Р
Е Ш Е Н И Е №
гр.
Варна, 16.10.2018г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и
осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ХРИСТОВА
НАТАЛИЯ
НЕДЕЛЧЕВА
при секретар Галина Славова
като разгледа докладваното от съдията Петкова
в.гр. дело
№ 1278 по описа
за 2018г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
въззивна жалба на В.М.Ш., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу
Решение № 826/01.03.2018г. по гр.д. №13387/14г. по описа на ВРС, ХХ-ти с-в, в частта, с която
е осъдена въззивницата да заплати на И.Т.Г., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата 6 416,17 лв., представляваща обезщетение за едноличното ползване на
съсобствения недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда,
апартамент /складово помещение/, с идентификатор 10135.2555.247.1.13 по КККР на
гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се
в гр. Варна, ул. „Мир”, ет.4 с площ от 85,18 кв.м. и състоящ се от три стаи,
баня, тоалет, коридор и два балкона, при граници: на същия етаж
10135.2555.247.1.14, под обекта 10135.2555.247.1.9, над обекта – няма, ведно с
принадлежащото му избено помещение №15 с площ от 6,44 кв.м., както и 5.5496% от
общите части на сградата, ведно с 37,02 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор
10135.2555.247, целият с площ от 675 кв.м., при граници: ПИ 10135.2555.246,
10135.2555.266, 10135.2555.13 и 10135.2555.4, за периода 11.05.2015 г. –
15.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на претенцията – 16.10.2017 г. до окончателното й изплащане, на
основание чл. 31, ал. 2 ЗС. В жалбата се излага, че решението на ВРС е
неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът е направил неверен извод, че
майката и детето през процесния период не са обитавали процесния имот. Излага
се, че за установяване на този факт страната е останала в невъзможност да
събере допуснатите й доказателства поради обективна невъзможност. Твърди, че
поради същата невъзможност не е могла да изрази и становище по приетата в нейно
отсъствие съдебно-техническа експертиза. Оспорва, че определеният наем е твърде
завишен и несъобразен с местонахождението на имота и инфраструктурата. Моли се
за отмяна на решението на ВРС и отхвърляне на иска.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемия И.Т.Г., който
оспорва жалбата. Счита, че решението в атакуваната част като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено.
По предмета на така предявения иск се излагат следните твърдения от
страните:
Производството е било инициирано
по иск на И.Г. срещу В.Ш. за делба на множество движими вещи и недвижим имот,
представляващ самостоятелен обект в сграда, апартамент /складово помещение/, с
идентификатор 10135.2555.247.1.13 по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. Варна, ул. „Мир”, ет.4 с
площ от 85,18 кв.м. и състоящ се от три стаи, баня, тоалет, коридор и два
балкона, при граници: на същия етаж 10135.2555.247.1.14, под обекта
10135.2555.247.1.9, над обекта – няма, ведно с принадлежащото му избено
помещение №15 с площ от 6,44 кв.м., както и 5.5496% от общите части на
сградата, ведно с 37,02 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2555.247,
целият с площ от 675 кв.м., при граници: ПИ 10135.2555.246, 10135.2555.266,
10135.2555.13 и 10135.2555.4. С влязло в сила решение имотът е допуснат до
делба. В първото съдебно заседание по извършването на делбата въззиваемият Г. е
предявил претенция по сметки срещу Ш. за заплащане на сумата от 7 490 лв.,
претендирани като обезщетение за ползване на делбения имот за периода
11.05.2015 г. – 15.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на претенцията – 16.10.2017 г. до
окончателното й изплащане. Изложил е, че същата ползва имота по силата на
споразумение между страните, като няколко месеца след сключване на
споразумението обаче Ш. е сключила брак с трето лице и не живее в делбения
имот. Моли да бъде осъдена да заплаща наем, който е в размер на 220 лв. месечно
за процесния период, като предявената претенция се приеме като покана за
плащане на наем.
Депозиран е отговор от Ш., която
оспорва претенцията. Сочи, че е налице споразумение между бившите съпрузи, с
което ищецът Г. се е съгласил семейното жилище да се ползва от ответницата
заедно с малолетното дете, както и същата да не му заплаща наем. Поради което
излага, че претенцията е неоснователна. Освен това сочи, че следва да бъде
съобразено, че майката ползва жилището заедно с детето Т., което не дължи
заплащане на наем, тъй като е лмицето, комуто ищецът дължи издръжка. Сочи, че
претендираният наем е прекалено висок и не съответства на състоянието и
местонахождението на имота. Моли искът да бъде отхвърлен.
