Р Е
Ш Е Н
И Е № 260083
16.09.2020г., гр.Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско отделение,
девети граждански състав, в публичното заседание на тринадесети август две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
Костадин Иванов
С участието на секретаря П.Георгиева като
разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 1063/2020г по описа на ПОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл.258, ал.1 и сл ГПК.
Въззивното
производство е образувано по жалба на
“Профи Кредит България” ЕООД – гр.София, чрез пълномощника си юрк.Р.И.И. против
Решение № 39/ 15.01.2020г. по гр.д.№ 1186/ 2019г. по описа на АРС- ІІІ гр.с., в
частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск по чл.422, ал.1 ГПК против Д.Г.М. от гр.Асеновград за признаване за установено вземането на
ищеца по ЗИ издадена по ч. гр. д. 484/2019г на АРС за разликата от 4531,20 до пълния предявен размер от
10699,84лв.
По
подробно изложени в жалбата доводи и съображения се иска отмяна на решението в
обжалваната му част и уважаване на иска. Претендира се присъждане на разноски
за настоящата инстанция, вкл. юриск.възнаграждение.
Постъпил
е отговор по въззивната жалба от въззиваемата страна Д.Г.М. от гр.А., чрез
адв.Ф.М.- особен представител, в който отговор се оспорва жалбата като неоснователна
по изложени в отговора съображения.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства във връзка с
доводите на страните на основание чл.269 ГПК, намери следното:
Жалбата
изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.259, ал.1 ГПК срок, като
процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
С
предявения по чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 ГПК с материално правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД от “Профи Кредит България” ЕООД – гр.София против
Д.Г.М. от гр.А. е било поискано за
признаване за установено, че ответникът дължи сумата 10 699,84 лева ,
представляващо неизплатено задължение по Договор за кредит № **********, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението. Посоченият договор с
параметри: сума по кредита : 5 000 лева, срок на кредита : 24 месеца,
размер на вноската: 309,11 лв, ГПС: 49,89%, ГЛП: 41.17%, лихвен процент на ден:
0.11%, общо задължение по кредита: 7 418.64 лв., по избран пакет и закупен
пакет от допълнителни услуги – възнаграждение за закупен пакет от доп.услуги :
3 750 лв, с размер на вноска по този пакет : 156,25 лева, с общо
задължение по пакета от доп.услуги: 11168, 64 лв, при общ размер на вноската:
465,36 лв с дата на погасяване: 10 ден от месеца. Исковете се основават още на
обстоятелствата, че длъжникът не е изпълнявал точно поетите с договора
задължения и е направил само една пълна погасителна вноска и една непълна,
последната с дата 04.04.2018г., след изпадането в забава и съгласно уговореното
поради което прието в договора, че кредиторът може да обяви предсрочна
изискуемост с писмено уведомление при настъпване на някое от следните
обстоятелства: клиента или солидарния длъжник просрочи две или повече
последователни месечни вноски в пълен размер…“, каквато предсрочна изискуемост
била обявена от страна на дружеството, чрез изпращане на уведомителни писма от
до длъжниците и същите уведомени за това.
Представени са по исковата молба искане за отпускане на ПК „Профи кредит
Стандарт“ на кредитополучателя Р. Ш. А., стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити; , процесният ДПК
„Стандарт“ № **********, сключен с Р. Ш. А. от гр.А., със солидарен длъжник:
Д.Г.М., споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, ОУ на Профи
Кредит България ЕООД за ПК, Погасителен план към процесния ПК.
