Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 10026 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 169887 от 06.08.2020 г., постановено по
гр.д. № 52662/2018 г. на СРС, ГО, 25 състав, е признато за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Г.В. искове, че К.Г.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД,
на основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 628, 19
лв., представляваща стойността на потребената топлинна енергия за топлоснабден
имот: апартамент № 13, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, аб. № 346156 за
периода м.06.2014 г. – м.04.2016 г., ведно със законната лихва от 21.07.2017 г.
до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК от 01.08.2017 г. по ч.гр.д. № 49630/2017 г. на СРС, 25 състав.
Отхвърлен е искът за установяване съществуването на вземането за главницата над
признатия размер от 628, 19 лв. до пълния предявен размер от 1 015, 63 лв.
и за периода м.05.2013 г. – м.06.2014 г., и на вземането за мораторна лихва в
размер на 183, 29 лв. за периода 15.11.2014 г. – 07.07.2017 г. Ответникът е
осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 75 лв.
разноски за заповедното производство и 550, 08 лв. разноски за исковото
производство.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е
уважен предявеният иск за главницата, е депозирана въззивна жалба от ответника К.Г.В.
чрез назначения особен представител. Счита, че решението в обжалваната част е
неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано.
Оспорва като неправилен извода на първоинстанционния съд, че през исковия
период е имал качеството клиент на топлинна енергия за процесния имот. Не
оспорва, че към 2002 г. се е намирал в брак с Иванка Василева, но счита, че не
се установява от страна на ищеца да е имал това качество и през исковия период.
Оспорва приложимостта на нормата на чл.32 СК. Счита, че е налице несъответствие
между вземанията, които се претендират в заповедното и в исковото производство.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо това да постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените
искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК,
вр. чл.86, ал.1 ЗЗД.
С исковата молба ищецът твърди, че ответникът К.Г.В. е
клиент на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот: апартамент №
13, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, аб. № 346156, като му дължи солидарно
с И.П.В.сумата от общо 1 198, 92 лв., от която: сумата от 1 015, 15 лв.
главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода
м.05.2013 г. – м.04.2016 г. и сумата от 183, 29 лв. мораторна лихва за периода 15.11.2014
г. – 07.07.2017 г., ведно със законна
лихва върху главницата от датата на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното
изплащане на сумата. Във връзка с подадено на 21.07.2017 г. заявление по ч. гр.
д. № 49630/2017 г. по описа на СРС, ГО, 25 състав, е постановена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на
издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът К.Г.В. чрез
назначения особен представител оспорва предявените искове по основание и
размер, за което излага подробни съображения, в т.ч. оспорва през исковия
период да е имал качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявените
искове.
На 21.07.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу И.П.В.и К.Г.В. солидарно за сумата от 1 015,
63 лв. – главница и 183, 29 лв. – мораторна лихва за периода 15.11.2014 г. –
07.07.2017 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжниците са ползвали
доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2016 г. за
топлоснабден имот: апартамент № 13, находящ се в гр. София, ж.к. „*****, аб. №
346156. Посочено е, че дължимите суми са, както следва: за доставена, но
незаплатена топлинна енергия – 979, 13 лв. главница и 174, 66 лв. лихва и за
дялово разпределение – 36, 50 лв. главница и 8, 63 лв. лихва.
С разпореждане от 01.08.2017 г. по ч. гр. д. № 49630/2017
г. по описа на СРС, 25 състав, съдът е постановил исканата заповед за
изпълнение солидарно срещу длъжниците, като е разпоредил да заплатят на
заявителя и сумата от 75 лв. разноски по делото, от които: 25 лв. държавна
такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.414 ГПК не е постъпило възражение от
длъжника И.П.В., поради което по отношение на нея заповедта за изпълнение е
влязла в сила и срещу нея е издаден изпълнителен лист по разпореждане на съда
от 04.07.2018 г.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника К.Г.В. по
реда на чл.47, ал.5 ГПК - чрез залепване на уведомление.
В срока по чл.415, ал.4, вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК
ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си към К.Г.В. по исков
ред.
