№ 76
гр. Благоевград , 05.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на единадесети февруари, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Гюлфие Яхова
Александър Трионджиев
при участието на секретаря Катерина Пелтекова
като разгледа докладваното от Гюлфие Яхова Въззивно гражданско дело №
20201200501393 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба, депозирана от жалбоподателя
"П.К.Б., ЕИК, със седалище и адрес на управление в гр.С бул.Б №, бл., вх., против
Решение № 907025/28.08.2020г. на Районен съд – Благоевград в отхвърлителната му
част. Във въззивната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност на атакувания
акт. Прави се искане за неговата отмяна и уважаване на предявените искове за
главница и неустойка в цялост.
В предоставения срок въззиваемата страна не е депозирала писмен отговор по
жалбата.
Съдът, след като прецени наведените от страните доводи, при съобразяване на
акта, чиято отмяна се иска, закона и всички останали обстоятелства по делото, намира
за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото не е спорно, че страните са били обвързани по силата на сключен
Договор за потребителски кредит № -г., с който дружеството-жалбоподател, в
качеството на кредитор, предоставя на въззиваемия С.А. кредит в размер на 4000 лв.
Договорът е сключен при ОУ. Видно от договорките кредитът е следвало да се изплати
на 48 месечни вноски в размер на 185, 61 лв. всяка; ГПР от 58,28% и ГЛП – 46,81%,
1
при което общо дължимата сума по същия възлиза на 8909,28 лв.
С последващи три анекса, сключени на 30.07.2014г., 27.11.2014г. и 30.10.2015г.
страните са договорили нови погасителни планове.
Пред районния съд са приети едно основно и две допълнителни заключения,
изготвени от вещо лице, от които се установява какви суми за заплатени и какви са
дължими от страна на кредитополучателя.
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 944/2019г. по описа на Районен съд -
Благоевград, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
с която е разпоредено длъжниците С. Б. А., с ЕГН **********, с постоянен адрес: Б.
ул. С.№, и С.Ф.М., ЕГН, с постоянен адрес: Б., ул. С № да заплатят СОЛИДАРНО на
кредитора „П.К.Б ЕООД с ЕИК, с адрес (седалище/адрес на управление): гр.С.бул."Б"
.... представлявано от законните представители: С.Н.Н., О.Л,Я, управители на "П.К.Б.,
чрез пълномощник юрисконсулт К.К.А. следните суми: сумата от 6938,55 лв. -
главница, представляваща неизпълнено задължение по Договор за потребителски
кредит № - г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК - 16.04.2018г., до окончателно изплащане на дължимото; сумата от
822,35 лв., представляваща неустойка; сумата от 155,22 лв. - внесена държавна такса и
сумата от 50 лв., представляваща възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл. 414 ГПК е депозирано писмено възнаграждение от длъжника А.,
по отношение на другия длъжник М. заповедта е влязла в сила и е издаден
изпълнителен лист.
Пред районния съд са предявени установителни искове за дължимост на
вземания, както следва: главница по договора за кредит в размер на 3447,72 лв. и
неустойка по договора в размер на 822,35 лв. Районният съд е уважил частично
претенцията за главница в размер на 1367,40 лева, останалите претенции са
отхвърлени, като решението на първата инстанция се обжалва в отхвърлителната му
част. В мотивите си районният съд е приел, че процесният договор за кредит е
недействителен, тъй като е сключен в нарушение на изискванията на ЗПК.
Настоящата съдебна инстанция намира, че атакуваното решение е валидно и
допустимо, а по същество правилно по следните съображения:
Процесният договор за кредит по естеството си е за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, сключен при действието на ЗПК. Според чл. 9, ал. 3 във
вр. с ал. 1 ЗПК и §13 от ДР на ЗЗП „Потребител“ е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. По
делото няма спор, че ответникът има качеството на потребител по смисъла на
цитираната разпоредба. При това положение за процесния договор за кредит са
приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 22 ЗПК е посочено, че е нищожен целият договор за
потребителски кредит, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1., т.
7 - т. 12, т. 20 и ал. 2 ЗПК. Основанията за нищожност поради неравноправни клаузи
са предвидени в чл. 24 ЗПК с препращане към чл. 143 - чл. 148 ЗЗП.
Пред първата инстанция от ответната страна не са направени изрични
2
възражения за нищожност на договора за кредит, но съдът е длъжен служебно да следи
за спазване на въведените с посочените императивни норми изисквания / в този смисъл
е т. 1 на ТР № 1/2013 г./09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС/.
На първо място настоящата съдебна инстанция намира, че процесният договор
за кредит е нищожен, тъй като при сключването му е нарушено изискване за
минимален размер на шрифта, с който следва да бъде отпечатан договорът.
