№ 110
гр. Варна, 13.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Румяна Панталеева
Членове:Росица Ант. Тончева
Д.а Ст. Сапунджиева
при участието на секретаря Геновева Хр. Ненчева
в присъствието на прокурора Станислав Дончев Андонов (АП-Варна)
като разгледа докладваното от Румяна Панталеева Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20213000600242 по описа за 2021 година
Предмет на въззивното производство е присъда от 23.04.2021 г.
по НОХД № 296/19 г. на Окръжен съд Разград, с която подсъдимият
П.С. е бил признат за виновен и осъден по чл.343, ал.4, вр.ал.3, б.“а“ и
„б“, вр.чл.54 от НК на лишаване от свобода за пет години при
първоначален общ режим, а по чл.343г от НК му е било наложено и
наказание лишаване от право да управлява МПС за срок също от пет
години.
За да вземе това решение, първоинстанционният съд е приел в
частично съответствие с измененото в хода на съдебното следствие
обвинение, че на 08.09.2018 г. на пътя Попово-Разград, при
управление на товарен автомобил с прикачено полуремарке,
подсъдимият е нарушил чл.20, ал.2, чл.21, ал.1 и 2 от ЗДП, и чл.75,
ал.1 от ППЗДвП, с което по непредпазливост причинил смъртта на две
лица и средни телесни повреди на седем лица. Не е било възприето
обвинението за нарушение и по чл.23, ал.1 от ЗДвП, в която част
1
подсъдимият е бил оправдан.
Въззивното производство е по жалби от:
- адвокати Г. и Д., повереници на частните обвинители Д. и
Н.Н.и и Ю.Х., срещу оправдателната част на присъдата, както и
защото считат наложеното наказание за занижено и молят
увеличаването му до максималния размер, и
- от защитниците на подсъдимия, адвокати Ч. и Т., с която се
иска подсъдимият да бъде оправдан, а алтернативно – делото да бъде
върнато за ново разглеждане в първоинстанционния съд.
В съдебно заседание жалбоподателите поддържат исканията по
жалбите, като защитата обосновава и несправедливо завишаване на
наказанията с допълнително искане за тяхното намаляване.
Представителят на въззивната прокуратура намира жалбата на
подсъдимия за неоснователна, а по отношение на наложеното му
наказание счита, че то следва да бъде завишено, но не към
максималния, а към средния размер.
Чрез събраните и проверени в окръжния съд доказателства, от
фактическа страна накратко се установява следното:
Подсъдимият С., правоспособен водач на МПС от всякакви
категории, работел като шофьор. На 08.09.2018 г. в светлата част на
денонощието той пътувал с товарен автомобил с полуремарке от
с.Благоево към гр.Разград. Превозното средство било след технически
преглед, констатирал неговата изправност.
В участък III-204, км 4+706 на пътя Попово-Разград движението
се осъществявало двупосочно, с по една пътна лента за всяка от
посоките, отделени с двойна смесена линия, като по това направление
дясната била прекъсната, а лявата - непрекъсната. След десен завой и
излизане на прав участък, от двете страни на пътя имало мантинела,
бележеща мост над протичаща в района река.
2
Спрямо същото направление, преди завоя, по продължение на
пътя от дясната страна били поставени първо знак В26 с означена на
него максимална скорост на движение 60 км/ч и допълнителна табела
Т2, указваща дължина 600 м, а след тях знак В34 – за край на
забраните, въведени с пътни знаци. На известно разстояние след завоя
мантинелата в дясно прекъсвала с отбивка и черен път. Съответно от
лявата страна на пътното платно имало метална ограда, след която, в
участъка на моста бил образуван скат над реката.
Към гр.Разград пътувала и свидетелката М. Х.а, с лек автомобил
„Хюндай“. Подсъдимият я виждал пред себе си, докато не навлязла в
десния завой. В този момент тя застигнала друг попътно движещ се
лек автомобил „Ауди“, управляван от свидетеля Т.Т., който предприел
напускане на платното чрез светлинно сигнализиран завой надясно, и
навлязъл в черния път. Това принудило свидетелката Х.а съответно
също да намали скоростта си на движение.
Когато подсъдимият, със скорост на движение 83.3 км/ч, излязъл
от десния завой, той възприел в лентата си спиращия лек автомобил
на Х.а и от своя страна задействал спирачната система на товарния
автомобил, но същевременно преценил, че няма нужното разстояние
да спре безопасно зад нея, и се изнесъл в насрещната лента с цел да я
заобиколи.
В същия момент по лентата за насрещно движение, със скорост
около 64 км/ч, приближавал товарен автомобил Форд Транзит,
конструктивно преобразуван в автобус, но без обезопасителни колани
към седалките, с водач свидетеля П.Ш. и седемнадесет пътници.
