Номер 227805.08.2020 г.Град Варна
Окръжен съд – ВарнаII състав
На 05.08.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от ЛАЗАР К. ВАСИЛЕВ Въззивно частно гражданско дело №
20203100501756 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по повод частна жалба с вх. № 41557/29.06.2020 г., депозирана от „АЛФА
СЪПЛАЙ“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Варна, ул.
„Тодор Соларов“ № 33, ет. 2, ап. 4, представлявано от Ивайло Иванов, действащ чрез
адвокат Златозар Йорданов, против Определение № 7236/09.06.2020 г., постановено по гр. д.
№ 20819 по описа на РС-Варна за 2019 г., 41-ти съдебен състав, с което е оставена без
уважение молба с правно основание по чл. 248 от ГПК за изменение на решението по делото
в частта за разноските. С настоящата частна жалба се иска отмяна на атакуваното
Определение и постановяване на ново, с което разноските да бъдат присъдени в тежест на
ищеца, както и същият да бъде осъден да заплати на жалбоподателя сторените разноски по
представения списък по чл. 80 от ГПК. В условията на евентуалност и в случай, че частната
жалба бъде оставена без уважение, моли за редуциране на претендирания от насрещната
страна адвокатски хонорар за производството по частната жалба.
Частният жалбоподател намира Определение № 7236/09.06.2020 г. на РС Варна за
неправилно и необосновано, като твърди, че конкретната ситуация представлява класически
случай на злоупотреба с право. Според него, използвайки законоустановеното си право на
иск, работникът е целял неприемлив за правото резултат, а именно да утежни
имущественото състояние на работодателя със съдебни разноски. Сочи, че ищецът по делото
е бил в трудово провоотношение с ответника, съгласно което е следвало да получава
трудовото си възнаграждение на място в предприятието. Заявява, че ищецът не е представил
банкова сметка и не е посочил друг начин, по който работодателят да изпълнява
задължението си за заплащане на работната заплата. Жалбоподателят твърди, че в
конкретния случай следва да намери приложение нормата на чл. 270, ал. 1 от КТ, съгласно
която трудовото възнаграждение се изплаща в предприятието, където се извършва работата,
като плащането става лично срещу разписка. Предвид това счита, че вземането на работника
е търсимо и ако той не се яви в предприятието за да получи възнаграждението си се счита,
че той неоправдано не приема предложеното му изпълнение.
Предвид тези си твърдения, жалбоподателят намира за неправилни доводите на състава на
РС Варна, че работодателят е следвало да извърши опит да изпълни задължението си, като
например покани ищеца да се яви в предприятието или да направи опит за изплащане на
задължението чрез пощенски запис.
В срока по чл. 276, ал .1 от ГПК насрещната страна е депозирала отговор на частната жалба
с вх. № 44307/07.07.2020г. В отговора си ищецът по делото се противопоставя на
квалификацията на поведението му като злоупотреба с право. Твърди, че единствено се е
ползвал от субективните си права, за да задоволи интереса си, а именно да получи
дължимото му трудово възнаграждение. Намира изводите на съда в обжалваното
определение за правилни и обосновани, като фактическата обстановка по делото правилно е
субсумирана под приложението на чл. 68, б. „а“ от ЗЗД. Твърди, че за да се освободи от
задължението си, работодателят е следвало да предприеме действията по чл. 97, ал. 1, изр. 2
от ЗЗД, като изпълни паричното си задължение, чрез влагане на сумата по сметка в банка на
името на кредитора, за което действие законът не предвижда необходимост от разрешение
на съда. Заявява, че дори да се приеме, че вземането му е било търсимо, а не носимо, то за да
се ползва от разпоредбата на чл. 96 от ЗЗД, работодателят е следвало да изпълни действията
по чл. 97 от ЗЗД, но тъй като не го е направил, не се е освободил от последиците от
собствената си забава. Предвид изложеното в отговора на частната жалба, ищецът твърди,
че ответникът дължи сторените от него разноски по делото, тъй като не е налице хипотезата
на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Относно допустимостта на частната жалба:
Частната жалба е подадена на 29.06.2020 г. Видно от съобщението с изх. №
8NE0UWER/11.06.2020 г. /л. 61/, частният жалбоподател е получил препис от Oпределение
№ 7236/09.06.2020 г. на 24.06.2020 г. Предвид изложеното съдът приема, че частната жалба
е депозирана в законоустановения двуседмичен преклузивен срок. В предвидения в закона
срок е постъпил и отговор на частната жалба. Жалбата и отговорът изхождат от лица с
надлежна процесуална легитимация, при наличие на правен интерес. Атакуван е подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Относно основателността на частната жалба:
Съдът, след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, като
съобрази аргументите на страните и с оглед правомощията си по чл. 278 от ГПК и съгласно
ТР № 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На 18.12.2019г. М. М. М. е предявил обективно съединени искове с правно основание чл.
128, ал. 1, т. 2 от КТ и 86 от ЗЗД, срещу ответника „АЛФА СЪПЛАЙ“ ЕООД. Исковата
молба е била получена от ответното дружество на 21.01.2020г. На 28.01.2020г. „АЛФА
СЪПЛАЙ“ ЕООД е заплатило по сметка на ищеца претендираните от него суми, като на
следващия ден – 29.01.2020г. е депозирало и отговор на исковата молба, с който е признало
иска. Производството по делото е приключило с Решение на РС Варна, с което съдът е
отхвърлил предявените искове поради плащането на вземанията, като е присъдил в тежест
на ответника сторените от ищеца разноски, а именно 300 лева – адвокатско възнаграждение
и 100 лева – държавна такса. При този изход от спора, „АЛФА СЪПЛАЙ“ ЕООД е
депозирало молба по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК, с искане за изменение на решението в
частта за разноските и присъждането им в тежест на ищеца. Молбата на ответното
дружество е била оставена без уважение от съда с Определение № 7236/09.06.2020 г.
