РЕШЕНИЕ
№ 757
гр. София, 08.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Иван Иванов Въззивно търговско дело №
20211001000891 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 260 072 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 151/ 2020 г. на Софийския окръжен съд,
търговско отделение, 3 състав М. Г. А. от гр. ***, Софийска област, е осъдена да заплати на
основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430, ал.1 от ТЗ на „Юробанк България“ АД -
гр. София сумата 53 175.36 лева, представляваща сбор от левовата равностойност на 26
946.90 евро, в това число : 19 020.32 евро - просрочена главница по договор за ипотечен
кредит № 43-88/ 17.10.2007 г. и анекси № 1/19.07.2010 г. и № 2/30.11.2011г. към него,
дължима за периода след 30.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на иска - 6.10.2020 г. до окончателното й изплащане ; 793.41 евро -
възнаградителни лихви за периода от 30.09.2017 г. до 29.09.2020 г., дължими на основание
чл.14 от договора ; 7 051 евро - наказателни лихви за периода от 30.09.2017 г. до
29.09.2020 г., дължими на основание чл.19.1 от договора ; 82.17 евро - застраховки за
периода от 30.08.2018 г. до 29.09.2020 г. , дължими на основание чл.19.1 от договора и
сумата 471.81 лева - заплатени от банката в периода от 13.09.2017 г. до 29.09.2020 г.
нотариални такси за подновяване на договорна ипотека, за заверка на подписите върху
нотариални покани и за връчването им.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от М. Г. А. от гр. ***, Софийска област с
1
твърдения, че е необосновано, постановено при неправилно прилагане на материални закон
и при съществено нарушение на процесуални правила.
Не кореспондирал на установените по делото факти извода на съда, че исковата претенция
не е погасена по давност. От деня на връчването на поканата за доброволно изпълнение
длъжника се считал уведомен, че кредита е обявен за предсрочно изискуем изцяло и се
дължи изцяло и от този момент започвала да тече нова погасителна давност за цялото
вземане. В случая за същия кредит банката образувала заповедно производство на
12.09.2014 г., поканата за доброволно изпълнение била връчена на 25.11.2014 г., а исковата
молба по чл. 422 от ГПК - на 13.03.2015 г. Следователно започналата да тече на 25.11.2014 г.
нова петгодишна давност, която не била прекъсвана по никакъв начин, е изтекла на
25.11.2019 г., а делото било образувано на 6.10.2020 г.
Необосновано съдът приел, че от двете нотариални покани, връчени на 16.12.2013 г. и на
14.08.2014 г. не може да се направи извод, че с тях банката е упражнила правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем.
Съдът изобщо не обсъдил възраженията, че вземането на банката е недоказано и по размер,
дори и след изслушване на заключението на счетоводната експертиза, което било изрично
оспорено от ответницата и не следвало да бъде кредитирано. Вещото лице работило само
въз основа на предоставените му от банката счетоводни справки и документи и без извърши
проверка и анализ на пълното кредитно досие на ответницата. Останало неизяснено какъв е
бил действащия лихвен процент за процесния период и върху коя част от главницата е бил
формиран.
Съдът не обсъдил и доводите за нищожност на клаузите, предвиждащи включване на
просрочени задължения за лихва към главница, респективно даващи възможност върху тях
да бъдат начислявани лихви..
По отношение на претенцията за възнаградителна лихва, съдът не съобразил
задължителната практика на ВКС, предвиждаща размерът на вземането на кредитора при
предсрочна изискуемост по договор за кредит да се определя в размер само на непогасения
остатък от главницата и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната
изискуемост до датата на плащането.
Молбата към съда е решението да бъде отменено и бъде постановено друго решение, с
което исковите претенции да бъдат отхвърлени.
Ответникът по въззивната жалба „Юробанк България“ АД - гр. София я оспорва като
неоснователна.