Подсъдимият забелязал автобуса едва след като започнал
маневрата заобикаляне, и нямал техническата възможност да
предприеме други действия. Когато свидетелят Ш. забелязал товарния
автомобил в лентата си, предприел намаляване на скоростта, а за да
избегне челен удар – и отклонение в дясно, в единствения възможен
участък между металната ограда и мантинелата. Десните гуми на
3
автобуса вече били извън платното, когато последвал удар между
двете превозни средства, при контакт по цялата му лява странична
част с предната лява част на влекача. Автобусът напуснал платното и
навлязъл изцяло в затревената площ, където спирачките не сработили
ефективно, последвало падане към дъното на ската и той започнал да
се пълни с вода. При удара част от седалките се откъснали от местата
си, и наред с други отделени части и счупени стъкла, затиснали и
наранили пътниците.
След сблъсъка подсъдимият установил товарната композиция в
покой в дясната пътна лента. Свидетели сигнализирали на тел.112. На
помощ на пътниците от микробуса се притекли свидетелите Ш., П., А.
и Т., както и подсъдимия, и с общи усилия успели да изнесат всички
пострадали, които били откарани в болнични заведения от
пристигналите медицински екипи. Въпреки положените
продължителни медицински грижи, двама от пътниците починали. На
седем от останалите пострадали били причинени различни по
характер телесни увреждания, всички покриващи критериите за
средна телесна повреда.
Така изложените факти се установяват при съвкупния анализ на
всички доказателствени средства, приобщени в първоинстанционния
съд, ведно с допълнителната експертиза, изслушана във въззивното
производство.
Мотивите към постановената присъда в окръжния съд не са в
съществено отклонение от възприетите процесуални стандарти, респ.
позволяват да се проследи начинът и основанията при формирането на
вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав. В тях са
описани надлежно и подробно възприетите фактически обстоятелства,
изброени са ползваните доказателствени източници, изложени са
съображения както за кредитирането на гласните доказателства, така и
на експертните заключения.
В досъдебното производство са били дадени две различни
4
експертни заключения, по две единични автотехнически експертизи –
първоначална и повторна, изготвени от вещите лица М. и Т., а в хода
на съдебното следствие е била назначена повторна тройна експертиза,
по която заключение са изготвили вещите лица Г., Л. и К.. Съдът е
възпроизвел в мотивите си и трите заключения, след което е
отбелязал, че доколкото са налице различия, свързани със скоростите
на двата автомобила, мястото и механизма на настъпване на ПТП
между тях, кредитира изцяло тройната САТЕ, поради това, че е
извършена след направен собствен оглед, и че е в най-пълно
съответствие с останалите доказателства. С допълването на изводите
чрез трите задачи, поставени при въззивната проверка, действително
следва да се приеме, че именно вещите лица по тройните експертизи
са анализирали всички относими обективни находки, провели са
нужните допълнителни измервания, и дават технически обосновани
отговори със значение за правилното решаване на делото, които
позволяват да се изяснят всички въпроси от предмета на доказване,
изискващи специални знания.
Действително, в мотивите не е отбелязано изричното становище
на решаващия съд относно експертните заключения от досъдебното
производство. Въз основа на допълнителното заключение във
въззивния съд, и в частност отговора по първата задача, заключението
на вещото лице М. не може да бъде кредитирано, защото при
констатациите за неточно използвани дименсии и входни величини,
съмнението за неговата правилност се явява основателно. Повторната
единична експертиза не дава отговори, съществено различни с тези от
тройните експертизи. Всъщност, доколкото съществуват, всички
различия между тях произтичат от възприетата с единичната
експертиза скорост на движение на товарната композиция от 89.4
км/ч, което приемане не обслужва защитната теза, защото е във вреда
на подсъдимия. Съществената причина и това заключение да не се
зачита за основа на решаващите изводи обаче е безспорният факт, че
5
единствените обективни данни, използвани при изготвянето му, са
тези от протокола за оглед, така, както са били записани там, докато
вещите лица от тройната експертиза сами са проучили, измерили и
събрали, респ. съобразили, още допълнителни данни, от значение за
правилните технически изчисления.
Липсват основания да се отхвърли възприетото с тройната
експертиза място на удара. То не е неясно определено, както се
твърди с жалбата, а е изчислено от вещите лица въз основа на
оставените по пътното платно обективни находки, след извършени
лично от тях допълнителни огледи – както на района на
произшествието, така и на участвалите в него ППС, на тахошайбите
им, и при съобразяване на всички други относими доказателства.
