№ 19838
гр. ..., 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20211110130805 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба с вх.№ 2025834 от
11.10.2017г., подадена от С. Н. Н. срещу А.С. С. и М.П., с която първоначално са
предявени субективно съединени осъдителни искове по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за
осъждане на всеки от ответниците да заплати на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен
срок на адм.д.№ 6328/2015г. по описа на АССГ в размер на 20000 лв., ведно със
законната лихва от 14.07.2015г. до окончателното плащане.
По така подадената искова молба е образувано гр.д.№ 72581/2017г. по описа на
СРС, 50 с-в, по което с определение № 257879 от 2.11.2017г. на ищеца са дадени
указания по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК да посочи фактите, от които произтича
правният му интерес за насочване на исковата претенция и срещу М.П., предвид
твърденията му за допуснато от страна на АССГ нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. С
Определение № 377806 от 3.04.2018г. на основание чл. 130 ГПК исковата молба е
върната в частта, с която е предявен иск срещу М.П., а производството в тази част –
прекратено като недопустимо. Съдебният акт е влязъл в сила на 18.04.2018г.
С Решение № 301729 от 14.12.2019г. по гр.д.№ 72581/2017г. по описа на СРС, 50
с-в, искът на ищеца срещу ответника А.С. С. е уважен за сумата от 100 лв. – вземане
за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на
разглеждане и решаване в разумен срок на адм.д.№ 6328/2015г. по описа на АССГ за
периода от 30.07.2015г. до 24.08.2015г., ведно със законната лихва считано от
24.08.2015г. до окончателното плащане, а в останалата част – за разликата над 100 лв.
1
до пълния предявен размер от 20000 лв., както и по искането за лихва считано от
14.07.2015г. до 23.08.2015г., претенцията е отхвърлена.
Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от С.
Н. и е образувано в.гр.д.№ 3834/2020г. по описа на СГС. С Решение 260505 от
22.01.2021г. въззивната инстанция е обезсилила решението на СРС, като делото е
върнато на първоинстанционния съд с указания за произнасяне по предявения иск при
участието на прокурор от СРП съгласно изискването по чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ. След
връщането му на СРС делото е разпределено на настоящия съдебен състав.
В исковата молба ищецът твърди, че е бил лишен от свобода и настанен за
изтърпяване на наказанието в затвора в гр. Белене за периода от 23.05.2014г. до
25.08.2015г. Адресната му регистрация по постоянен адрес била в гр. ..., поради което
подал молба до Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да бъде преместен в
затвора в гр. ..., като на основание чл. 57 ЗИНЗС последната била оставена без
уважение. Излага, че подал искане до АССГ за прекратяване на неоснователните
действия и бездействия на ГДИН по отношение местоизтърпяването на наложеното му
наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Белене вместо в затвор в гр. ..., в
резултат на което било образувано адм.д.№ 6328/2015г. по описа на АССГ. Поддържа,
че след депозиране на жалбата – на 25.08.2015г. е бил преместен в затвора в гр. ....
Посочва, че с Определение от 14.02.2017г. административният съд оставил без
разглеждане жалбата му и прекратил производството. Допълва, че с Констативен
протокол на Инспектората към ВСС било констатирано, че процесното производство е
протекло извън разумните срокове, но въпреки това получил отказ за изплащане на
обезщетение по подадено от него заявление по реда на чл. 60а и сл. ЗСВ. Твърди, че в
причинна връзка със забавеното разглеждане на делото претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни личностни преживявания. По тези съображения
счита, че в негова полза е възникнало притезание за обезщетяване на претърпените
вреди и моли за ангажиране отговорността на ответния съд за следващата се
обезвреда.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А.С. С. е депозирал отговор на
исковата молба, с който исковата претенция се оспорва по основание и размер. Излага
доводи, че не са налице предпоставките, обуславящи отговорността му за вреди по чл.
2б ЗОДОВ, както и че действията на съда отговарят на фактическата и правна
сложност на делото и на поведението на страните. Поддържа се, че не е налице
забавяне при разглеждане на делото, тъй като съдията докладчик е бил изключително
натоварен, а и е следвало жалбата да бъде оставена без движение с оглед уточняване
на правния интерес. Допълва, че ищецът не е уведомил съда за настъпила промяна в
обстоятелствата по делото, а именно – преместването му в затвора в гр. .... Оспорва
наличието на причинно-следствена връзка между поведението на държавния орган и
2
претендираните вреди, както и намира за завишен размера на търсеното обезщетение.
