РЕШЕНИЕ
№ 17980
гр. София, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110108666 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Н. Н. Н.а
срещу „СТИК - КРЕДИТ“ АД.
Предявени са за разглеждане два кумулативно обективно съединени иска, както
следва: 1/ установителни искове с правно основание по чл.26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146
ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване на нищожност на неустойка за непредоставяне на
обезпечение, уговорена в чл. 29 от договор за потребителски кредит от разстояние №
921728/16.01.2023 г., сключен между страните, поради противоречие със закона,
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави и 2/ осъдителен иск по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 5 лева, частично
от сумата от 121,50 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.
Ищцата Н. Н. Н.а твърди, че на 16.01.2023 г. сключила с ответното дружество
„СТИК - КРЕДИТ“ АД договор за кредит от разстояние № 921728. По силата на
договора й била предоставена в заем парична сума в размер на 450 лв. за срок от 30
дни. Уговореният размер на годишна лихва бил 36 %, а годишният процент на
разходите – 42,58 %. Сочи, че общата сума, която следвало да върне на кредитора
възлизала в размер на 463,50 лева. В чл. 19 от договора било уговорено, че договорът
следва да бъде обезпечен чрез гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ или
чрез банкова гаранция в полза на дружеството – кредитор. Съгласно чл. 29 от
договора, потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения
кредит при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Уговорено
било неустойката да се заплаща разсрочено, заедно с погасителните вноски. Твърди се,
че ответникът начислил дължима неустойка в размер на 121,50 лева, тъй като ищцата
не изпълнила задължението си по чл. 19 от договора за представяне на обезпечение.
1
Общата сума, която следвало да върне на ответника възлизала в размер на 585 лева.
Сумата била заплатена от ищцата, като в нея била включена и начислената неустойка.
Излага съображения за недействителност на задължението за заплащане на неустойка.
Счита, че същата противоречи на закона и на добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като постига
единствено неоснователно обогатяване за кредитора. Намира, че с клаузата се стига и
до заобикаляне на закона, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на
потребителя, кредиторът има право да начислява единствено лихва върху неплатената
сума за времето на забава. С процесната клауза се предвиждало още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Счита, че в
нарушение на закона ответникът не е включил начислената неустойка в размера на
ГПР, като по този начин действителният размер надхвърлял допустимия максимален
такъв по 19, ал. 4 ЗПК. Отделно, въпреки че не предявява иск за нищожност на целия
договор, излага аргументи в подкрепа на това твърдение. Счита, че договорът е
нищожен поради неспазване на предвидената в закова форма, както и поради липса на
действително отразен съществен елемент – размера на ГПР. Намира, че уговорената
възнаградителна лихва е в прекомерно висок размер и противоречи на добрите нрави.
Сочи, че е заплатила на ответника сумата от 121,50 лева, представляваща недължимо
пратена сума, като претендира част от нея. Поради тези и останалите подробно
изложени съображения моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира
разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът изразява становище за неоснователност
на предявените искове. Счита, че договорът за заем е сключен съгласно изискванията
на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като не са налице сочените от ищеца пороци. Намира, че не е
налице и частично недействителност на договора по отношение на атакуваните клауза,
касаеща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение. Намира, че
клаузата не излиза извън присъщите й функции. Сочи, че кредиторът имал правото и
да не претендира уговорената неустойка. Намира, че не е налице твърдяната от ищцата
изначална липса на възможност за осигуряване на поръчител, отговарящ на
посочените условия. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В проведеното открито съдебно заседание от 19.09.2024 г. съдът е допуснал на
осн. чл. 214, ал. 1 ГПК изменение в размера на предявения осъдителен иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез неговото увеличение, като същият се счита за предявен за сумата
от 64,80 лв., представляваща пълният размер на претенцията, вместо досегашния
предявен частичен размер от 5 лв.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 01.05.2024 г., като
безспорен и ненуждаещ се от доказване е отделен фактът, че между страните е
сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г.
Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното
открито съдебно заседание от 20.06.2024 г. без възражения от страните. Ето защо и на
основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделения за безспорен факт
за доказано.
Този факт се установява и от приетия по делото препис от договор за
потребителски кредит № 921728/16.01.2023 г. и приложения към него погасителен
план, се установява, че между страните е възникнало процесното облигационно
правоотношение. Това обстоятелство не е спорно между страните.
2
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ищцата сума в размер на 450 лева, като срокът на кредитна линия бил определен на 12
месеца. Видно от погасителния план, между страните била уговорена дата на падеж
15.02.2023 г., като дължимите суми били: 450 лева главница, 13,50 лева лихва, 121,50
лева неустойка при непредставяне на обезпечение. Уговореният ГПР бил в размер на
36 %, а при непромоционални условия – 42,58 %. Фиксираната годишна лихва била
уговорена на 36 %. Дължимата сума по договора в хипотеза, при която не е осигурена
гаранция от потребителя и последният дължи неустойка, е в размер на 585 лева.
По делото е приета разписка от 16.01.2023 г., от която се установява, че сумата
по договора за кредит от 450 лева е била предадена от кредитора на потребителя.
Приета като доказателство е и разписка от 01.02.2023 г., удостоверяваща
връщането на сумата от 522 лева от ищцата на ответника. Като основание е посочено:
Предсрочно погасяване.
Съгласно чл. 19 от процесния договор за предоставяне на кредит вр. чл. 20 от
приложимите ОУ, кредитополучателят се е задължил в срок 3 работни дни от
сключване на договора да обезпечи кредита чрез гарант – физическо лице, на възраст
над 21 г., с минимален осигурителен доход от 1500 лв. или над тази сума, който няма
записи в ЦКР относно просрочия по кредити или заеми, да има валидно трудово
правоотношение поне в последните 6 месеца, предхождащи сключване на договора за
кредит, да не е поръчител по друг кредит към банка или финансова институция или
кредитополучател по кредит със „Стик-Кредит“ АД, като посоченото лице следва да
поеме солидарно задължение по отношение на заемодателя за връщане на всички
дължими суми по договора. Алтернативно е дадена възможност за учредяване на
банкова гаранция в полза на кредитора в размер на всички суми по договорите
/главници, лихви, неустойки/.
При неизпълнение на посоченото задължение е предвидено, че потребителят
дължи неустойка в размер на сумата от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
сума, като е предвидено тази сума да се заплаща периодично заедно с всяка
погасителна вноска /чл. 29 от договорите/.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл.26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване на
нищожност на неустойка за непредоставяне на обезпечение, уговорена в чл. 29 от
договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г.:
В тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване нищожността на отделна
клауза от договора поради накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията
на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе
си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г.,
в който е уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение за кредитора в
твърдения размер, която договорна клауза противоречи на закона, води до неговото
заобикаляне и до накърняване на добрите нрави.
На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни
по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
3
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представените по делото договори за потребителски кредит от
31.01.2018 г. и от 26.09.2018 г. по правната си същност са договори за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесните договори се подчиняват на правилата на
Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съдът намира, че уговорената в чл. 29 от договора неустойка в размер на 0,9 %
на ден за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е
неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на
задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното
задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 29 от договора въвежда
възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното
задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на
съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на
неустойката е в размер, надхвърлящ отпуснатия заем. С оглед на това следва да се
посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а
съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно,
задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.
Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от това неизпълнение. Дори при добросъвестно
изпълнение в срока по договора от страна на длъжника, с така начислената неустойка
кредиторът би получил сума, която, начислена за всеки ден неизпълнение, може да
надвиши многократно размера на отпуснатия заем. Това създава предпоставки за
неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на
принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.
Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на
вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва.
Предвидената в договора сума за неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е
недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4 от ЗЗД. След като законът изрично
ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави,
следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
4
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение.
Следва да се посочи освен това, че за заемателя е обективно невъзможно в
предвидения тридневен срок да се снабди с посочената информация за поръчителя, за
да я предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата информация
представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което заемателят
следва да ангажира поръчителя да се снабди лично с тази информация, което
допълнително препятства възможността да се изпълни договореното задължение в
тридневен срок от сключването на договора. Втората алтернативно предвидена
обезпечителна мярка предвижда внасянето на сума от заемателя в полза на
заемодателя като банкова гаранция. Сумата следва да е в размер на всички суми по
договора /дължимата главница, лихва, неустойка, такси и други/. Видно от данните по
договора, същият е сключен за заемна сума в размер на 450 лв., която следва да бъде
погасена за срок от 12 вноски, като се заплати и договорна лихва. Не може да се
очаква от заемателя, че в тридневен срок от сключването на договора той ще разполага
със сума, равна на всички задължения по договора за целия период от неговата
валидност, която да предостави като банкова гаранция.
Не на последно място, видно от разпоредбата на чл. 29 от договора, още със
сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща
заедно с всяка погасителна вноска. Съдът намира, че изначално заемодателят е
предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в
чл. 19, поради което в договора е уговорен начин за изплащане на дължимата
неустойка.
Поради изложеното и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че предявеният иск следва да бъде
уважен като основателен.
По предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 64,80 лева, представляваща извършено плащане на недължимо платена сума
по процесния договор.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът стигна до извод за основателност на предявения иск за прогласяване
нищожност на предвидената в процесния договор неустойка, дължима от ищцата.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по процесния договор за потребителски кредит ищцата е заплатила на
5
ответника сумата от 522 лева, с която са погасени: 450 лева главница, 7,20 лева лихва и
64,80 лева неустойка. Заплатената от ищцата сума по недействителната клауза,
предвиждаща задължение за заплащане на неустойка, е в размер на 64,80 лева, като
същата е платена при начална липса на основание за това, поради което ответникът
дължи нейното връщане. Предявеният иск следва да бъде уважен в пълен размер.
При първоначално частично предявен иск претенцията за присъждане на
законната лихва от момента на завеждане на иска, е само по отношение на предявената
част от вземането за главница, която част представлява предмет на делото. Едва с
увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на молбата
по чл.214, ал.1, изр.3, предл.1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част - в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т. дело №
2022/2020 г. на I т.о. на ВКС, произнесено по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо законната
лихва върху първоначално предявения размер от 5 лева следва да бъде присъдена,
считано от подаването на исковата молба, а върху пълния размер от 64,80 лева – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК , а именно – 09.09.2024 г.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищцовата
страна. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата
от 100,00 лева заплатена държавна такса, както и сумата от 250,00 лева
възнаграждение за вещо лице.
Ищцовата страна претендира и заплащането на адв. възнаграждение в размер на
1800 лева с вкл. ДДС, за което представя доказателство за платена сума в полза на
процесуалния представител. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
претендираното възнаграждение, като моли да бъде намалено. Възражението е
основателно.
Следва да се посочи, че съдът е задължен да определи размера на задължението
с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно
възприетото с решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1
ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на
която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения чл.101, §1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От
изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да
определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след
извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството
и извършените от процесуалния представител действия. В случая повдигнатият спор е
с ниска правна и фактическа сложност, по спорния по делото въпрос е налице
константна съдебна практика, като процесуалният представител на ищцата не се е явил
в проведените открити съдебния заседания. Предвид изложеното съдът намира, че
предвиденият в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС минимален размер на
адвокатски възнаграждения съответства на фактическата и правна сложност на делото,
поради което следва да бъде присъдено възнаграждение в предвидения минимален
размер.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г.,
II т. о., ТК, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху
6
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове. В конкретния случай сборът от цената на всички
искове възлиза на сумата от 186,30 лева, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
на ВАдС, е в размер на 400 лева, до който размер следва да бъде уважено искането за
присъждане на адв. възнаграждение, като се включи и сумата от 80,00 лева ДДС.
Дължимото възнаграждение е в размер на 480,00 лева с ДДС.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Н. К., ЕГН **********
срещу „Стик Кредит“ АД, ЕИК: ********* установителен иск, че клаузата на чл. 29 от
Договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г., предвиждаща
заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 0,9 % на
ден от стойността на усвоената по кредита сума, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП във вр. с чл. 143, т. 5 ЗЗП и чл. 21, ал. 1 ЗПК.
ОСЪЖДА „Стик Кредит“ АД, ЕИК: ********* да заплати на Н. Н. К., ЕГН
********** сумите от: 64,80 лева на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща
платена без основание сума по Договор за потребителски кредит от разстояние №
921728/16.01.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от 5,00 лева, считано от
15.02.2024 г. до погасяване на задължението и законна лихва върху сумата от 64,80
лева, считано от 09.09.2024 г. до погасяване на задължението, както и сумата от 830,00
лева на осн. чл. 78, ал. 1, ГПК, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7