№ 6628
гр. София, 21.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Н.
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100509851 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 01.06.2022 г., постановено по гр. дело №64919/2020 г. по
описа на Софийския районен съд, 66 състав е допусната делба между М. Т. П.
и К. И. Н. при равни квоти по ½ на следния недвижим имот: апартамент,
находящ се в гр. София, ул. „**** I“, №****, състоящ се от две стаи, кухня и
антре, ведно с 1/2 ид.ч. от зимнично помещение с площ 11 кв.м., ведно с
10/100 ид.ч. от общите части на сградата и 1/32 ид.ч. от дворното място,
представляващо парцел XXII. в кв. 186, м. „Центъра“ с площ 596 кв.м.,
представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 68134.302.485.5.4 по
КК и КР на гр. София , одобрени със Заповед № РД – 18-32/01.04.2016 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, предназначение на сградата – жилищна
сграда – многофамилна, а на обекта – жилище, апартамент, брой нива на
обекта – едно, при съседи на обекта: на същия етаж - обект в сграда с
идентификатор № 68134.302.485.5.3, под обекта - обект в сграда с
идентификатор № 68134.302.485.5.2 над обекта - обект в сграда с
идентификатор № 68134.302.485.5.6, като сградата е построена в поземлен
имот с идентификатор № 68134.302.485.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата К. Н. с
оплаквания за неправилност и необоснованост. Поддържа се, че съдът не е
извършил правилна преценка на показанията на разпитаните по делото
свидетели, като е дал вяра на едни показания и е игнорирал други. Заявява се,
че поради неправилна оценка на доказателствата, първоинстанционният съд е
1
стигнал до неправилен извод, че процесният имот е съсобствен. Вместо това
въззивницата счита, че по делото е доказано, че е отрекла владението на
съсобственика Т.П. в периода от 22.10.2009 г. – 29.12.2010 г., а след неговата
смърт и на неговия наследник по закон – ищцата М. П. по ясен и
недвусмислен начин. По изложените съображения се иска отмяна на
първоинстанционното решение като неправилно и постановяване на друго, с
което предявеният иск за делба да бъде отхвърлен поради липса на
съсобственост между съделителите, тъй като процесният имот е
изключителна собственост на ответницата. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от
ищцата М. П., с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния
съд да я остави без уважение. Поддържа се, че първоинстанционното решение
е постановено при задълбочен анализ на събрания доказателствен материал и
при съобразяване на задължителната съдебна практика, поради което се моли
същото да бъде потвърдено като правилно и обосновано.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Районният съд е сезиран с иск за делба по чл. 34 ЗС, вр. чл. 341 ГПК.
Всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, освен ако законът
разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и
предназначението на вещта. Първата предпоставка за допускане на делба е
наличието на съсобствена вещ, респективно съсобствен имот. В настоящия
случай именно този е и спорният въпрос, който е бил повдигнат пред
първоинстанционния съд и по същия въпрос спорът е пренесен пред
настоящата въззивна инстанция, а именно твърдението на един от
съделителите, че не е налице съсобствен имот, тъй като процесният имот, за
който е предявен иск за делба, е изключителна собственост на ответницата,
2
придобита по наследяване по закон и давностно владение, продължило 10
години.
По този въпрос настоящата въззивна инстанция намира следното:
Между страните не е спорно, че имотът е бил съсобствен между
наследодателя на ищцата и ответницата. Твърди се обаче, че делът на ищцата
е бил придобит чрез десетгодишно непрекъснато и необезпокоявано владение
от страна на ответницата, която е започнала с отблъскване на владението на
бащата на ищцата – Т.П. след смъртта на баща им И.Н.П. – 22.10.2009 г.
По прилагане института на придобивната давност е налице константна
практика на ВКС, според която владението се определя като упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя. За да е основание за придобиване по давност на имот, владението
трябва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно,
които предпоставки подлежат на пълно и главно доказване от страна на
ищеца. Когато фактическата власт върху имота е установена като държане за
собственика, този който я упражнява е държател на имота и в този случай
презумпцията по чл.69 ЗС е опровергана и държателят трябва да докаже като
допълнителен елемент от фактическия състав и промяна в намерението за
своене на имота, която да намери външна проява чрез действия, които
несъмнено да отричат правата на досегашния собственик. Преобръщането на
държането във владение трябва да намери израз в конкретни действия,
насочени към собственика, които несъмнено да показват отричане на
неговите права /решения на ВКС - № 291/2010г., по гр.д.№859/2009г., ІІ г.о.,
решение 376/2012г. по гр.д.№260/2012г., І г.о., решение №31/2011г. по гр.д.
№1273/2009г., ІІ г.о./.
Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака:
обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта /corpus/ и
субективен – намерението да се държи вещта като своя /animus domini/. При
държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма
намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е
оборима законна презумпция. Основанията, на които е възникнала
съсобствеността, както и основанията, на които е придобито владението на
чуждите идеални части, могат да бъдат най-различни, поради което винаги
при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на
фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение
да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е
започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което
изключва владението на останалите. При наследяването като общо
правоприемство, какъвто е настоящият случай, владението е част от
имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава
от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в
наследствения имот.
