РЕШЕНИЕ
№ 2407
гр. Бургас, 02.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ
при участието на секретаря ИРИНА Т. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН АНТ. ПОПОВ Гражданско дело №
20252120103056 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от К. И. И., ЕГН с
********** с адрес: гр. Б***, ж.к****, срещу ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК
**** със седалище и адрес на управление: гр. С**, р-н ***, с искане за
признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният
между тях договор за кредит № *** от 29.08.2017г е нищожен поради
противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пред първо ЗЗД вр. с чл. 22
ЗПК вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 ЗПК.
Твърди се в исковата молба, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № *** от 29.08.2017г. за сумата в размер на 3000лв.,
която била предоставена и усвоена от ищеца. Ищецът се бил задължил към
ответника и със следните суми: 1166.32лв. -включваща в себе си три отделни
пакета, а именно: Застраховка живот с цена: 356.40лв. и застраховка
безработица, с цена: 363.53лв., както и еднократна такса за оценка на риска, в
размер на 446.39лв. Сумите по застрахователните премии, по главницата и
таксата за оценка на риска били сумирани от ответника и трансформирани в
обща главница, в размер на 4166.32лв. Начислена била и договорна лихва, в
размер на 1964.01лв. при посочени - лихвен процент: 27.09% и ГПР 41.08%,
като общата сума за връщане била в размер на 6 130.33лв. По искане на
ответника била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 2166/2018 по описа на PC-Ямбол за част от неизплатените суми по
договора, която била влязла в законна сила на 21.11.2018г. – и по която бил
издаден изпълнителен лист и било образувано изп. дело № 2086/2018г. на
1
ЧСИ И. Х.. Подробно се аргументира становище, че предявеният иск е
допустим, като се сочи, че съгласно практиката на СЕС по решение от 17 май
2022г. по дело С-600/2019, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-
693/2019 и С-831/2019, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23
процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на
пресъдено нещо, следва да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на
ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна
закрила на потребителите. СЕС приел, че правото на Съюза не допуска
национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено
нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери
неравноправния характер на договорни клаузи. Твърди се, че в Заповед №
1303/01.06.2018г., издадена по ч.гр,,д № 21бб/2018г. по описа на РС-Ямбол
въпросът с неравноправността на клаузите от договора не е изследван, поради
и което искът бил допустим. Подробно е аргуменирано становището за
недействителност на сключения договор за кредит, тъй като ГПР бил посочен
формално не бил посочен начинът на формирането му. Сочи се, че ако към
ГПР бъде включена и застрахователната премия, неговият размер ще надвиши
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, който е и
максималният допустим съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Застрахователните
премии били част от общите разходи по кредита и следвало да бъдат
включени, както и таксата оценка на риска, което в настоящия случай не било
сторено. Сочи се, че възпроизведеният в договора ГПР накърнява изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не отразява реалната му стойност и
представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Поради това договорът бил
изцяло недействителен. Заявени са доказателствени искания и се претендират
разноски.
В срока и по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника. Твърди, се че
предявеният иск е недопустим, тъй като ответникът не притежава пасивна
процесуална легитимация, доколкото бил цедирал вземанията по договора на
трето лице - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и длъжникът бил
уведомен. Също така се твърди, че искът е недопустим и на друго основание,
тъй като правният спор между страните вече е бил решен с влязъл в сила
съдебен акт - Заповед за изпълнение на парично задължение, поради което
настоящото производството трябвало да бъде прекратено на основание чл.
299, ал. 1 ГПК. Твърди се, че ищцата не е релевирала възраженията си в срок
след получаване на заповедта за изпълнение. В условията на евентуалност се
твърди неоснователност на предявения иск. Твърди се, че са спазени
изискванията на закона и банката била посочила конкретният размер на ГПР,
както и общата дължима сума по кредита. Твърди се, че законът не изисквал
посочване на начинът на изчисление на ГПР, а било достатъчно посочването
му в абсолютна величина. Подробно е изложено становище, относно
правилното изчисление на посоченият в договора размер на ГПР. Твърди се, че
в процесния договор за потребителски кредит, липсват неясноти, които да
обусловят използването на допускания при изчислението на ГПР. Договорът
за кредит бил сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана
2
лихва, приложима за целия срок и се усвоявал еднократно. Налице била
яснота, че лихвата се начислява върху остатъчния размер на кредита, а не
върху цялата сума, която следва да се върне. С тези съображения се иска
прекратяване на делото и в условията на евентуалност отхвърляне на иска
като неоснователен. Иска се привличане на трето лице помагач – цесионерът.
Направени са доказателствени искания и се претендират разноски.
В съдебно заседание, ищецът чрез процесуалния си представител,
поддържат предявения иск
Ответника не се явява в съдебно заседание, но с писмена молба оспорва
иска.
Третото лице помагач „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, не се
явява в съдебно заседание, но с писмена молба оспорва иска, като заявява, че
същият е недопустим поради наличието на влязла в сила заповед за
изпълнение. Оспорва иска и като неоснователен.
