№ 21158
гр. София, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мария Ст. Танева
при участието на секретаря В. В.
като разгледа докладваното от Мария Ст. Танева Гражданско дело №
20251110115003 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба с вх. № 91847/14.03.2025 г. на
“КРЕДИТ ИНС” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
“Лъвски рид”, № 3, ет. 1, офис 2, представлявано от изпълнителния директор М. Г. А., чрез
адв. Р. И. Д., със съдебен адрес за призоваване гр. София, АДРЕС, срещу Д. П. П., с ЕГН
**********, с адрес гр. София, АДРЕС, с която предявен иск с правно основание чл. 415, ал.
1 и сл. ГПК във вр. чл. 422 ГПК.
Ищецът твърди, че Д. П. П. е кандидатствал за получаване на потребителски кредит
чрез сайта на “КРЕДИТ ИНС”, като е попълнил личните си данни в регистрационна форма
за кандидатстване. В резултат на това, служител на дружеството се е свързал по телефона с
ответника, като последният е потвърдил самоличността си, истинността на предоставената
информация и желанието си да получи кредит в размер на 200 лв. Сред обработване на
данните, на ответника е изпратен на посочената от него електронна поща електронен
формат на договора за кредит от разстояние. Същият е потвърдил с избиране изпратения му
линк за потвърждение, сключването на Договор за потребителски кредит “Екстра” №
Д3012709/30.07.2024 г. и желаната сума му е била преведена чрез системата e-pay и получена
от същия на каса на партньорски офис на “Изипей” АД срещу представената от Д. П. П.
лична карта.
Твърди, че към дата 18.12.2024 г. кредитополучателят не е погасил нито една от
вноските по кредита, падежите на които са настъпили съответно на 30.08.2024 г., 30.09.2024
г., 30.10.2024 г.
Прилага Заповед за изпълнение № 766 / 08.01.2025 г. на основание чл. 410 ГПК, с
която се разпорежда длъжникът Д. П. П. да заплати на “КРЕДИТ ИНС” АД сумата от 200,00
лв, представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 23.12.2024 г. до
изплащане на вземането, сумата 18,00 лв, представляваа договорна лихва за периода от
30.08.2024 г. до 30.10.2024 г., сумата 4,59, представляващи мораторна лихва за период от
31.08.2024 г. до 18.12.2024 г., както и държавна такса в размер на 25,00 лв и адвокатско
възнаграждение в размер на 550, 00 лв. Срещу заповедта е подадено възражение от
ответника в законоустановения срок.
1
Моли съда да постанови решение, с което да осъди Д. П. П. да заплати на “КРЕДИТ
ИНС” АД: 1) сумата от 200 лева (двеста лева), представляваща главница на основание
сключен Договор за потребителски кредит “Екстра” №Д3012709/30.07.2024 г., 2) сума от
18,35 лева (осемнадетесет лева), представляваща договорна лихва за период 30.082024 г -
30.10.2024 г, 3) сумата от 4, 59 лв (четири лева и петдесет и девет стотинки),
представляваща законна лихва за забава в периода 31.08.2024 г - 18.12.2024 г. 4) законна
лихва за забава върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за
издаване на Заповед за изпълнение до окончателното заплащане на главницата. 5) 575, 00 лв
(петстотин седемдесет и пет лева) разноски за образуване на Заповедното производство по
чл. 410 ГПК. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение в настоящото, за чийто
конкретен размер е предоставен списък по реда на чл. 80 ГПК.
Прилага заявка за кредит от Д. П. П., справка - извлечение за извършения банков
кредит, Договор за потребителски кредит “Екстра” №Д3012709/30.07.2024 г., общи условия
на “КРЕДИТ ИНС” АД, приложими към Договорите за предоставяне на потребителски
кредити, Заповед на подуправителя на БНБ с № БНБ - 23940 / 21.02.2020 г., както и
квитанция за платена държавна такса и препис от искомата с молба с приложенията за
ответната страна.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Д.
П. П., с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва сключения договор
за потребителски кредит като нищожен, доколкото посочения годишен процент на разходите
не бил действителен. Твърди, че целият договор е нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл.
11, т. 10 и 11 ЗПК. Счита, че към годишния размер на разходите е следвало да бъде включена
неустойката в размер на 68, 25 лв., уговорена в договора, а в случай, че същата е била
включена, годишният процент на разходите е щял на надвишава императивно установения
максимум. Моли за отхвърлянето на предявените искове.
С молба № 156899 от 08.10.2025 г., подадена от процесуалния представител на
“КРЕДИТ ИНС” АД, адв. С. М., ищецът моли, в случай, че не успее да се яви на делото и не
се намерят предпоставки за отлагането му, да се даде ход на същото и да бъде разгледано в
отсъствие на представител на страната. В отговор на възраженията, направени от
процесуалния представител на ответната страна в отговора на исковата молба, се навеждат
следните доводи:
Ищецът твърди, че е налице валидно облигационно отношение между страните,
отговарящо на условията по чл. 11 ЗПК. Във връзка с възраженията, свързани с
предвидената в договора неустойка за непредставяне на обезпечение, ищецът счита, че е
налице индивидуално уговорена клауза, тъй като потребителят има възможност да избере
дали да предостави гаранция от банкова или небанкова кредитна институция или да използва
необезпечен кредит. Твърди се, че е налице самостоятелен, доброволен, изричен избор,
направен след предоставяне на ясна и точна информация и вземане на самостоятелно и
информирано решение.
Ищецът поддържа още, че начислената неустойка не следва да се включва към
годишния процент на разходите /ГПР/. Съгласно ЗПК кредитодателят е длъжен да посочи
ГПР и неговите компоненти към датата на сключване на договора. Поддържа още, че към
датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за
плащане на неустоечна сума, поради което клаузата за неустойка е индивидуално уговорена.
В условията на евентуалност, дори да се приеме, че клаузата е нищожна, ищецът намира, че
е налице основание за прилагането на разпоредбата чл. 26, ал 4 ЗЗД, съгласно която
нищожността на договорна клауза не влече нищожност на целия договор, ако същият може
да се прилага и без нея. Твърди се, че неустойката в настоящия случай не е част от
съществените параметри на договора, а напротив - тя е договорена между страните, за да се
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Невключването на
неустойката в ГПР не представлява заобикаляне на закона, доколкото е предвидена
възможност потребителят да се откаже от договора в 14 - дневен срок от сключването на
същия, ако е считал, че е поставен в заблуждение с тези клаузи, или, че те неправомерно го
2
санкционират финансово съгласно чл. 12 ЗПФУР.
На следващо място, твърди се, че ответникът с поведението си е дал повод за
завеждане на заповедното производство, доколкото настоящият процес е образуван по реда
на чл. 423 ГПК, поради което не може да бъде изключена отговорността за разноски.
Поддържа се още, че не са предоставени доказателства за това, че ответникът материално
затруднено лице и има право на безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Прави се възражение за прекомерност във връзка с претендираните разноски.
С оглед становището на ответната страна съдът приема за установено от фактическа
гледна точка следното:
С оглед изявленията на страните съдът приема за установено и ненуждаещо се от
доказване, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит “Екстра” №
Д3012709/30.07.2024 г. Видно от последния, “КРЕДИТ ИНС” АД с ЕИК *********, се
задължава да отпусне заем в полза на Д. П. П., с ЕГН ********** в размер на 200 лева. По
делото не се спори, че ищецът е отпуснал заем на ответника, който последният е усвоил.
Съгласно чл. 8.1.1 от Общите условия на “КРЕДИТ ИНС” АД, в срок от 14 дни от подаване
на заявката, кредитополучателят е длъжен да предостави банкова гаранция. Възможно е и
предоставяне на гаранция от небанкова финансова институция, оперираща на територията
на Република България, в срок до края на работния ден, следващ деня на сключване на
договора съобразно чл. 8.1.2 от Общите условия.
В договора се съдържа клауза за неустойка в размер на 68,25 лв.