Моли за отхвърляне на исковата претенция.
В проведеното по делото открито съдебно заседание явилият се прокурор от
СРП изразява становище за неоснователност на предявения иск, като моли за неговото
отхвърляне.
Съдът, като прецени твърденията на страните и обсъди събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От приобщените материали по адм.д.№ 6328/2015г. по описа на АССГ се
установява, че на 22.06.2015г. С. Н. е депозирал в АССГ искане с вх.№ 16148 за
прекратяване на неоснователните действия и бездействия на ГДИН досежно
местоизтърпяването на наложеното му наказание „лишаване от свобода“. В
съдържанието на искането подробно е описана фактическата обстановка, според която
първоначално бил настанен в затвора в гр. Враца, а на 23.05.2014г. въз основа на
Заповед от 19.05.2014г. на Главния директор на ГДИН бил преместен в затвора в гр.
Белене. В нейното изложение са наведени оплаквания, че въпреки настъпилата
промяна в адресната му регистрация, в разрез с чл. 57, ал. 2 ЗИНЗС
административният орган незаконосъобразно определил местоизтърпяването на
наказанието лишаване от свобода. Формулиран е петитум, с който е отправена молба
до административния съд да прекрати незабавно описаните неоснователни действия и
бездействия на ГДИН, с искане Н. да бъде преместен в затвора в гр. ..., където да
доизтърпи остатъка от наложеното му наказание.
Установява се, че с разпореждане от 22.06.2015г. съдът е дал указания за
комплектоване на административната преписка по депозираната жалба. Поради
неизпълнение на указанията с ново разпореждане от 24.06.2015г. повторно е изискана
административната преписка. С писмо от 25.06.2014г. М.П. е предоставило сведения,
че преписката е депозирана още на 23.06.2015г.
С разпореждане на съда от 26.06.2015г. искането е оставено без движение
поради неговата нередовност, като съдът е указал на С. Н. в 7-дневен срок да уточни
дали оспорва отказа за преместването му в затвора в гр. ..., обективиран в Писмо с рег.
№ 5639 от 2.06.2015г. на Главния директор на ГДИН като индивидуален
административен акт по реда на чл. 145-17 АПК, или действия на административен
орган и/или длъжностни лица от ГДИН по реда на чл. 250-254 АПК, респективно да
опише тези действия по вид, дата, извършител, предмет, както и да представи
документ за внесена държавна такса.
От материалите по делото е видно, че на 26.06.2015г. на основание чл. 252, ал. 2
АПК е изпратен препис от искането на ГДИН, заедно с указания в 3-дневен срок от
получаване на съобщението да се предоставят данни за основанието на извършените
действия, оспорвани като неоснователни, ведно с представяне на наличните по случая
3
доказателства. На 1.07.2015г. е постъпило становище от ГДИН, съобразно което така
подаденото искане по естеството си представлява жалба срещу отказа на Главния
директор на ГДИН за преместването на лишения от свобода от затвора в гр. Белене в
затвора в гр. ..., като са представени и допълнителни доказателства.
С молба с вх.№ 18140/10.07.2015г. Н. е уведомил съда, че е инициирал две
производства по описа на АССГ, като първото е по жалба с рег.№ 2942/17.06.2015г. на
затвора в гр. Белене, и представлява искане по чл. 250 АПК за прекратяване на
неоснователни действия и бездействия на ГДИН във връзка с местоизтърпяването на
наложеното му наказание, а второто – по жалба с рег.№ 2989/19.06.2015. на затвора в
гр. Белене, насочена срещу индивидуален административен акт с рег.№
5639/02.06.2015г. на ГДИН, с който му било отказано преместването от затвора в гр.
Белене в затвора в гр. .... В тази връзка Н. е поискал от административния съд да бъде
уведомен процесното производство въз основа на коя жалба е инициирано, както и да
бъде удължен срока за заплащане на държавната такса за разглеждане на жалбата. С
молба с вх.№ 18146/10.07.2015г. Н. е депозирал молба, с която е предоставил
доказателства за платена дължимата такса.
С разпореждане от 14.07.2015г. съдията докладчик е разпоредил да бъдат
изпратени до жалбоподателя препис от искане с вх.№ 16148/22.06.2015г. и му е
предоставил нов 7-дневен срок за изпълнение на указанията, дадени с разпореждането
от 26.06.2015г. С молба с вх.№ 19904/30.07.2015г. Н. е уточнил, че с въпросното искане
с вх.№ 16148/22.06.2015г. не оспорва отказа на Главния директор на ГДИН за
преместване в затвор в гр. ..., а депозираното искане представлява молба за защита
срещу неоснователните действия на ГДИН спрямо него в качеството му на лишен от
свобода.