Съдът правилно приел, че с връчването на 14.08.2014 г. на нотариална покана не се
установява по несъмнен начин надлежно уведомяване на ответницата за предсрочната
изискуемост на кредита. Изявлението трябвало да е относно вече настъпил факт, а не да
2
представлява покана за изпълнение с отправяне на предупреждение, че при неизпълнение в
определения срок, банката ще обяви или обявява предсрочната изискуемост. Освен това в
отговор на тази покана ответницата изпратила до банката молба за сключване на
споразумение с ясно изразен ангажимент за плащане с конкретни параметри, която молба
имала значение на признание на задължението, което съгласно чл. 116, б. „а“ от ЗЗД
прекъсва давността.
Неоснователно било възражението срещу кредитирането на заключението на счетоводната
експертиза. Ответницата не била правила възражение по редовността на воденето на
счетоводните книги на банката по процесния кредит, а всички писмени доказателства
кореспондирали с извършените от вещото лице изчисления и констатации. Неоснователно
било и възражението относно извършената с двата анекса капитализация на просрочени
лихви, тъй като анексите и погасителните планове към тях били подписани от ответницата,
което означавало, че е била съгласна с установения с тях размер на дълга.
Молбата към съда е да потвърди решението.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок от страна
по делото, която има интерес и право на обжалване на валиден и допустим съдебен акт,
подлежащ на въззивен контрол.
При обсъждането на тяхната основателност приема за установено следното.
В исковата молба ищецът „Юробанк България“ АД - гр. София твърдял, че праводателят му
„Алфа Банка - клон България“ бил сключил договор за ипотечен кредит № 43-88/ 17.10.2007
г. с кредитополучателя М. Г. А., с който й предоставил сумата 36 100 евро за срок от 10
години, включващ дванадесетмесечен гратисен период, считано от датата на първото
усвояване, при лихвен процент 3.9 % годишно по време на гратисния период, а за остатъка
до края на договора - дванадесетмесечен ЮРИБОР плюс надбавка в размер на 2.5 %
годишно.
С анекс № 1/ 19.07.2010 г. и анекс № 2/ 30.11.2011 г. били променени
някои от условията на договора. За обезпечаването на цялото вземане по договора за кредит
кредитополучателката учредила в полза на банката договорна ипотека върху апартамент в
гр. ***.
След м. април 2014 г. спряла да погасява задълженията си по договора. Поради
неизпълнението и на основание чл.32.2.2 от договора за банката възникнало правото да
обяви кредита за предсрочно изискуем, което тя упражнила с подаването на настоящата
искова молба.
Към деня на предявяване на иска за част от посочените суми била изтекла погасителната
3
давност, поради което молбата към съда била ответницата да бъде осъдена да заплати на
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430 от ТЗ следните суми : 19 020.32 евро -
просрочена главница по договора и анексите към него, дължима за периода след 30.09.2015
г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на иска- 6.10.2020 г. до
окончателното й изплащане ; 793.41 евро- дължими на основание чл.14 от договора
възнаградителни лихви за периода от 30.09.2017 г. до 29.09.2020 г. ; 7 051 евро - дължими на
основание чл.19.1. от договора наказателни лихви за периода от 30.09.2017 г. до 29.09.2020
г.; 82.17 евро - дължими на основание чл.9 от договора застраховки, платени от банката за
периода от 30.08.2018 г. до 29.09.2020 г. и 471.81 лева- нотариални такси за подновяване на
договорна ипотека, за заверка на подписите върху нотариални покани и за връчването им,
заплатени от банката в периода от 13.09.2017 г. до 29.09.2020 г.
Ответницата М. Г. А. от гр. ***, Софийска област в писмения отговор заявила, че исковете
са процесуално недопустими, тъй като между същите страни и за същия договор за кредит
имало влязло в сила решение по т.д. № 23/ 2015 г. на Софийския окръжен съд, с което
предявеният от ищеца иск с правно основание чл. 422 от ГПК бил отхвърлен като
неоснователен.
Заявила възражение за изтекла погасителна давност на исковите претенции. Твърдяла, че
договора и анексите към него съдържали клаузи, които били нищожни по своята правна
същност поради грубо несъответствие с повелителни законови норми. Изтъкнала, че
договора съдържал клаузи, които създавали неравноправно и неравностойно положение за
договарящите се, тъй като ответницата безспорно имала качеството на потребител.
Молбата към съда била да отхвърли исковете като неоснователни.
Установените от доказателствата факти, които са релевантни за настоящия спор, са
следните.