Анализът на фактическата обстановка налага следните правни изводи:
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест по иска с за
уважаване на исковата претенция правна квалификация чл. 422, ал 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. с чл. 240, ал 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на
пълно и главно доказване сключването на процесния договор за потребителски кредит с
посоченото в исковата молба съдържание, включително законосъобразността на оспорените
клаузи, предоставянето на сумата, усвояването на кредита от кредитополучателя.
По иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
240, ал. 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК в тежест на ищеца по делото е да докаже възникване на
правоотношение по договор за кредит с твърдяното от него съдържание, в който е уговорена
възнаградителна лихва в претендирания размер.
По иска с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД. вр. чл. 99,ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг,изпадането на длъжника в забава
и размера на обезщетението за забава.
При установяване на фактите в доказателствена тежест на ищеца в тежест на
ответника е да докаже възраженията си за нищожност на кредита, както и че е погасил
задължението си.
Съдът е обявил на страните, че служебно следи за неравноправност на клаузи.
По делото като доказателство за наличието на договорно правоотношение с
ответника от страна на ищеца е предоставен Договор за потребителски кредит “Екстра”
№Д3012709/30.07.2024 г.. Кредитопоручателят е физическо лице, на което с процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност. С оглед на това, кредитополучателят има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, респективно кредитодателят попада в обхвата на
дефиницията за “търговец”, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към чл. 143 - 146 ЗЗП, уреждащи
неравноправност на договорни клаузи, които да водят до тяхната нищожност. Според чл. 143
ЗЗП неравноправна е всяка клауза във вреда на потребителя, която нарушава
добросъвестността и създава значително неравновесие между страните. Съгласно чл. 6, §1 от
Директива 93/13/ЕИО такива клаузи не обвързват потребителя. Съгласно разпоредбата чл.
146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
3
индивидуално. Следователно, за да бъде обявена дадена клауза за нищожна, освен да бъде
неравноправна, се изисква и да не е индивидуално уговорена между страните. Чл. 146, ал. 2
ЗЗП предвижда, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са изготвени
предварително и върху които потребителят не е имал възможност да влияе. В този смисъл,
Решение № 237/20.01.2017 г. по т.д.№ 2927/2015г. ВКС, І т.о, гласи, че клаузите на общите
условия, към които препраща договорът, дори когато са приети от потребителя, поначало не
могат да бъдат определени като индивидуално уговорени. В настоящия случай, неустойката
е предвидена в чл. 8.5.1 и сл. от Раздел VIII. “Обезпечение по кредит” на Общите условия
на “КРЕДИТ ИНС” АД, приложими към договора за предоставяне на потребителски кредит.
Въпреки наведеното от ищеца твърдение, че клаузата е индивидуално уговорена, такъв
извод не може да бъде споделен.
Съдът намира, че разпоредбата на чл. 8.5.1 от Общите условия на “КРЕДИТ
ИНС” АД е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка, следва да се
съобрази и задължителната за съда на основание чл. 130, ал. 2 ЗСВ практика на ВКС. С
тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е прието, че
неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Неустойката е предвидена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди, и е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите
си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно обогатяване.
В случая неустойката е предвидена при неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение за своето главно задължение по договора –
връщане на заетата сума и дължимото възнаграждение, съгласно чл. 8.1.1. и чл. 8.1.2 от
Общите условия. Следователно неустойката е уговорена като средство за гарантиране
изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, а не за обезпечаване или
обезщетяване на неизпълнение на самото главно задължение.
Така формулираното задължение няма характер на типична неустоечна клауза, тъй
като не изпълнява основните функции на неустойката – да обезпечава изпълнението на
главното задължение и да обезщетява вредите от неговото неизпълнение. В конкретния
случай неустойката има санкционен характер и цели наказване на заемателя за
неизпълнение на вторичното задължение за предоставяне на обезпечение, което само по
себе си не засяга пряко изпълнението на основното задължение по договора.
На следващо място, съдът намира, че неустойката заобикаля закона по смисъла на чл.
19, ал. 4 вр. ал. 1 ЗПК. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът се сключва на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/. Процесният
договор препраща към Общите условия за определяне на ГПР, които от своя страна
препращат към сайта на кредитодателя в чл. 5.1. Годишният процент на разходите е
определен като 49, 70 %. В случая, неустойката за неосигуряване на обезпечение също
представлява разход, който следва да бъде включен в ГПР. Този извод се налага от
начисляване на таксата в общата сума по кредита и в погасителните вноски. Клаузата не
може да се счете за индивидуално уговорена по смисъла, възприет в Решение №
237/20.01.2017 г. по т.д.№ 2927/2015г. ВКС, І т.о, а именно, че клаузите на общите условия,
към които препраща договорът, дори когато са приети от потребителя, поначало не са
индивидуално уговорени. В настоящия случай, неустойката е предвидена в т. 8.5.1 и сл. от
Раздел VIII. “Обезпечение по кредит” на Общите условия на “КРЕДИТ ИНС” АД,
приложими към договора за предоставяне на потребителски кредит.
Невключването на неустойката в ГПР представлява заобикаляне на закона с оглед
постигане на съответствие с ограничението, предвидено в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 22
4
ЗПК при неспазване изискванията на чл. 11, т. 7 - 12 ЗПК договорът за потребителски кредит
е недействителен. Съдът намира, че невключване на неустойката в ГПР представлява
нарушение на чл. 11, т. 10 И 11 ЗПК. Поради това и на основание чл. 22 ЗПК съдът намира,
че договорът за кредит е недействителен.
За ищеца възниква задължение на да върне само чистата главница, получена
въз основа на договора за кредит.
По разноските:
Всяка страна е направила възражения за прекомерност на възнагражденията на проц.
представители. Същите са основателни.
Съдът намира за справедлив размер на адвокатско възнаграждение в исковото
производство в размер на 300 лв., и 50,00 лв. в заповедното производство. Делото не се
отличава с правна и фактическа сложност, проц. представител не е се е явил в съдебно
заседание, подал е ИМ респективно ОИМ, и становище. А заповедното производство е
изключително формализирано - то се развива изцяло в писмена форма, като се използват
стандартни предварително установени типови образци за волеизявленията на съда и
страните - всичко това осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по исканията,
чрез създаването на образец на възражението. Съгласно решение по дело С - 438 / 22 на
Съда на европейския съюз Наредбата за адвокатските възнаграждения няма обвързващ
характер.
На адвоката на ответника следва да се заплати възнаграждение с ДДС.
Ищецът има право на разноски съобразно уважената част.
Ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част.
Мотивиран от гореизложеното, Съдът
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1
ЗЗД вр. с чл. 240, ал 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ГПК, че Д. П. П., с ЕГН **********, с адрес гр. София,
АДРЕС, дължи на “КРЕДИТ ИНС” АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. “Лъвски рид”, № 3, ет. 1, офис 2, сумата в размер на 200,00 лв.
главница по на Договор за потребителски кредит “Екстра” № Д3012709/30.07.2024 г., както
и законна лихва от 27.12.2024г. до окончателното плащане на вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ
ИСКА за сумата от 18,00 лв. договорна лихва за период 30.08.2024-30.10.2024 г и сумата от
4,59 лв. законна лихва за периода 31.08.2024 г.-18.12.2024 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 77310/2024 г. СРС.
ОСЪЖДА Д. П. П., с ЕГН **********, да заплати на “КРЕДИТ ИНС” АД, ЕИК
*********, 269,55 лв. адв. възнаграждение в исковото производство, 22,46 лв. държавна
такса в исковото производство, 22,46 лв. държавна такса в заповедното производство, 44,93
лв. адвокатско възнаграждение в заповедното производство.
ОСЪЖДА “КРЕДИТ ИНС” АД, ЕИК *********, да заплати на Д. М., процесуален
представител на Д. П. П., адвокатско възнаграждение в размер на 36,54 лв. с ДДС в исковото
производство и 6,08 лв. с ДДС в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6