За да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, следва кумулативно да са налице
две предпоставки - ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска.
В конкретния случай безспорно от фактите се установява, че на 29.01.2020г. ответното
дружество е подало отговор на исковата молба, с който изрично е заявило, че признава иска.
Спорен между страните остава въпросът дали „АЛФА СЪПЛАЙ“ ЕООД, с пасивното си
поведение, е дало повод на ищеца да потърси вземането си по съдебен ред или М. М. М. е
следвало да потърси дължимото му се трудово възнаграждение в седалището на
работодателя.
В отговора на частната жалба Младенов сочи, че няколкократно е търсил ответника за
получаване на възнаграждението си. Ответното дружество от своя страна твърди, че не е
било търсено за изплащане на заплатата на ищеца. И двете страни не са представили
доказателства в подкрепа фактите, на които основават тези си твърдения.
Нормата на чл. 270 от КТ е императивна и урежда основен момент от реда за изплащане на
трудовите възнаграждения, а именно мястото, на което следва да се плати. Тя е предвидена с
цел да създаде яснота, сигурност и улеснение за работника или служителя, тъй като
предприятието на работодателя е и мястото, където се извършва работата и работникът или
служителят го посещава ежедневно. Съгласно посочената правна норма, възнаграждението
се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка, поради
което то е търсимо, а не носимо. Изключение от това правило е разпоредбата на чл. 270, ал.
3 от КТ, предвиждаща, че ако работникът поиска, възнаграждението му може да се изплаща
по банков път, но конкретният случай не е такъв.
Видно от фактите по делото, служителят е изпълнявал задълженията си по трудовото
правоотношение от 15.10.2019г. до 31.10.2019г., след което трудовият договор между
страните е бил прекратен с изрична заповед от 01.11.2019г. На тази дата Младен Младенов е
бил в предприятието, подписал е лично заповедта, но не е получил заплатата си.
Настоящият съдебен състав намира, че след като трудовото правоотношение между страните
е било прекратено, то не следва в тежест на служителя да остане задължението да посещава
седалището на работодателя и да търси дължимото му възнаграждение. Както беше
посочено по-горе, нормата на чл. 270 от КТ е създадена с цел да улеснява работниците и
служителите, които полагат труд в предприятието. Тъй като трудовото правоотношение
между Младенов и „АЛФА СЪПЛАЙ“ ЕООД е било прекратено, тази норма вече не би била
в улеснение на служителя, а напротив, би го затруднила. Фактът, че в трудовия договор
дори не е предвиден ден, в който служителят следва да получи възнаграждението си, а е
посочен срок, в който работодателят може да плати, води до извода, че е възможно
служителят няколкократно да посети адреса на предприятието и да бъде върнат, без да му
бъде платено. Видно от доказателствата по делото, ищецът е с адрес в град Търговище, а
седалището и адресът на управление на ответното дружество е в град Варна. Това
обстоятелство в още по-голяма степен затруднява ищеца, който е трябвало да пътува между
градовете, за да търси евентуално плащане на изработеното от него и дължимо от
работодателя трудово възнаграждение.
От друга страна, отново видно от доказателствата по делото, заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение между страните е била връчена и подписана лично от Младенов
на 01.11.2019г. – след края на месеца, в който ищецът е изпълнил задължението си за
полагане на труд. Очевидно е, че работодателят вече е знаел какво възнаграждение дължи на
служителя, можел е да му го заплати на място още на същата дата, но въпреки това не го е
сторил. Напротив, платил е на 28.01.2020г., но едва след като на 21.01.2020г. е получил
исковата молба, подадена от ищеца.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че нормата на чл. 270 от КТ не
намира приложение в настоящия случай, а Младен Младенов, в качеството си на кредитор
на работодателя, не е изпаднал в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, тъй като е бил на място
в предприятието на работодателя и е можел да получи възнаграждението си. В забава обаче
е било ответното дружество, което е имало възможност да престира, но не е изпълнило
задължението си. В тази връзка по делото липсват доказателства, от които да се установи, че
работодателят е направил опит да заплати дължимото трудово възнаграждение на
служителя. Нещо повече, ответникът „АЛФА СЪПЛАЙ“ ЕООД дори не е твърди да е
предприемал такива действия.
Настоящият състав споделя и становището на първоинстанционния съд, че ответното
дружество е можело да предприеме действията по чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а именно да
изпълни паричното си задължение чрез влагане на сумата по сметка в банка на името на
кредитора, за което не е необходимо разрешение на съд. До предприемане на действията по
чл. 97, ал. 1 ЗЗД длъжникът не може да се ползва от предвиденото в чл. 96 ЗЗД
освобождаване от последиците на собствената си забава.
От всичко гореизложено следва единственият извод, че ответникът „АЛФА СЪПЛАЙ“
ЕООД е имал реална възможност да изпълни задължението си към ищеца, като му плати
дължимото възнаграждение лично и на място в предприятието си на 01.11.2019г. Можел е
да изпълни дълга си и чрез действията, които нормата на чл. 97 от ЗЗД предвижда, но тъй
като не го е сторил, безспорно е дал повод на Младен Младенов за предявяване на иска.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7236/09.06.2020 г., постановено по гр. д. № 20819
по описа на РС-Варна за 2019 г., 41-ти съдебен състав, с което е оставена без уважение
молба с правно основание по чл. 248, ал. 1 от ГПК, за изменение на решението по делото в
частта за разноските
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________