№ 977
гр. Перник, 22.03.2023 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Симона Пл. Кирилова
като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело №
20221720105777 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
С Решение № 1028/10.02.2023 г., постановено по настоящото дело, са уважени
предявените от ищеца обективно кумулативно съединени осъдителни искове за заплащане
на сумата в размер на 381,50 лева като получена от ответното дружество на отпаднало
основание в рамките на изп.д. № 1697/2021 г. на ЧСИ А. В., както и сумата от 60,00 лева,
представляваща невнесени авансово такси и разноски по изп.д. № 1697/2021 г. по описа на
ЧСИ А. В.. Съобразно изхода на правния спор съдът е присъдил разноски в полза на ищеца,
вкл. за адвокатско възнаграждение в общ размер на 400 лв.
В срока по чл. 248 ГПК по делото е депозирана молба от ищеца чрез процесуалния му
представител, с която се иска изменение на постановеното решение в частта за разноските,
като адвокатското възнаграждение да бъде определено в пълния претендиран размер от 800
лв. – по 400 лв. за всеки иск, а не в присъдения размер от 400 лв. Изложени са съображения
по приложението на Наредба № 1/2004 г. и невъзможността да се присъди възнаграждение
под минималните размери, като се поддържа, че в случая са предявени при условията на
обективно кумулативно съединяване два иска, за всеки от които се дължи заплащане на
адвокатско възнаграждение.
Ответната страна не е изразила становище по молбата.
Съдът намира, че молбата е процесуално допустима, а разгледана по същество –
неоснователна, като съображенията за това са следните.
Отговорността за разноските по делото представлява по правната си същност
облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната страна, в
чиято полза съдът е решил делото, има правото да иска от противната страна да плати
направените разноски. Съгласно задължителното тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 6/2012
г., ОСТГК, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на
стойността на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато
съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и
правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата,
които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси,
което е различно по сложност при всеки отделен случай.
В процесния случай са били предявени два осъдителни иска за заплащане на сумата
в размер на 381,50 лева като получена от ответното дружество на отпаднало основание в
1
рамките на изп.д. № 1697/2021 г. на ЧСИ А. В., както и сумата от 60,00 лева,
представляваща невнесени авансово такси и разноски по изп.д. № 1697/2021 г. по описа на
ЧСИ А. В.. Предметът правния спор не се отличава със сложност, а с еднотипност и
стандартизираност, релевантните факти не са многобройни. Тежестта на доказване за ищеца
(по двата иска) се изчерпва до установяване единствено, че е заплатил претендираните суми,
които съответно са били отнесени към взискателя (иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД с цена 381,50
лева) и към съдебния изпълнител (иска по чл. 59 ЗЗД с цена 60,00 лева), в който съдът
изследва наличието на основание за разместване и задържане на имуществените престации.
Извършените от процесуалния представител на ищеца действия се изразяват в подаване на
бланкетна искова молба и извършване на процесуално представителство в едно съдебно
заседание за приемане на писмени доказателства, по-голямата част от които са изискани
служебно от съда по оценяеми искове, като се претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение по 400 лв. за всеки иск.
Съдът намира, че при възражение за прекомерност на адвокатски хонорар може да не
се съобрази с минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен в чл. 2, ал. 5,
вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г., като се съобрази конкретната по делото фактология.
Съображенията за това са следните:
Съдът на ЕС в решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16 посочва, че когато
приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения,
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, без правната
уредба да съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че
определените минимални размери са справедливи и обосновани при зачитане на общия
интерес, професионална организация като Висшия адвокатски съвет, състояща се само от
адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, следва да се счита за сдружение на
предприятия по смисъла на чл. 101 ДФЕС – липсват разпоредби, гарантиращи че Висшият
адвокатски съвет действа като носител на публична власт в общ интерес при наличие на
ефективен контрол и на правомощия на държавата за вземане на решения като последна
инстанция. С оглед изложените съображения СЕС констатира, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат (под страх от
дисциплинарно производство срещу адвоката) да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с Наредба, приета от професионалната организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. В
решението си СЕС приема, че тази правна уредба не попада непременно в обхвата на
забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС, а преценка в този смисъл следва да бъде направена от
националния съд, след като отчете общия контекст, в който Наредбата на Висшия
адвокатски съвет е приета или в който проявява последиците си, какви са легитимните цели
на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици,
произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели.