С договор за ипотечен кредит № 43- 88/17.10.2007 г. „Алфа Банк ” А.Е. - Гърция, действащ
чрез своя клон „Алфа Банка“ - клон България, чийто правоприемник е „Юробанк България“
АД, предоставило на М. Г. А. от гр. *** сумата 36 100 евро, която трябвало да бъде
изплатена в срок от 10 години, с дванадесетмесечен гратисен период, считано от датата на
първото усвояване. По време на гратисния период кредитополучателят трябвало да плаща
само дължимите лихви, а след изтичането му погасяването на кредита следвало да се
извършва на 108 анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихва. Лихвеният
процент бил в размер на 3.9 % годишно по време на гратисния период, а за остатъка до края
на договора - дванадесетмесечен ЮРИБОР плюс надбавка в размер на 2.5 % годишно. При
просрочие на която и да било погасителна вноска, такса за управление, разноски и други
дължими суми, кредитополучателят се задължавал да заплаща лихва за забава в размер на
договорения лихвен процент плюс надбавка в размер на 2.5 % годишно, считано от деня на
забавата до датата на окончателното изплащане на просроченото задължение.
С анекс № 1/ 19.07.2010 г. размера на дължимата към тази дата просрочена главница бил
4
определен на 31 952.68 евро, към която сума били начислени и дължимите лихва върху
редовна главница, просрочена лихва и наказателна лихва върху просрочена главница.
Страните уговорили цялата сума да бъде изплатена в срок от 120 месеца, включващ срок от
дванадесет месеца гратисен период, през който се заплащат само лихвите, последван от срок
от 108 месеца, в които задълженията по кредита ще се погасяват с равни месечни анюитетни
вноски. Срока на договора бил продължен до 19.07.2020 г. При просрочие на която и да
било погасителна вноска, такси, комисиони или разноски върху непогасените в срок суми се
дължало обезщетение за забава в размер на договорената лихва плюс надбавка от 10 % .
С анекс № 2/30.11.2011 г. срокът за погасяване на кредита бил продължен до 30.11.2021 г.
С влязлото в сила на 10.06.2016 г. решение № 89 от 26.06.2015 г. по т.д. № 23/ 2015 г. на
Софийския окръжен съд, търговско отделение, 5 състав е отхвърлен предявения от „Алфа
Банк“ А.Е. - Гърция, действащ чрез своя клон „Алфа Банка“ - клон България срещу М. Г. А.
иск с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено на съществуването на
вземане на ищеца за следните суми по договора за кредит № 43-88 от 17.10.2007 г : 29
583.61 евро - просрочена главница ; 989.38 евро - просрочена лихва върху редовна главница
за периода от 30.01.2014 г. до 21.08.2014 г. ; 328.17 евро - наказателна лихва върху
просрочена главница за периода от 28.02.2014 г. до 10.09.2014 г.; 44.56 евро - наказателна
лихва върху просрочена лихва за периода от 28.02.2014г. до 10.09.2014 г.; 108.30 евро -
годишна такса за управление на кредита за 2012 г., 2013 г. и 2014 г.; 31.60 евро - платена
застрахователна премия ; 254.40 - разноски за нотариални покани, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 12.09.2014 г. - датата на подаване на заявлението по чл. 417 от
ГПК, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 978/2014 г. на Pайонен
съд - Ботевград.
В съдебното заседание на 25.05.2021 г. е прието заключението на счетоводна експертиза,
изготвено от вещото лице Р. С., от което се установило следното.
Общият размер на усвоените средства бил 37 013.18 евро, от които :
усвоени на 29.10.2007 г. по разплащателната сметка на кредитополучателя- 36 100 евро ;
капитализирани на 21.07.2010 г. към главницата просрочени задължения -274.81 евро ;
капитализирани на 30.11.2011 г. към главницата просрочени задължения - 638.37 евро.
Първата просрочена вноска по кредита била с падеж на 28.02.2014 г.
Общия размер на непогасените задължения по договора към 29.09.2020 г. бил 26 955.53
евро, от които : просрочена главница -19 020.32
евро ; възнаградителна лихва - 793.41 евро ; наказателна лихва - 7 051 евро;
вноски за застраховка на обезпечението по кредита - 82.17 евро ; разноски в общ размер
573.81 лева.
