагане на дисциплинарно наказание
ищецът е награждаван общо 10 пъти, в това число 4 пъти с домашен отпуск.
Последната награда домашен отпуск е ползвана през периода 31.08-04.09.2020 г. Освен
това той се е възползвал от предвидената от чл.437, ал.2 от НПК възможност сам
да подаде молба за предсрочно освобождаване и същата не е била уважена от
компетентния да я разгледа съд. В тази връзка настоящият съдебен състав намира
за нужно да посочи, че предсрочното освобождаване от изтърпяване на наложено
наказание не представлява право на осъденото лице, а е единствено правна
възможност, която може да се реализира при наличие на предвидените от закона
предпоставки и не зависи от волята на затворническата администрация, а от
преценката на съответния окръжен съд по местоизпълнение на наказанието. От така обсъдените
обстоятелства може да се направи извод, че липсва твърдяното противоправно
поведение или дискриминационно отношение от страна на органи на ответника,
което да е довело до причиняване на неимуществени вреди през посочения от ищеца
период.
С оглед горното, настоящият съдебен състав намира,
че направените оплаквания в касационната жалба са неоснователни, а оспореното
решение е правилно. Същото е постановено от компетентен съд, при липса на
допуснати съществени нарушения на относимите процесуални и материално-правни
норми, поради което е валидно, допустимостта и съответно на материалния закон.
С отговора на касационната жалба
е направено искане от процесуалния представител на ответника за отмяна на
постановеното решение в частта му за разноските /в която същото не се оспорва
от касатора/, а в съдебно заседание това искане се поддържа и е направено
такова за присъждане в полза на ответника на юрисконсултско възнаграждение за
касационната инстанция.
Настоящият съдебен състав намира,
че формулираното искане за отмяна на съдебното решение в частта му за
разноските е недопустимо, тъй като ответникът не е оспорил първоинстанционния
съдебен акт в тази му част с надлежна касационна жалба, нито е поискал
изменението му в частта за разноските по реда чл.248 от ГПК. Касаторът също не
е оспорил решението в тази му част, а и за него не е налице правен интерес от
това. Ето защо и по аргумент от разпоредбата на чл. 218, ал.1 АПК, настоящият съдебен състав е
обвързан да се произнесе единствено с наведените в касационната
жалба основания и не е надлежно сезиран с посоченото по-горе оплакване, което е
формулирано с писмения отговор и то след изтичане на срока за касационно
обжалване по отношение на ответника.
По отношение на искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция,
настоящият съдебен състав намира, че същото е неоснователно.
Разпоредбата на чл.228 от АПК
предвижда субсидиарно прилагане на правилата на първоинстанционното
производство за неуредените в гл. ХII въпроси, вкл. и по отношение на разноските. В
конкретния случай са налице специални правила във връзка с разноските, регламентирани
от чл. чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, съобразно
която разпоредба, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да
заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент
от чл. 75 и чл. 76 ГПК, са средствата
за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т. е. разноски, направени по
процесуалните действия, които страната е искала да бъдат извършени. С оглед
цитираните текстове на ГПК и нормата на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС отговорността
на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по
производството, които не включват разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Тези правила са валидни и за касационното производство. Затова, независимо от
изхода на делото, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
полза на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" следва да бъде
оставено без уважение.
Предвид горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 32/27.01.2022 година, постановено по адм.д. № 563/2021 г. по описа на Административен съд - Плевен.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователно искането на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"
- гр. София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на оспорване.
Преписи от решението да се изпратят на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.