ВОС като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства намира за установено от фактическа страна следното:
С влязло в сила решение имотът е
допуснат до делба при квоти по ½ за всяка от страните. В решението е изрично
постановено, че имотът се държи от въззивницата Ш..
С решение за прекратяване на брака
с развод по гр.д. № 17069/2014 г. по описа на ВРС, ХІV състав, ползването на
семейното жилище, представляващо апартамент № 13, с адрес: гр. Варна, местност
„Сотира” № 247, ет. 4, е предоставено на съпругата В.М. Г., като съпругът И.Т.Г.
е заявил, че няма претенции към нея за заплащане на наем, на основание чл. 57 СК.
В същото време с депозираната в
настоящото производство искова молба от 24.10.2017 г. ищецът е посочил, че
процесният имот се владее изключително от ответницата по силата на постигнатото
между тях споразумение, обективирано в съдебното решение по развода, поради
което моли настоящият иск да се счита за покана за заплащане на обезщетение по
чл. 31, ал. 2 ЗС в размер на 220 лв./м.
Препис от исковата молба е редовно
връчен на ответницата едва на 11.05.2015 г.
Няма спор между страните, а и
видно от представеното решение по гр.д. №17069/2014г. по описа на ВРС, ХІV-ти
с-в, е, че страните имат родено от брака дете Т. И. Г., упражняването на
родителските права по отношение на което е предоставено на майката В.Ш., при
която е определено и местоживеенето на детето.
В производството е допусната и
изготвена съдебно-техническа експертиза, от заключението по която се
установява, че делбеният имот е неподеляем и се състои от две спални и дневна с кухня.
Вещото лице е посочило, че
средният месечен наем за делбения имот е 440 лв. Във въззивната жалбата Ш. е
оспорила размера на определения наем като завишен, но не е направила искане за
назначаване на нова експертиза. Съдът приема, че заключението е компетентно и
обективно изготвено, тъй като вещото лице е съобразило както местоположението
на имота – инфраструктурата на района, в който е построен, така и състоянието
му към момента на оценяване. Затова и съдът намира, че следва да кредитира
дадената от вещото лице средна наемна цена.
В производството са ангажирани
доказателствени средства посредством разпита на свидетелите С. К. И. и Т.Н. С.
Съгласно показанията на свидетеля
И., страните в настоящото производство към настоящия момент не живеят в
сградата в местност „Сотира“ № 247. По думи на В., тя ползва от време на време
апартамента. Заплаща общите сметки периодично. Според свидетеля обаче тя не
живее в апартамента, тъй като не са се засичали в коридора. През 2017 г. не я е
виждал в апартамента. Не може да каже колко често детето пребивава в
апартамента. Обяснява, че ответницата останала да живее в имота след като И. се
изнесъл, но не може да каже за какъв период, по-скоро около една година. Не я е
виждал през 2017г. Доколкото знае, баща й и брат й на В. са живели в имота,
като те са живели и понякога преди И. да се изнесе. Виждал е братът на В. да
обитава жилището. Не е виждал ответницата и новият й съпруг да живеят в
апартамента. Мисли, че апартаментът е необитаем, тъй като Г. е изнесъл
показания за нулеви сметки. Твърди обаче, че В. му е плащала периодично сметки
за общ ток, вход и т.н.
Съгласно показанията на
свидетелката С., същата познава собствения на страните недвижим имот. Посочва,
че в началото на раздялата между страните е влизала в апартамента и е гледала
детето. Тогава имало вещи, страшно много играчки на момчето. През пролетта на
2014 г. В. я помолила да направи снимки, тъй като искала да отдаде имота под
наем. Тогава вече никой не живеел в имота. Свидетелката имала ключ от
апартамента и той бил напълно свободен. След това върнала ключа на ответницата,
защото тя й казала, че брат й ще живее там, тъй като започва нова работа в гр.
Варна.
Пред настоящата инстанция е
разпитан допуснатия пред първата инстанция, но неразпитан поради обективни
причини, свидетел В. Х. Н. Същата излага, че през периода 2015-2017г. след
раздялата на съпрузите често е идвала да помага на В. при отглеждане на детето.
Някои месеци е идвала по два пъти и през отпуските, когато В. я е помолила.