Представен е договор за прехвърляне право на
собственост изх. № РД-56-782/11.07.1997 г., вписан в Служба по вписванията с
вх. рег. № 15140, том 12, стр.105, им.п. 19098, по силата на който Столична
община прехвърля възмездно на И.П.В.правото на собственост на недвижим имот:
апартамент 13, ж.б. № *****, построен върху общинска земя в ж.к. „Овча купел“ I част, кв. 111, състоящ се от: една стая, дневна и
кухня, със застроена площ от 71, 54 кв.м., заедно с припадащите се ид.ч. от
общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, с принадлежащо
зимнично помещение – мазе № 2 с площ 5, 17 кв.м.
Представен е нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 25, том II, рег. №
2151, дело № 184 от 22.10.2002 г., по силата на който в полза на „БАНКА ДСК“ АД
И.П.В.и съпругът й К.Г.В. са учредили договорна ипотека по отношение на
процесния имот. Видно от нотариалния акт, в последния е посочено, че при
съставянето му е било представено удостоверение за граждански брак акт №
259/19.04.1980 г. на Кирковски НС – гр. София.
Представен е списък на живущите по апартаменти в
жилищна сграда на бл. 10-14/512, ж.к. „Овча купел 1“, вх. Б, в които под номер
2 за ап. 13, ет. 1, вх. Б е посочено лицето И.П.В., удостоверило с подписа си
отопляемата кубатура и бр. лица – 3.
Представен е констативен протокол № РЗС-777/20.04.2010
г. за сграда с адрес: ж.к. „Овча купел-1“, *****, подписан за „Т.С.“ ЕАД и за
потребителите от ЕС, според който в сградата не се прилага дялово разпределение,
тъй като потребителите не са сключили писмен договор с лице, регистрирано по
реда на чл.139а ЗЕ за извършване на тази услуга.
От
заключението на вещото лице инж. Х.Б.по изслушаната съдебно-техническа
експертиза, което съдът възприема като компетентно дадено, се установява, че за
сметка на ищеца са отчислявани технологичните разходи за абонатната станция.
Дяловото разпределение през исковия период е извършвано от „Т.С.“ ЕАД.
Констатира се, че исковият период м.05.2013 г. – м.04.2016 г. обхваща отчетния
период м.05.2013 г. – м.04.2014 г., през който е бил осигурен достъп за отчет
на уредите, като в имота не се ползва топлинна енергия за отопление и е
начислена топлинна енергия за БГВ на база отчет на 1 бр. водомер; отчетния
период м.05.2014 г. – м.04.2015 г., през който не е бил осигурен достъп за
отчет на уредите, поради което е начислена топлинна енергия за БГВ, и отчетния
период м.05.2015 г. – м.04.2016 г., през който е бил осигурен достъп за отчет
на уредите, като в имота не се ползва топлинна енергия за отопление и е
начислена топлинна енергия за БГВ на база отчет на 1 бр. водомер. Вещото лице е
констатирало, че стойността на реално потребената топлинна енергия за исковия
период възлиза на сумата 979, 17 лв., формирана като сбор на фактурираната по
прогнозни стойности сума от 789, 18 лв. и сумата за доплащане от изравнителни
сметки в размер на 189, 99 лв., като в този размер не са включени стари
задължения и корекции за предходни периоди, както и стойността на услугата
дялово разпределение. Констатира се, че общият топломер а абонатната станция е
преминал метрологични проверки, извършени от оправомощени лица.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице Любомир
Бонев, се установява, че не са постъпили плащания на процесните задължения.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената
служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото включен установителни искове, предявени от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Целта на ищеца е да се установи със сила на
пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземанията, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Обстоятелството,
че ищецът е предявил установителен иск за главница в размер на сумата от
1 015, 15 лв., при положение, че му е издадена заповед за изпълнение за
главница в размер на 1 015, 63 лв. не се отразява на допустимостта на
производството. Не са налице отклонения от предмета на заповедта за изпълнение,
обуславящи недопустимост на исковата претенция, каквато би била налице, ако се
претендираше сума, надвишаваща размера на вземането по заповедта за изпълнение,
поради което оплакванията в обратен смисъл се явяват неоснователни.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С т.1
на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни
разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
От
представения по делото договор за прехвърляне право на собственост изх. №
РД-56-782/11.07.1997 г., вписан в Служба по вписванията с вх. рег. № 15140, том
12, стр.105, им.п. 19098 се установява, че по силата на последния И.П.В.е
придобила правото на собственост на процесния имот.