С Определение № 966 от 14.02.2017г. по адм.д.№ 6328/2015г. на АССГ искането
на Н. за прекратяване на неоснователните действия и бездействия на ГДИН във връзка
с местоизтърпяването на наложеното наказание „лишаване от свобода“ е оставено без
разглеждане и производството по делото е прекратено. Изводите си за недопустимост
на производството съдът е мотивирал със съображения, че описаното искане не може
да бъде предмет на производство по чл. 256 и сл. АПК, че по естеството си отказът да
бъде преместен представлява индивидуален административен акт, а не неоснователно
бездействие, както и с довод за отпаднал правен интерес поради преместването на Н. в
затвор в гр. ..., което не се спори, че е било извършено на 25.08.2015г. Определението е
влязло в сила на 28.02.2017г.
Като писмено доказателство по делото е приобщен констативен протокол с №
РС-17-125 от 26.05.2017г. на Инспектората към Висшия съдебен съвет, съставен в
рамките на инициирано от ищеца производство по глава Трета „а“ от ЗСВ. От неговото
съдържание е видно, че инспекторите са приели, че общият срок на движение на
4
административното дело, продължило в периода от 22.06.2015г. до 28.02.2017г.,
възлиза на 1 година и 8 месеца, че делото не се характеризира с правна сложност, но е
налице известна фактическа такава. При това положение, проверяващият състав е
констатирал, че разглеждането и решаването на делото надхвърля разумния срок, като
отговорността за този период на забава е изцяло на компетентния орган в лицето на
АССГ.
По делото е представено и съобщение с изх. № 94-С-166/17 от 19.06.2017г. от
М.П. до С. Н., с което последният е уведомен, че заявлението му за определяне на
обезщетение е отхвърлено като неоснователно с доводи, че забавянето се дължи на
бездействието на заявителя, който не е известил съда за преместването му в затвора в
гр. ..., от който момент е отпаднал правния му интерес от водене на делото.
При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до
следните правни изводи:
От заявените фактически обстоятелства в исковата молба се налага извод, че
предявеният осъдителен иск намира правната си квалификация в чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
Основателността на исковата претенция е обусловена от установяването в условията на
пълно и главно доказване от ищеца на следните обстоятелства: качеството си на страна
по воденото административно дело, продължителност на производството по същото,
надхвърлила границите на разумния срок, по причина на действия или бездействия на
ответника в качеството му на правозащитен орган, както и претърпени в причинна
връзка неимуществени вреди в сочения размер.
От събраните писмени доказателства се установи, че С. Н. е страна по адм.д.№
6328/2015г. по описа на АССГ, като правният спор е концентриран в това дали е
налице забавяне при разглеждането и решаването на процесното дело, надхвърлящо
разумния срок, което да се дължи на действия и/или бездействия на сезирания съд.
С нормата на чл. 2б ЗОДОВ е създаден национален компенсаторен механизъм за
бавно правосъдие, с който е предвидено вътрешноправно средство за защита на
граждани и юридически лица от допуснато нарушение на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. По
аргумент от чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ преценката дали дадено съдебно производство е
разгледано и решено в рамките на разумния срок се извършва, като се вземе предвид
общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна
сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
Предмет на установяване при особеностите на всеки конкретен случай са какви
процесуални действия са или не са били извършени своевременно от правозащитните
органи по делото, които са засегнали права или законни интереси на пострадалия, като
се държи сметка и за обстоятелството, че държавата е длъжна да организира
5
правосъдната си система така, че същата да осигури ефикасна и навременна защита.
Следва да се отбележи, че в производството по чл. 2б ЗОДОВ съдът действа в
качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима юрисдикция,
която следва да разреши материалноправния спор между страните относно
дължимостта и размера на обезщетението, поради което по никакъв начин не е
обвързан от изводите на М.П. относно наличието на основание и стойността на
компенсацията, предложена в рамките на административното производство по глава
Трета „a” от ЗСВ /в този смисъл ТР № 1 от 27.11.2023г. по т.д.№ 1/2022г. на ОСГК
на ВКС/. Тези съждения следва да бъдат меродавни и досежно констатациите на
Инспектората към Висшия съдебен съвет относно наличието на забава при
разглеждането на конкретно дело, причините за забавата, дали продължителността му
надхвърля разумните граници.
В настоящия случай се установява, че производството по адм.д.№ 6328/2015г. по
описа на АССГ е инициирано от С. Н. на 22.06.2015г. и е приключило с влязъл в сила
съдебен акт на 28.02.2017г., т.е. общата продължителност възлиза на 1 година и 8
месеца. Както беше посочено, искането по чл. 250 АПК не е отговаряло на
изискванията за редовност, доколкото от неговото съдържание не става ясен предметът
на търсената защита – дали се касае за обжалване на индивидуален административен
акт или за отмяна на неоснователни действия и бездействия на административен
орган. В действащата редакция на АПК към момента на сезиращата молба е липсвала
разпоредба, аналогична на сегашния чл. 142б, ал. 1 АПК, която да предвижда изрично
задължение за съда да следи за редовността на процесуалните действия на страните.
Независимо от това, без съмнение подобно задължение е съществувало за
административния съд както предвид принципа на служебното начало, така и с оглед
нормата на чл. 144 АПК, препраща към правилата на ГПК. От материалите по делото е
видно, че с цел изясняване предмета на спора правозащитният орган двукратно е
предоставил указания на ищеца, като искането за защита е било приведено в
съответствие с процесуалните изисквания едва на 30.07.2015г. Коментираният период
не може да се приеме като забавяне поради несвоевременно извършване на дължимите
от съда процесуални действия, необходими с оглед уточняване на искането. От
съществено значение е да се отбележи, че добросъвестното упражняване на
процесуалните права, което не е целяло забавяне на производството независимо от
резултата, не може да обоснове извод, че не е налице нарушение на чл. 6, § 1
ЕКЗПЧОС, а това поведение следва да се вземе предвид при преценката дали
производството е продължило или не по-дълго от разумния срок /в този смисъл
Решение от 15.07.1982 г. – Екле срещу Федерална Република Германия, Решение от
23.09.1998г. – И.А. срещу Франция/. В разглеждания случай няма данни за
недобросъвестност при упражняване на процесуалните права от страна на С. Н., който
е депозирал уточняващи молби съобразно дадените му указания.
6
При преценката за продължителност на процесното дело извън разумния срок
следва да се отчете вида и характера на производството по чл. 250 и сл. АПК. По
аргумент от чл. 250, ал. 1 и чл. 252, ал. 1 АПК то представлява бързо производство,
което цели да предоставя незабавна защита на гражданите и юридическите лица при
неоснователни действия или бездействия на административен орган или длъжностно
лице, които не се основават на административен акт или на закона. Именно поради
преследваната цел с чл. 252, ал. 3 АПК е регламентирано правомощие на съда
служебно да събира сведения чрез органите на полицията, както и по всички други
начини, които не са забранени от закона. Съобразно чл. 253, ал. 1 АПК веднага след
приключване на проверката въз основа на данните, събрани от нея, и представените от
страните доказателства, съдът се произнася с разпореждане. От материалите по делото
е видно, че от момента на привеждането на искането съобразно изискванията на
процесуалния закон – 30.07.2015г., до преместването на ищеца в затвора в гр. ... –
25.08.2015г., е изтекъл период от 25 дни, които не кореспондират с повелята на
процесуалния закон за незабавно процедиране по делото. Тази продължителност не е
оправдана и с оглед спецификата на конкретното дело, за което не се установява да се
характеризира с правна сложност, а фактът, че ищецът се е намирал в затвора в гр.
Белене сочи само на известна фактическа сложност, обусловена най-вече от
опосредяване кореспонденцията с ищеца чрез затворническата администрация. В тази
връзка, настоящият състав намира за неоснователно възражението на ответника за
изключителна натовареност на съдията докладчик, тъй като в тежест на държавата е да
организира правосъдната си система по начин, по който последната да функционира
своевременно чрез предприемането на съответните законодателни, организационни и
структурни мерки /в този смисъл Решение от 01.07.1997г. – Паммел срещу Германия/.
Несъстоятелни и некореспондиращи с нормативната уредба се явяват и доводите, че
несвоевременното предприемане на процесуалните действия би могло да обуслови
единствено дисциплинарна отговорност за съответния съдия докладчик, но не и да
даде защита за страната, увредена от забавеното процесуално действие. Отговорността
на ответника е обективна, гаранционно-обезпечителна и възниква независимо от
наличието на основание за ангажиране на персоналната отговорност по чл. 307 и сл.
