РЕШЕНИЕ
град Ловеч, 23.07.2019 година
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД граждански състав
в публично заседание на дванадесети юли две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
при секретаря ВЕСЕЛИНА
ВАСИЛЕВА като разгледа
докладваното от съдия МИТЕВА въззивно гражданско дело № 202 по описа за 2019
година, за да се произнесе, съобрази:
ПРОИЗВОДСТВО с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК.
Постановено е решение № 17/ 22.01.2019 година на Тетевенския районен съд по гражданско дело № 646/ 2018 година по описа на същия
съд, с което е е
отхвърлен предявеният на основание чл.
422 ал. 1 във връзка с чл. 415 ал. 1, т.3 от
ГПК, от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. *******, против М.И.И., ЕГН **********,***,
с искане да бъде осъдена за им заплати сума в общ размер от 4 985.77
лева по договор за потребителски кредит № **********/ 22.12.2016 година
(остатъчно задължение), което включва задължение по кредит в размер на
3 601.08 лева и възнаграждение а закупен пакет от допълнителни услуги от 2034.36
лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410
от ГПК, ч.гр.д. № 322/ 2018 година на РС – Тетевен, като неоснователен и
недоказан.
Постъпила е въззивна жалба вх. №
879/18.02.2019 година от „Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК *******, със
седалище гр. *******, чрез пълномощника си юриск. Р.И.И., против Решение №
17/22.01.2019 г., постановено по гр.д. № 646/2018 год. на Тетевенския районен
съд, с което са отхвърлени предявените искове
от страна на „Профи Кредит България" ЕООД срещу длъжника по Договор за
потребителски кредит № ********** – М.И.И..
Възразява, че съдът неоснователно и неправилно е
приел за установено, че претендираните в исковете суми са недължими от
ответника, поради приетото заключение, че настъпилата предсрочна изискуемост не
е надлежно обявена на длъжника по договора. Счита, че неправилно са приложени
изискванията за банковите институции към небанковите такива, една от които е и
„Профи Кредит България" ЕООД. Твърди, че първоинстанционният съд
неоснователно и неправилно е констатирал, че клаузата, уговаряща дължимото
възнаграждение по сключено между страните споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги е нищожна, като заобикаляща императивните правни норми
на закона на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи,
че с решението е отхвърлена исковата претенция на дружеството в размер на
4985.77 лв.
Счита
обжалваното решение, с което се отхвърлят предявените искове за неправилно като
излага следните съображения:
Възразява, че неправилно и
неоснователно е заключението на съда, че предсрочната изискуемост на Договор за
потребителски кредит № ********** не е надлежно обявена на длъжника М.И.И..
Счита, че цитираното в съдебния акт ТР № 4/2013 г. ОСГТК,
т.18, за обявяване на предсрочната изискуемост, не е приложимо. Изтъква, че
решението разглежда вземане, произтичащо от договор за банков кредит, като
заключава, че предсрочната изискуемост настъпва с неплащането или при
настъпване на съответни обстоятелства едва след като банката е упражнила
правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника
предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл.418 във вр. чл.417, т.2 от ГПК
и чл.60 ал.2 от Закона за кредитните институции. Сочи, че ВКС мотивира
становището си с употребата на минало страдателно причастие „обявен" в
разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ и съответно с изискването за удостоверяване
на изискуемостта по чл.418, ал.3 от ГПК, че предпоставките по чл.418 от ГПК за
постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на
волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за издаване
на заповед за изпълнение.
Изтъква,
че „Профи Кредит България" ЕООД е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал.1 от Закона за
кредитните институции, която посочената разпоредба дефинира като лице, различно
от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е
извършване на една или повече от дейностите: по чл.2, ал.2, т. 12, 6 – 13 от
ЗКИ; придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова
институция; отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства.
Твърди,
че стопанската активност на финансовите
институции не е подчинена на Закона за кредитните институции и респективно
неговият, чл. 60, ал.2 се явява неприложим за тях.
Сочи, че въведеното с този текст изискване
демонстрира подчертана взискателно към предпоставките, при които банките
кредитори биха могли да пристъпят към принудително удовлетворяване чрез способа
на незабавно изпълнение по редна на чл.418 от ГПК. Доколкото обаче небанкова
финансови институции не фигурират сред лимитативно предвидените в чл. 417, т.2
субекти, изведените по тълкувателен път, чл.60, ал.2 от ЗКИ предпоставки за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, залегнали в т. 18 от Тълкувателно
решение № 4 счита, че следва да се прилагат единствено само вземания,
произтичащи от договори за банкови кредити, без да засяга заемните съглашения,
по които в позицията на кредитодател се изявява небанкови субекти от
категорията на „Профи Кредит България" ЕООД. Небанковите финансови
институции не фигурират сред изчерпателно посочените в чл.417, т.2 ГПК субекти
и предпоставки за издаване заповед за незабавно изпълнение, визирани в т. 18 от
Тълкувателно решение № 4, от буквален прочит на същото по безспорен начин се
установява, че същото визира само и единствено вземания, произтичащи от
договори за банков кредит, респективно на което и аргумент от противното не се
прилага за вземания произтичащи от договори за кредит отпуснати от нефинансови
институции.