Безспорно се установява също така, че при настъпване на ПТП
подсъдимият е допуснал нарушение по режима на скоростта, като се е
движил с 83.3 км/ч. Следва да се посочи ясно, че макар
произшествието да е последвало в участъка от пътя след знак В34 по
направлението на подсъдимия, който е отменял действалата преди
него забрана за движение със скорост по-висока от 60 км/ч, забраната
все още е била валидна към момента, когато С. е имал обективната
възможност да възприеме опасността, и към който момент следва да
се преценява каква е следвало да бъде скоростта му за движение. В
заключението на тройната експертиза е било изрично записано, че от
разположението на пътен знак В26 с табела Т2 и положението на
влекача с полуремарке, когато водачът му е забелязал опасност, се
определя, че технически това негово разположение на пътя е все още в
зоната на действие на пътен знак В26. Т.е. в този момент за
подсъдимия С. е важало не общото ограничение от таблицата в чл.21,
ал.1 от ЗДвП - като водач на пътно превозно средство от категория
С+Е, извън населено място скоростта му да не превишава 70 км/ч, а
изискването да съобрази скоростта си с максимално въведената
съгласно забранителния знак В26, а именно 60 км/ч. Безспорно е също
6
така, че движението с действителната скорост – 83.3 км/ч, се намира в
пряка причинно-следствена връзка с последвалия резултат, защото
допълнителната експертиза във въззивното производство изяснява, че
той би могъл да спре безопасно зад джип „Хюндай“, без да има
необходимост да го заобикаля, ако се е движил със 74 км/ч. Т.е. ако
подсъдимият беше спазил ограничението на скоростта в съответния
участък – 60 км/ч, произшествието не би настъпило.
Не се споделя разбирането на защитата от допълнението към
жалбата, че са останали неизяснени съществени обстоятелства от
значение за съставомерността на деянието, а именно - в кой момент
водачът на влекача, съответно и водачът на автобуса, са могли
обективно да възприемат другото МПС, респ. възникването на
опасността за движението, обосновано с твърдението, че вещите лица
се позовават на релефа на местността, но не се съобразяват с
видимостта предвид растителността в района. Следва да се има
предвид, че произшествието е настъпило на прав участък от пътя, а
опасността за движението им един спрямо друг е възникнала с
преминаването на товарната композиция в лентата за движение на
автобуса, когато е съществувала пряка взаимна видимост, на която
каквато и да е растителност край пътното платно не би могла да влияе.
Последното е само в отговор на така формулираното оплакване, но
следва да се отбележи, че опасността за всеки от тези двама водачи е
различна. Опасност за движението на товарния автомобил е не
насрещно движещият се автобус, а спиращият в неговата лента лек
автомобил Хюндай, и на тази плоскост се решават въпросите във
връзка с отговорността на подсъдимия, докато опасност за
движението на автобуса е навлизащият в неговата лента влекач, и тази
опасност повдига въпроси във връзка с възможното съпричиняване.
Във връзка с изясняването на видимостта е направено оплакване
и в жалбите от поверениците на частните обвинители, формулирано
като нарушение на съдопроизводствените правила чрез отказ в хода на
7
съдебното следствие пред първоинстанционния съд да бъде извършен
следствен експеримент. С отказа не е било допуснато нарушение, тъй
като и наличните доказателства са позволявали да се правят изводи
във връзка с вината и отговорността на подсъдимия С. в пределите на
обвинителните факти, а чрез заключението по допълнителната тройна
автотехническа експертиза, изслушана при въззивното производство,
въпросите във връзка с видимостта се изясняват в максимална
пълнота.
Оплакването на защитата, че извън вниманието на
първоинстанционния съд е останало възражението, свързано със
закрепването на седалките на микробуса, е основателно, само
доколкото в мотивите това възражение не е засегнато изрично, извън
цитирането на заключението във всички части, където вещите лица са
анализирали обстоятелствата, довели ги до крайния извод, че е
технически обосновано при удара на автобуса в ската на реката да се
отделят седалки от местата на закрепване в салона на автобуса. На
практика от възражението в тази връзка не става ясно какво точно
според защитата е неговото значение за вземане на решение по
конкретното обвинение на подсъдимия. В пледоариите по същество
пред първоинстанционния съд защитата е твърдяла, че основната
причина за настъпилия вредоносен резултат е откъсването на
двойните седалки зад шофьора. Следва да се отбележи, че откъсването
на седалките всъщност е част от общия механизъм на причиняване на
някои от телесните увреждания, но то не може да бъде разглеждано
като оневиняващо подсъдимия обстоятелство.
В допълнителната жалба се твърди, че са останали неизяснени
въпроси във връзка с поведението на водача на автобуса – имал ли е
техническа възможност да възприеме товарната композиция, по каква
причина не е реагирал на опасността, и при своевременни действия от
негова страна за намаляване на скоростта не би ли могъл подсъдимият
безопасно да приключи маневрата заобикаляне. Тези въпроси обаче са
8
напълно и безспорно изяснени чрез експертните знания. Поведението
на свидетеля Ш. като водач на МПС, в което са пътували
пострадалите, е предмет на преценка както в тройната експертиза
пред първоинстанционния съд, така и в допълнителната пред
настоящия състав на въззивния съд. Още на съдебното следствие в
окръжния съд е установено, че водачът на автобуса е възприел
товарната автокомпозиция с момента на навлизането й в неговата
лента за движение, че към този момент разстоянието до мястото на
удара е било 30.3 метра, а до настъпването му са оставали 1.58
секунди. Изведени са били и обосновани изводите, както че с оглед
биометричните характеристики на пътя и разположението на ППС, е
нямало техническа възможност автобусът да избере друга траектория
по платното за движение, така и че в създадената ситуация не е имало
техническа възможност тези две МПС да се разминат. При
допълнителната експертиза във въззивния съд става ясно, че скоростта
на автобуса, когато влекачът навлиза в лентата за насрещно движение,
е била 76.2 км/ч, т.е. и този водач е допуснал нарушение по режима на
скоростта, тъй като и в неговото направление е действало аналогично
ограничение на скоростта със знак В26 - 60 км/ч. Но това нарушение
не се намира в пряка причинна връзка с последвалия общоопасен
резултат, защото експертите са изчислили, че и при движение с
разрешената скорост, отново би настъпил удар, респ. че свидетелят Ш.
не би могъл да спре безопасно, така, че подсъдимият да успее да
довърши заобикалянето.
След изслушване на повторната тройна автотехническа
експертиза на съдебното следствие, по реда на чл.287, ал.1 от НПК,
към първоначалното обвинение на подсъдимия за нарушения по чл.21,
ал.1 и 2 от ЗДвП, са добавени и такива по чл.20, ал.2 и чл.23, ал.1 от
ЗДвП, както и по чл.75, ал.1 от ППЗДвП, В защитната реч пред
въззивния съд се прави оплакване, че след изменение на обвинението
на подсъдимия не е дадена възможност да се подготви по новото
9
обвинение и да направи доказателствени искания. Законът, с
разпоредбата на чл.287, ал.3 от НПК, предвижда възможността
съдебното заседание да бъде отложено за подготовка по новото
обвинение, когато страните поискат това. Искане в този смисъл не е
правено, макар на страните да е била предоставена изрично тази
възможност – л.594, том 2.
Всички нарушения на правила за движението, единствено без
това по чл.23, ал.1 от ЗДвП, са били възприети с присъдата, без
дължимия правен анализ в тази част.
Според становището на настоящия въззивен състав, подсъдимият
не следва да отговаря за нарушения на правилата за безопасна
дистанция – както по чл.23, ал.1 от ЗДвП, за което е оправдан, така и
по чл.75, ал.1 от ППЗДвП, за което е признат за виновен. Вмененият
чл.75, ал.1 от ППЗДвП изисква от водача на ППС, в зависимост от
скоростта на движение, от състоянието на пътната повърхност и от
спирачните възможности на управляваното пътно превозно средство,
да спазва такава дистанция от движещото се пред него превозно
средство, че да може да избегне удар в него, когато то намали
скоростта или спре рязко. Същевременно изключеният чл.23, ал.1 от
ЗДвП изисква от водача на ППС да се движи на такова разстояние от
движещото се пред него друго превозно средство, че да може да
избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко.
Очевидно е, че се касае за еднаква регулация, тъй като въведеното
задължението е едно: „да спазва такава дистанция от движещото се
пред него превозно средство“ и „да се движи на такова разстояние от
движещото се пред него друго превозно средство“, и в двата случая с
цел да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре
рязко. Единствената разлика в двата текста е, че в Правилника,
обичайно и характерно за такъв вид подзаконов нормативен акт, са
допълнени критерии, подпомагащи водачите при определянето на
безопасната дистанция, а именно „в зависимост от скоростта на
10
движение, от състоянието на пътната повърхност и от спирачните
възможности на управляваното пътно превозно средство“.
Същественото в случая обаче следва да се търси в други две
насоки. Първо, произшествието не се представя чрез удар на
товарната композиция в лек автомобил Хюндай, каквато пътна
ситуация безусловно би изисквала изследването за нарушения по тези
текстове. Второ, макар и да са пътували в едно направление и по един
и същи път, в.т.ч. по една и съща пътна лента, непосредствено преди
произшествието лекият автомобил Хюндай е навлязъл в завой, и
тогава водачът на товарния автомобил го е изгубил от поглед, а едва
след това, излизайки от завоя, го е видял да спира на пътното платно.
При загубата на пряк визуален контакт на водача от второто ППС към
движещото се пред него друго такова за известен период от време, и
последващото му възприемане наново вече в спряло положение,
липсват основания регулацията на неговото правомерно поведение да
се търси в правилата за безопасна дистанция, които важат при
движещи се едно зад друго ППС.
Всички останали вменени на подсъдимия с присъдата нарушения
на правила за движение, касаят избора на скоростта – чл.20, ал.2,
чл.21, ал.1 и ал.2 от ЗДвП. Както е известно от практиката, те се
отнасят за различни пътни ситуации, и макар някои да могат да се
възприемат едновременно, възможността за това се решава с оглед
конкретиката на всеки отделен случай, а настоящият не е такъв. Преди
всичко следва да е ясно, че без значение какъв е случаят, двете алинеи
на чл.21 от ЗДвП никога не могат да съществуват едновременно,
защото скоростта на движение или се регулира с пътен знак в
хипотезата на ал.2, или при липсата на такъв важат общите правила за
отделните категории ППС в ал.1. В случая по направлението е имало
първо пътен знак В26, в зоната на действие на който за подсъдимия се
е открила обективно видимостта към намиращата се на пътя му
опасност.
11
Въвеждането на нарушението по чл.20, ал.2 от ЗДвП чрез
изменение на обвинението е станало без изрично да се укаже
изречението, визирано от прокурора – първо или второ. В общия
случай това би позволявало отговорността да се преценява на
плоскостта на всяко от предвидените правила в ал.2, които са отделни
и различни. В настоящия случай обаче, както при изявлението на
прокурора по чл.287, ал.1 от НПК, така в определението на съда с
което допуска изменение на обвинението, а съответно и в присъдата,
едновременно с цитирането на законовия текст – чл.20, ал.2, изрично
текстово е изписано „водачът на ППС е длъжен при избиране на
скоростта на движение да се съобразява с атмосферните условия, с
релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство и на превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в
състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие“, с което без
съмнение обвинението, респ. осъждането са останали в рамките на
чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП и избора на съобразената скорост.
За да прецени в така очертаните от обвинението рамки, поради
кое от възможните нарушения на режима на скоростта подсъдимият
С. е допуснал ПТП със съответните съставомерни последици,
въззивният съд се основава на допълнителната тройна АТЕ. За
изготвянето й е измерено разстояние на видимост при излизане на
товарната композиция от завоя до мястото на лекия автомобил
Хюндай, фиксирано в огледния протокол, възлизащо на 80 м.
Изчислено е, че подсъдимият може да спре в рамките на тези 80 м при
движение със 74.1 км/ч, от което следва, че ако при движението си в
завоя управляваше процесното ППС с разрешената скорост от 60 км/ч,
той би имал техническата възможност да спре безопасно зад
автомобила, заемащ пътната му лента, и без да има необходимост да
предприема заобикалянето му.
Въз основа на изложеното до тук се налага извод, че само
12
нарушението по чл.21, ал.2 от ЗДвП на подсъдимия П.С. – за
движение с неразрешена, а не и с несъобразена скорост, обуславя
настъпването на ПТП с последвалите общественоопасни последици,
което налага изменение на присъдата и оправдаването му за
останалите приети нарушения.
Неоснователни са упреците на поверениците на частните
обвинители в частта на жалбите „нарушения на материалните норми“.
Цитираното в подкрепа ПП 6/1969 г., ВС на РБ, което разглежда някои
въпроси на престъпленията по транспорта и на непредпазливите
престъпления срещу личността по чл.123 и 134 от НК, не обслужва
изложените разсъждения.
В своята т.3 Постановлението не изисква от съда да констатира
причинна връзка на настъпилия престъпен резултат с нарушения на
правилата за движение „и/или“ нарушения на правилата за
експлоатация на транспорта, а само „или“, и това е обусловено от
предвидените в основния състав на транспортните престъпления –
чл.342 от НК, два кръга от субекти – по ал.1 лицата, които управляват
визираните там транспортни средства, и по ал.2 – работниците или
служителите по транспорта. В съответствие с установените
обстоятелства по настоящото обвинение, правилно отговорността на
подсъдимия е била ангажирана в качеството му на лице, което
управлява моторно превозно средство, респ. правилно подлежи на
изследване спазването от негова страна на правилата за движение,
чийто адресати са водачите на МПС, а не на правила за експлоатация
на транспорта.
Както тройната експертиза, така и събраните по делото
доказателства, не дават основания да се търси причинна връзка между
техническата изправност на подвижния състав, управляван от
подсъдимия, и последвалото ПТП. Експертите при огледа са
констатирали, че състава от пътни превозни средства е бил с различни
гуми, но същевременно изрично са заели становището, че от
13
техническа гледна точка това не е причина за възникване на
произшествието. В експертизата липсват констатации, че спирачната
система е компрометирана, респ. изводи, че някаква нейна
неизправност участва в причинния процес, а единствено е отбелязано,
че само по наличието или липсата на спирачни следи не може да се
даде заключение дали дадена спирачна система е технически изправна
или не. Надлежна тахо-шайба не липсва, а е налице некоректен
тахографски лист, който факт обаче не би могъл да доведе съда до
друго решение, и единствено следва да бъде отчетен при оценка
степента на отговорността.
Правилно съставът на окръжния съд е приел, че формата на
вината е несъзнавана непредпазливост, с аргументи, че като
правоспособен водач на МПС, подсъдимият е познавал правилата за
движение по пътищата, т.е допуснал е нарушението съзнателно, и
макар без реално да е предвиждал съставомерните последици, е бил
длъжен и обективно е можел да ги предвиди. Становището на
поверениците на частните обвинители по формата на вината не може
да бъде възприето. Професионалната непредпазливост може да бъде
коментирана само ако е предвидена в приложимия състав от
особената част на НК. Т.7 от Постановлението, на която се основават
в тази връзка жалбите им, разглежда престъпленията по чл. 123, ал. 1
и чл.134, ал. 1 НК, които предвиждат наказателна отговорност за
престъпления, извършени при професионална непредпазливост. В
същата точка ясно е записано, че субект на тези престъпления са
лица, които упражняват правно регламентирано занятие или дейност,
представляващи източник на повишена опасност, и които не са субект
на престъплението по чл.343 НК.
При вземане на решение по въпроса кое е виновното за
настъпване на ПТП лице, очевидно прокуратурата не е достигнала до
извод, че то е последвало в условията на независимо съпричиняване с
водачите на леки автомобили Хюндай и Ауди, каквото е виждането на
14
защитата. За да е налице тази правна конструкция, следва да е
безспорно установено, че и тяхното поведение на пътя, в резултат на
допуснати от тях нарушения на правила за движението, е довело
пряко до настъпване на престъпния резултат. Такива конкретни
нарушения не се сочат от защитниците. По обвинителните факти и
техния правен анализ, както от страните по делото, така и от
първоинстанционния съд, не са изложени становища по въпроса
правилно ли е била извършена маневрата от водача на лек автомобил
Ауди, респ. има ли тя място в причинноследствения процес.
Свидетелката М. Х.а е заявила, че при излизането си от завоя е
забелязала кола, която подава десен мигач и намалява, за да завие в
дясно по черния път. Тъй като въпросният първи автомобил се е
движел много бавно при изпълняването на 90 градусовия завой, тя
също е намалила скоростта си и е спряла. При това е успяла да го
направи безопасно, тъй като се е движела в рамките на разрешената
скорост от 60 км/ч. По отношение на водача на първия лек автомобил
– свидетеля Т.Т., тройната експертиза е приела, че като е намалил
скоростта за да завие надясно, е създал затруднение за водачите на
движещите се след него автомобили, в резултат на което водачът на
автомобил „Хюндай" е възприел това движение на автомобил "Ауди",
намалил е скоростта и е спрял, а водачът на влекача с полуремарке е
възприел създадената ситуация, задействал е спирачната система и е
навлязъл в лентата за насрещно движение. Налага се извод, че като
водач на МПС, свидетелят Т. не е съобразил изцяло поведението си с
изискването на чл.25, ал.1 от ЗДвП, изискващ от него, преди да
започне маневрата завиване надясно за навлизане по друг път да се
убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението,
които се движат след него, и да извърши маневрата, като се
съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Това
нарушение е по отношение и с преки последици конкретно за
свидетелката Х.а, за която управляваното от него МПС се е
превърнало в непосредствена опасност на пътя, която тя е преодоляла
15
единствено в резултат на правомерното си поведение в рамките на
чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП и предвид движението си със скорост дори
по-ниска от максимално допустимата 60 км/ч, видно от показанията
й. Изводът е, че водачът на лекия автомобил Ауди, като допуска
нарушение на пътя, слага началото на причинно следствен процес,
обусловил последвалото произшествие, което, в пределите на
обвинението, може и следва да бъде отчетено като смекчаващо
отговорността на подсъдимия обстоятелство.
Съпричиняване от страна на водача на автобуса – свидетелят Ш.,
не може да бъде прието, тъй като експертизите са установили, че за
него не е съществувала техническа възможност да избегне
произшествието, а последната, и в частност – че дори да беше спазил
ограничението на скоростта от 60 км/ч, отново би последвал удар,
Тезата на защитата за случайно деяние при спасителна маневра е
стояла на вниманието и на първоинстанционния съд, който я е
отхвърлил с мотиви, възприети при въззивната проверка – че
спасителната маневра не може да застрашава или уврежда живота и
здравето на другиго, и че водачите носят отговорност при неуспешно
провеждане на спасителната маневра, при която сами са се поставили
в нарушение на правилата за движение. Точно както посочва и
защитата, при така създалата се обстановка товарният автомобил не е
имал техническа възможност да спре в лентата си, а не е имал такава
възможност, защото се е движил със скорост 83.3 км/ч, вместо
предписаната с пътния знак В26 – 60 км/ч. Разбирането на защитата,
че с предприетото отклонение от пътната си лента подсъдимият е
извършил спасителна маневра, в случая не отчита императивната
съдебна практика /макар да се позовава именно на нея, доколкото
цитираният номер съответства на наказателното дело/ – ТР 106/1983
г., ОСНК, ВС на РБ, според което случайно деяние по смисъла на
чл.15 от НК е налице само, ако в опасната зона за спиране на
моторното превозно средство бъде увредено лицето, което със своето
16
неправомерно поведение е създало опасността.
В мотивите на първоинстанционния съд липсва отговор по
искането на защитата за преквалифициране на деянието по чл.343а от
НК, и макар въпросът да не се поставя изрично във възизвното
производство, служебната проверка по приложението на материалния
закон го изисква. В обвинителния акт е било записано, че веднага след
произшествието на помощ на пътуващите в автобуса се притекли
свидетелят Ш., свидетелят Г. П., обвиняемият С., свидетелите Р. А. и
Т.Д., и с общи усилия успели да изнесат всички пострадали. Тези
факти са проверени при съдебното следствие, където от гласните
доказателства се установява:
- чрез показанията на свидетеля Г. П., пътник в автобуса, който
първи излиза от него, установява, че вратата му не може да се отвори,
не успяват да я отворят и двамата със свидетеля Ш., и едва когато се
намесва да им помогне подсъдимият, с неговото съдействие отварят,
П. влиза обратно и започва да ги извежда/подава на свидетеля Ш., а от
него ги поема подсъдимият,
- чрез показанията на свидетелят Ш., водач на автобуса – че той,
от положение до автобуса, който се е намирал във водата, е подавал
пострадалите на подсъдимия, и той ги е поемал,
- чрез показанията на свидетеля Т.Т. – водач на лекия автомобил
Ауди, който вижда как подсъдимият слиза и тръгва да помага на
пострадалите, и сам също отива да помогне с каквото може,
- чрез показанията на свидетеля Р. А., пътник в лек автомобил
Ауди – на когото подсъдимият казва, че „в трапа има бус“, моли го да
изтичат за помощ, и заедно вадят пострадалите хора,
- чрез обясненията на подсъдимия, който е разказал, че
последващите му инцидента действия са били да помогне на
пострадалите да ги извадят от микробуса, като заедно с още двама
мъже са изкъртили страничната врата, те са му подавали пътниците,
той ги е вадил от дерето и ги е изкарвал на брега, а за последната жена
17
сам е влязъл през счупен прозорец и я е извадил.
Съставът на въззивния съд счита, че са изпълнени основните
изискванията на ПП 1/1983 г. на ВС на РБ за да е налице намаляващо
отговорността обстоятелство - оказване помощ на пострадалите по
смисъла на чл.343а НК, тъй като подсъдимият, с оглед
възможностите си и обстановката, в която е действал – предвид
пропадналия в реката автобус, пълен с хора, който е започнал да се
пълни с вода, е направил всичко зависещо от него към момента на
настъпване на произшествието, за оказване помощ на пострадалите,
действайки заедно с цитираните свидетели. Безспорно оказаната
помощ е била необходима, по отношение на живи хора, много на брой
и с множество различни по характер и степен наранявания, за които е
било от първостепенна важност да бъдат изведени на пътното платно,
за да може отзовалите се медицински екипи своевременно да ги
транспортират в болничните заведения. Тези изводи налага изменение
на присъдата и в частта на приложимия материален закон, който
следва да бъде по чл.343а, ал.1, б."г", вр.чл.343, ал.3, б."б", пр.1 от НК.
Цитираната от поверениците на частните обвинители съдебна
практика – Р 39/1982 г., ОСНК, не е основание да бъде отказано
приложението на привилегирования състав. Предмет на разгледания
казус е била обективната невъзможност на подсъдим по транспортно
престъпление да окаже помощ на пострадал, каквато в
обстоятелствата по настоящото дело не е налице. Това решение не се
отличава, и не е в противоречие с цитираното по-горе Постановление
на пленума, доколкото също се позовава на принципната
необходимост действията на подсъдимия да бъдат насочени пряко и
непосредствено към оказване помощ на пострадалите. Съдържащото
се в това решение примерно изброяване: „….като спиране на кръвта,
организиране или извършване на транспортирането му до болнично
заведение, повикване на лекар, даване кръв за преливане…“, според
така формулирания израз, допуска и всички други подобни действия,
18
чрез които, според конкретната ситуация подсъдимият ще е направил
всичко, зависещо от него, за да бъде оказана помощта, и случаят е
точно такъв, защото стореното от подсъдимия С., съвместно с
изброените свидетели, в онзи момент е било особено важно –
пострадалите да бъдат извадени незабавно от автобуса, защото същият
е паднал в реката и е започнал да се пълни с вода, както и да бъдат
изведени на пътното платно, от където да могат да ги вземат
линейките.
При индивидуализацията на конкретното наказание лишаване от
свобода в границите на санкцията по приложената в окръжния съд
правна норма, чл.343, ал.4, вр.ал.3, в.“б“, пр.1 от НК – от три до
петнадесет години, определеният размер от пет години се явява между
минималния и средния. Окръжният съд е достигнал до това решение,
след като на чистото съдебно минало на подсъдимия и факта на
оказаната помощ, е противопоставил многобройните наложени
административни нарушения и тежестта на вредоносния резултат –
причинената смърт на две лица, средни телесни повреди на седем
лица, както и леки такива на останалите пътници в микробуса.