Предявен е установителен иск с правна квалификация чл.124 ГПК вр. с
чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК, който е допустим.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че между
ищцата и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит №
**** от 29.08.2017г. с размер на кредита – 3000 лв. която сума е предоставена
на ищцата по нейната банкова сметка. Ищцата се е задължила към ответника и
със следните суми: 1166.32лв. -включваща в себе си три отделни пакета, а
именно: Застраховка живот с цена: 356.40лв. и застраховка безработица, с
цена: 363.53лв., както и еднократна такса за оценка на риска, в размер на
446.39лв. Общия размер на кредита е 4166.32лв. Посочена е договорна лихва,
в размер на 1964.01лв. при лихвен процент: 27.09% и ГПР 41.08%, като
общата сума за връщане е 6130.33лв.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки
становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По надлежността на страните съдът намира че, тъй като факта на
сключен договор за цесия, по силата на който кредитодателят е прехвърлил
свои вземания по договора в полза на трето лице, не променя страната по
договора, поради което цедентът е пасивно процесуално легитимиран по
установителният иск за нищожност.
Договорът за цесия се сключва между първоначалния и новия кредитор,
и с него цедентът прехвърля на цесионера своите вземания към длъжника. С
този договор цесионерът не става страна в договорното правоотношение, нито
носител на задълженията по същото, независимо, че вземането преминава към
цесионера такова, каквото цедентът го е притежавал, тоест цесионерът го
придобива с всичките му предимства и с всичките му недостатъци. Според
утвърдената съдебна практика - Решение № 127 от 30.07.2018 г. на ВКС по т.
д. № 1103/2017 г., II т. о. и др. цесионерът не е нито универсален
3
правоприемник на банката – кредитор, цедирала му вземането си по договора
за банков кредит, нито частен правоприемник, встъпил в това договорно
правоотношение. Макар цесията да е договор между цедента и цесионера, с
извършването й длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента.
Едно от най- важните средства за неговата правна защита е съхраняване на
възраженията му, които може да противопостави - арг. от чл. 103, ал. 3 ЗЗД.
Това означава, че цесията не лишава длъжника и от правото да иска
унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на
волята, чрез възражение във вр. с иск за изпълнение, предявен от цесионера,
нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на
цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Но ако има
интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск,
длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна
по договора. По аргумент от по силното основание следва да се приеме, че при
наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване
нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото
на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената,
който е страна по същия. В този смисъл е Решение № 127 от 30.07.2018 г. на
ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о. и др.
Съдът намира за неоснователно и възражението за недопустимост на
иска поради наличие на сила на пресъдено нещо покриваща спорното
материално право. На първо място следва да се посочи, че действително в
Определение № 2122 от 26.07.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 356/2024 г. е прието,
че с влязлата в сила заповед за изпълнение не се препятства правото на
страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се
произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед
евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя
недопустимост на предявените установителни искове, ако се установи, че
заповедният съд не е преценил действителността на клаузите от сключения
договор с оглед на посочената Директива 93/13 и е изложил мотиви.
Настоящата хипотеза е идентична поради, което само на това основание
следва да се приеме, че искът е допустим.
Според настоящата съдебна инстанция не е необходимо тълкуване на
правото на европейския съюз, за да се направи същия извод и съобразно
предвидените в националния процесуален закон обективни предели на силата
на пресъдено нещо. Това е така защото непререшаемостта която се формира
от издадената заповед за незабавно изпълнение обхваща вземането, което е
предмет на заповедното дело, а не недействителността на правната сделка.
Това е така, защото обективните предели на заповедта за изпълнение са
идентични с тези на влязло в сила осъдително съдебно решение по дело с
предмет същото вземане. А в този ред на мисли следва да се има предвид,
тълкуването на националния процесуален закон възприето в Определение №
50409 от 11.11.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3334/2022 г., Определение №
60243 от 20.07.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 631/2021 г. и Определение № 615
от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 519/2012 г., II г. о., според което съдът е
длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
4
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на
правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна само
ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства. Констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е
от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в
мотивите на съдебното решение, а съгласно т. 18 от Тълкувателно решение №
1 от 2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС мотивите на решението не
се ползват със сила на пресъдено нещо. Трайната практика на ВКС приема, че
ако страната иска да се формира сила на пресъдено нещо по едно
преюдициално отношение, тя следва да го въведе като предмет на спора с
предявяване на инцидентен установителен иск, поради което спорът относно
действителността на правната сделка е преюдициален спрямо спора относно
вземането породено от тази правна сделка. С решението по предявения иск за
нищожност на сделката със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или
отречени права или факти от значение за субективното право - вземането,
което е предмет на обусловеното дело. Следователно съществува правен
интерес, да се предяви иск за нищожност в отделно производство.