С
отговора по исковата молба ответникът чрез особения си представител адв.М. е
оспорил процесния ДПК с възражение за
нищожност поради накърняване на „
добрите нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, като при посочените
параметри, възнаградителната лихва представлява цена за предоставяне за
ползване на заетата сума, поради което когато е налице явна нееквивалентност
между предоставената услуга и уговорената за това цена, с нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения, съобразно Решение №
452/ 25.06.2010г по гр.д.№ 4277/ 2008г. на ВКС – ІV гр.отд. Мотивирано е, че
настъпилото значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, която несъразмерност е значителна когато е налице съществено,
радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да
упражнят своите права за защита по договора. В тази насока са развити доводи,
основани на разпоредбата на чл.12 ЗЗД, чл.20 ЗЗД и чл.63, ал.1 ЗЗД; формулирани
са своевременно и нарушения на императивните разпоредби на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК, както и по чл.10а ЗПК, както и чл.146, ал.1 ЗЗП.
С
постановеното решение районният съд е констатирано наличието на подписан
договор и ОУ от ответника в качеството му на солидарен длъжник, с което
последният е поел задължението да изплаща дължимите суми; липса на данни
уведомлението за настъпване на предсрочната изискуемост да е достигнало до
ответника, но съобразно предвиденото в чл.13 ОУ , известяването и
връчването е станало на адреса на кореспонденция в договора, считащи се за
редовни, поради което кредиторът надлежно упражнил правото си за обявяване
предсрочна изискуемост, достигнало до ответника; прието е, че договорената
възнаградителна лихва не противоречи на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК; мотивирана е основателността на
възражението за нарушение на императивната разпоредба на чл.11 ЗПК поради липса
на ясна методика за формиране на годишния процент на разходите по кредита, при
което съобразно чл.22 ЗПК при неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
, договорът за кредит е недействителен, като ГПР представлява вид оскъпяване на
кредита, тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и
възнаградителната лихва; отчетени са договорените в договора за кредит : ГПЗ
49,89 %, годишен лихвен процент от 41,17% и лихвен процент на ден от 0,11 , при
липса на яснота от какви разходи на кредитора е формиран и дали в него е
включена посочената възнаградителна лихва, както и от какво се формира
разликата в посочените проценти, което се изисква от разпоредбата на чл.11 ЗПК,
като в процесния случай от текста на договора не може да се направи извод какви
са разходите на кредитора са включени в посочения ГПР, поради което е приета
недействителност на договора като противоречащ на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. По отношение на пакета допълнителни услуги е прието също така
противоречие с императивната разпоредба
на чл.10 а, ал.2 ЗПК, поради което и като противоречаща на Закона на основание
чл.26, ал.1 ЗЗЗД е прогласена нейната
нищожност. При тези фактически и правни изводи, прилагайки правните последици
на разпоредбата на чл.23 ЗПК, е прието
дължимостта за връщане само на чистата стойност на кредита, без дължимост на
лихвата или други разходи по кредита. След
отчитане платената сума по процесния кредит в размер на 468,80 лева, е признато
за установено дължимостта на сумата от 4 531,20 лева, като в останалата
част е отхвърлен предявеният от кредитора иск по чл.422, ал.1 ГПК.
В
уважителната част на предявения иск решението не е обжалвано, поради което в
тази част решението е влязло в законна сила.
