Р Е Ш Е Н И Е
град София, 20.09.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …………… разгледа докладваното от
съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №10145 по
описа за 2019г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №77676 от 28.03.2019г., постановено по
гр.д.№53967/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51-ви състав, е признато за
установено, че Б.А.Г. дължи на "Т.С." ЕАД на
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ сумата 575.90 лв., стойност на доставена топлинна енергия през периода
от м.03.2015г. до м.04.2017г. в топлоснабден имот – апартамент №25, находящ се в град София, ул.“***********ет.*, абонатен №90729,
ведно със законната лихва от 22.03.2018г. до окончателното погасяване на
задължението, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 6.24 лв., обезщетение за забава за периода от 15.09.2017г. до
06.03.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№19014/ 2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51 състав, като е отхвърлен иска по чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ за разликата до
претендираните 792.80 лв. и за периода от
м.05.2014г. до м.02.2015г., иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата до претендираните 133.46 лв. и за периода от
16.09.2015г. до 14.09.2017г., както и исковете по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 25.89 лв., възнаграждение за
дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г.
и обезщетение за забава върху него в размер на 5.23
лв. за периода от 16.09.2015г. до 06.03.2018г.. С решението е признато за
установено, че Ц.А.Г. дължи на "Т.С." ЕАД на основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ сумата 1151.80 лв., стойност на доставена топлинна
енергия през периода от м.03.2015г. до м.04.2017г. в топлоснабден имот –
апартамент №25, находящ се в град София, ул.“***********ет.4, абонатен №90729, ведно със законната лихва от 22.03.2018г. до окончателното погасяване
на задължението, както и на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 12.47
лв., обезщетение за забава за периода от
15.09.2017г. до 06.03.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№19014/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51 състав, като е отхвърлен иска по чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.200,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ за разликата до
претендираните 1585.60 лв. и за периода от
м.05.2014г. до м.02.2015г., иска по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата
до претендираните 266.92 лв. и за периода от 16.09.2015г. до 14.09.2017г., както и
исковете по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и по чл.422, ал.1 ГПК
вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 51.78 лв., възнаграждение за дялово разпределение на топлинната
енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2017г. и обезщетение за забава върху
възнаграждението за дялово разпределение на топлинната енергия в размер на 10.46 лв. за периода от
16.09.2015г. до 06.03.2018г.. С решението е осъден Б.А.Г. да заплати на "Т.С."
ЕАД сумата 143.09 лв., съдебни разноски в
исковото производство, както и сумата 22.11 лв., съдебни разноски, направени в производството по
ч.гр.д.№ 19014/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51 състав. С решението е осъден Ц.А.Г. заплати на "Т.С."
ЕАД сумата 286.17 лв., съдебни разноски в
исковото производство, както и сумата 44.22 лв., съдебни разноски, направени в производството по
ч.гр.д.№ 19014/ 2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51 състав. С решението е осъдена "Т.С." ЕАД да
заплати на Б.А.Г. сумата 78.39 лв. съдебни разноски. С решението е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на Ц.А.Г. сумата 117.59 лв., съдебни разноски.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца - "Т.С."
ЕАД, с която се обжалва решение №77676 от 28.03.2019г., постановено по
гр.д.№53967/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51-ви състав, в частта, в
която е отхвърлени предявените установителни
искове срещу Б.А.Г. и Ц.А.Г. с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с
чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД; както
и в частта на неприсъдените в цялост разноски на "Т.С." ЕАД. Инвокирани са доводи
за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като
постановено в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел,
че вземанията срещу ответниците за главница за част от исковия период са
погасени по давност, без да отчете факта, че в случая се претендират част от
вземания за периода 01.05.2014г. – 30.04.2015г. по издадена обща фактура на 31.07.2015г.