Свидетелката сочи, че още от 2003г. до 2018г., включително и през процесния
период, е живяла на съпружески начала с бащата на В.. Сочи, че след като Ш. е
сключила втори брак също е идвала във Варна да й помага, като е оставала да спи
при въззивницата- на вилата в Орешак, както и в делбения имот. Сочи, че през
уикендите В. е оставала на вилата и свидетелката е била също там, но през
делничните дни са били в апартамента, където В. е изчаквала детето Т. от
училище. Твърди, че Съпругът на въззивницата работи 5-6 месеца извън България и
когато го няма, детето и В. живеят в апартамента. Сочи, че братът на В. също
известно време – около месец, е живял при сестра си, докато си намери работа и
за да не е сама сестра му.
При така установеното от фактическа страна, съдът стигна до следните правни
изводи:
Предявеният иск намира правното си
основание в нормата на чл. 31 ал. 2 ЗС, която повелява, че когато общата вещ се
използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Възражението, че претенцията е
неоснователна, тъй като е налице споразумение, с което ищецът е заявил, че не
претендира наем, съдът намира за неоснователно, поради следното:
Подписаното между съпрузите
споразумение по чл. 51 СК може да бъде изменяно по реда на ал.4 от цитираната
норма, само когато касае въпроси, свързани с охраняване нуждите на децата-
местоживеене, родителски права, режим на лични отношения, издръжка. В
останалата си част споразумението има характера на сключен между бившите
съпрузи договор. И доколкото в споразумението е уговорено майката, на която е
предоставено упражняването на родителските права, да ползва семейното жилище
без да заплаща наем на бащата, както и не е уговорен срок, то следва да се
приеме, че между страните е възникнало правоотношение като по договор за заем
за послужване. Същото е безсрочно по своя характер, поради което и няма пречка
то да бъде прекратено от заемодателя- ищец във всеки един момент. С искането за
заплащане на обезщетение за ползване на имота, квалифицирано като „наем“ от
страна на Г., същият е упражнил правото си да прекрати ползването на жилището
от въззивницата безвъзмездно, както и правото си по чл.31 ал.2 ЗС. Претенцията
е допустима. Възражението в обратния смисъл-неоснователно.
Безспорно е между страните, че
през процесния периот И.Г. е бил лишен от правото да ползва притежаваната от
него ½ ид.ч. от делбения имот, както и че целият имот е държан от
въззивницата Ш.. Съставът приема, че ирелевантно е дали същата е живяла в имота
и реално го е ползвала ежедневно през целия процесен период или го е ползвала
инцидентно. Правото да го ползва й е било предоставено и същата е получила
държането върху частта на въззиваемия по силата на сключеното споразумение.
Ирелевантно е дали и до кой момент Ш. е живяла в имота. Правно значение има
обстоятелството, че тя не е била лишена от ползването върху имота, а
въззиваемият не е получил достъп до имота, т.е. бил е лишен от такъв. Тези
въпроси са безспорни между страните.
От събраните гласни доказателства
се установява по безспорен начин, че въззивницата е ползвала имота в началото
на процесния период ежедневно заедно с детето, а впоследствие след сключване на
нов брак - инцидентно. Свидетелят И. сочи, че не е виждал В. в имота през
2017г., но също така излага, че тя го е търсила да заплащала таксите за
ползване на имота. Следователно и изводът на свидетелят, че имотът е бил
необитаем, не кореспондира със заявеното намерение на Ш. да упражнява правото
си на ползване, включващо и заплаща на разходите по ползването на имота. Както
и вече се коментира, ирелеванвтно е дали свидетелката е престоявала в имота
през делничните дни само няколко часа, посрещайки в него детето от училище или
само през времето, когато съпругът й не е в страната. Как и за колко време Ш. е
упражнявала правото си на ползване, не е предмет на изследване в настоящото
производство. Безспорно и доколкото ползването на семейния имот й е било
предоставено именно във връзка с уреждане на отношенията между съпрузите във
връзка с упражняване на родителските права по отношение на детето Т., съставът
приема, че и следва да се отчете фактическото ползване от страна на детето на
делбения имот. Видно от ангажираните по делото доказателства- св. Николова,
имотът е бил ползван от майката заедно с детето. Ш. е изчаквала детето в имота
след училище предвид отдалечеността на новото й семейно жилище, живеела е с
детето в делбения имот през времето, когато съпругът й е отсъствал от страна,
както и преди сключването на брака. И ако и детето да не е пребивавало
постоянно в имота, то съдът приема, че безспорно се установи, че то е ползвало
имота наред със своята майка, която е ползвала имота и във връзка със
задоволяване нуждите на детето и осигуряване на негови потребности. И доколкото
съобразно нормата на чл.143 ал.1 СК ищецът Г. като баща на детето Т. е длъжен
да осигурява съобразно възможностите си и материалното си състояние условия на
живот, необходими за развитието на детето, както и съобразно ал.2 му дължи
издръжка, то и осигуряването на жилище на детето от страна на родителя
съобразно притежавана от него в делбения имот квота представлява изпълнение на
визираните в нормата задължения. Респективно, детето не дължи заплащане на
обезщетение за ползване на ползваната от него част от делбения имот. Съобразно
установената съдебна практика, а и предвид установеното от заключението на
вещото лице, че имотът представлява две стаи и дневен тракт с кухненски бокс,
съдът приема, че следва да бъде прието, че детето ползва детската стая и общите
сервизни помещения, както и дневния тракт, в който се намира
кухнята-трапезария. Или детето ползва ½ ид.ч. от делбения имот, за което
не дължи наем нито на един от двамата съделители, доколкото същите като негови
родители са задължени лица по смисъла на чл.143 СК. Останалата ½ ид.ч.
