№ 8342
гр. София, 20.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:НИКОЛАЙ Н. ЧАКЪРОВ
при участието на секретаря Л.
като разгледа докладваното от НИКОЛАЙ Н. ЧАКЪРОВ Гражданско дело №
20211110173788 по описа за 2021 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата 1 460 лв., като получена без основание
поради нищожни клаузи в договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние № ./22.02.2020 г. и договор за поръчителство към него, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №
44917/2021 г. по описа на СРС, 153 състав.
Ищецът твърди, че на 22.02.2020 г. е сключил с ответника договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние № ./22.02.2020 г., по силата
на който получил в заем сумата от 800 лв. с падеж на погасяване 07.04.2020 г.
Бил уговорен ГПР в размер на 49,43 % и лихвен процент в размер на 5,12 %,
без да е било уговаряно да се начислява лихвен процент на ден. В
преддоговорната информация било посочено, че размерът на договорната
лихва е 41,63 %. Твърди се, че ответникът е задължил ищеца да приеме
неотменяемо поръчителство, предоставено от трето за процеса лице, във
връзка с което заплатил на кредитодателя още 343,04 лв. Ищцовата страна
счита, че в периода на действие на договора е заплатила сума в общ размер от
1460 лв. над чистата стойност на кредита от 800 лв. без основание. В тази
връзка посочва, че процесният договор за кредит и договора за поръчителство
към него са нищожни поради противоречие със закона, тъй като не
отговаряли на изискванията за форма и шрифт, липсвал погасителен план и не
бил посочен лихвеният процент на ден. На следващо място, ищецът твърди,
че процесният договор за кредит е нищожен, като заобикалящ забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като уговорената в чл. 5 такса за поръчителство в
1
размер на 343,04 лв. по същество представлявала разход, с който се
надвишавали допустимите по закон размери. Освен това договорът бил
нищожен и като противоречащ на добрите нрави, тъй като ищецът бил
задължен да приеме поръчителство от трето за процеса юридическо лице,
свързано с ответната страна. На последно място, ищецът посочва, че
уговорката за лихва в размер на 41, 63 % противоречала на добрите нрави,
тъй като надвишавала три пъти размера на законната лихва за забава. Поради
изложените обстоятелства моли искът да бъде уважен и претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се
оспорва основателността на иска. Посочва, че ищецът доброволно се е
съгласил полученият заем да бъде обезпечен чрез поръчителство, като това не
било задължително условия за отпускането на кредит. Кредитополучателят
имал възможност да посочи физическо лице като свой поръчител, или да
ползва услугата за предоставяне на гарант, предлагана от ответната страна
срещу заплащане на съответната сума, която отивала в полза на поръчителя.
Ищецът бил избрал втората възможност, като получил поръчителство от „Ф.
и бил уведомен за начислената допълнителна такса при попълване на
електронното заявление. Ответникът счита, че не е налице и заобикаляне на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като таксата за предоставено
поръчителство се дължала на трето за процеса лице въз основа на
правоотношение между това лице и кредитополучателя, поради което не
представлявала възнаграждение за кредитора и не следвало да се включва към
размера на ГПР. Ползването на услугата за поръчителство не било
задължително условия за получаване на кредита, поради което начислената
такса не следвало да се включва в общия разход по кредита. Дори обаче
клаузата за уговорена такса за поръчителство да е нищожна, това не следвало
да води до недействителност на целия договор. На следващо място,
ответникът посочва, че в настоящия случай лихвата била фиксирана, а не се
касаело за референтен лихвен процент, който подлежал на промяна и
следвало да се посочва методиката за изчисляването му. Не било необходимо
да се изготвя и погасителен план, тъй като заетата сума следвало да се върне
наведнъж ведно с възнаградителната лихва, а не на погасителни вноски.
Поради изложените обстоятелства ответникът счита, че таксата за
предоставено поръчителство в размер на 343,04 лв. е заплатена от ищеца на
правно основание. Допълнително заплатените суми представлявали
начислени неустойки, тъй като ищецът не бил погасил кредита на падежа, а
през останалите месеци извършвал само частични плащания. Моли се искът
да бъде отхвърлен и се претендират разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на
доказателствата по делото, намира следното:
По делото не се спори, че между ответника „Ф. и ищеца К. Г. Д. е бил
сключен договор за потребителски кредит от разстояние по реда на чл. 6
ЗПФУР, в изпълнение на който кредиторът е превел в полза на ищеца сумата
по кредита в размер на 800 лв., като същото се установява и от представените
2
по делото писмени доказателства - договор за потребителски кредит № . от
22.02.2020 г. и разписка за извършено плащане от 22.02.2020 г. от системата
на Изипей. Кредитополучателят се задължава да върне заема в срок от 45
дни, като падежът на кредита е 07.04.2020 г. В чл. 3 от договора е предвидено,
че ответникът дължи договорна лихва, която е в размер на 49,93 лв., 5.12%
годишен лихвен процент, а в клаузата на чл. 4 страните са уговорили, че
размерът на годишния процент на разходите по заема е 49.93%.