ЗСВ – арг. чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ.
От определящо значение в конкретния случай е обстоятелството, че считано от
25.08.2015г. правният интерес на ищеца от търсената защита се явява отпаднал,
доколкото с преместването му в затвора по постоянния му адрес твърдяното от него
нарушение е прекратено. Обстоятелството, че ищецът не е уведомил съда за
новонастъпилия факт на преместването си обаче не обосновава извод за недължимост
на обезщетение до този момент, предвид че до сочената дата правната му сфера е била
засегната от поведението на ответника и за търпените вреди му се следва обезщетение
– превантивните и компесаторните средства за обезщетяване следва да се допълват, за
7
да се считат за ефективни /в този смисъл Решение № 245 от 23.04.2024г. по гр.д.№
1860/2023г. на ВКС, III г.о./.
По изложените съображения настоящият състав намира, че при разглеждането и
решаването на процесното административно дело е налице забавяне извън границите
на разумния срок, в причинна връзка с което ищецът е търпял вреди единствено за
периода от 30.07.2015г. до 24.08.2015г.
Както беше отбелязано и по-горе, отговорността на държавата за вреди,
причинени на граждани и юридически лица, от действията, бездействията и актовете
на нейните органи е обективна, има гаранционно-обезпечителен характер и не
предполага виновно поведение на конкретното длъжностно лице. Държавата чрез
своите правозащитни органи отговаря за всички причинени неимуществени вреди от
дейността на органите на съдебната власт при нарушаване правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок. Следва да се държи сметка, че някои форми на
морални вреди – включително емоционалното разстройство, поради своето естество не
могат да бъдат предмет на конкретно доказване, като това не би следвало да
възпрепятства присъждане на компенсация, ако съдът счита за разумно и справедливо
да допусне, че на ищеца са причинени вреди, изискващи да бъдат репарирани. В това
отношение, съществува оборима презумпция, че съдебното производство, чиято
продължителност е извън разумния срок, накърнява чувството за справедливост и
доверието в правозащитните органи /в този смисъл Решение № 306 от 22.10.2019г. по
гр.д.№ 4482/2017г. на ВКС, IV г.о., Решение№ 272 от 27.01.2020г. по гр.д.№ 924/2019г.
на ВКС, IV г.о., Решение № 334 от 19.06.2025г. по гр.д.№ 3984/2024г. на ВКС, IV г.о.,
Решение № 245 от 23.04.2024г. по гр.д.№ 1860/2023г. на ВКС, III г.о./. В подобни
хипотези размерът на обезщетението се определя според стандарта на живот, за да не
се превърне обезщетението в източник на обогатяване. Когато се претендират обаче
вреди над обичайните, които се основат на конкретни специфични обстоятелства, то на
общо основание същите следва да бъдат доказани. В този смисъл е и Решение от
2.02.2006г. на Европейския съд по правата на човека, Първо отделение, образувано по
жалба № 41211/1998г. срещу България, с което се възприема, че подходът да се
изискват отделни доказателства за неимуществените вреди е необосновано
формалистичен и позволява голям брой искове, където фактите не могат да бъдат
обективно външно доказани, да бъдат отхвърлени като неоснователни. Това, от своя
страна, би компрометирало ефективността на вътрешноправното средство за защита на
субективните права, гарантирани с ЕКЗПЧОС, доколкото би довело до резултат, в
който разпоредбата на чл. 13 ЕКЗПЧОС, както и защитата, предоставяна от ЗОДОВ, да
бъде лишена от съдържание.
При определяне размера на паричния еквивалент на неимуществените вреди
приложение намира принципът на справедливото им репариране, установен с нормата
8
на чл. 52 ЗЗД. При съобразяване на даденото в т. 2 от Постановление № 4/23.12.1968г.
на Пленума на ВС задължително тълкуване следва да се отбележи, че въведеното в чл.
52 ЗЗД понятие за справедливост като критерий за съразмерна обезвреда не е
абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, подлежащи на изследване от съда във всеки отделен случай.
Принципът на справедливост при определяне на следващото се обезщетение по чл. 2б
ЗОДОВ изисква в най-пълна степен да бъдат възмездени вредите от забавеното
правосъдие като се отчитат спецификите на конкретното дело и неговото значение за
страната.