Последният следва да е напечатан на шрифт, който да позволява лесното му прочитане
и не следва да е твърде дребен. В тази връзка чл. 10, ал. 1 ЗПК изисква всички
елементи от договора да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по малък от 12. Неспазване на посоченото изискване се санкционира с
недействителност на договора за кредит - чл. 22 ЗПК. Видно от процесния договор
клаузите са отпечатани с шрифт, който очевидно е по-малък от 12. Използването на
шрифт с по-малък размер от законоустановения е в нарушение на изискванията на чл.
10, ал. 1 ЗПК и води до недействителност на договора.
На следващо място договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. Договореният годишен процент на разходите в размер на
58,28 % и годишният лихвен процент в размер на 46,81 % дават разходи по кредита в
размер на общо 105,09 %, които превишават петкратния размер на законната лихва в
нарушение на изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Според легалното определение, дадено
в чл. 19 ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите /ГПР/ изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число и тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Към датата на сключване на договора основният
лихвен процент на БНБ е 0.00%. Последната обявява основния лихвен процент (ОЛП)
за съответния период на основание чл. 35 от Закона за БНБ и го определя съгласно
„Методика за определяне на основен лихвен процент“, приета с Решение №
149/16.12.2004г., в сила от 1 февруари 2005 година, изм. с Решения № 118/26.11.2015 г.
и № 37/16.03.2017 г. на Управителния съвет на БНБ, в сила от 1 юли 2017 г. За целия
срок на договора за кредит законната лихва за просрочени плащания в лева е била в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка плюс 10 процента,
т.е. размерът на законната лихва е бил 10, 00 %, а петкратният размер възлиза на 50,
00 %. В случая ГПР и ГЛП общо превишават петкратия размер на законната лихва за
просрочени плащания в лева, с което е нарушена императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Договорът за кредит е сключен в нарушение на императивната норма на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК е недействителен.
На следващо място се констатира, че договорната лихва между страните е
уговорена в размер на 4909,28 лв., която сума надвишава предоставената главница в
размер на 4000 лв. Като се съобрази размерът на отпуснатия кредит – 4000 лв.,
определеният срок за погасяването му – четири години и размерът на
възнаградителната лихва – 4909,28 лв. съдът намира, че клаузата, регламентираща
договорното възнаграждение е нищожна, поради противоречие на добрите нрави.
Съгласно константната практика на ВКС противно на добрите нрави е да се
уговаря възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. С оглед изискването на закона при договаряне между страните да не
се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималният
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително.
3
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Приема се, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. В
процесния случай възнаградителната лихва е над 46 % от размера на отпуснатия
кредит, респективно клаузата, уговаряща размера ѝ е нищожна.
В исковата си молба ищецът прави искане да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 822,35 лв., представляваща начислена
неустойка съгласно ОУ при прекратяване на договора за кредит поради неизпълнение
на задълженията на неизправната страна. Първоинстанционният съд е приел, че
клаузата от ОУ, регламентираща заплащане на неустойка е нищожна. Видно от
приложените като доказателство ОУ към договора за кредит липсва страницата,
съгласно която страните са уговорили заплащане на неустойка при прекратяване на
договора, както и размер на същата.
След като липсват доказателства за уговорена неустойка и за начина на
формирането й исковата претенция за заплащането й е изцяло неоснователна и ще
следва да се отхвърли. Отделно от това и доколкото договорът за кредит е изцяло
нищожен, то е недължима е и претенцията за заплащане на неустойка.
Пред първата инстанция е прието заключение на вещо лице, от което се
установява, че кредитополучателят е извършвал плащания по кредита в размер на общо
2632,60 лв., с която сума са погасени части от главницата, договорната лихва и лихва за
забава. След като договорът за кредит е изцяло нищожен, като противоречащ на
посочените по-горе разпоредби, следва че жалбоподателят дължи връщане единствено
на чистата стойност на кредита. Чистата сума, която е получена е в размер на 4000 лв.
Погасената сума е 2632,60 лв., поради което се дължи единствено остатъкът от
главницата в размер на 1367,40 лв., за която част искът за главница е уважен от
районния съд. Останалите претенции за присъждане на иска за главница за разликата
над 1367,40 лв. и за неустойката в размер на 822.35 лв. са недължими и правилно са
отхвърлени от районния съд.
Ето защо атакуваният акт в обжалваната му част се явява правилен и
законосъобразен, поради което и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК ще следва да се потвърди.
Разноски в полза на въззиваемия не следва да се присъждат, тъй като такива не
са направени.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 907025/28.08.2020г., постановено по гр. дело №
1551/2019г. по описа на Районен съд - Благоевград в обжалваната му част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5