Р
Е Ш Е Н И Е № 92
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен,10.04.2020г.
Шуменски окръжен съд в открито заседание на десети
март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Мирослав Маринов
ЧЛЕНОВЕ:
1. Ралица Хаджииванова
2. мл. с. Соня Стефанова
Като разгледа докладваното от младши съдия Стефанова
в. гр. дело № 37 по описа за 2020 год. на Шуменски окръжен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 595/ 13.06.2019 год. по гр.д. № 1590 по
описа на Районен съд – Шумен за 2018 год. е уважен предявеният от „У.“ ЕООД иск
с пр. осн. чл. 422 , ал. 1 от ГПК като е признато за установено, че О.Й.Н. -
лично и „Е.“ ЕООД – Ш., действащо чрез О.Й.Н. – управител дължат солидарно на „У.“
ЕООД – гр. Шумен, действащо чрез С. Д. С. – управител сумата от 2160.00
лева – главница, дължима по силата на Споразумение за разсрочване на
изпълнението на парично задължение, сключено на 01.06.2016 г., прехвърлено чрез
договор за цесия от 11.07.2017 г., сумата 226.05 лева – мораторна лихва от
датата на падежа по Споразумението – 01.07.2016 г. до 11.07.2017 г. – датата на
цесията и законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда -
19.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението. Със същото решение на
осн. чл. 194, ал. 3 от ГПК е прекратено производството по реда на чл. 193 от ГПК, поради изключване на представения от ответника препис на Разписка от
27.07.2017г. за сумата от 2100,00 лева от доказателствения материал по делото.
В тежест на ответниците са присъдени сторените от ищцовото дружество в първоинстанционното
производство съдебно-деловодни разноски.
Недоволни от така постановеното решение останали
ответниците в първоинстанционното производство, които депозират въззивна жалба.
Считат решението на районния съд за неправилно, необосновано и постановено при
допуснати от съда процесуални нарушения. Молят атакуваното решение да бъде
отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният от ищеца иск да бъде
отхвърлен като неоснователен.
В съдебно заседание жалбоподателите редовно
призовани не се явяват и не изпращат представител.
В срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна „У.“ ЕООД,
действаща чрез процесуалния си представител адв. И.Т., в който излага, че
въззивната жалба е неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено.
В съдебно заседание въззиваемата страна редовно
призована се представлява от адв. И.Т.,***. Поддържа отгвора на въззивната
жалба, няма доказателствени искания, не сочи нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК,
от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа като апелация (т. нар.
„ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. Решение
№ 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение №
189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК. След проверка
по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при
постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
По приложеното ч. гр. д. № 780/2018г. по описа на РС
Шумен в полза на ищцовото дружество „У.”
ЕООД е издадена Заповед № ***/ 20.03.2018 год. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК за следните парични суми: 2160 лева – главница за
непогасено солидарно задължение на съдлъжниците (ответници в
първоинстанционното производство) за заплащане на претендираната сума въз
основа на Споразумение за разсрочване на изпълнението на парично задължение,
сключено на 01.06.2016 год., прехвърлено чрез договор за цесия от 11.07.2017
год., ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението –
19.03.2018 год. до окончателното плащане на вземането;
226.05 лева – мораторна лихва от датата на падежа на Споразумението –
01.07.2016 год. до 11.07.20917 год. – датата на цесията, както и
сумата от 664 лева – разноски по делото. Заповедта
за изпълнение е връчена на съдлъжника О.Й.Н. на 24.04.2018 год., който в
законоустановения срок е подал възражение на осн. чл. 414 ог ГПК. На основание
чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е указано на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си по заповедта за изпълнение срещу посочения
съдлъжник в едномесечен срок от съобщението, като довнесе и дължимата държавна
такса. Съобщение с посочените указания е връчено на кредитора по издадената
заповед за изпълнение на дата 16.05.2018 год., а исковата молба е подадена на
23.05.2018 год. Заповедта за изпълнение е връчена на съдлъжника „Е.” ЕООД,
представляван от законния си представител О.Й.Н. на 09.05.2018 год., който в
законоустановения срок е подал възражение на осн. чл. 414 ог ГПК. Съобщение с
указания по чл. 415 от ГПК по отношение на съдлъжника „Е.” ЕООД е връчено на
кредитора по издадената заповед за изпълнение на дата 25.05.2018 год., а
исковата молба е подадена на 01.06.2018 год. Образувани са гр. дело № 1590 и
гр. д. № 1432 по описа за 2018 год. на ШРС.
С
определение № 1623/ 14.06.2018 год. и на осн. чл. 213 от ГПК гр. д. № 1432 по
описа за 2018 год. на ШРС е присъединено към гр. д. № 1590/2018 год. по описа
на ШРС.
По делото е представено Споразумение за разсрочване
на изпълнението на парично задължение от 01.06.2016 год., сключено между Д. Л.
Н., адвокат от Адвокатска колегия - гр.Шумен, в качеството му на кредитор, от
една страна и от друга страна – съдлъжниците: ответникът О.Й.Н. като физическо
лице и ответникът Търговско дружество „Е.” ЕООД - Шумен. По силата на това споразумение
съдлъжниците солидарно са поели ангажимент без начисляване на лихва за забава в
срок до 01.07.2016 г. да погасят парично задължение към кредитора в общ размер
на 2160,00 лв., представляващо сбор от неплатени адвокатски възнаграждения по
посочени в споразумението търговски и изпълнителни дела, внесени такси по
изпълнително дело № ***/2015 год. и други разходи.
По твърдения на ищцовото дружество до изтичане на
падежа по Споразумението - 01.07.2016 г. не е направено погасяване на дълга.
От приложения Договор за цесия на парично вземане на
осн. чл. 99 и сл. от ЗЗД е видно, че на 11.07.2017 год. адв. Д. Л. Н., в качеството
си на цедент, е прехвърлил за сумата от 1500 лева на ищцовото дружество в
качеството му на цесионер, вземането си в размер на 2160 лева спрямо
ответниците в производството, ведно с дължимата мораторна лихва от датата на
падежа 01.07.2016 год. до датата на сключване на процесния договор за цесия в
размер на 226,05 лева.
За извършената цесия О.Й.Н. лично и в качеството му
на законен представител на „Е.” ЕООД е
уведомен от цесионера с надлежно уведомление на 08.08.2017 год. като това
обстоятелство не е спорно.
По делото е представено ксерокопие на Разписка от
27.07.2017 год., съгласно която ответникът О.Й.Н. е предоставил на Д. Л. Н.
сумата от 2100 лева във връзка със Споразумение за разсрочване на изпълнението
на парично задължение от 01.06.2016 год.
Автентичността на подписа на Д. Н., положен на
представената по делото разписката, е оспорена от ищцовото дружество, поради
което с определение № 336/ 25.01.2019 год. по гр. д. № 1590/ 2018 год. по описа
на ШРС, съдът на осн. чл. 193 от ГПК е открил производство за проверка на
истиността на процесната разписка и е назначил съдебно-графическа (почеркова)
експертиза, която е следвало да отговори на въпроса дали положеният след
надписа „Получил сумата” подпис принадлежи на лицето Д. Л. Н.. Поради
непредставяне за изследване на оригиналния екземпляр от документа, явяващ се
обект на графическата експертиза, същата не е изготвена, а представеното
ксерокопие от Разписка, издадена на 27.07.2017 год., е изключено от
доказателствата по делото на осн. чл. 183 от ГПК.
При така установената фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Районният съд е бил
сезиран с иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК за признаване за установено
по отношение на О.Й.Н. - лично и „Е.“ ЕООД – Ш., действащо чрез О.Й.Н. –
управител, че „У.“ ЕООД е носител на парично вземане в размер на 2386.05 лева, от които 2160 лева – главница,
дължима по силата на Споразумение за разсрочване на изпълнението на парично
задължение, сключено на 01.06.2016 г., прехвърлено чрез договор за цесия от
11.07.2017 г. и 226.05 лева – мораторна лихва от датата на падежа по
Споразумението – 01.07.2016 г. до 11.07.2017 г. – датата на цесията, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда - 19.03.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението.
Предвид
характера на предявения иск в тежест на ищеца е да установи: 1. неизпълнение на поетите от страна на ответниците
със Споразумението
от 01.06.2016 год. задължения; 2. наличието на валиден договор за цесия между него, в
качеството му на цесионер и Д. Л. Н., в качеството му на цедент; 3.
обстоятелството, че цесията е била съобщена на длъжниците от надлежна страна. В тежест на ответника О.Н. е да докаже, че частично е
изпълнил поетото задължение като е изплатил на Д. Л. Н. сума в размер на
2100 лева, както и други правопогасяващи възражения,
ако такива са били наведени своевременно.
Ответниците не
спорят, а и от представеното по делото Споразумение за разсрочване на
изпълнението на парично задължение, сключено на 01.06.2016 год. се установява,
че същите са се задължили да изплатят на Д. Л. Н. посочената в споразумението
парична сума в размер на 2160 лева.
Не е спорно между
страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че между Д.
Л. Н. от една страна, в качеството му на цедент и ищцовото дружество, в
качеството му на цесионер, е сключен валиден договор за цесия, по силата на
който цедентът е прехвърлил на ищеца вземането си от солидарните длъжници О.Й.Н. и „Е.” ЕООД,
действащо чрез законния си представител О.Й.Н. в общ размер на 2386,05 лева.
Съгласно чл. 2 от Договора за цесия вземането е прехвърлено за сумата от 1500
лева, изцяло изплатена на цедента на 14.07.2017 год., видно от приложените по
делото вносна бележа и 2 броя преводно нареждане.
Не се
спори, че на 08.08.2017 год. длъжниците са били надлежно уведомени за
извършената цесия от цесионера – „У.” ЕООД, като последният е бил упълномощен
от цедента с изрично пълномощно от 11.07.2017 год. да връчи на длъжниците
писмено уведомление по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД за извършената цесия.
Спорът в настоящото
производство се концентрира по въпроса дължат ли въззиваемите, ответници в
първоинстанционното производство, солидарно сумата от 2386,05 лева и дали на
27.07.2017 год. е извършено частично плащане в размер на 2100 лева от страна на
ответника О.Й.Н. в полза на Д. Л. Н..
За да докаже своето правопогасяващо възражение,
ответникът О.Н. е представил ксерокопие на разписка от 27.07.2017 год.,
съгласно която последният е предоставил на Д. Л. Н. сумата от 2100 лева във
връзка със Споразумение за разсрочване на изпълнението на парично задължение от
01.06.2016 год. като твърди, че разписката е подписана от него и Д. Н.. С молба
рег. № 18177/19.11.2018 год. ищцовото дружество е поискало на осн. чл. 183 от ГПК ответниците да представят оригинала на процесната разписка, да бъде открито
производство по оспорване на истинността й и да бъде назначена
съдебно-графическа експертиза, вещото лице по която да отговори на въпроса дали
подписът, положен върху разписката срещу думите „Получил сумата” принадлежи на
Д. Н..
С молба рег. № 926/ 17.01.2019 год. ответникът О.Н.
е заявил, че желае да се ползва от представената разписка и е поискал да му
бъдат допуснати двама свидетели на осн. чл. 194, ал. 1 от ГПК, които да
установят, че именно Д. Н. е положил подписа си върху процесната разписка.
С определение № 336/ 25.01.2019 год. съдът е открил
производство за оспорване истинността на представената разписка, допуснал е
провеждане на съдебно-графическа експертиза, указал е на ответника да представи
документа в оригинал и е счел, че доказателственото искане на ответната страна за
допускане до разпит на двама свидетели е недопустимо, тъй като тя не носи
доказателствена тежест в това производство. С определение № 886/ 21.03.2019
год. съдът е предупредил ответната страна за неблагоприятните последици,
предвидени в чл. 183 от ГПК при непредставяне на оригиналната разписка. Въпреки
това ответникът не е изпълнил указанията на съда с аргумент, че процесната разписка
не му е била дадена в оригинал.
На първо място следва да се посочи, че погасяването
на установено с писмен акт задължение, каквото безспорно е настоящото, следва
да бъде установено в производството с надлежни писмени доказателства по арг.
от чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК. Съгласно сочената разпоредба погасяването на
установени с писмен акт парични задължения не може да се установява със
свидетелски показания. Горният принцип е създаден в интерес на правната
сигурност. На основание чл. 77, ал.1 ЗЗД длъжникът
може да поиска от кредитора разписка, вкл. да откаже изпълнение до надлежното
документално удостоверяване на плащането. Длъжникът има право да иска и връщане
на издадения във връзка с дълга особен документ – чл. 77, ал.2 ЗЗД. Тези
разпоредби разкриват волята на законодателя плащането да се удостоверява с
документ. Полагането на грижа за собствените дела като добър стопанин изисква
плащането на носимия паричен дълг да бъде предложено от длъжника срещу надлежно
удостоверяване на погашението. Такова надлежно удостоверяване на погашението е
изготвяне от страна на кредитора на разписка, която да бъде предадена в
оригинал на длъжника. Ако кредиторът откаже да предаде оригинала на изготвената
разписка, каквото твърдение навежда ответникът, последният е следвало да
задържи предложеното изпълнение, евентуално да го вложи по реда на чл. 97, ал.1 от ЗЗД с
редовен погасителен ефект. Такова поведение не се установява по делото.
В случая автентичността на приложеното ксерокопие на
разписката е оспорена от насрещната страна. Съгласно разпоредбата на чл.193, ал.3, изр. първо ГПК, тежестта за оспорване на частен документ се носи от страната, която го
оспорва, когато документът от външна страна е подписан от нея и като такъв
разполага с формална доказателствена сила по смисъла на чл.180 ГПК. Това
правило обаче е неприложимо тогава, когато оригиналът на документа не може да
бъде представен от страната, която се позовава на него, по извинителни за нея
по смисъла на чл.165, ал. 1 от ГПК причини. Съгласно тази правна норма
извинителни причини са налице единствено
ако документът е загубен или унищожен не по вина на страната.
В настоящия случай липсват каквито и да е данни
оригиналът на разписката да е бил унищожен или загубен не по вина на ответната
страна. Такива твърдения не са били и навеждани в производството. Ответникът
сочи, че неговият кредитор Д. Н. не му е дал в оригинал разписката,
удостоверяваща погасяване на задълженията му в размер на 2100 лева. Това
обстоятелство само по себе си не може да бъде квалифицирано като извинително.
Както беше посочено по-горе, законодателят е предвидил начин, по който
добросъвестният длъжник може да изпълни задължението си точно (в темпорално,
количествено и качествено отношение) като постави недобросъвестния кредитор в
забава и същевременно съхрани в най-пълна степен правата си. По отношение на
паричните задължения нормата на чл. 97, ал. 1 от ЗЗД дори предвижда улеснена
процедура, даваща възможност дължимото да се внесе в банка по местоизпълнение,
като затова не е необходимо разрешение на съда. В този случай банката издава документа, който кредиторът е
отказал да издаде/предаде на длъжника и който удостоверява извършеното плащане
от страна на длъжника.
Настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционният съд не е допуснал сочените от въззивника
процесуални нарушения. Не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 146, ал. 1,
т. 5 и ал. 2 от ГПК. Правилно първоинстанционният съд не е допуснал поисканите
от ответника гласни доказателства. От една страна, те са недопустими на осн.
чл. 164, ал. 1, т.4 от ГПК. Забраната е
относителна съгл. ал. 2 от горепосочената разпоредба, но в настоящия случай
ищцовото дружество изрично се е противопоставило на доказателственото искане на
ответника за разпит на свидетели. От друга страна, не са налице извинителни
причини по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ГПК, които да доведат до приложение на
разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от ГПК, респ. до дерогиране на забраната,
предвидена в чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК. Законосъобразно първоинстанционният
съд е изключил от доказателствата по делото процесната разписка като преди това
неколкократно е дал възможност на ответника да я представи в оригинал и
надлежно го е предупредил за неблагоприятната последица от пасивното му
поведение, изрично предвидена в чл. 183, изр. посл. от ГПК,1 а именно:
изключване на представения препис от документа от доказателствата по делото.
От представените по делото
писмени доказателства, които по същество не са оспорени от ответниците, се
установява, че исковата претенция е основателна и доказана по основание и
размер. От друга страна, по делото не бяха събрани доказателства, че ответникът
е извършил твърдяното плащане в размер на 2100 лева в полза на лицето Д. Н..
Предвид гореизложеното,
настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск с пр. осн. чл. 422 , ал. 1
от ГПК от „У.“ ЕООД против О.Й.Н. - лично и против „Е.“ ЕООД – Шумен, действащо
чрез О.Й.Н. – управител, е правилно и законосъобразно и като такова следва да
бъде потвърдено.
Правилно
е решението и в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят на ищцовото
дружество сторените съдебно - деловодни разноски в първоинстанционното
производство, както и разноските по заповедното производство. Уговореният
адвокатски хонорар в размер на 470 лева, съгласно надлежно представения списък
на разноските, е съобразен с минималните размери на адвокатските
възнаграждения, предвидени в Наредба № 1 от 09.06.2004 год. – чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредбата, а възражението на ответника за прекомерност е неоснователно.
По разноските:
Предвид
изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна следва да
се присъдят направените по делото разноски пред въззивната инстанция за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, съобразено с
минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1 от
09.06.2004 год.
Така мотивиран Шуменски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 595/ 13.06.2019 год. по гр.д. № 1590 по описа на Районен съд – Шумен
за 2018 год., с което е признато за установено по иска с пр. осн. чл. 422 , ал.
1 от ГПК, че О.Й.Н., с ЕГН: ********** - лично и „Е.“
ЕООД – Шумен, действащо чрез О.Й.Н. – управител дължат солидарно на „У.“ ЕООД –
гр. Шумен, действащо чрез С. Д. С. – управител сумата от 2160.00 лева – главница, дължима по силата на Споразумение
за разсрочване на изпълнението на парично задължение, сключено на 01.06.2016
г., прехвърлено чрез договор за цесия от 11.07.2017 г., сумата 226.05 лева –
мораторна лихва от датата на падежа по Споразумението – 01.07.2016 г. до
11.07.2017 г. – датата на цесията и законната лихва от датата на подаване на
заявлението в съда - 19.03.2018 г. до окончателното изплащане на задължението и
с което ответниците са осъдени да заплатят сторените от ищцовото дружество
съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА
на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК О.Й.Н., ЕГН:
**********,
с адрес: *** и „Е.“ ЕООД – Шумен, ЕИК: **********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, ул. К. М.“ №****, С., със законен
представител – О.Й.Н. да заплатят солидарно на „У.“ ЕООД – гр. Шумен, ЕИК: ********,
със законен представител – С. Д. С., ЕГН: ********** сторените
в настоящото производство съдебно деловодни разноски в размер на 300.00 лева.
Решението
е окончателно на осн. чл. 280, ал.3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.