Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV
– „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и седми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при
участието на секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши
съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 1624
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 532122 от 12.11.2018 г., постановено по гр.д. № 255/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, частично са уважени предявените от И.С.Г.
и М.А.Ч. срещу Ю.Н.М. и Ф.М.М. осъдителни искове с правно основание чл. 59, ал.
1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на всеки от ищците сумата
от 1359.57 лв., представляваща обезщетение за ползването на следния недвижим
имот: апартамент № 12, находящ се в гр. София, ж.к. „**********“, за периода
05.12.2012 г. – 05.11.2013 г., като исковете са отхвърлени за разликата от
1359.57 лв. до пълния предявен размер от 1500 лв. по отношение на всеки от
ищците.
Срещу
решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Ю.Н.М.
и Ф.М.М.. Жалбоподателите поддържат, че първоинстанционното решение е
неправилно, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Твърдят,
че неправилно първоинстанционният съд приел, че в периода от 05.12.2012 г. до
05.11.2013 г. ответниците живели в процесния апартамент № 12. Това било така,
тъй като имало доказателства за наличието на спор за собственост на основание
давностно владение върху същия имот. При наличието на такова доказателство от
трето за спора лице първоинстанционният съд следвало производството по делото
на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване с влязъл в сила съдебен
акт на производството по гр. д. № 32878/2018 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав,
образувано срещу ищците по настоящото производство. Ето защо, молят въззивния
съд да отмени обжалваното решение на СРС и да отхвърли предявените искове.
Претендират присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците
по жалбата И.С.Г. и М.А.Ч. поддържат, че въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното
решение е правилно, поради което молят да бъде потвърдено. С молба от
13.05.2019 г. претендират разноски.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата
съгласно чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по чл. 236 ГПК и съдът
се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция.
При
произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.
269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Възникването
на спорното материално право се обуславя от осъществяването на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1. ответниците без правно основание
да са ползвали през релевантния период процесния имот; 2. ищците да са били
собственици на част от процесния имот, като не са могли да го ползват лично или
са били лишени от възможността да получават граждански плодове от него
(например наемно възнаграждение); 3. ответниците да са се обогатили; 4. ищците
да са обедняли, тъй като не са могли лично да ползват имота или да получават от
него граждански плодове; 5. връзка между обедняването и обогатяването, т. е.
обедняването и обогатяването да не са в пряка причинно-следствена
закономерност, а да произтичат от един общ факт или от обща група факти и 6. за
ищците да липсва друг ред за защита на твърдените права. Обогатяването на един
правен субект за сметка на друг при липса на годен юридически факт е от
обективно естество и след като се установи това неоснователно имуществено
разместване, имущественият баланс трябва да бъде възстановен.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
Въззивната
инстанция е длъжна да се произнесе по наведените от въззивниците доводи за
неправилност на обжалваното първоинстанционно решение.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че от съвкупната преценка на доказателствата
по делото се установява, че през процесния период ответниците са живели в
апартамента, находящ се в гр. София, ж.к. „**********“,
като в отговора на исковата молба същите изрично са посочили, че ползват имота,
с твърденията, че било на годно правно основание. Обстоятелството, че през
исковия период ответнциите са ползвали процесния имот се установява и от
показанията на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел – В.С.К.– К., които
въззивният съд намира за достоверни и житейски логични, поради което следва да
бъдат кредитирани.
Обстоятелството,
че ищците са съсобственици на процесния недвижим имот се установява, от
представените по делото писмени доказателства, в това число и влязло в сила
Решение № 299/21.01.2014 г. по гр. д. № 9853/2011 г. по описа на СРС, 74
състав, с което е допусната делба на същия недвижим имот при квоти ¼ за
всеки един от ищците и ½ за трето за настоящия спор лице – Д.Х.Д..
Правно
основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД представлява действителен юридически
факт, който поражда определено материално правоотношение, което да оправдава
имущественото разместване. Доказването на правното основание за използването на
имота е в тежест на ответниците. В настоящото съдебно производство ответниците
не установиха, че ползват имота въз основа на облигационно основание (по
договор за наем, заем за послужване и пр.) или при надлежно учредено ограничено
вещно право на ползване за целия имот. Следователно, СГС приема, че процесната
част от спорния имот е ползвана през релевантния период от ответниците без
правно основание по смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Институтът
на неоснователното обогатяване изисква наличие на обогатяване на едната страна
по правоотношението и обедняване на другата. Обогатяването може да се изразява
както в увеличаване на имуществото на едно лице, така и в намаляване на пасива
или по-специално в спестяване на разходи. Именно в процесния случай ответниците
са спестили разходи за заплащане на наемно възнаграждение за ползване на имота
в цялост, а ищците не са получили граждански плодове за ползване на имота,
съизмерими със средното наемно възнаграждение и с притежаваната от всеки от тях
¼ ид.част от апартамента.
Това
разместване на блага е настъпило от общия факт – ползването на имота в цялост
без правно основание, поради което имущественото неравновесие трябва да бъде
възстановено чрез заплащане на равностойността на пазарния наем за процесния
период и според притежаваното от всеки от ищците право на собственост върху
¼ ид.части от апартамента, като размерът на наема е изчислен от приетата
като компетентно изготвена и неоспорена от страните СОЕ.
С
оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция е
достигнала, съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд,
решението на СРС – в обжалваната част, следва да бъде потвърдено като правилно,
а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна.
При
съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Срещу
първоинстанционното решение в частта, в която предявените осъдителни искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени не е подадена въззивна жалба
от ищците, поради което в тази част то е влязло в законна сила и въззивният съд
не дължи произнасяне по него.
При
този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
С
оглед цената на исковете, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 532122 от 12.11.2018 г., постановено по гр.д. № 255/2018 г. по описа
на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО
в останалата необжалвана част е влязло в сила.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/