Решение по дело №1277/2019 на Районен съд - Варна

 

Р Е Ш Е Н И Е

№…………./17.07.2020 г.

гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав, в закрито заседание, проведено на седемнадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА

 

като разгледа докладваното от съдията

гражданско дело № 1277 по описа на съда за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 250 ГПК.

Съдът е сезиран с молба с вх. № 35546/18.06.2020 г., подадена от ищеца Ж.Й.Ж., чрез процесуалния му представител адв. С.А., за допълване на постановеното по делото решение.

В молбата се твърди, че в решението липсва диспозитив по оспорване истинността на длъжностна характеристика и извадка от заповедна книга – инструктажна книга за периодичен инструктаж, за което е открито производство по чл. 193 ГПК. Страната обосновава искането си с доводи, че оспорването истинността на документ по реда на чл. 193 ГПК е равнозначно на предявяване на инцидентен установителен иск и по него следва да се формира сила на пресъдено нещо, респ. да има изрично постановяване в диспозитива на съдебния акт. В тази връзка се позовава на мотивите към т. 1 от ТР № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС.

В предоставения за това едноседмичен срок по чл. 250, ал. 2 ГПК ответникът „Трансстрой Варна“ АД, чрез адв. А.Н., депозира отговор на молбата, с който изразява становище за нейната недопустимост, доколкото ищецът претендира чрез допълнителното произнасяне да бъде признато оспорването за доказано, а в мотивите на решението съдът е формирал изводи за истинността на оспорените документи. В условията на евентуалност счита молбата за неоснователна.

 

Настоящият съдебен състав намира следното:

Молбата за допълване на постановеното по делото решение е подадена в преклузивния едномесечен срок по чл. 250, ал. 1 ГПК от връчване на решението и от легитимирана страна, действаща чрез надлежно упълномощен процесуален представител, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Според чл. 193, ал. 1 и 2 ГПК заинтересованата страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което той е представен, като съдът постановява да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви, че желае да се ползва от него. Разпоредбата на чл. 194, ал. 2 и 3 ГПК предвижда, че след проверката съдът с определение признава или че оспорването не е доказано, или че документът е неистински, а може да се произнесе по оспорването на документа и с решението по делото.

От съдържанието на цитираните норми следва, че оспорването на документ по реда на чл. 193 ГПК наподобява по съществото си на инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, но не представлява самостоятелна искова претенция, респ. не се дължи произнасяне по оспорването в отделен диспозитив на съдебното решение. Целта на производството не е да се установи със сила на пресъдено нещо истинността на документа, а да се  определи дали същият следва да се обсъжда при формиране на фактическите и правни изводи на решаващия съд по висящ процес (в който някоя от страните желае да се ползва от оспорения документ), или следва да се изключи от доказателствения материал. Затова и според чл. 194, ал. 2 ГПК съдът се произнася по оспорването с определение, което касае доказването. Само в случай че е пропуснал да стори това преди даване ход на устните състезания, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, но заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. Този извод следва, освен от тълкуването на чл. 194, ал. 3 във вр. ал. 2 ГПК и систематичното място на тези разпоредби в Глава Четиринадесета ГПК „Доказателства“ (а не в следващата глава от процесуалния закон, уреждаща отклоненията във връзка с предмета на делото), още и от разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ГПК, видно от която в съдържанието на съдебното решение (диспозитива му) не намират място определенията, свързани с преценка на доказателствата, а последните се отразяват в мотивите – арг. от чл. 236, ал. 2 ГПК. В този смисъл е налице и съдебна практика, която настоящият съдебен състав напълно споделя – решение № 270 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 7175/2013 г., IV г.о., определение № 215 от 13.03.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2585/2017 г. на ВКС, IV г.о., определение № 528/09.11.2017 г. по ч.гр.д. № 2877/2017 г. на ВКС, IV г.о. и др., като мотивите на ТР № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС, на които се позовава ищецът, не съдържат задължителни указания.

В разглеждания случай не е постановено изрично определение по чл. 194, ал. 2 ГПК по оспорените от ищеца документи, за които е открито производство по чл. 193 ГПК, поради което произнасянето на съда е обективирано в мотивите на съдебното решение и по изложените по-горе аргументи не са налице предпоставките на чл. 250 ГПК за допълване на неговия диспозитив. При това положение молбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата с вх. № 35546/18.06.2020 г., подадена от ищеца Ж.Й.Ж., ЕГН **********, за допълване на решение № 1571/23.03.2020 г., постановено по гр.д. № 1277/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, 51-ви състав;

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Окръжен съд – Варна;

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, чрез процесуалните им представители.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: