№ 133
гр. Смолян, 28.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Петър Маргаритов
Членове:Росица Н. Кокудева
Петранка Р. Прахова
при участието на секретаря Недялка М. Кокудева
като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско
дело № 20235400500054 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С Решение № 247/21.10.2022 г. по гр. д. № 7/2022 г. Смолянски
районен съд е признал за установено на основание чл. 422 от ГПК по
отношение на М. М. Г., че същата дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД сумата
от 2 804, 40 лева – главница, дължима по Договор за потребителски кредит №
**********/14.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 28.06.2021
г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 668/2021
г. по описа на РС – Смолян.
Със същото решение е отхвърлен иска за дължимост на главницата
в частта за разликата над 2 804, 40 лева до пълния претендиран размер от
4 080, 30 лева и изцяло иска за дължимост на сумата от 2 175, 84 лева –
договорна лихва за периода от 15.04.2019 г. до 27.04.2021 г. и иска за
дължимост на сумата от 788, 29 лева – обезщетение за забава върху
главницата за периода от 15.04.2019 г. до 08.06.2021 г., за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по
ч. гр. д. № 668/2021 г. на РС – Смолян; съобразно отхвърлената част от иска
ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски за вещо лице в размер на
108, 34 лева и на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА да заплати на адв. В. Р. разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 415, 31 лева.
1
Това решение в отхвърлителната му част е обжалвано пред
Смолянски окръжен съд от ищецът „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, чрез
пълномощник юрисконсулт М. Н., с оплаквания, че е неправилно като
постановено в нарушение на материалния закон.
Във въззивната жалба се твърди, че неправилно районният съд е
приел, че разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК императивно задължава
кредитора да посочи в погасителния план поотделно каква част от
главницата, застраховката, таксата за оценка на риска и лихвата, се погасява с
всяка вноска; разпоредбата изисква информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се, че в
процесния договор в погасителния план изискуемата информация е
предоставена по ясен и разбираем начин. Прави се позоваване на
разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 12 и чл. 11 ал. 3 от ЗПК; твърди се, че не следва
да се смесват хипотезата на т. 11 с тази на т. 12 от чл. 11 ал. 1 от ЗПК, като се
прави позоваване на Решение на Съда на ЕС /шести състав/ от 05.09.2019 г. по
дело С-331/18.11.2016 г.
По отношение на основанието, обективирано во чл. 22, във вр. с
чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК се твърди, че неправилно съдът смесва понятията
„разходи по кредита“, които са включени в изчисляването на ГПК и
„изчисляване на ГПР“. Твърди се, че кредиторът може да опише кои разходи
се включват в ГПР, но е невъзможно да опише как се изчислява ГПР, тъй като
самият закон /чл. 19 ал. 2 от ЗПК/ не предлага правно описание на
изчислението, а препраща към математическо описание във вид на формула.
Твърди се, че очакванията на районния съд за ясно разписана методика на
формиране на ГПР не са обективни и нямат законово основание. Твърди се, че
неправилно е прието, че при изчисляване на ГПР банката е следвало да
включи като разход и сумите за застрахователна премия; според § 1 т. 1 от ДР
на ЗПК разходите за сключване на застрахователен договор са част от общите
разходи по кредита само ако сключването на застрахователния договор е
задължително условие за получаването на кредита. Прави се позоваване на
разпоредбите на чл. 11 ал. 1 т. 19 от ЗПК и на чл. 19 от договора за кредит.
Твърди се, че в договора са описани ясно и разбираемо разходите
по кредита, а именно: в чл. 7.1 – еднократна такса за оценка на риска в размер
на 475, 19 лева и в чл. 9.1 – годишния лихвен процент в размер на 31, 84 лева.
По отношение на изчисляването на ГПР във въззивната жалба се
прави позоваване на т. 2 б. „д“ от Приложение 1 към ЗПК, съгласно която
формулата за изчисляване на ГПР може да се представи като сбор от
положителни или отрицателни парични потоци, като се описват /от гледна
точка на кредитора/ отрицателните парични потоци и положителните
парични потоци според жалбоподателя.
С въззивната жалба се прави искане да бъде отменено решението в
обжалваната част и исковата претенция се уважи изцяло; претендират се
разноски по делото.
2
В срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ответницата М. М. Г., чрез пълномощник адв. В. Р., с който се оспорва
въззивната жалба.
В отговора по отношение еднократната такса за оценка на риска се
сочи, че същата сума е посочена в договора като главница, спрямо която без
основание са начислявани и се претендират лихви; тази уговорка не отговаря
на изискванията на чл. 10а ал. 3 от ЗПК – освен изложените от районният съд
аргументи, тази уговорка е неясна – не е ясно за какво точно действие /услуга/
се дължи, поради което се заобикалят изискванията на закона и като такава
клаузата е нищожна по аргумент на чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Сочи се, че според
съдебната практика, доколкото оценката на риска предхожда сключването на
договора, то тази дейност касае усвояването на кредита, във връзка с което
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни на
основание чл. 10а ал. 2 от ЗПК; такава клауза противоречи на чл. 16 от ЗПК.
Твърди се, че тази клауза на практика прехвърля върху самия длъжник
финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кандидатстващите за кредит и води до неоправдано допълнително
увеличаване размера на задълженията по договора. Освен това върху сумата
по тази такса са начислявани лихви.
По отношение ГПР се сочи, че в заблуждение на потребителя
посоченият в договора ГПР от 46, 88 % е заблуждаващо по-нисък от
действителния. Отделно тази сума значително надхвърля договорената
възнаградителна лихва, без да е ясно на какво това несъответствие се дължи;
това противоречие не се санира от препращането към Приложение № 1 към
ЗПК; не е обяснено ясно съдържанието на ГПР както в договора, така и във
въззивната жалба.
В отговора се излагат доводи, че макар и необсъдено в решението
на районния съд, основание да се прогласи нищожност на договора е
високият размер на договорната лихва; значителност, прекомерност на
лихвата е налице дори и ако не се отчита факта, че чрез допълнителни такси
лихвата е завишена. Твърди се, че на първо място, с така направената
формулировка на дължимата лихва не става ясно върху каква главница се
изчислява лихвата – дали в главницата се включват и дължимите премии за
застраховка и таксата за оценка на риска, което е самостоятелно основание да
се приеме наличие на неравноправни клаузи. На следващо място се твърди, че
не може с цел печалба да се уговаря възнаградителна лихва, надхвърляща
трикратния размер на законната лихва, като в тази връзка се прави позававане
на пракатика на ВКС и на СЕС.
С отговора се прави искане да бъде потвърдено обжалваното
решение; претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл. 38 ал. 2 от ЗА.
В съдебно заседание жалбоподателят не изпраща представител. От
3
пълномощникът му юрк. М. Н. е постъпила писмена молба, с която поддържа
въззивната жалба.
За въззиваемата пълномощникът й адв. В. Р. оспорва въззивната
жалба.
Смолянски окръжен съд, след като взе предвид изложеното във
въззивната жалба и в отговора и прецени доказателствата поотделно и в
тяхната съвкупност, намира въззивната жалба за процесуално допустима като
депозирана в законно установения срок от надлежна страна, ДТ е внесена, а
по същество съобрази следното:
Между страните е сключен Договор за потребителски кредит от
14.08.2018 г., по силата на който ищецът предоставя на въззиваемата заем в
размер на 3 000 лева. По силата на договора въззиваемата следва да върне
сумата от 7 894, 75 лева – в тази сума се включват и еднократна такса за
оценка на риска в размер на 475, 19 лева, която се финансира от кредитора и
се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно
погасителния план, така и сумите от 475, 20 лева застраховка „живот“ и 484,
70 лева застраховка „безработица“.
Настоящата инстанция споделя извода на районния съд, че
клаузата в договора за кредит за еднократна такса за оценка на риска не
отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК. От
формулировката на тази клауза не става ясно за какви точно действия на
кредитора се заплаща тази услуга като такса, поради което е нарушено
изискването на разпоредбата на чл. 10а ал. 4 от ЗПК видът, размерът и
действието, за което се събират такси или комисионни, да бъдат да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Същественото
в случая е, че доколкото оценката на риска би трябвало да предхожда
сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита и по
силата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК за тази дейност кредиторът не може да изисква
заплащане на такси. По този начин риска се прехвърля върху потребителя,
както и се прикрива формирането на по-високо възнаграждение за кредитора.
Нищожна е като противоречаща на добрите нрави и клаузата
относно размера на договорната лихва. Съгласно чл. 9.1. от договора
лихвеният процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като
годишен лихвен процент, е в размер на 31, 84 %. Съгласно трайно
установената съдебна практика, при потребителски кредит ако договорната
лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва, е налице
противоречие с морала и добрите нрави, поради което такава клауза е
нищожна.
С оглед разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК при изчисляването на
ставката на ГПР следва да се вземат предвид всички разходи по кредита. В
случая, освен че в договора не е посочен начина на формиране на ГПР, е
посочен и заблуждаващо по-нисък размер на ГПР, тъй като същият не
включва всички разходи по кредита – конкретно сумите по двете застраховки
4
и таксата за оценка на риска. Налице е заобикаляне на закона по смисъла на
чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. По повод доводите във въззивната жалба следва да се
посочи: Независимо от разсъжденията в жалбата относно разграниченията на
разпоредбите на чл. 19 ал. 1 и чл. 19 ал. 2 от ЗПК, формирането на ГПР в
процесния договор е неустановимо. Отделно от това, във въззивната жалба се
твърди, че сумите по двете застраховка не следва да се включват в ГПР, тъй
като сключването на тези застраховка не е задължително условие за
сключване на договора за кредит и предвид разпоредбата на § 1 т. 1 от ДР на
ЗПК, докато в същото време жалбоподателят включва тези суми по двете
застраховки в т. нар. отрицателни парични потоци, чрез съпоставянето на
които с т. нар. положителните парични потоци е илюстриран метода на
формиране и изчисляване на ГПР в жалбата. Поради липса на жалба срещу
първоинстанционното решение в частта за сумите по двете застраховки
настоящата инстанция не може да обсъжда твърдението, че сключването на
договор за двете застраховки не е задължително условие за сключване на
договора за потребителски кредит.
Противоречието на посочените по-горе клаузи от процесния
договор за потребителски кредит със закона и с добрите нрави, всяка сама по
себе си, дават достатъчно основание процесният договор да се приеме за
недействителен.
В случая не е налице променлив лихвен процент, поради което не
може да се сподели разбирането на районния съд за нарушение разпоредбата
на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК предвид постановките в Решение на СЕС по дело
С-42-15, както и наложилата се практика, изразена в Решение №
106/03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. на трето г.о. на ВКС.
В случая както еднократната такса за оценка на риска в размер на 475, 19
лева, така и сумите по двете застраховки – „живот“ и „безработица“ са
„финансирани“ от кредитора, а се изплащат от потребителя посредством
включването им в месечните погасителни вноски. Липсата на такова
разграничение на погасителната вноска не дава възможност на потребителя да
узнае как се формира главницата – каква сума се олихвява и в тази сума дали
са включени и сумите по такса оценка на риска и по двете застраховки.
Поради това е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК –
клаузите в договора да са формулирани по ясен и разбираем начин.
Предвид гореизложеното обосновано и законосъобразно
районният съд е приел, че договорът за кредит е недействителен с оглед
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, поради което и на основание чл. 23 от ЗПК
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви
или други разходи по кредита.
С оглед гореизложеното първоинстанционното решение в
обжалваната му част като законосъобразно и обосновано следва да бъде
потвърдено, а жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати по реда на
чл. 38 ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 725 лева в полза на
5
адв. В. Р..
Водим от гореизложеното Смолянски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 247/21.10.2022 г. по гр. д. №
7/2022 г. на Смолянски районен съд, В ЧАСТТА, с която е признато за
установено на основание чл. 422 от ГПК по отношение на М. М. Г., че същата
дължи на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД сумата от 2 804, 40 лева – главница,
дължима по Договор за потребителски кредит № **********/14.08.2018 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК – 28.06.2021 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 668/2021 г. по описа на РС – Смолян, както и В
ЧАСТТА относно присъдените деловодни разноски.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София,
ул. „Д. Х. К.“ № 52-54, да заплати на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА на адв. В. Р.
– АК – Смолян, адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер
на 725 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6