от имота се ползва от ответницата Ш., като последната се легитимира като
собственик само на ¼ ид.ч. За останалата ¼ ид.ч. Ш. дължи
заплащане на обезщетение на нейния собственик- ищеца Г., който е лишен от
ползването й през процесния период. Предвид направените по-горе изводи и
направените изчисления, съдът приема, че дължимият наем за периода 11.05.2015
г. – 15.10.2017 г. възлиза на сумата 12817,86 лв. /29 месеца х 440 лв. + 4 дни
х /440 х 12/365/ = 12817,86 лв./.
Съобразно квотата на ищеца, за
която същият има право на обезщетение, дължимото такова за лишаване от ползването
с правно основание чл. 31 ал. 2 ЗС се равнява на сумата 3 204,47 лв., до
който размер претенцията следва да бъде уважена. За разликата над 3204,47 лв.
до 6416,17 лв. претенцията е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Основателно
е искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата
на предявяване на претенцията – 16.10.2017 г. до окончателното й изплащане.
Решението на ВРС в частта, с която
е осъдена В.Ш. да заплати сумата от 3 204,47 лв. на И.Г., следва да бъде
потвърдено и отменено в частта, с която искът е уважен и за разликата над
3204,47 лв. до 6416,17 лв.
Решението следва да бъде изменено
в частта за разноските, като бъде определено, че дължимата в полза на бюджета
на съдебната власт държавна такса по уважената част от иска с правно основание
чл.31 ал.2 ЗС е в размер на 128,18 лв.
Признатите от ВРС в полза на ищеца разноски в размер на 89,95 лв.,
направени по иска с правно основание чл.31 ал.2 ЗС следва да бъдат редуцирани
на 44 лв.
На осн. чл.78 ал.1 ГПК и предвид
направеното искане и представения списък с разноски в полза на въззиваемата
страна следва да бъдат присъдени разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Претендирано е такова в размер на 700 лв. за осъществена защита пред ВОС, както
и 450 лв. за подадена молба за обезпечение на предявения иск. Съдът намира, че
не се дължат разноски в полза на въззиваемата страна, направени за депозиране
на молба за обезпечение на висящ иск по аргумент на ал.5 на чл.7 от Наредба №1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Цитираната разпоредба
предвижда разноски само при процесуално представителство и съдействие в
производства по обезпечаване на бъдещ иск, т.е. самостоятелни производства. В
настоящия случай депозирането на молбата за обезпечение представлява част от
процесуалното представителство и защита в производството по иска с правно
основание чл.31 ал.2 ЗС, за което настоящият състав счита, че не се дължи
отделно възнаграждение. Направеното възражение за прекомерност е не основателно
предвид цената на предявения иск и съобразно чл.7 ал.3 от Наредба №1. Затова и
съобразно уважената част от иска в полза на И.Г. следва да бъдат признати
разноски в размер на 350 лв. за защита пред настоящата инстанция и на осн.
чл.78 ал.1 ГПК.
На основание чл. 78 ал.3 ГПК и
предвид направеното искане в полза на въззивницата Ш. също следва да бъдат
присъдени разноски. Претендирани са такива в размер на 480 лв. Направеното
възражение за прекомерност е неоснователно предвид изложените по-горе мотиви
вр. чл.7 ал.3 от Наредба №1. Процесуалният представител е участвал в открито
съдебно заседание при провеждане на процесуални действия по събиране на гласни
доказателства, а и ирелевантно е в случая, че е взел участие само в едно
открито съдебно заседание. Възражението в горния смисъл е неоснователно.