С отстраняване на допуснатото нарушение по приложение на
материалния закон, респ. преквалифициране на деянието по чл.343а,
ал.1, б."г", вр.чл.343, ал.3, б."б", пр.1 от НК във въззивната инстанция,
санкционните предели на лишаването от свобода се явяват между две
и десет години. За да определи справедливото наказание в тези рамки,
съставът на съда взе предвид наличието на следните обстоятелства:
като смекчаващи - чистото съдебно минало на подсъдимия,
добрите му характеристични данни, изказаното съжаление за
инцидента и съболезнования на близките, осъзнаването на вината,
която не отрича, а само твърди, че не е единственият отговорен за
станалото, фактът на предхождащото неправомерно поведение на
друг водач, сложило началото на причинния процес,
отегчаващи – многобройни предходно санкционирани по
19
административен ред нарушения на правилата за движение по
пътищата с различна тежест, некоректен тахографски лист,
изключително тежък резултат от извършеното престъпление предвид
общия брой на пострадалите, последвалата смърт на две лица, и вида
на всички причинени телесни повреди.
Съпоставката, която не отчита само броя, а и характера и
тежестта на всяко от горните обстоятелства, очертава минимален
превес на смекчаващите над отегчаващите такива, съобразно който
справедливо и съответно на извършеното се явява наказанието
лишаване от свобода за срок от пет години, както и аналогично по
размер наказание по чл.343г, вр.чл.37, ал.1, т.7 от НК – лишаване от
право да управлява моторно превозно средство. Съгласно съдебната
практика последното не би могло да бъде по-малко по размер от
лишаването от свобода, а доколкото подсъдимият упражнява труд
като шофьор, не следва да бъде определяно и в по-голям размер.
Продължителността на наказателното производство – от датата
на деянието 18.09.2018 г., в случая не обуславя прекомерност, и не се
приема от настоящия съд като обстоятелство, което допълнително да
смекчава отговорността на подсъдимия.
Искането на частните обвинители за налагане на максимални по
размер наказания, при констатираното съотношение на смекчаващите
и отегчаващи отговорността обстоятелства, не може да бъде уважено.
Степента на обществена опасност на деянието се взема предвид
от настоящия състав със съответната й съществена тежест предвид
конкретния резултат, но не се приема твърдението, че подсъдимият е
осъществявал превоз на товар с неизправен подвижен състав, което
допълнително завишава обществената му опасност и отговорността
му като водач, аргументи за което бяха изложени по-горе във връзка с
различните гуми и състоянието на спирачната система. Некоректният
тахографски лист се отчита към отегчаващите отговорността
обстоятелства, но сам по себе си не обуславя техническа
20
неизправност.
Безспорно е, че при настъпила реабилитация деецът е с чисто
съдебно минало, а съгласно последната практика на ВКС, фактът на
предходното осъждане не може да се отчита и към неблагоприятните
данни от неговата характеристика. Съдейки единствено по това, което
е цитирано от Р 109/2015 г., ВКС І н.о., отново не се открива
противоречие с практиката, доколкото и в него е разглеждан случай на
деец с чисто съдебно минало поради настъпила реабилитация, чиято
отговорност се е утежнявала от факта на предходните му санкции по
административен ред. Действително, допуснатите от подсъдимия по
настоящото дело предходни административни нарушения по ЗДвП са
значителен брой, и при извършената от настоящия състав на
въззивния съд индивидуализация те са взети предвид, включително
тяхната тежест, но и продължителността на периода, в който се
отчитат.
Фактът, че подсъдимият не се е интересувал от състоянието на
пострадалите в болницата, и не е помогнал чрез кръводаряване или
други подобни действия, не може да се тълкува в негова вреда, и няма
характера на отегчаващо отговорността му обстоятелство, а и пред
първостепенния, и пред въззивния съд, той изразява съжаление за
случилото се.
С оглед на така установеното при проверката, се налага
обжалваната присъда да бъде изменена по отношение на
осъщественото деяние, приложимия закон и следващите се наказания,
а в останалата си част да бъде потвърдена, поради което и на
основание чл.337, ал.1, т.2, пр.3 и чл.338 от НПК, настоящият състав
на Варненския апелативен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 23.04.2021 г. по НОХД № 296/19 г. на
Окръжен съд Разград, като:
21
- приема, че подсъдимият ПЛ. ИВ. СТ. е извършил деянието
поради нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП, а след това е направил
всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалите,
- на основание чл.343а, ал.1, б."г", вр.чл.343, ал.4, вр.ал.3, б."б",
пр.1, вр.ал.1, вр.чл.342, ал.1, вр.чл.54 от НК му налага наказание пет
години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ
режим, както и наказание по чл.343г, вр.чл.37, ал.1, т.7 от НК –
лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от
пет години,
- оправдава го по първоначалното обвинение за нарушения по
чл.20, ал.2, чл.21, ал.1 от ЗДвП, по чл.75, ал.1 от ППЗДвП, както и за
първоначалната квалификация по чл.343, ал.4, вр.ал.3, б.“а“ и „б“ от
НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението подлежи на касационна проверка от Върховния
касационен съд на Република България в петнадесет дневен срок от
съобщението до страните за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
22