На основание клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит,
страните са договорили, че заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от в полза на дружеството, като договорът за поръчителство се
сключва не по късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.
Уговорено е още, че с одобряването от дружеството на предоставеното в
негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се
отмени нито от заемателя, нито от лицето предоставило обезпечението. В
случая е представен договор за предоставяне на поръчителство, сключен
между „Ф. от една страна, в качеството на поръчител /гарант/ и ищеца К. Г. Д.
от друга страна в качеството на потребител /клиент/. По силата на договора
поръчителят се задължава да отговаря солидарно за задълженията на
потребителя по договора за потребителски кредит срещу уговорено
възнаграждение/такса в размер на 343,04 лв., дължима от клиента.
По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден –
т. е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче
договорът да има двустранен и възмезден характер – както е в случая, тъй
като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на
поръчителя, като в този случай поръчителството е близко до договора за
застраховка.
Сключването на процесния договор за кредит е обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя,
като последицата от неизпълнението на това задължение, предвидена в чл. 5
от договора за кредит, е липсата на кредитно правоотношение – одобряването
на обезпечението се извършва чрез одобряване на заема. Съгласно клаузите
относно обезпечеността на кредита длъжникът не е имал и право на избор на
поръчител и възможност за индивидуално договаряне, а същият, за да ускори
разглеждане на заявлението си за кредит, е следвало да подпише договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице –
поръчител, в същия ден до края на работния ден. В тази връзка, макар
представените договори за кредит и за поръчителство формално да
представляват самостоятелни договори, при внимателния им анализ се
достига до извод, че дългът по кредитното правоотношение и така
уговорените акцесорни плащания трябва да се разглеждат като едно цяло,
което е видно както от уговорката за сключване на договор за поръчителство
на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице -
поръчител, от сключването на договора за поръчителство и договора за
кредит в един и същи ден, така и с изричната уговорка за приоритетно
3
изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по основното
задължение по кредита, изрично посочено в чл. 3, т. 2 от договора за
предоставяне на поръчителство и чл. 5 от Общите условия към този договор.
Кредитополучателят се задължава да заплати наведнъж възнаграждение
на поръчителя в размер на 343,04 лв. Така уговореното възнаграждение е
дължимо в този размер независимо дали потребителят е изправна или
неизправна страна по договора за кредит, т.е. дори потребителят да върне в
рамките на уговорения срок паричната сума по договора за заем,
потребителят би дължал възнаграждение в полза на поръчителя, поради което
същото има значението на „скрито възнаграждение“, което не е включено в
оскъпяването на ползваната сума и което води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съобразно чл. 19, ал.
4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
настоящия случай е посочено, че ГПР по договора за кредит е 49,93 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 800 лв. и размера на
дължимото по договора за поръчителство възнаграждение – 343,04 лв., е
видно, че ГПР надхвърля 50 %.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка
от уговорките, макар формално процесният договор да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия
избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
4
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл с неоповестяването на
действителния ГПР в договора за кредит са нарушени императивните
изискванията на закона и ищецът не може да се ползва от уговорената сделка.
В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че внесената от ищеца сума по
процесния договор за кредит е в общ размер на 2 260 лв., от които 343,04 лв.
са преведени на поръчителя, като ответното дружество не е представило
подробна справка на погасените задължения на вещото лице. Предвид
установената нищожност и на основание чл. 23 ЗПК за ищеца е възникнало
задължението да плати по договора само действително получената сума в
размер на 800 лв., като не дължи възнаграждение за поръчител, договорна и
мораторна лихва. Следователно плащането над тази сума е лишено от
основание и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД. Ето
защо кондикционната претенция е основателна, като искът следва да се уважи
до пълния предявен размер 1 460 лв.
По разноските
При този изход на спора право на разноски възниква единствено за
ищеца, който е сторил разноски пред съда в размер на 29,20 лв. за заплатена
държавна такса за исковото производство и 29,20 лв. за заплатена държавна
такса в заповедното производство. Видно от представените договори за
правна защита и съдействие от 21.12.2021 г. и от 28.07.2021 г. на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. в
исковото производство от адвокат М.Л. и в заповедното – от адвокат К..
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца разноски за държавна такса в размер на 29,20 лв. за
исковото производство и 29,20 лв. за заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адвокат М.Л. сумата 360 лв. адвокатско
възнаграждение за исковото производство и на адвокат К. сумата 360 лв.
адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, че „Ф., ЕИК . дължи на К. Г. Д., ЕГН ********** на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 1 460 лв., като получена без основание поради
5
недействителност на договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние № ./22.02.2020 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по ч. гр. д. № 44 917/2021 г. по описа на СРС, 153
състав.
ОСЪЖДА „Ф., ЕИК . да заплати на К. Г. Д., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 29,20 лв. - разноски в исковото
производство и 29,20 лв. – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Ф., ЕИК . да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.
38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат М.Л., гр. С., офис - партер сумата 360 лв.
адвокатско възнаграждение за исковото производство и на адвокат К., гр. С.,
офис - партер сумата 360 лв. адвокатско възнаграждение в заповедното
производство
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6