В процесния случай не се установиха данни за настъпване на неимуществени
вреди извън обичайните. Същевременно не може да се приеме, че е оборена
презумпцията за обичайните вреди, което да даде основание за съда да откаже
присъждане на обезщетение. Макар и само за периода от 30.07.2015г. до 24.08.2015г., в
рамките на общата продължителност на производството, ищецът е бил поставен в
ситуация да изпитва тревога и безпокойство, напрегнато очакване, било е накърнено
чувството му за справедливост и доверието в правозащитните институции. От
значение за определяне размера на обезщетението е вида на процесното производство
– специално бързо производство срещу неоснователни действия и бездействия на
административните органи и длъжностни лица, представляващо превантивно правно
средство за защита, призвано да осигури незабавен резултат. В конкретната хипотеза
поради несвоевременно предприемане на процесуални действия от ответника тези
цели не са изпълнени. Следва да се държи сметка и за вида на субективното право,
което е предмет на защита в разглежданото дело – правото на свиждания по чл. 86, ал.
1, т. 2 ЗИНЗС. Чрез това право се цели да се осуети възможността за тотална изолация
на лишения от свобода от обществото и близките, а в случая ищецът е изтърпявал
наказание „лишаване от свобода“ в гр. Белене при установена промяна на адресната му
регистрация и наличие на сведения по делото, че лицата, с които поддържа контакт, са
с местожителство в гр. ....
Като краен извод, въз основа на всички анализирани по-горе обстоятелства,
както и на икономическите условия и стандарта на живот в страната за процесния
период, а също и съдебна практика на касационната инстанция по сходни казуси,
съдът приема, че сумата от 150 лв. съставлява справедлив паричен еквивалент на
претърпените от ищеца неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, с който
същите да бъдат съразмерно компенсирани. При този извод предявеният иск за
обезвреда следва да се уважи частично – до посочения размер, като за разликата до
пълния претендиран размер от 20000 лв. искът следва да се отхвърли. По арг. от чл. 84,
ал. 3 ЗЗД на ищеца се следва и лихва за забава считано от 24.08.2015г., към който
момент е завършено увреждащото поведение на ответника, в причинна връзка с което
са търпени вредите, до окончателното плащане /в този смисъл Решение № 193 от
9
26.06.2012г. по гр.д.№ 611/2011г. на ВКС, I г.о./.
По разноските: При този изход на спора съобразно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ищецът
има право на разноски за процесуално представителство от адвокат – съразмерно с
уважената част от иска. Ищецът доказва сторени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер от 800 лв. (платено в брой на упълномощения адвокат
съобразно отбелязването в този смисъл в представения по гр.д.№ 72581/2017г. по
описа на СРС, 50 с-в, договор за правна защита и съдействие, служещ в тази част като
разписка за платената сума), от които му се следват 6 лв.
Що се касае до възможността в полза на ответника като юридическо лице да
бъдат присъдени разноски, съдът намира следното: С разпоредбата на чл. 32, т. 3 ГПК
е регламентирана възможността юридическите лица да бъдат представлявани от
юрисконсулти или други служители с висше юридическо образование. Същевременно
както в чл. 78, ал. 8 ГПК, така и в чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ е предвидено право на
възнаграждение единствено когато юридическото лице е представлявано от
юрисконсулт. Посочените разпоредби не подлежат на разширително тълкуване и не
следва в техния хипотезис да се включват случаите на процесуално представителство
от съдия или съдебен служител /в този смисъл Решение № 260370 от 27.02.2023г. по
гр. д. № 14110/2020г. на СГС, Решение № 1044 от 21.02.2025г. по гр. д. № 9010/2024г.
на СГС/.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА А.С. С., с адрес: гр. ..., ул. „Г.В.“ № 17, да заплати на С. Н. Н., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. ..., ул. „С.Г.“ № 32, ап. 10, адв. К. А., на основание
чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, сумата от 150 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди за периода от 30.07.2015г. до 24.08.2015г. от нарушаване правото
на разглеждане и решаване в разумен срок на адм.д.№ 6328/2015г. по описа на АССГ,
ведно със законната лихва считано от 24.08.2015г. до окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част – за разликата над 150 лв. до пълния предявен
размер от 20000 лв., както и претенцията за лихва за периода от 14.07.2015г. до
23.08.2015г.
ОСЪЖДА А.С. С., с адрес: гр. ..., ул. „Г.В.“ № 17, да заплати на С. Н. Н., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. ..., ул. „С.Г.“ № 32, ап. 10, адв. К. А., на основание
чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от 6 лв. – разноски по делото.
Решението е постановено при участието на СРП като страна по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10