Видно
от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 25, том II, рег. № 2151, дело № 184 от 22.10.2002 г., в последния
е посочено, че при съставянето му е било представено удостоверение за
граждански брак акт № 259/19.04.1980 г. на Кирковски НС – гр. София, с оглед на
което следва да се приеме, че към момента на сключване на договора за възмездно
придобиване собствеността на процесния имот купувачът В.се е намирала в брак с
ответника К.Г.В..
Имотът
е придобит по време на брака на В.с ответника, при действието на СК 1985 г.
(отм.). Съгласно чл.19, ал.1 СК (отм.) вещите и правата върху вещи, както и
паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на
съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това, на
чие име са придобити. Следователно придобитият на името на В.недвижим имот е
съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на съпрузите.
Жалбоподателят
не е оспорил обстоятелството, че се е намирал в брак с купувача В.към момента
на сключване на договора, нито към момента на учредяване на договорната
ипотека. Навел е оплакване, че по делото не се установява да е имал това
качество през исковия период. В случай че от страна на ответника се твърди това
качество да е отпаднало преди началото на исковия период, в негова тежест е да
установи това обстоятелство, каквито доказателства по делото не са ангажирани.
От
качеството на ответника на собственик на топлоснабден имот произтича и
качеството му на клиент на топлинна енергия през исковия период.
С
въззивната жалба не са заявени оплаквания по отношение на приетия размер на
задължението на ответника, поради което този въпрос е извън предмета на
въззивна проверка.
Съгласно
чл.32, ал.2 СК съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за
задоволяване на нужди на семейството. Основен признак на СИО е, че същата е
бездялова собственост и съпрузите отговарят солидарно за породилите се по повод
ползването на такива вещи разходи, какъвто несъмнено е и разходът за доставяна
топлинна енергия. Кредиторът по вземания, насочени срещу солидарни длъжници,
сам определя към кого да насочи претенциите си, като всеки един от тези
длъжници отговаря до пълния размер на вземането, което е предмет на предявените
искови претенции. Вътрешните отношения между длъжниците, ако единият е платил,
респ. надплатил повече от своята приспадаща се част, се уреждат по реда на
регресната отговорност.
С оглед
изчерпване предмета на въззивна проверка и поради съвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
Предвид
изхода на спора, на жалбоподателя не се дължат разноски.
На
ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата
от 250 лв., представляваща разноски за заплатен депозит за особен представител
на ответника във въззивното производство.
Предвид
обстоятелството, че ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно
заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не е налице процесуално
представителство на страната във въззивната инстанция, поради което не следва
да му се присъждат разноски по реда на чл.78, ал.3, вр. с ал.8 ГПК.
Съгласно
т.7 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника по
чл.47, ал.6 ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се дължи от страната.
Дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда
с решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода
на делото. Предвид неоснователността на въззивната жалба, заплащането на
дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 25 лв. следва да се
възложи в тежест на жалбоподателя – ответник.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
169887 от 06.08.2020 г., постановено по гр.д. № 52662/2018 г. на СРС, ГО, 25
състав, в ЧАСТТА, с която е признато
за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****срещу К.Г.В.,
ЕГН ********** искове, че К.Г.В., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, на
основание чл.422 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата от 628, 19 лв., представляваща стойността
на потребената топлинна енергия за топлоснабден имот: апартамент № 13, находящ
се в гр. София, ж.к. „*****, аб. № 346156 за периода м.06.2014 г. – м.04.2016
г., ведно със законната лихва от 21.07.2017 г. до изплащане на вземането, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 01.08.2017 г. по
ч.гр.д. № 49630/2017 г. на СРС, 25 състав.
ОСЪЖДА К.Г.В., ЕГН
********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, на основание чл.78, ал.3 ГПК,
сумата от 250 лв. разноски по
делото.
ОСЪЖДА К.Г.В., ЕГН
********** да заплати по сметка на СГС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от
25 лв. държавна такса за въззивно
обжалване.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.