Излага съображения, че правната рамка на
сключване от тях договори за кредит обхваща нормите за заема за потребители в
Закона за задълженията и договорите и тези на действащия Закон за
потребителския кредит, като извън нея остават неотносимите към банковото
кредитиране разпоредби на чл.430 - чл.432 от ТЗ. Счита, че поради неприложимост
на чл.60, ал.2 от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните
клиенти, липсва нормативна опора за настъпване на последиците й да се въвеждат
допълнителни преюдициални условия извън договорно утвърдените, поради което
указанията на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.№ 4/201
Зг. ОСГТК не следва да бъдат прилагани в съответния казус.
Позовава
се на чл.12.3 от Общите условия към Договора за
потребителски кредит № **********: „....В случай,
че КЛ/СД просрочи една месечна вноска с повече от 30 (тридесет) календарни дни,
настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост,без да е необходимо КР да изпраща на КЛ/СД уведомление, покана,
предизвестие или други." е уговорена предсрочната
изискуемост на кредита. В случаите, в които заема е предоставен от небанкова
финансова институция, клаузата включена в договора за заем за предсрочна
изискуемост, при настъпване на определени условия и свързана с неизпълнение на
задължението за връщане на заема счита, че не противоречи на свободата на
договаряне (чл.9 от ЗЗД). Твърди, че с тази уговорка длъжникът губи
преимуществото на срока и последиците за него са аналогични на изгубването на
това преимущество, съгласно чл. 71 от ЗЗД и в този случай настъпва предсрочна
изискуемост и на непадежиралите към този момент погасителни вноски, включително
в частта им за възнаградителна лихва и такси.
Посочва, че по отношение на договора за кредит
не намира приложение т.18 от TP № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно момента на
настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков
кредит, тъй като ответникът е сключил договор за кредит с небанкова финансова
институция.
Приема, че е без правно значение обстоятелството
изпратено ли е от ищеца и достигнало ли е до своя адресат приложеното към
договора уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като в случая
обявяването на същата не е задължителна предпоставка за превръщане на кредита в
предсрочно изискуем. Сочи, че с оглед уговореното между страните, няма пречка
предсрочната изискуемост да настъпи автоматично с просрочие на една вноска по
кредита с повече от 30 дни, без нужда от уведомяване, както е записано в
чл.12.3 от Общите условия, които са неразделна част от ДПК № **********.
Изтъква,
че съдебната практика свързана с настъпването на предсрочната изискуемост при
договори с небанкови финансови институции не е еднозначна, като сочи, че някои
съдилища приемат, че единствено в хипотезата на договор за банков кредит
автоматичното прекратяване и предсрочната изискуемост следва да бъде обявена на
длъжника, за да породи правно действие, каквато хипотеза в случая, касаещ
Договор за потребителски кредит, не е на лице. В тази връзка посочва Решение №
943/11.12.2018г. по гр. дело № 659/2018г. по описа на PC Враца и Решение №
408/17.12.2018г. по гр. дело № 15/2018г. по описа на PC Козлодуй, Решение №
399/ 12.12.2018г. по гр. дело № 148/2018г. по описа на PC Козлодуй, Решение №
1361/21.11.2018г. по гр. дело № 1689/2018г. по описа на PC Пазарджик. Решение №
4674/2018г. по гр. дело № 19269/2017г. по описа на PC Варна, Решение от
25.06.2018г. по гр. дело № 115/2018 г. по описа на PC Дупница; Решение от
27.11.2017г. по гр. дело № 476/2017г. по описа на PC Пирдоп; Решение №
1415/29.06.2018г. по гр. дело №376/2018г. по описа на PC Бургас, Решение №
1422/03.12.2018г. по гр. дело № 972/2018г. по описа на PC Пазарджик, Решение №
258/10.12.2018г. по гр. дело № 92/2018г. по описа на PC Карнобат и др.
Счита за неправилно и
неоснователно заключението на съда, че Споразумението за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги се явява нищожно, като заобикалящо императивните правни
норми на основание чл. 10а, ал. 1 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
същото е прогласено за недължимо от длъжника по договора. Сочи, че от
представените с исковата молба Искане за отпускане на потребителски кредит и
Стандартен европейски формуляр е видно, че ответникът М.И.И. предварително е
посочила параметрите на желания от нея кредит и съответно е била запозната с
опционалните възможности, които предоставя дружеството, както и че е имала
възможност да прецени дали параметрите на уговорения кредит отговарят на
финансовите и възможности.