При тези факти правните изводи са следните.
Предявеният иск е с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430 от ТЗ.
5
Въпросът за неговата допустимост се поставя във връзка с възражението на ответницата,
основано на отвода за непререшаемост на спора, предвид наличието на влязло в сила
решение по установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК между същите страни със
същия предмет.
Твърдението за идентичност в предмета на двете производства е очевидно несъстоятелно с
оглед различните факти, на които са основани исковите претенции и на периода, за който се
отнасят, както и на различния петитум в двете молби.
Същественото, обаче е друго. Установителният иск е бил отхвърлен единствено и само въз
основа на установения в хода на производството отрицателен факт - към деня на депозиране
на заявлението по чл. 417 от ГПК предсрочната изискуемост на вземането за главница по
договора за кредит не е била обявена от банката на кредитополучателката. В съответствие с
последователната практика на касационната инстанция съдът приел за недоказано спорното
вземане да е възникнало на заявеното основание - предсрочна изискуемост на вземането.
Затова и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влезлия в сила съдебен акт
обхващат само онези факти, които съдът е възприел като правопораждащи, респ.
правоизключващи спорното право. За конкретния случай със сила на пресъдено нещо между
страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми
към момента на приключване на съдебното дирене - 26.05.2015 г.
Съдебната практика е последователна в разбирането, че няма пречка в хипотезата на
отхвърляне на искове не поради отричане възникването на спорното право, а поради
неизискуемост на претендираните вземания (преждевременно предявени претенции),
същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов факт - настъпване на
изискуемостта след края на съдебното дирене по предходното дело.
Настоящият иск е основан на твърдението за обявена предсрочна изискуемост на
претендираното вземане с факта на предявяването на иска за реално изпълнение (подаването
на исковата молба), а предмет на исковата претенция са непогасените по давност към тази
дата вземания по просрочената главница, възнаградителните лихви и уговорената мораторна
неустойка (наказателни лихви) и разноските, направени от банката в срока на действие на
договора. Изложените в исковата молба факти, от които произтича спорното право, не са
обхванати от обективните предели на силата на пресъдено нещо по предходното дело между
страните, поради което заявеният на посоченото основание осъдителен иск е процесуално
допустим.
Неоснователно е оплакването на въззивницата за неправилност на изводите на съда относно
момента на настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията, което е свързано с
възражението й за погасяване на вземанията по давност.
В съответствие с разясненията в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/
2013 г. на ВКС, ОСГТК за да се приеме, че е настъпила предсрочната изискуемост е
необходимо да се установи настъпването на уговорените в договора за кредит обстоятелства
6
за упражняване на потестативното право на банката - кредитор за обявяване на вземанията
за изискуеми ; заявяването от страна на банката, че упражнява това свое право и достигане
на нейното волеизявление до длъжника.
При конкретната фактическа обстановка на спора не може да се приеме, че предсрочната
изискуемост на вземанията е настъпила в по-ранен момент - на 16.12.2013 г. или на
14.08.2014 г., когато на кредитополучателката са били връчени нотариални покани с
идентично съдържание, нито на 12.09.2014 г.- деня на подаване на заявлението по чл. 417 от
ГПК.
С влязлото в сила решение по т.д. № 23/ 2015 г. на Софийския окръжен съд, търговско
отделение, 5 състав е отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания
по договора за кредит, като обективните предели на силата на пресъдено нещо се
разпростират върху релевантните за спорното право факти и обстоятелства, настъпили към
края на съдебното дирене (чл.235, ал.3 от ГПК). В този смисъл със сила на пресъдено нещо е
отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания за главница и лихви,
вкл. предсрочна изискуемост към 26.06.2015 г. Посочените от въззивницата дати на
настъпване на предсрочната изискуемост предхождат този момент, поради което е
недопустимо да бъдат въвеждани в настоящия спор и съдът не е длъжен да ги обсъжда.