и съответно вземанията по тази фактура, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, стават изискуеми на
16.09.2015г., от която дата започва да тече и погасителната давност и към
датата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК – 22.03.2018г. не е изтекла. Поддържа се още, че неправилно
СРС е приел, че за част от исковия период по делото липсват доказателства
ответниците да са изпаднали в забава относно претендираните вземания за
главница и на това основание е отхвърлил частично предявените установителни
искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД. Твърди
се, че съдът неправилно е отхвърлил изцяло предявените
установителни искове срещу Б.А.Г. и Ц.А.Г. с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД вр. с
чл.150 ЗЕ за
признаване на вземания за стойност на услуга „дялово разпределение“ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на вземания за
обезщетение за забава върху стойността на услуга „дялово разпределение“
доколкото се сочи, че ответниците не оспорват като дължими тези суми. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да уважи изцяло предявените искове срещу ответниците за
главница и обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата молба по
отношение на процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените
разноски и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Прави
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани
разноски от въззиваемите страни за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Въззиваемите страни - Б.А.Г. и Ц.А.Г., чрез адв.А.А. депозират писмен отговор, в който вземат становище
за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че
решението на СРС в обжалваните части е постановено при правилно прилагане на
материалния закон и при съобразяване със събраните по делото доказателства.
Молят съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в
обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендират
присъждане на сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция. Представят списък по чл.80 от ГПК.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Б.А.Г. и Ц.А.Г. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед постъпилата
въззивна жалба от ищеца съдът приема, че постановеното първоинстанционно
съдебно решение в частта, в която са уважени предявените срещу
ответниците установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като необжалвано е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят
установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора
факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№19014/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51 състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 22.03.2018г. и е постановена на 02.04.2018г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Б.А.Г. и Ц.А.Г. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от всеки от длъжниците - Б.А.Г. и Ц.А.Г. възражение, поради което
дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание, допустимо
/съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна
квалификация/ и по същество правилно. За да
постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове за главница – стойност на доставена в
процесния имот топлинна енергия, първоинстанционният съд е приел, че досежно
претендираните вземания за част от исковия период от м.05.2014г. – м.02.2015г. вкл., предмет на предявените искове, е основателно
направеното от ответника възражение за погасяване по давност. Относно
предявените установителни искове за мораторна лихва първоинстанционният съд е
приел, че при доказателствена тежест за ищеца по делото не са ангажирани
доказателства, че ответниците са изпаднали в забава за част от
периода, за който се претендира обезщетение, поради което тези искове са частично отхвърлени. Относно предявените установителни исковете по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД за възнаграждение за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия и за мораторна лихва върху него, е прието, че ищцовото дружество не е доказал размерът на възнаграждението, което ответниците са се
задължили да заплащат за услугата дялово разпределение на топлинната енергия, както и какви конкретни услуги са извършени в
случая, за които се претендира сумата 77.68 лв., както и датата, на която ответниците е следвало да
заплащат възнаграждение за тях, поради което тези искове като неоснователни са отхвърлени изцяло. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи в частта,
в която е прието, че предявените искове за главница и мораторна лихва са
неоснователни и като такива са отхвърлени и на основание чл.272 ГПК препраща
към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Независимо
от това, предвид доводите изложени в жалбата следва да се добави и следното:
В конкретната
хипотеза няма спор между страните относно обстоятелството, че ответниците в
качеството им на съсобственици се явяват ползватели на доставяната в имота им топлинна енергия през
процесния период, както и не се оспорва обем и качествените показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивната жалба, че
неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно
претендираните вземания за главница за част от исковия период. В случая СРС е
отхвърлил иска за главница - стойност на
незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2014г. – м.02.2015г. вкл., отразена в обща фактура, за
топлоснабден имот, находящ се в град София, ул.“***********ет.********, тъй като е
приел, че тези вземания са погасени по давност. Правилно първоинстанционният съд
при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи института на
погасителната давност и при отчитане на трайно установената съдебна практика е
приел, че вземанията на „Т.С.” ЕАД за
стойността на топлинна енергия спрямо ответниците представляват задължения за
периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона за задълженията и договорите,
по отношение на които се прилага тригодишен давностен срок. Противно на
поддържаното във въззивната жалба, съдът счита, че началният момент, от които
започва да тече давностния срок, е обвързан с настъпване на изискуемостта на
вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/. В случая относно процесният
период са приложими Общи условия, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г., като съгласно чл.33, ал.1 от тях клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет-страницата
на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на
дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от
кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата сума за
изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е
обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради
което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им (арг. чл.114, ал.2 ЗЗД). Следователно, задълженията за
периода от м.05.2014г. – м.02.2015г. вкл. са
погасени по давност – за последния месец от посочения период задължението е станало
изискуемо на 01.03.2015г. (датата, на която задължението за изтеклия на
предходния ден отчетен период е възникнало), като тригодишната погасителната
давност за него е изтекла преди подаване в съда на
заявлението по чл.410 ГПК - 22.03.2018г.. По тези аргументи СРС правилно е
приложил института на изтеклата тригодишна погасителна давност досежно
процесните вземания, предвид на което са отхвърлени
предявените срещу ответниците искове за главница - стойност на
незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2014г. – м.02.2015г.вкл.,
отразена в обща фактура, за процесния топлоснабден имот, като погасени по
давност.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която са частично отхвърлени предявените искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия. Наведените във въззивната жалба конкретни оплаквания за
незаконосъобразност на съдебното решение в тази част, са изцяло неоснователни,
като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които
счита за правилни и законосъобразни.
Съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение,
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Съгласно чл.84, ал.1 ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен,
длъжникът изпада в забава след изтичането му, а според ал.2 когато няма
определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен
от кредитора. Според чл.33, ал.4 от Общите условия на ищцовото дружество от
2014г., които са действали до м.07.2016г., продавачът на топлинна енергия
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху
задълженията по чл.32, ал.2, които не са изплатени в срок, тоест само върху
общодължимата сума за съответния отчетен период на база на изготвената
изравнителна сметка. Следователно, по аргумент за противното от чл.33, ал.4,
съдът намира, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава
върху месечните прогнозни сметки за топлинна енергия. Съгласно чл.33, ал.2 от Общите
условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните
отчетни периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен
срок от публикуването им на интернет-страницата на продавача. В случая ищецът
не е доказал датата, на която сметките на всеки от ответниците -
Б.А.Г. и Ц.А.Г. са били публикувани на интернет-страницата
му. Поради това следва да се приеме, че не е доказан фактът на поставянето на
ответниците в забава по отношение изпълнението на задължението за заплащане на
сумите по чл.32, ал.2 от Общите условия от 2014г. - общодължимата сума за
съответния отчетен период (за 2014г. - 2015г. и 2015г. - 2016г.) на база на изготвената изравнителна
сметка. Следователно ответниците не дължат на
ищцовото
дружество обезщетение за
забава върху тези суми и правилно СРС е отхвърлил предявените
искове за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за част от исковия период –
16.09.2015г. до 14.09.2017г..
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която са отхвърлени предявените искове за вземания за стойност на
услуга „дялово разпределение“ и за обезщетение за забава върху
стойността на услуга „дялово разпределение“. Във въззивната жалба няма
наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на решението в тази част и
доколкото съдът е ограничен само от доводите във въззивната жалба /по аргумент
на чл.269, изр.2 от ГПК/ препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния
съд, които счита за правилни и законосъобразни, обосновани при правилно
тълкуване и прилагане на материалния закон и при съвкупен анализ на събраните
по делото доказателства.
Във въззивната жалба е изрично посочено, че се
обжалва първоинстанционното съдебно решение и в частта на разноските, но
конкретни доводи досежно незаконосъобразност на съдебния акт в тази част не са
изложени. В случая съдът счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането
на разноски в полза на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата
на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство. Присъдените в полза на ищеца разноски за исковото и
заповедното производство са дължими на основание чл.78, ал.1 от ГПК и същите са
изчислени съобразно уважената част на предявените искове.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемите страни. Въззивникът
е направил възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, което
настоящият състав следва да разгледа. Наведеното възражение за прекомерност
относно договореното и заплатено от въззиваемите страни адвокатско
възнаграждение за въззивното производство, съдът счита за неоснователно доколкото същото е в минимален размер, регламентиран в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На
основание чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищец следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия – ответник - Б.А.Г. сумата от 150.00лв., и на
въззиваемия-ответник - Ц.А.Г. сумата от 200.00лв., реално сторени разноски за платено
адвокатско възнаграждени, съгласно приложени договори за правна защита и съдействие от 10.11.2020г. и списък
по чл.80 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №77676
от 28.03.2019г., постановено
по гр.д.№53967/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 51-ви състав, в обжалваните
части. ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***; да заплати на Б.А.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание
чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 150.00 лв. /сто и петдесет лева/, реално сторени
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА "Т.С."
ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на Ц.А.Г., с ЕГН **********, с
адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 200.00 лв. /двеста лева/,
реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./