С въззивната жалба се сочи, че постановеното решение на районния съд се
обжалва в частта, в която договорът се обявява за недействителен съгласно
разпоредбата на чл.22 във вр.с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в която част се счита
решението за неправилно и незаконосъобразно, като не се жали решението в
частта, която касае искът за пакет от допълнителни услуги. Възразява се, че
както в преддоговорния етап, така и при сключване на договора и подписването на
относимите към него документи, са спазени всички законоустановени и изисквания
и процедури, като ищецът сам е инициирал сключване на договора за ПК, въз
основа на информиран избор направил е сключил договора, самият договор отговаря
на минималните нормативни изисквания за форма и съдържание, а ответникът се е
съгласил със съдържанието на договора и документите, което е удостоверил с
полагането на подписа си върху всеки от тях и ОУ; посочени са ГЛП, ГПР и
лихвеният процент на ден; предоставяне е и погасителен план, отговарящ на
законовите изисквания, в който ясно били посочени броят на вноските, падежът на
всяка от тях, както и сумите, от които е формирана всяка вноска; в ОУ били
посочени правата и задълженията на страните, както и санкциите, които би
понесла всяка една от страните при неизпълнение на задълженията съгласно
уговореното между страните; възразява се също за това, че освен в чл.VI”Параметри” на договора, така и в
чл.5.2 от ОУ подробно е посочено какво включва ГПР, дали подлежи на промяна и в
каква валута и курс се отпуска сумата по заема и в същи ГПР било посочено, че в
ГПР не са включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. За това се счита, че ДК отговаря на изискванията на чл.11, ал.1
т.9, т.9а, т.10 и следващите ЗПК. Прави се довод също така, че законодателят не
е създал подобни изисквания относно формата и съдържанието и реквизитите на
ДПК, а единствено е предвидил, че трябва да посочи как се изчислява ГПР. Сочи
се, че единственият случай, при който за кредитора съществува задължение да
посочи методиката на изчисливяне на лихвения процент е ,когато е налице договор
с референтен лихвен процент / чл.11, ал.1, т.9а ЗПК/, която хипотеза не е
налице.
Относно договорното
възнаграждение по заема се сочи, че то е предварително определено в договора и
посочено в погасителния план в размер на
2 418,64 лева, който размер напълно отговарял на законовите изисквания
съобразно чл.19, ал.4 ЗПК. Иска да се приеме, че с изплатената от ответника
сума в размер на 468,80 лв е погасено не само главницата, но и договорното възнаграждение,
съобразно приложена в жалбата таблица. В резултат да се приеме, че оставаща
непогасена главница е в размер на 4682,43 лв, а дължимата възнаградителна лихва
в размер на 2 087,41 лв.
С
отговора по въззивната жалба се поддържа доводът, че е налице нарушение на
императивните разпоредби на чл.11, ал.1, т.9, т.9а и т.10 ЗПК, тъй като в
договора кредиторът е посочил само абсолютните стойности на лихвения процент по
заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема, лихвен процент за деня,
без ясно разписана методика за формиране на ГПР – кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения ГПР от 49,89 %, като в процесния
договор яснота в тази насока липсва.
Жалбата
е неоснователна.
Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/
2009г. на ОСТК на ВКС, известно се явяв за съда, че статутът ищцовото дружество е небанкова
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ,т.3 ЗКИ, чиято дейност е уредена
с подзаконов нормативен акт / Наредба №26/ 23.04.2009г. за финансовите институции/,
като с оглед спецификата на дружеството като такава небанкова финансова институция главен
източник на финансиране са лихвоносни заемни средства , липсва нормативно определено ограничение на
размера на договорните лихви по чл.10, ал.2 ЗЗД, поради което се отчита
възможността за уговаряне на
по-висок размер на възнаградителна лихва
над размера на законната лихва, която съставлява основен компонент при отчитане
на стойността и на ГПР;
действително отчита се и характерът на възнаградителната лихва като
цена за предоставено ползване на заетата сума. В конкретния случай на отчитане
подлежи обаче и съотношението между размера на предоставената главница по
кредита – 5 000 лева спрямо общия размер на договорената възнаградителната
лихва, както се сочи и от самия жалбоподател – 2 418,64 лева, която съставлява около 50% от предоставения кредит
със сравнително кратък срок на погасяване от 24 месеца, от една страна, а от
друга процесният кредит, получен от главния длъжник- кредитополучател - се явява обезпечен при сключването му с
ангажиране на солидарната отговорност на поръчителя- солидарен длъжник и настоящ ответник по предявения иск.
Процесният договор за потребителски кредит Стандарт № **********,
сключен с кредитополучателя Р. Ш. А. с
поръчител ответника Д.Г.М., в част III на договора, са договорени ГПР / Годишен
процент на разходите/ - 49,89 %, при ГЛП/ годишен лихвен процент/ - 41,17%.