Съобразно отхвърлената част от иска в полза на Ш. следва да бъдат признати
разноски за настоящата инстанция в размер на 240 лв.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 826/01.03.2018г.
по гр.д. №13387/14г. по описа на ВРС,
ХХ-ти с-в, в частта, с която е осъдена В.М.Ш., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на И.Т.Г., ЕГН **********, с адрес ***, разликата над 3 204,47 лв. до 6 416,17 лв., представляваща
обезщетение за едноличното ползване на съсобствения недвижим имот,
представляващ самостоятелен обект в сграда, апартамент /складово помещение/, с
идентификатор 10135.2555.247.1.13 по КККР на гр. Варна, одобрени със Заповед
РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. Варна, ул. „Мир”, ет.4,
за периода от 11.05.2015г. до 15.10.2017г., КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Т.Г., ЕГН **********, с
адрес ***, срещу В.М.Ш., ЕГН **********, с адрес ***, иск за заплащане на разликата над 3 204,47 лв. до 6 416,17
лв., представляваща обезщетение за едноличното ползване на съсобствения
недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, апартамент /складово
помещение/, с идентификатор 10135.2555.247.1.13 по КККР на гр. Варна, одобрени
със Заповед РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. Варна, ул.
„Мир”, ет.4 с площ от 85,18 кв.м. и състоящ се от три стаи, баня, тоалет,
коридор и два балкона, при граници: на същия етаж 10135.2555.247.1.14, под
обекта 10135.2555.247.1.9, над обекта – няма, ведно с принадлежащото му избено
помещение №15 с площ от 6,44 кв.м., както и 5.5496% от общите части на
сградата, ведно с 37,02 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 10135.2555.247,
целият с площ от 675 кв.м., при граници: ПИ 10135.2555.246, 10135.2555.266,
10135.2555.13 и 10135.2555.4, за периода 11.05.2015 г. – 15.10.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 826/01.03.2018г.
по гр.д. №13387/14г. по описа на ВРС,
ХХ-ти с-в, в частта, с която е осъдена В.М.Ш., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на И.Т.Г., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 3 204,47 /три хиляди двеста и четири лева и четиридесет и
седем ст./, представляваща обезщетение за едноличното ползване на
съсобствения недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда,
апартамент /складово помещение/, с идентификатор 10135.2555.247.1.13 по КККР на
гр. Варна, одобрени със Заповед РД-18-92/14.10.2008г. на ИД на АГКК, находящ се
в гр. Варна, ул. „Мир”, ет.4, с площ от 85,18 кв.м. и състоящ се от три стаи,
баня, тоалет, коридор и два балкона, при граници: на същия етаж
10135.2555.247.1.14, под обекта 10135.2555.247.1.9, над обекта – няма, ведно с
принадлежащото му избено помещение №15 с площ от 6,44 кв.м., както и 5.5496% от
общите части на сградата, ведно с 37,02 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор
10135.2555.247, целият с площ от 675 кв.м., при граници: ПИ 10135.2555.246,
10135.2555.266, 10135.2555.13 и 10135.2555.4, за периода от 11.05.2015г. до 15.10.2017г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на претенцията –
16.10.2017 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
ИЗМЕНЯ Решение № 826/01.03.2018г. по гр.д.
№13387/14г. по описа на ВРС, ХХ-ти с-в, в частта за разноските, КАТО ОПРЕДЕЛЯ, ЧЕ
размерът на дължимите
на осн. чл.355 ГПК от В.М.Ш. в полза на бюджета на съдебната власт разноски за
държавна такса по иска с правно основание чл.31 ал.2 ЗС възлиза на 128,18 /сто двадесет и осем лева и
осемнадесет ст./, а дължимите от Ш. на осн. чл.78 ал.3 ГПК в полза на И.Т.Г.
разноски пред ВРС по иска с правно основание чл.31 ал.2 ЗС са в размер на 44 /четиридесет и четири
лева/.
ОСЪЖДА В.М.Ш., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на И.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 350,00 /триста и петдесет лева/, представляваща сторените в
производството пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение съобразно уважената част от иска и на осн.
чл. 78 ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА И.Т.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на В.М.Ш., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 240,00 /двеста и четиридесет лева/, представляваща сторените
в производството пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска и на осн. чл. 78
ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок, който тече от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.