Спецификата на отношенията между съсобственици по наследяване е
3
изследвана с ТР№1/2012 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2012 г. на
ОСГК на ВКС. С цитираното тълкувателно решение е прието, че при спор за
придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците
следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си
целия имот и от кога. Поначало упражняването на фактическата власт
продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено.
След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата
власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го
прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена
презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на
собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен
владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във
владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и
недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите
съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio
possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в
съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да
докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал
да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да
ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до
знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите
и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това
е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези
обстоятелства трябва да бъдат доказани.
В настоящия случай от ангажираните по делото доказателства не може
да се направи извод, че ответницата е предприела спрямо ищцата такива
действия, отблъскващи владението и установяващи своене.
По делото от събраните гласни доказателствени средства също не се
установяват такива данни. Свидетелят И. споделя, че е чул братът на
ответницата /баща на ищцата/ да казва, че от определен момент нататък
имотът е на ответницата и да го стопанисва както трябва. Това изказване
обаче единствено може да бъде индикация за наличие на възмездна или
безвъзмездна сделка между тези лица, каквато нито се твърди, нито се
доказва. Същите не доказват промяна в намерението на ищцата за своене на
идеалните части на другия съсобственик. Показания в обратния смисъл са
дадени от свидетелката Стайкова, която разпитана пред съда споделя, че
бащата на ищцата – Т. й е споделял, че сестра му – ответницата, е искала той
да й прехвърли неговия дял, но той никога не е имал такова намерение.
От друга страна, показанията на св. И. потвърждават, че между Т.П. –
баща на ищцата и ответницата не е имало спор за съществуващата между тях
съсобственост по отношение на процесния имот, придобит на основание
универсално наследствено правоприемство. А след смъртта на наследодателя
си – Т.П., ищцата е наследила неговият дял в съсобствения имот. По-нататък
неотносими към предмета на спора са показанията на свидетеля, касаещи
местожителството на ищцата, тъй като както вече беше изяснено, за да е
4
налице владение, то не е необходимо същото да е непрекъснато в смисъл на
постоянно и се погасява само с придобиване от друго лице или извършен
отказ от неговия носител.
Не се установява по-различно положение и от показанията на
свидетелката М., която единствено заявява, че знае, че ответницата е живяла в
процесния имот, което обстоятелство не е спорно между страните. Спорен е
единствено въпросът, дали обитавайки жилището същата е променила
намерението си вместо да държи ид.ч. за ищцата да ги държи за себе си,
респективно да почне да ги владее. Впечатления за такива действия,
манифестиращи промяна в намерението, свидетелката не споделя с дадените
пред съда показания.
Такива данни се съдържат единствено в показанията на св. Стайкова,
която разпитана пред съда споделя, че ищцата М. не е могла да живее в
процесния имот след 2009 г. след смъртта на баща й Т., тъй като ответницата
не е искала да я види и не й е дал достъп до имота. Свидетелката заявява, че
след 2010 г., след смъртта на Т. ответницата е завладяла имота и не е пускала
никой да влезе в имота. По-нататък споделя, че наследниците на Т. - Е. и М.
са поискали ключ, но такъв не им е бил предоставен.
На първо място, по така изложените показания съдът намира, че същите
не се подкрепят от останалия доказателствен материал по делото. На
следващо място, дори да се приеме, че действително е било налице намерение
за своене, то същото не е продължило 10 години.
Видно от материалите по делото бащата на ищцата -Т.П. е починал на
29.12.2010 г., а исковата молба е предявена на 23.12.2020 г. По делото не са
налице данни, от които да следва извод, че е манифестирано намерение за
своене на ид.ч. на Т.П. приживе. Следователно не се доказва, че е налице
владение, започнало по отношение на наследодателя на ищцата от по-ранна
дата, както се твърди в отговора на исковата молба, а именно – 22.10.2009 г.,
когато е починал бащата на ответницата. Тези изводи се подкрепят и от
показанията на свидетелката Павлова, приятелка на ищцата, която споделя, че
през месец юли 2010 г. е ходила в имота за рождения ден на бащата на
нейната приятелка -Т.П., в който момент същият е обитавал жилището като
свое.
Предвид така изложеното от правна и фактическа страна, настоящият
въззивен състав намира, че по делото не е доказан при условията на пълно и
главно доказване фактическият състав на чл. 79 ЗС за придобиване на
недвижим имот въз основа на изтекла 10-годишна давност при постоянно,
непрекъснато, явно и спокойно владение. В тази връзка неоснователно се
явява и оплакването на въззивницата за непълна и неправилна оценка на
свидетелските показания по делото. Съдът е извършил пълна и обективна
оценка на доказателствата, като е изложил мотиви въз основа на закона и
съобразно вътрешното си убеждение и е стигнал до извод, че придобивното
основание въз основа на давностно владение е останало недоказано, поради
което е уважил предявеният иск и е допуснал делба на недвижимия имот при
равни квоти по ½.
5
След извършен собствен анализ на фактите и доказателствата по делото,
въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд, както и
постановеният краен резултат, поради което намира, че обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като правилно и
обосновано.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 01.06.2022 г., постановено по гр. дело
№64919/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 66 състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок, считано от датата на съобщаването му на
страните при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6