РЕШЕНИЕ
№ 253
гр. Ихтиман, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ЮЛИАНА ИВ. ТОЛЕВА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА Г. КУЗЕВА
като разгледа докладваното от ЮЛИАНА ИВ. ТОЛЕВА Гражданско дело №
20251840100174 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от К. М. Х., ЕГН:
********** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:********* и
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, с която са предявени искове
за обявяване на нищожността на сключен Договор за паричен заем и за
обявяване на нищожността на Договор за предоставяна на гаранция, сключен
за обезпечаване на договора за кредит.
Ищецът твърди, че на 14.03.2023 г. е сключил с ответното дружество „Изи
Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № 4748271, по силата на
който на ищеца е предоставена в заем сумата от 5000 лева при фиксиран
годишен лихвен процент 40 % и годишен процент на разходите 48,50 %.
Посочва, че сумата, която заемополучателят следвало да върне - главница и
лихва възлизала на 6148,32 лева. На същата дата 14.03.2023 г. ищецът бил
задължен да сключи договор за предоставяне на гаранция № 4748271 с
„Файненшъл България“ ЕООД, като дружеството следвало да обезпечи
задълженията на ищеца по договора за паричен заем срещу уговорено
възнаграждение за гаранта в размер на 2587,68 лева. Изтъква се още, че
възнаграждението по договора за гаранция било платимо разсрочено на
вноски, дължими на падежа на вноските по договора за паричен заем, като
кредиторът бил овластен да приема плащания вместо поръчителя. Ищецът
счита, че уговореният в договора за паричен заем годишен лихвен процент е
прекомерен, като превишаващ трикратния размер на законната лихва, което
обуславяло нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави.
Развива подробни съображения. Цитира съдебна практика.
На отделно основание излага съображения за нищожност на договора за
паричен заем поради противоречие със закона. Твърди, че в случая ГПР е
1
увеличен по скрит начин, доколкото в него не било включено
възнаграждението по договора за гаранция, което било част от разходите по
кредита. Изтъква, че годишният процент на разходите не се формира по ясен и
разбираем за потребителя начин, поради което договорът за паричен заем не
съдържа изискуемите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК реквизити, следователно
е нищожен. Сочи се, че ако сумата по обезпечението е включена в ГПР,
размерът му би бил над императивно определения максимум и по този начин
би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Релевира се довод, че
непосочването на компонентите, формиращи годишния процент на разходите,
както и отразяването в договора на годишен процент на разходите, различен от
действителния, води до нищожност на договора.
Твърди се, че договорът за поръчителство, сключен с „Файненшъл
България“ ЕООД е изначално лишен от основание, тъй като по силата на
посоченото правоотношение в полза на потребителя не била предоставена
услуга, а се целяло да се уговори допълнително скрито възнаграждение за
кредитора по договора за заем, което заобикаляло забраната по чл. 19, ал. 4
ЗПК. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство накърнява и
добрите нрави, тъй като на практика се явява част от кредитното
правоотношение и ответните дружества са свързани, доколкото дружеството
заемодател е едноличен собственик на капитала на дружеството гарант.
По изложените съображения иска от съда да обяви договора за паричен
заем и договора за предоставяне на гаранция за нищожни. Претендира
заплащане на деловодни разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАадв.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подал
писмен отговор, с който оспорва исковете като неоснователни. Посочва, че
изискването, заложено в чл. 4 от договора за кредит за предоставяне на
обезпечение е законосъобразно и в съответствие с чл. 11, т. 18 ЗПК и чл. 5, ал.
1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.
Твърди се, че кредитополучателят е имал право да избира между три вида
обезпечения – банкова гаранция, двама поръчители или представяне на
гаранция от дружество - гарант. Изборът на обезпечение зависел от волята на
кредитополучателя. Изтъква още, че чрез стандартния европейски формуляр
/СЕФ/ ищецът е бил информиран за съдържанието на обезпечението, както и
за всички параметри на договора за кредит. Счита, че договорът за кредит
съдържа изискуемите съгласно ЗПК реквизити, като в него ясно е посочен
годишния процент на разходите към момента на сключване на договора, с
което е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Оспорва като
неоснователно твърдението на ищеца, че в годишния процент на разходите по
кредита следва да се включи и уговореното в договора за гаранция
възнаграждение. Изтъква, че предоставянето на обезпечение не е условие за
предаване на заемната сума. Развива подробни съображения. Цитира практика
на СЕС и съдебна практика на българските съдилища.
Предвид изложеното иска от съда да отхвърли исковите претенции като
неоснователни. Претендира деловодни разноски. Прави възражение за
прекомерност на насрещната претенция за разноски за адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Файненшъл България" ЕООД е подал
писмен отговор, с който счита насоченият срещу него иск за допустим, но
неоснователен. На първо място посочва, че договорът за гаранция е
2
действителен, като сключен между дееспособни правни субекти в изискуемата
от закона форма. Изтъква се, че дружеството е вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ по чл. 3а ЗКрИ с предмет на дейност
„предоставяне на гаранционни сделки по занятие“. Оспорва като
неоснователни твърденията на ищеца, че се касае за договор за поръчителство.
Счита, че процесният договор е двустранен и възмезден такъв, при който
ответникът предоставя услуга срещу възнаграждение. Оспорва твърденията за
противоречие на договора със Закона за потребителския кредит, като счита, че
същият е неприложим в правоотношенията между страните.
Предвид изложеното моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Възразява за прекомерност на насрещната претенция за адвокатско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и не се
представлява. В постъпило писмено становище ищецът чрез пълномощника
поддържа исковата молба, ангажира доказателства. По същество иска от съда
да уважи исковите претенции като основателни и доказани. Претендира
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна защита съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
В открито съдебно заседание, ответното дружество „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, редовно призовано, не изпраща представител по закон или
по пълномощие. В постъпило писмено становище оспорва исковата молба,
излага съображения по същество на спора. Иска от съда да се произнесе с
решение, с което да отхвърли исковата претенция като неоснователна и
недоказана. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание, ответното дружество „Файненшъл България“
ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител по закон или по
пълномощие. В постъпило писмено становище оспорва исковата молба, излага
съображения по същество на спора. Иска от съда да се произнесе с решение, с
което да отхвърли исковата претенция като неоснователна и недоказана.
Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна:
От приетия по делото договор за паричен заем № 4748271 се установява, че
на 14.03.2023 г. е сключен договор за потребителски кредит, съгласно който
ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е задължил да предостави в заем
на ищеца сумата от 5000,00 лева, която последният се е съгласил да погаси на
12 равни месечни вноски всяка от 512,36 лева в срок от 09.03.2024 г., при ГЛП
от 40 % и ГПР от 48,70 %. Договорът е обезпечен с поръчителство от другия
ответник „Файненшъл България“ ЕООД.
Видно от приетия по делото договор за гаранция № 4748271 от 14.03.2023 г.
е, че в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за паричен заем за
предоставяне на обезпечение ищецът е сключил с ответното дружество
„Файненшъл България“ ЕООД договор, съгласно който ответникът обезпечава
вземането на кредитора по договора за паричен заем срещу възнаграждение в
размер на 2587,00 лева, платимо от ищеца на 12 равни вноски всяка от които
215,64 лева. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция първият ответник
3
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластен да приема вместо гаранта изпълнение
на задължението по договора за гаранция.
От приетия по делото погасителен план към договора за паричен заем се
установява, че общият размер на дължимата от ищеца месечна вноска възлиза
на сумата от 728.00 лева, формирана както следва; 512,36 лева – размер на
вноска по кредит, от които 345,69 лева – главница и 166,67 лева -лихва; 215,64
лева – размер на възнаграждение за предоставяне на гаранция.
По делото е изслушано и прието заключение на ССчЕ, което не е оспорено
от страните в срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК и което съдът цени като вярно и
безпристрастно изготвено. Съгласно заключението на експерта ГЛП по
договора за паричен заем е 40,00 %, а ОЛП на БНБ към датата на договора е
2,17 %, възнаграждението по договора за гаранция не е включено в размера на
ГПР - 48,70 %, посочен в договора за паричен заем. Вещото лице е
установило, че ищецът е направил общо плащания по договора в размер на
5283,14 лева, от които 1696,62 лева са плащания по договора за гаранция и са
отнесени към ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Изслушано в открито
съдебно заседание вещото лице посочва, че ако в ГПР се включи и стойността
на възнаграждението по договора за гаранция, ГПР би се увеличил с още над
50 %, тоест ГПР възлиза на 98,70 %.
При установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. второ и трето ЗЗД.
В доказателствената тежест на ищеца е да проведе пълно и главно
доказване на следните юридически факти: сключване на договор за
потребителски кредит с първия ответник с твърдяното съдържание и
сключване на договор за поръчителство с втория ответник с твърдяното
съдържание, наличието на пороци в договорите, обуславящи тяхната
нищожност. В тежест на всеки от ответниците е да докаже
правоизключващите си възражения – че клаузите на съответния договор са
равноправни и съответстват на изискванията на Закона за потребителския
кредит.
Предявените искове са процесуално допустими.
Разгледани по същество съдът ги намира за изцяло основателни и доказани.
С приетия по делото окончателен доклад съдът е отделил за безспорно
между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е
сключил с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен
заем, а с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД договор за
поръчителство, който обезпечава вземането на кредитора по първия договор.
Безспорно е, че заемната сума от 5000,00 лева е усвоена от заемополучателя.
Страните не спорят и се доказва от приетите по делото договори и
заключението на ССчЕ, че стойността на възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция не е включена в размера на годишния процент на
разходите по договора за паричен заем.
По недействителността на договора за кредит, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД е заложен принципът на свобода на
договаряне /автономия на волята/, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, стига то да не противоречи на
4
повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Разпоредбите на Закона за потребителския кредит /специален спрямо ЗЗД/
имат императивен характер, доколкото целят /чл. 2 от ЗПК/ да осигурят
защита на потребителите като икономически по - слабите субекти в
правоотношенията с кредиторите.
При така установените факти, съдът счита, че между страните е възникнало
правоотношение по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК,
който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит,
предвид особената категория длъжници – „потребители“ по смисъла на § 13, т.
1 ЗЗП. Процесният договор за паричен заем попада в обхвата и регулацията и
на двата закона – ЗПК и ЗЗП, поради което и всички техни предписания го
обвързват.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. В чл. 11, ал. 1, т. 1 - т. 27 ЗПК са
посочени задължителните реквизити на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/28/
ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена
възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит,
който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък
начин. В съображение 19 от Директивата е посочено, че потребителите следва
да получават адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от Директивата е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит
като се посочват всички допускания, използвани за изчисляването на този
процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от
Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система
от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да
гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено,
че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява
основание за недействителност на договора за кредит, а не на отделна клауза
(в който смисъл е и актуалната практика на СЕС – Решение на СЕС от
5
21.03.2024г. по дело C-714/22).
В уговорения в процесния договор за паричен заем годишен процент на
разходите /ГПР/ не е включено възнаграждението на гаранта по договора за
предоставяне на гаранция. Обратно на доводите на ответниците, съдът счита,
че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция следва да се
включи в годишния процент на разходите по кредита. На първо място,
установява се, че съгласно чл. 4 от договора за заем, потребителят се
задължава в срок от 3 дни от сключването на договора да предостави едно от
следните обезпечения – две физически лица - поръчители, отговарящи на
редица условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество -
гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на тази клауза
ищецът е сключил и процесния гоговор за предоставяне на гаранция с
„Файненшъл България“ ЕООД, което дружество е избрано и посочено от
кредитора по договора за паричен заем. Двата договора са с един и същи
номер и сключени на една и съща дата, въпреки че е предвиден 3-дневен срок
за изпълнение задължението за предоставяне на обезпечение. В договора за
предоставяне на гаранция е предвидено, че влиза в сила, в случай че
потребителят не изпълни в срок задължението си за предоставяне на
поръчител – физическо лице или банкова гаранция. Последните обстоятелства
водят до извод, че двата договора са сключени в рамките на единно
правоотношение, при което договорът за предоставяне на гаранция е
продължение на договора за паричен заем. В тежест на ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД бе да докаже, че клаузата за обезпечение е индивидуално
договорена с ищеца, а не е част от предварително установено стандартно
съдържание на договора, върху което потребителят - заемополучател няма
възможност да влияе, но ответното дружество не ангажира доказателства в
тази посока. Неоснователно е и възражението на първия ответник, че с
предоставения СЕФ потребителят е бил информиран за съдържанието на
обезпечението. Действително в стандартния европейски формуляр е посочено,
че договорът следва да бъде обезпечен по един от трите начина, но липсва
всякаква конкретика за съдържанието на обезпечението, в т.ч., че едно от
възможните обезпечения ще генерира допълнителни разходи за потребителя,
които ще доведат до оскъпяване на кредита. В този смисъл в СЕФ не е
посочена информация за действителната стойност на разходите по кредита.
В допълнение на гореизложеното общоизвестно е, съгласно обявените
данни в Търговския регистър, че първият ответник – заемодател е едноличен
собственик на капитала на втория ответник – гарант, следователно те са
„свързани лица“ по смисъла на § 1 от Допълнителните разпоредби на
Търговския закон.
Макар формално двете дружества да са отделни юридически лица, от
установените обстоятелства се налага изводът, че уговорката в чл. 4 от
договора за заем и последващото сключване на договора за предоставяне на
гаранция имат единна цел – да набавят допълнително възнаграждение за „Изи
Асет Мениджмънт“ АД. Краткият срок за предоставяне на обезпечение и
условията, на които следва да отговарят останалите обезпечения /
практически неизпълними за потребителя/, водят до единствена възможност
за потребителя да се обърне към дружество - гарант, одобрено от заемодателя.
Одобреното дружество гарант е свързано със заемодателя лице, на чийто
капитал заемодателят е едноличен собственик. Съгласно договора за
предоставяне на гаранция възнаграждението за гаранта е платимо по начина за
6
плащане на задълженията по договора за паричен заем, като „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластено да приема изпълнението на това задължение
вместо гаранта. Като едноличен собственик на капитала на гарантиращото
дружество, на практика кредиторът гарантира собствените си вземания и за
това събира възнаграждение в размер повече от половината от заемната сума.
С това не се постигат целите на обезпечаването, а целите на неоснователното
обогатяване. При неизпълнение от страна на длъжника по договора за кредит,
дружеството гарант може изобщо да не плати задълженията, защото
предявяването на това право зависи и от волята на първоначалния кредитор.
Ако все пак плати задълженията, ще има право да ги търси от длъжника ведно
с лихва и разноски (чл. 5 от договора). Такова плащане икономически би
излязло от имуществото на самия кредитор по договора за заем. Така, реално,
при липса на изпълнение от длъжника, загубата на главница и лихва ще се
отрази само веднъж в имуществото на свързаните лица, независимо дали като
вземане на първия или на втория ответник, но ще се генерира допълнителна
печалба в размер на възнаграждението на гаранта, възлизащо на повече от
половината от отпуснатата заемна сума.
Горните съждения обуславят извода, че уговореното възнаграждение за
предоставено поръчителство представлява разход по договора за кредит
съгласно легалната дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал.
2 ЗПК. В настоящия случай ГПР по договора за кредит е в рамките
допустимия размер – 48,70%, при ГЛП от 40,00%, но с включване на
възнаграждението за поръчителство ГПР надхвърля законоустановения
максимум от 50% (в този смисъл е и заключението на приетата по делото
ССЕ, според което при включване на възнаграждението за поръчителство ГПР
ще се увеличи с още над 50 %, т.е. до 98,70 %). Поради това и с оглед на
хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение за
поръчителство има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК
Като разход по кредита с посочената цел, това възнаграждение следва да е
включено в ГПР и в общо дължимата сума. Невключването му на практика
означава, че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Както бе посочено по – горе Директива 2008/28/ ЕО на Европейския
парламент и на Съвета, транспонирана чрез ЗПК, изисква посочване на ГПР в
договора за потребителски кредит не само формално, а такъв процент на
разходите, който е реално приложимият между страните по договора. Само
така потребителят може, в защита на правата си, да направи реално сравнение
за най - добрите условия за кредитиране на пазара. В противен случай, всеки
размер на ГПР, посочен в договора, би изпълнявал изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Посочването на нереален ГПР е равнозначно на липса на посочен
ГПР изобщо.
В светлината на дотук изложеното неоснователно е възражението на
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че не е имал задължение да включи в
ГПР стойността на възнаграждението по договора за гаранция, доколкото към
момента на сключване на договора за кредит същото не е било известно.
Както се посочи двата договора на практика са взаимносвързани и са
сключени на една и съща дата, още повече, че в погасителния план към
7
договора за заем като елемент, формиращ погасителната вноска е включено и
възнаграждението по договора за гаранция.
Като не е оповестил действителен годишен процент на разходите в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на
договора за кредит на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 ЗПК. Ето защо
договорът за паричен заем следва да се прогласи за нищожен поради
противоречие със закона.
По недействителността на догора за предоставяне на гаранция, съдът
намира следното:
На следващо място договорът за предоставяне на гаранция, сключен между
ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД също е нищожен, поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а освен това е
нищожен и защото посредством него се заобикаля императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяваща максимален размер на годишния процент на
разходите.
С поставянето на практически неизпълними условия за предоставяне на
обезпечение по кредита, длъжникът съзнателно е доведен до необходимостта
да сключи възмезден договор за предоставяне на поръчителство. Както се
посочи по - горе в изложението защитата на потребителя като икономически
по - слаб субект е принцип, проведен в редица правни норми на националното
законодателство, както и в специалния Закон за защита на потребителите. В
случая кредитополучателят е икономически по - слабият субект на
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода
да договаря условията, при които „Файненшъл България“ ЕООД да му
предостави поръчителство. В същото време поръчителят по договора, който е
и икономически по - силният субект, разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1
ЗЗД, която му дава възможност да иска от длъжника главницата, лихвите и
разноските, които е платил, както и законна лихва върху платените суми от
датата на плащането, тоест поетият от поръчителя риск при предоставянето на
поръчителство е напълно покрит от предвидената законова защита, а размерът
на уговореното възнаграждение за предоставянето на поръчителство, е
необосновано висок и несъответен на този риск.
В случая с договора за поръчителство и предвиденото в него
възнаграждение се цели прехвърляне върху длъжника на риска, който
кредиторът по договора за паричен заем носи, ако не направи правилна оценка
на кредитоспособността. Предвид обстоятелството, че кредиторът по
договора за заем и гарантът са свързани субекти на практика кредиторът
поръчителства на себе си и събира за това възнаграждение в размер повече от
половината от заемната сума. С договора за гаранция и предвиденото в него
възнаграждение не се цели обезпечаване на задължения, а се преследва
допълнителна печалба за икономически свързаните субекти ответници. Тази
цел излиза извън правилата на добросъвестността. Ето защо този договор
също следва да се прогласи за нищожен поради заобикаляне на закона – чл.
19, ал. 4 ЗПК и като накърняващ добрите нрави.
По разноските:
При този изход на спора с право на разноски разполага ищецът. Същият е
претендирал разноски за оказана безплатна защита на основание чл. 38, ал. 1,
8
т. 2 ЗАдв.
Ищецът е представляван от адвокат по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., за което по делото
е представен договор за правна защита и съдействие. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят
на адвоката на ищеца възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ
и съдействие в производството. Не се обориха твърденията на ищеца за
материална затрудненост. Такива доказателства не бяха ангажирани от
ответниците.
В хипотезите на предоставена безплатна адвокатска помощ размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда. При преценката си за
размера на възнаграждението съдът съобрази Решение от 25.01.2024 г. на СЕС
по С - 438/2022 г., както и обстоятелството, че делото не се отличава с
фактическа или правна сложност - производството е приключило с
провеждането на три открити съдебни заседания, в които процесуалният
представител на ищеца не се е явил и е депозирал писмено становище.
Предвид изложеното, настоящият състав счита, че в полза на процесуалния
представител на ищеца следва да бъде определено адвокатско възнаграждение
в размер на 450,00 лева, платимо от ответниците разделно по 225,00 лева
всеки.
Доколкото ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от
заплащане на такси и разноски в производството, предвид изхода на спора и
съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК следва ответниците да бъдат осъдени да заплатят
дължимата държавна такса и разноски по сметка на РС Ихтиман. Ответникът
„Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да заплати по сметка на РС Ихтиман
държавна такса в размер на 245,93 лева. Ответникът „Файненшъл България“
ЕООД следва да заплати по сметка на РС Ихтиман държавна такса в размер на
103,51 лева. Двамата ответници са задължени разделно за сторените в
производството разноски за възнаграждение на вещото лице по ССчЕ в размер
на 300,00 лева, всеки по 150,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК като противоречащ на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за
паричен заем № 4748271 от 14.03.2023 г., сключен между К. М. Х., ЕГН:
********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, по иска на К. М.
Х. ЕГН: ********** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. второ и
трето ЗЗД поради заобикаляне на закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК и противоречие с
добрите нрави Договор за предоставяне на гаранция № 4748271 от 14.03.2023
г., сключен между К. М. Х., ЕГН: ********** и „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК: *********, по иска на К. М. Х. ЕГН: ********** срещу
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Изи Асет
9
Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:
********* да заплатят на адвокат Л. К. Б. от САК сумата от общо 450,00
лева, разделно всеки по 225,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: ********* да заплати по сметка на Районен съд Ихтиман сумата от
245,93 лева, представляваща дължимата в производството държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК: ********* да заплати по сметка на Районен съд Ихтиман сумата от
103,51 лева, представляваща дължимата в производството държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: ********* и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ********* да
заплатят по сметка на Районен съд Ихтиман сумата от общо 300,00 лева,
разделно всеки по 150,00 лева, представляваща изплатено възнаграждение по
ССчЕ.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ихтиман: _______________________
10