2
Ето защо процесния случай следва да бъде извършена конкретна преценка дали
ограничаващите норми осигуряват постигането на легитимна цел и дали ограничаващите
конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на
тази цел. В тази връзка съдът намира следното:
Законът определя предпоставките, принципите и механизмите за определяне на
дължимото адвокатско възнаграждение – чл. 78, ал. 5 ГПК, чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв, а
именно – справедлив размер на възнаграждението, с оглед положения от адвоката труд,
който да е обоснован с действителната фактическа и правна сложност на делото. Сочените
положения са в съответствие с общите принципи за недопускане на неоснователно
обогатяване, както и забрана за злоупотреба с процесуални права, включително чрез
превръщане на гражданския процес като средство за неоснователно обогатяване. В този
смисъл и в Определение № 174 от 26.04.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 560/2021 г. на III г. о.
се приема, че „претенцията за присъждане на разноски в размер на 600 лв. по иск с цена
119,34 лв. представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и
основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен
да осуети такава злоупотреба, поради което разноските не биха се дължали дори да се
приеме, че са извършени в самостоятелно производство.“. Същевременно, налице е и
ограничителната норма на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, предвиждаща, че размерът не може да бъде по-
нисък от предвидения в Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Изхождайки от визираните принципи и механизми за определяне на адвокатското
възнаграждение, съдът намира, че в конкретния случай механичното приложение на
уредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. (предвиждаща възнаграждение за всеки един
от исковете по отделно) надхвърля легитимните цели, а наложените ограничения по чл. 36,
ал. 2 ЗАдв, вр. чл. 7, ал. 2, вр. чл. 2, ал. 5 от Наредбата не се свеждат до необходимост за
осигуряване конкуренцията при предоставяне на адвокатските услуги. Страните по договор
за правна защита и съдействие могат свободно да уговарят размера на адвокатското
възнаграждение, но спрямо лицето, което понася отговорността за разноски, тежестта трябва
да отговаря на всички обективни критерии по смисъла на чл. 36, ал. 1 ЗА, а не само да е
съобразена с величината на материалния интерес, изведен в Наредба № 1/09.07.2004 г., за да
се гарантира принципът на правовата държава не само в неговия формален смисъл, като
принцип на правната сигурност, но и в неговия материален смисъл, като принцип на
материалната справедливост.
По изложените съображения, при конкретната фактология, предмета на делото,
доказателствената тежест, обема съдопроизводствени действия, включително и с оглед
материалния интерес на двата иска, съдът намира, че в конкретния случай наложените
ограничения при приложението на националната уредба – чл. 78, ал. 5 ГПК, чл. 36, ал. 2
ЗАдв, във връзка с чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., в настоящия случай не се свеждат до
осигуряване на легитимните цели – конкуренцията при предоставяне на адвокатските
услуги, в смисъла, посочен в практиката на СЕС – Решение от 23.11.2017 г. по съединените
3
дела C-427/2016 г. и C-428/2016 г.
Позоваването на чл. 2, ал. 5 от Наредба 1/2004 г. не следва да обоснове присъждане
на адвокатско възнаграждение в по-висок размер. Още повече, съгласно Определение № 29
от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК, когато с една искова молба са
предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, какъвто е и процесният случай, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове.
С решението си настоящият състав е присъдил по-малка сума за адвокатско
възнаграждение от претендираната от ищеца, на база сбора на цената на двата иска при
определяне размера на адвокатското възнаграждение, което да се присъди в полза на ищеца.
Въз основа на изложените доводи съдът намира, че не са налице условията за изменение на
решението в частта за разноските, поради което подадената по реда на чл. 248 ГПК молба
следва да се остави без уважение.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх. № 4677/01.03.2023 г. на ищеца за изменение
на решение № 128/10.02.2023 г. г. постановено по гр. д. № 5777/2022 г. на РС Перник в
частта му за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд
Перник в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от определението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
4