Предметът на установителния иск за нищожност на договора е различен
от предмета на иск за вземането произтичащ от този договор. Първият
обхваща целия комплекс от липсващи правни последици на нищожния
договор, като следва да се има предвид, че искът за нищожност не е иск за
установяване на факт. Предметът на иска за вземането обхваща просото
правоотношение между кредитор и длъжник. Силата на пресъдено нещо
обхваща правоопораждащите юридически факти, които са релевантни за
конкретния предмет на делото, като е ясно, че те са различни за
установителния иск за нищожност на договора и за иска за вземането. При
това положение при съпоставянето на двата иска следва извод че те се
съотнасят като обуславящ – установяването на нищожността към обусловен –
искът за вземането (преюдициалност), при наличието на която е изключен
пълният обективен идентитет на делата. При наличието на преюдициалност
предметът на обуславящото дело е предпоставка за възникване на правните
последици – предмет на обусловеното дело. В този случай е налице непълен
идентитет на делата и се поставя въпроса за зачитане на силата на пресъдено
нещо на обуславящото дело, а не за допустимостта на иска. По отношение на
зачитането на СПН съдът се произнася с решението по същество, доколкото е
от значение за основателността на иска.
За допълнение следва да се посочи, че един факт в обективната
действителност може да бъде юридически факт по отношение на различни
правоотношения и като такъв да бъде правнорелевантен по две или повече
дела. Въпреки това предметът на делата е различен, дори и той да включва
един същи факт, тъй като предметът не се състои единствено от основанието
на иска описващо юридическия факт, а и от петитума, които заедно определят
правната квалификация на предмета на делото (спорното материално право).
В подкрепа на горното са изводите и на т. 2 от Тълкувателно решение от
22.04.2019 г. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2016 г. на ОСГТК на ВКС.
С тези съображение се налага категоричен извод за допустимостта на
5
предявения иск, поради което същият следва да бъде разгледан по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. На свой
ред, разпоредбата на чл. 21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Няма спор, че този
законов режим е приложим за настоящият договор за потребителски кредит.
При извършено служебно изчисляване на ГПР, с оглед правомощията на
съда, и ползване на онлайн калкулатор Calculator. BG Кредитен калкулатор -
ГПР (calculator. bg) при съобразяване с параметрите на договора, сред които
размер на предоставения заем, срок на кредита, размер на възнаградителната
лихва, се установява, че годишният процент на разходите по процесния
договор не отговаря с посочения в процесния договор. Установява се ,че
действителният ГПР е над 69 %. Без да са необходими специални знания е
видно, че общо дължимата сума от потребителя надвишава двойно размера на
усвоената сума.
В процесния случай съдът приема, че посоченият в договора за
потребителски кредит размер на ГПР от 41,8 % е неправилен, тъй като не
включва уговорените застрахователни премий, които представляват част
общите разходи по кредита. Този извод следва от параметрите на процесния
договор за потребителски кредит, а именно: сума на кредита, срок на
договора, годишен лихвен процент, съпоставими с размера на уговорените две
застрахователни премии. Съобразно това и посоченото по-горе се установява
и че ГПР превишава максималния допустим размер от 50, 00 %, поради което,
договорът противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
На основание чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейския Съюз по
тълкуването на разпоредби от правото на Европейския съюз, което са от
значение за правилното решаване на делото, са задължителни за всички
съдилища и учреждения в Република България. Прието е в т. 2 от Решение на
Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 година по дело C 714/22, че член
10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват
в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски. С оглед дадените от СЕС разяснения
посочването на неправилен размер на ГПР следва да се приравни по правни
последици на непосочването му. Следователно кредиторът не е изпълнил
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което е предвидено като основание по
чл. 22 ЗПК за обявяване на договора за потребителски кредит за
недействителен.
6
С тези съображения съдът намира, че искът е основателен и следва да
бъде уважен.
С оглед изхода на спора доказаните разноски от ищеца за държавна такса
и адвокатски хонорар следва да бъдат присъдени в негова полза.
Относно разноските съдът намира, че възражението за прекомерност на
адвокатския хонорар на ищеца е основателно, поради което същият следва да
бъде репариран до сумата в размер на 700 лв. Съдът счита този размер да
отговаря на фактическата и правна сложност на делото съобразно указания в
Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по д. С 438/22 г. и критериите зададени в
Определение № 50015 от 16.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1908/2022 г. По
правния казус има изобилна съдебна практика, поделото е проведено едно
съдебно заседание. Съдът следва при определяне справедливият размер на
дължимото адвокатско възнаграждение да отчита и промените в
икономическата среда в която се осъществяват адвокатските услуги, като се
съобразява и обезценяването на номиналата стойност предвидена в НЗПП и
НМРАВ.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между К. И. И., ЕГН с
********** с адрес: гр. Б****, ж.к *****, срещу „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с
ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр. С***, р-н ****, че
сключеният между тях договор за кредит № *** от 29.08.2017г е нищожен
поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пред първо ЗЗД вр.
с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11 ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК *** със седалище и адрес на
управление: гр. С***, р-н ***, да заплати на К. И. И., ЕГН с ********** с
адрес: гр. Б***, ж.к ***, сумата в размер на 945,20 лв. /деветстотин
четиридесет и пет лева и двадесет стотинки/, представляваща разноски по
делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС – Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
7