Предметът на иска по настоящето дело е ясно и недвусмислено посочен от ищеца -
претендират се непогасените по давност към деня на подаването на молбата суми по
главницата и изтеклите възнаградителни наказателни лихви, като изрично е изтъкнато, че
именно с исковата молба кредиторът упражнява правото си да обяви тези суми за
предсрочно изискуеми.
Следователно към деня на предявяването на иска общата петгодишна давност по чл. 110 от
ЗЗД за сумите по главницата и кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД за
сумите по лихвите, не са изтекли, затова и възражението за погасяване на вземанията
поради изтекла погасителна давност, е неоснователно.
Неоснователно е оплакването, че исковата претенция е останала недоказана, основано на
оспореното от ответницата заключение на експертизата, което съдът въпреки това
кредитирал за да обоснове своя решаващ извод.
Експертът е изпълнил задачата като е дал отговор на въпросите така, както са му били
поставени. В жалбата неговите изявления, направени при обсъждането на заключението, са
превратно интерпретирани, а някои от тях са извадени от общия контекст на казаното. За
пръв път в жалбата се акцентира на това, че вещото лице не е представило по делото
предоставените му от банката справки и други документи, по които е работило - това
възражение е трябвало да бъде направено при изслушването на заключението и въпросните
документи да бъдат изискани тогава от страната, а не от експерта, който не може и да бъде
задължен за това. Освен това неприлагането на кредитното досие на ответницата по никакъв
начин не е препятствало изясняването на спорните факти по делото, както се твърди в
жалбата. В отговора на допълнителната искова молба мотивите за това доказателствено
7
искане са ясно обосновани - в него се съдържала цялата кореспонденция между страните по
договора, а документите в него имали отношение „най-вече по въпросите, свързани с
предсрочната изискуемост на кредита и възражението ми за изтекла погасителна давност“.
Вижда се, че прилагането на досието е било поискано с конкретна цел, за постигането на
която, с оглед изложените по - горе съждения, то не би могло и да допринесе - от една
страна, а от друга страна информацията, съдържаща се в него не би способствала за
обосноваването на констатации, различни от тези, които се съдържат в заключението на
експертизата.
Относно твърдението, че е останало неизяснено какъв е бил „действащия лихвен
процент за процесния период от върху коя част от главницата е формиран“, на което е било
основано и оспорването на експертизата, настоящият състав споделя извода на
първоинстанционния съд, че този въпрос е следвало да бъде поставен като задача на
експертизата в преклузивния срок по чл. 373 от ГПК, но тази възможност е била пропусната.
По изложените съображения няма основания да не бъдат кредитирани отговорите,
които вещото лице е дало на поставените му от ищеца въпроси.
В контекста на тези съждения настоящият съдебен състав преценява като основателно
възражението за нищожност на уговорката в чл. 1 от анекс № 1 от 19.07.2010 г., съгласно
която считано от тази дата към размера на просрочената главница ще се прибавят лихвата
върху редовната главница, просрочената лихва и наказателната лихва.
Този извод произтича при съобразяване с приетото в решение № 132 от 13.01. 2021 г. по т.д.
№ 2195/ 2019 г. на ВКС, І т.о., че „уговорката в допълнителните споразумения към договор
за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за
лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, пр.3 от ЗЗД, който е допустим само
между търговци съгласно чл. 294 ал.1 от ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание
чл.13 от Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на
банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява
предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, пр.3 от
ЗЗД“. Затова и клаузите, предвиждащи включване на просрочените задължения за лихва към
главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат начислявани лихви, са нищожни
като противоречащи на закона - чл.26, ал.1, във връзка с чл.10, пр.3 от ЗЗД.
При това положение следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, което
означава задълженията на ответницата да бъдат изчислени съобразно първоначалния
договор за банков кредит, при съобразяване, че клаузата на чл. 1 от анекс № 1 към договора
е нищожна, т.е. без да се вземе предвид капитализирания размер на главницата.
Според заключението на експертизата към деня на приемането на първия анекс остатъка от
дължимата главница е бил 31 677.87 евро, като след извършената капитализация на лихвите
е станал 32 227.49 евро, а след последващата капитализация с анекс № 2 от 30.11.2011 г. е
нараснал на 32 865.86 евро, като на база на тази последна стойност вещото лице е направило
8
изчисленията на дължимите възнаградителна и наказателна лихви.
Според уговорката в чл. 3 от анекс № 1 погасяването на кредита е трябвало да стане на 108
равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихви. Поради установената
нищожност на уговорката за капитализиране на лихвите заплащането на лихвите следва да
отпадне, което означава, че се дължи само остатъка по главницата. Към 19.07.2010г. той е
31 677.87 евро, като размера на всяка една анюитетна вноска е 293.31 евро (31 677.87 евро :
108 месеца). Следователно за петгодишния срок на исковата претенция, непогасеното по
давност вземане по главницата е за сумата 17 598.82 евро (293.31 евро х 60 месеца).
По отношение на вземанията за лихви изчисленията на вещото лице са извършени на база
главница от 32 865.86 евро. При изключване на недействителната уговорка в анекса
пресмятанията трябва да бъдат извършени на база главница от 31 677.87 евро. Изчислен по
този начин с приложението calculator размера на възнаградителната лихва е 764.73 евро
(793.41 х 0.96), а на наказателната лихва - 6 796.13 евро (7 051 х 0.96).
По изложените съображения съдът приема, че исковите претенции са основателни за сумите
: 17 598.82 евро - главница ; 764.73 евро - възнаградителна лихва и 6 796.13 евро -
наказателна лихва.
В изпълнение на задължението си по чл. 7, ал. 3 от ГПК настоящият съдебен състав
преценява твърде общото и неясно формулирано твърдение в отговора на исковата молба, че
„договора съдържа в себе си и клаузи, които могат да бъдат определени като такива
създаващи неравноправно и неравностойно положение за договарящите се“, като
неоснователно.
Сумата по договора е била предоставена за ремонт или реконструкция на недвижим имот,
но по отношение на него са неприложими разпоредбите на Закона за кредитите за
недвижими имоти на
потребители (обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.), като сключен с потребител (каквато
ответницата без съмнение е, по смисъла на §1,т.20 от ДРЗКНИП) преди датата на влизането
в сила на закона, на основание изричната разпоредба на § 4 от ПрЗРЗКНИП. По тази
причина възражението не би могло да се основава на нарушение на разпоредби от този
нормативен акт.
От служебната проверка, която въззивният съд извърши се установи, че като „уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя“, по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, могат да
бъдат квалифицирани разпоредбите на чл. 23.1 от договора, според която
кредитополучателят се съгласява банката да има правото едностранно да променя
договорения лихвен при съществени изменения в икономическата ситуация в страната или
чужбина, които правят кредитната сделка неизгодна за банката, както и на чл.23,2, даваща
право на банката измененията на лихвените проценти да се отразяват едностранно от
банката и да се считат за приложими от деня на изменението на плана.
9
В настоящия случай по делото няма доказателства в срока на действието на договора
банката да е променила едностранно лихвения процент в ущърб на потребителката, от което
за последната да са настъпили неблагоприятни последици, на които тя да се е позовала,
поради което прогласяването на въпросната клауза за нищожна, е безпредметно.
В обобщение на изложеното до тук съдът приема, че обжалваното решение ще следва да
бъде отменено в частта, с която ответницата е била осъдена да заплати сумите, както следва
: разликата над 17 598.82 евро до пълния предявен размер от 19 020.32 евро - просрочена
главница ; разликата над 764.73 евро до пълния предявен размер от 793.41 евро -
възнаградителна лихва и разликата над 6 796.13 евро до пълния предявен размер от 7 051
евро - наказателна лихва, като бъде постановено ново решение, с което да бъдат отхвърлени
като неоснователни претенциите : за главница за сумата 1 421.50 евро, за възнаградителна
лихва за сумата 28.68 евро и за наказателна лихва за сумата 254.87 евро.
В останалата обжалвана част решението да бъде потвърдено.
При този изход на спора на страните се дължат разноските, които са направили съразмерно
на уважената, респ. отхвърлената част на исковите претенции.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските. На ищеца,
който е направил разноски в общ размер 5 064.01 лева, съразмерно на уважената част на
исковите претенции (49 840.57 лева) следва да бъде присъдена сумата 4 746.43 лева. На
ответницата при направени разноски в размер на 2 500 лева, съразмерно на отхвърлената
част на исковите претенции (3 334.79 лева) следва да бъде присъдена сумата 156.78 лева.