Действително при сключването на договора с оглед заявката за неговото сключване
от страна на кредтополучателя и неговото подписване от страна на същия и
поръчителя – ответник, при така посочените параметри е учредено договорното
правоотношение между страните, при което обаче получателят на услугата,
съответно и поръчителя като солидарен длъжник, се явяват потребители по смисъла
на пар.13 от ДР на ЗЗП, спрямо които в това им качество приложими се явяват
защитните норми на този закон. С разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично
и пряко препраща чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за неравноправност
на уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
кумулативно проявление на тези предпоставки. Съгласно изричната разпоредба на
чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни , освен
ако са уговорени индивидуално. Клаузите не са индивидуално определени когато те
са предварително изготвени от търговеца, респ. потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им / арг.чл.146, ал.2 ЗЗП/; уговорени са
във вреда на потребителя, а именно накърняват се уредени в закона права на
потребителя, респ. увреждат се негови законни интереси / арг.чл.20 ЗПК/; не
отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната
търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово определение на понятието
“добросъвестност”, но от общите правила на гражданското право, уреждаща
изискванията за добросъвестност в преддоговорните отношения / чл.12 ЗЗД/ ,
тълкуването на действителната обща воля на страните при породено договорно правоотношение/
чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на действително възникнало договорно задължение /
арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин
“добросъвестност”, на чието изискване следва да отговарят уговорките в
договорите за потребление. Те трябва да са съответни на установената и наложила
се в в съвременното общество нравствена норма на честно, почтено поведение на
всеки участник в гражданския и търговския оборот при сключване и изпълнение на
сделки за потребление, като чрез техните проявни форми се изгражда понятието за
добросъвестната търговска практика – съвкупност от правила , определящи
пазарнато поведение, които произтичат от законите и обичаните търговски
отношения и не нарушават добрите нрави, не създават опасност за изменение на
икономическото поведение на средния потребител и са в противовес на наложилите
се нелоялни търговски практики/ които са забранени от Закона / чл.68вЗПК//.;
уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, като тази несъразмерност е значителна, когато е налице
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водеща до тяхната нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността
им да упражнят своите права за защита по договора. В този смисъл за да се
обезпечат субективните права и законни интереси на икономически по-слабата
страна “ цената” на услугата, вкл. по договора за кредит относно
възнаградителната лихва и другите разходи, трябва последните да са уговорени
ясно и разбираемо за средния потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез
тяхната детайлизация в договора. Действително
разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния
процент на разходите по кредита да изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи/ лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Действително на следващо място с разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК е визирано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България. С Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г.
за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения / ДВ, бр.106
от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./, съобразно което би могло да се приеме,
че така определеният с договора годишен
процент на разходите / 49,89 %/ формално не надвишава петкратния размер на
законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 41,17 %.
Действително не са налице императивни разпоредби в Закона по отношение размера
на на възнаградителната лихва. В случая обаче е налице потребителски договор по
своята характеристика, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно
се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата/
възнаградителна или такава за забава/ следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва/ а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/,
противоречи на добрите нрави. Следователно неоснователно се намира възражението на жалбоподателя, основано на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. В тази насока е и съдебната практика по Решение
№ 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/
18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г.
по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по
гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./ , която се споделя от въззивния съд, актуална с оглед изложените по-горе
съображения относно преценката за добросъвестност, която макар и да касае търговска
по смисъла на ТЗ сделка, се ползва със засилена защита по ЗЗП като вид
потребителски договор.
По
така изложените съображения въззивната жалба се намира за неоснователна, а
поради идентичност на крайния правен резултат, първоинстанционното решение в
обжалваната му част подлежи на потвърждаване.
Водим
от горното и на основание чл.271, ал.1 пр.I ГПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 39/ 15.01.2020г. постановено по гр.д.№ 1186/ 2019г по описа на
Асеновградски районен съд – III гр.с. в обжалваната му част.
В
необжалваната част решението е влязло в
законна сила.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: Членове: