Р Е Ш Е Н И Е № 297
гр. Враца, 04.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,
Гражданско отделение, в публично
заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в
присъствието на прокурор Н. Лалов и секретар Галина Емилова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Младенова в. гр. дело № 389 по описа за 2019 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от ответника Прокуратура на Република България чрез
прокурор при Районна прокуратура – гр. Мездра, против Решение № 93/10.05.2019 г., постановено по гр. д. № 23/2019 г. по описа на Районен съд - Мездра, в частта му,
в която е уважен за сумата до размера от 1 600 лв., предявеният иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. чл. 4 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
причинени имуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което
ищецът Н.И.В., ЕГН: **********, е оправдан, и представляващи заплатени от него
адвокатски възнаграждения за осъществяване на правна помощ от защитник в
наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от датата на
влизане в сила на оправдателна присъда – 17.12.2018 г. до окончателното изплащане
на главното парично задължение. Със същото решение в полза на ищеца са
присъдени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 287,14 лв.
и държавна такса в размер на 10,00 лв.
Във
въззивната жалба се твърди, че постановеното първоинстанционно решение в
обжалваната му част е необосновано. Въззивникът сочи, че заплатените от
въззиваемия адвокатски възнаграждения за две съдебни инстанции в общ размер на
1 600 лв. са завишени с оглед действителната фактическа и правна сложност
на наказателното производство, водено срещу последния. В подкрепа на
твърденията си изтъква, че при разглеждане на наказателното дело на първа
инстанция са проведени четири съдебни заседания, а във въззивното производство
е проведено едно съдебно заседание, като защитата на подсъдимия се е изчерпала
с явяване на адвоката и поддържане на мотивите на първоинстанционната
оправдателна присъда. Навежда доводи, че съгласно ТР № 1/2017 г. по т.д. №
1/2017 г., ОСГК в правомощията на съда по иск за обезщетение за вреди е да
изследва дали лицето, което иска обезщетение, е положило дължимата грижа при
уговарянето на адвокатско възнаграждение с оглед вида и тежестта на
обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните
усилия, които адвокатът предстои да положи при осъществяване на защитата.
Допълнително се твърди, че увреждането е причинено поради изключителна вина на
въззиваемия и позовавайки се на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ, въззивникът посочва, че Н.В.
с участието си в извършваната сеч и с поведението си впоследствие, сам е
допринесъл за образуване на наказателно производство срещу него. Алтернтативно
се навеждат и доводи за наличие на съпричиняване от страна на въззиваемия по
смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, като се твърди, че той е допринесъл за
настъпването на вредите със своето процесуално поведение – създал е
предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение. Жалбоподателят
моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и
постановяване на ново решение, с което да бъде отхвърлен предявеният от Н.В.
иск като недоказан. Алтернативно прави искане за намаляване на присъденото
обезщетение.
Въззиваемият
Н.И.В. чрез адв. Г.П. – ВрАК, е подал в законоустановения срок отговор на
въззивната жалба, в който се изразява становище за неоснователност на същата.
Излагат се съображения за правилност на първоинстанционното решение в
атакуваната му част, тъй като са налице предпоставките за уважаване на иска –
обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано с влязла в
сила присъда, вреда и пряка причинна връзка между незаконосъобразните действия
на прокуратурата и настъпилия резултат. Въззиваемият оспорва изложените
твърдения във въззивната жалба, че не е положил дължимата грижа при уговаряне
на адвокатско възнаграждение, като изтъква, че договорите за правна защита и
съдействие за двете съдебни инстанции на воденото срещу него наказателно
производство са сключени в изпълнение на законовите изисквания на чл. 36, ал. 2
от ЗА. Посочва, че заплатените адвокатски хонорари са уговорени в минималния
предвиден размер в чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Сочи, че направеният разход
за адвокатска защита е бил необходим и в разумен размер. Позовава се на ТР № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС по т. д. №
2/2016 г., в мотивите на което е изложено, че гражданските съдилища и ВКС
безпротиворечиво приемат като пряка и непосредствена последица от увреждането
по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ и платените от гражданите хонорари за адвокатска
защита в хипотезите на т. 1 - 7 на ал. 1 на чл. 2 от ЗОДОВ, макар и адвокатската
защита да не е задължителна. Въззиваемият изтъква, че заплатеният адвокатският
хонорар за защита в наказателното
производство представлява имуществена вреда, която се намира в пряка
причинно-следствена връзка с обвинението в извършване на престъпление, за което
е оправдан. Оспорва и развитите във въззивната жалба доводи за наличието на
съпричиняване на имуществените вреди от негова страна, като посочва, че още на
фазата на досъдебното производство прокурорът е имал пълна представа за
събраните писмени и гласни доказателства и при тяхна преценка е допуснал
грешка, като е следвало да вземе решението си за внасяне на обвинителен акт,
когато е убеден, че са събрани необходимите доказателства за повдигане на обвинение
пред съда, а ако не е имал такава убеденост да извърши и допълнителни действия
по разследването.
В
съдебно заседание въззиваемият прави искане за присъждане на разноски пред въззивната
инстанция.
Първоинстанционното
решение не е обжалвано в частта, в която искът е отхвърлен за сумата над
1 600,00 лв. до пълния му предявен размер от 2 100,00 лв., поради
което в тази част то е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи
произнасяне.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна, и срещу обжалваем съдебен акт, поради
което е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Съдът, като съобрази правните доводи на
страните, събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд – Мездра е
бил сезиран от Н.И.В. с осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3,
вр. чл. 4 от ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България, за заплащане на сумата
от 2 100,00 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди
от обвинение в извършване на престъпление по чл. 235, ал. 1 от НК, за което
ищецът е оправдан, и изразяващи се в заплатени от него адвокатски възнаграждения за
осъществяване на правна помощ от защитник в наказателното производство., който
иск е бил уважен за сумата от 1 600,00 лв. и отхвърлен до пълния му
предявен размер. Претендирано е и заплащане на законната лихва, считано от
датата на влизане в сила на оправдателна присъда – 17.12.2018 г. до
окончателното изплащане на главното парично задължение.
За да възникне правото на увредения за
обезвреждане на имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на
Република България вследствие на повдигане на незаконно обвинение, трябва да
бъдат осъществени следните материални предпоставки: 1) на ищеца да е повдигнато
обвинение от Прокуратурата на Република България за извършено от него
престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила присъда, като в
този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3) подсъдимият да е
претърпял имуществени вреди и 4) причинените имуществени вреди да са
необходима, естествена, закономерна последица от повдигнатото незаконно
обвинение, т. е. да е налице причинно-следствена връзка между наказателното
производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение, и причинения
вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за повдигане на незаконно
обвинение е обективна, като тя не е обусловена от виновното поведение на
съответно длъжностно лице при прокуратурата – арг. от чл. 4, предл. последно от ЗОДОВ.
Не е спорно между
страните, а и от събраните по делото доказателства се установява
правнорелевантното обстоятелство, че с постановление от 31.01.2018 г. по ДП №
380/2017 г. по описа на РУ – Мездра и № 2232/2017 г. по описа на РП – Мездра
ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 235, ал. 1 от НК.
Спрямо обвиняемия е взета мярка за неотклонение „Подписка”. На 02.03.2018 г.
Районна прокуратура – Мездра е внесла обвинителен акт, с който на ищеца е било
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 235, ал. 1 от НК за това, че за
времето от 23.08.2017 г. до 13.09.2017 г. в местността „Черешата” в землището
на с. Горна Кремена, общ. Мездра, от горския фонд – отдел № 395, подотдел „О”,
имот № 074011, представляващ горски фонд, с редовно писмено позволително за сеч
№ 382061/20.08.2017 г. на РДГ Берковица, но извън указаните в него дървета, е
отсякъл 5 бр. дървета от дървесен вид „Цер” с обем от 3,00 пл.куб.м., 2 бр.
дървета от дървесен вид „Ясен” с обем от 2,00 пл.куб.м. и 4 бр. дървета от
дървесен вид „Липа” с обем от 2,00 пл.куб.м., общо 11 бр. дървета, немаркирани
с контролна горска марка, равняващи се на общо 7,00 пл.куб.м. дърва за огрев,
на стойност 368,00 лв.
С Присъда №
21/15.06.2018 г. по НОХД № 116/2018 г. по описа на Районен съд – Мездра ищецът
е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 235, ал. 1
от НК. Присъдата е протестирана от Районна прокуратура – Мездра, като
впоследствие е потвърдена с решение от 17.12.2018 г. от Окръжен съд – Враца, от
който момент същата е влязла в сила.
Предвид безспорното
обстоятелство, че ищецът е бил обвинен в престъпление, за което е бил оправдан,
съдът намира, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ.
Следователно, в процеса на доказване са установени по несъмнен начин първите
две материални предпоставки, обуславящи възникването на имуществената
отговорност на Прокуратурата на Република България по ЗОДОВ.
По делото са приети
като доказателства заверени копия от договори за правна защита и съдействие,
оригиналите от които се съдържат в приложените към делото НОХД № 116/2018 г. по
описа на Районен съд – Мездра и ВНОХД № 453/2018 г. по описа на Окръжен съд –
Враца, от които е видно, че за всяка от двете съдебни инстанции е договорено
адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 лв., като в тях е отразено, че сумите
са заплатени в брой. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в
т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Следователно, представените
по делото договори за правна помощ и съдействие имат характера на разписка за
процесните разноски, които са действително направени от ищеца.
Настоящият съдебен
състав намира, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в
наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, са имуществена
вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то
има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство и тъй като
със заплащането им се е намалил актива на имуществото му. Съгласно константната
практика на ВКС по чл. 290 от ГПК направените в хода на наказателното
преследване разходи, приключило с оправдателна присъда, представляват
имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение по чл. 4 ЗОДОВ /в този
смисъл Решение № 781 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 511/2010 г., IV
г. о., ГК/. На обезщетение подлежат само действително претърпените вреди, като
в конкретния случай безспорно е установено разходването на процесните суми от ищеца.
Налице е и пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между незаконното
обвинение и заплатените от подсъдимия хонорари за правна помощ, тъй като той не
би потърсил адвокатска защита, ако не е бил обвинен в извършване на
престъпление. Предвид гореизложеното, безспорно са установени и последните две
материални предпоставки, обуславящи възникването на имуществената отговорност
на Прокуратурата на Република България по ЗОДОВ.
Възражението на
ответника, че заплатените от подсъдимия адвокатски възнаграждения за правна
защита и съдействие са в завишен размер, е неоснователно. В тази връзка следва
да се отбележи, че с Тълкувателно решение № 1/11.12.2018 г., по тълк. д. №
1/2017 г., ОСГК на ВКС е прието, че при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да
определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В случай,
че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и
обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за
причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в
тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с
неговото поведение. В настоящия случай обаче, ищецът е заплатил по 800,00 лв.
адвокатско възнаграждение за всяка съдебна инстанция по наказателното дело с
обвинение за престъпление по чл. 235, ал. 1 от НК. За последното се предвижда
наказание лишаване от свобода от една до шест години и глоба от хиляда до
двадесет хиляди лева. В този случай минималният размер на адвокатския хонорар
по наказателното дело за една съдебна инстанция възлиза на 800 лв., съобразно
чл. 13, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, тъй като за престъплението се предвижда наказание
до 10 години лишаване от свобода. Доколкото заплатените от подсъдимия хонорари
за правна помощ са в минималния предвиден в Наредбата размер, който
представлява критерий за разумен и обичаен размер на възнаграждението, то
същите няма как да се явяват прекомерно завишени и несъответни на
действителната фактическа и правна сложност на наказателното дело.
Неоснователни са и доводите
на ответника за наличието на изключителна вина на ищеца за образуването на
наказателно производство спрямо него и алтернативно – за наличието на
съпричиняване от негова страна на вредоносния резултат. Изявленията на ищеца в
съставения му Акт за установяване на административно нарушение и в сведение,
което е дал по случая, не представляват доказателства, установени по реда,
предвиден в НПК, и не биха могли да дадат основание за привличане на лицето в
качеството на обвиняем, нито за повдигането на обвинение с обвинителен акт. Съобразно
утвърдената съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, хипотезата на
чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ е налице, когато настъпилият вредоносен резултат е в
причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия, когато пострадалият с
действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал
предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение - например
предвид недобросъвестно направени неистински признания; въвеждането на органите
на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства,
да се забави или опорочи разследването на престъпление. По делото не се
установи процесуалното поведение на ищеца в наказателния процес да е било с
подобна насоченост, нито пък да е представлявало единствен фактор, обуславящ
образуваното и водено наказателно преследване.
Като е достигнал до
същите изводи и е уважил предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3
вр. чл. 4 от ЗОДОВ до размера от 1 600,00 лв., районният съд е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на
спора пред настоящата съдебна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на
350,00 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивния съд съгласно приложения договор за правна
защита и съдействие и списък по чл. 80 от ГПК.
Водим от горното и на
основание чл. 272 от ГПК, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 93/10.05.2019 г. по гр. д. № 23/2019 г. по описа на Районен съд – Мездра.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК Прокуратурата на Република
България да заплати на Н.И.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от
350,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивния съд.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.