За въззивното производство на въззивницата, която е направила разноски в размер на
3 563.51 лева, съразмерно на уважената част на въззивната жалба (3 334.79 лева) следва да
бъде присъдена сумата 223.48 лева. На ответника по въззивната жалба, съразмерно на
отхвърлената част на въззивната жалба (49 840.57 лева) следва да бъде присъдена сумата
1 440.70 лева.
По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260 072 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 151/ 2020г. на Софийския окръжен
съд, търговско отделение, 3 състав в частта с която М. Г. А. от гр. ***, Софийска област, е
осъдена да заплати на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430, ал.1 от ТЗ на
„Юробанк България“ АД - гр. София, както следва : разликата над сумата 17 598.82 евро до
пълния предявен размер от 19 020.32 евро, представляваща просрочена главница
по договор за ипотечен кредит № 43-88/ 17.10.2007 г. и анекси № 1/19.07.2010 г. и №
2/30.11.2011г. към него, дължима за периода след 30.09.2015 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска - 6.10.2020 г. до окончателното й изплащане ;
10
разликата над сумата 764.73 евро до пълния предявен размер от 793.41 евро, представляваща
възнаградителни лихви за периода от 30.09.2017 г. до 29.09.2020 г., дължими на основание
чл.14 от договора ; разликата над сумата 6 796.13 евро до пълния предявен размер от 7 051
евро, представляваща наказателни лихви за периода от 30.09.2017г. до 29.09.2020 г.,
дължими на основание чл.19.1 от договора, вместо което ПОСТАНОВИ
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430, ал.1 от ТЗ,
предявен от „Юробанк България“ АД - гр. София срещу М. Г. А. от гр. ***, Софийска област
за сумите, както следва : 1 421.50 евро, представляваща просрочена главница по договор за
ипотечен кредит № 43-88/ 17.10.2007 г. и анекси № 1/19.07.2010 г. и № 2/30.11.2011г. към
него, дължима за периода след 30.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на иска - 6.10.2020 г. до окончателното й изплащане ; 28.68 евро,
представляваща възнаградителни лихви за периода от 30.09.2017 г. до 29.09.2020 г. и 254.87
евро, представляваща наказателни лихви за периода от 30.09.2017г. до 29.09.2020 г., като
неоснователен и недоказан.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОТМЕНЯ решение № 260 072 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 151/ 2020г. на Софийския окръжен
съд, търговско отделение, 3 състав в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВИ
ОСЪЖДА М. Г. А. от гр. ***, *** област, ул. „***“ № **, вх. *, ет.*, ап. *, ЕГН **********
да заплати на „Юробанк България“ АД - гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, с ЕИК
********* на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 4 746.43 (четири хиляди седемстотин
четиридесет и шест лева и четиридесет и три стотинки) лева, представляваща разноски,
направени в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част на исковите
претенции.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД - гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, с ЕИК
********* да заплати на М. Г. А. от гр. ***, *** област, ул. „***“ № **, вх. *, ет.*, ап. *,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 156.78 (сто петдесет и шест лева и
седемдесет и осем стотинки) лева, представляваща разноски, направени в
първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част на исковите
претенции.
ОСЪЖДА М. Г. А. от гр. ***, *** област, ул. „***“ № **, вх. *, ет.*, ап. *, ЕГН **********
да заплати на „Юробанк България“ АД - гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, с ЕИК
********* на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 1 440.70 (хиляда четиристотин и
четиридесет лева и седемдесет стотинки) лева, представляваща разноски, направени пред
въззивната инстанция, съразмерно на отхвърлената част на въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД - гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, с ЕИК
********* да заплати на М. Г. А. от гр. ***, *** област, ул. „***“ № **, вх. *, ет.*, ап. *,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 223.48 (двеста двадесет и три лева
и четиридесет и осем стотинки) лева, представляваща разноски, направени пред въззивната
инстанция, съразмерно на уважената част на въззивната жалба.
11
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12