От друга страна посочва, че Договорът,
Споразумението за предоставяне на допълнителен пакет от услуги и Общите условия
са подписани на всяка една страница от длъжника, с оглед на което приема, че
той е запознат със съдържанието на всеки един от документите. Твърди, че
длъжникът е приел по свое усмотрение сключването на споразумение за
предоставяне на допълнителен пакет от услуги, като сключването на същото е
предоставено на личната преценка на кредитополучателя, доколкото за него е на
лице интерес от приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата
на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Твърди, че допълнителният пакет от услуги е изрично договорен от страните – от
момента на сключване на договора те са изразили съгласието си, като
кредитополучателят може да влияе на определени фактори от кредитния договор. В тази
връзка се позовава на Решение № 943/11.12.2018г. по
гр.
дело № 659/2018г. по описа на PC Враца и Решение
№ 408/17.12.2018г.
по гр. дело № 15/2018г. по
описа на PC Козлодуй.
Изтъква, че на длъжника е дадена възможност, по
силата на чл. 7.1 от Общите условия към процесния договор, да се откаже от
него, без да дължи неустойка, което М.И.И. не е направила.
Счита, че клаузите, определящи
задължението за заплащане на закупения пакет от допълнителни услуги не са
недействителни и не противоречат на добрите нрави. Сочи, че на първо място
сключването на споразумение за предоставяне на допълнителни услуги не е
задължително за отпускането на кредита, както и че сключването на споразумение
за предоставяне на допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя и
зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за кредит да бъде
разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има възможност да отлага
плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски, да променя датата на
падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Посочва, че
всяка една и всички тези услуги потребителят може да използва, ако пожелае да
закупи и ако закупи такъв пакет. Твърди, че в процесния случай ответникът е
пожелал да закупи пакет от допълнителни услуги, като е декларирал това в
искането си за отпускане на кредит. Излага съображения, че пакетът от
допълнителни услуги предоставя на ответника право да получи услуги, които не са
свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с
необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Със
закупуването на пакет от допълнителни услуги, ответникът си е гарантирал
приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит. Гарантирал си е, че
при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в забава,
а кредитът му да бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да отложи
плащането на определен брой вноски, така че да може да се фокусира върху
стабилизирането на своята платежоспособност, а не върху утежняване на
финансовото си състояние с невъзможността да плаща кредит и лихвите за забава
по него. Гарантирал си е, че ако доходът му намалее, ще може да си намали
размера на определен брой вноски - длъжникът може да поиска от кредитора да му
намали с до 75% размера на определен брой погасителни вноски. Гарантирал си е,
че ако сменят датата на заплащане на месечното му възнаграждение, ще може да
промени и падежната дата по кредита си, така че да е удобна за него. Гарантирал
си е, че ако има необходимост от допълнителни парични средства, ще може да ги
получи бързо и лесно, без да е необходимо да попълва и представя ред документи.
Заключава, че всички тези възможности, които
длъжникът е получил, съответно всички тези услуги, които кредиторът се
задължава да му предостави със закупуването на пакета от допълнителни услуги, в
никакъв случай не могат да се определят като задължителни и като част от общите
разходи по кредита. Твърди, че предоставените допълнителни услуги гарантират
спокойствието на длъжника и възможността му да се
справи с всяка неблагоприятна ситуация, а това, че пакетът от допълнителни
услуги се закупува по избор на потребителя е видно, освен от заявеното от
длъжника в искането за отпускане на потребителски кредит и от
това, че кредиторът предлага и реално отпуска кредити и без
закупен
такъв пакет. Като посочва, че в процесния случай М.И.И. се е възползвала от
приоритетното разглеждане на искането й за отпускане на потребителски кредит,
както и възможността при затруднение да отложи погасителна вноска.
Навежда съображения, че възнаграждението не е
цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността длъжникът да
поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент от живота на
договора, като посочва, че предлаганите допълнителни услуги не са пряко
свързани с договора за кредит, а са по повод на същия. С оглед на
гореизложеното счита, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги,
първо, не е пряко свързано с договора за кредит, тъй като такъв може да
съществува в правния мир и без договорените допълнителни услуги; второ,
сключването на споразумението е в резултат на свободната воля и индивидуално
желание на длъжника; трето, сключването на споразумението не е задължително
условие за отпускане на кредит, поради които обстоятелства законодателят е
извадил разходите за такива допълнителни услуги от общите разходи по кредита.
Акцентира на т. 14 от Допълнителните разпоредби
на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), че услуга е „всяка материална или
интелектуална дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за
друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ", от което
заключава, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги
действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по
повод на договора за кредит в полза на друго лице – кредитополучателя.
Позовавайки се на съдебната практика счита, че с
договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема задължение да извърши
конкретни действия, срещу дължимо от възложителя възнаграждение, като тези
действия обикновено са фактически, а не правни. Доколкото втората част от
определението за договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК
предоставя известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги,
които са извадени от договора за потребителски кредит счита, че законодателно е
допустимо уговарянето на такива.
Излага подробни съображения, че „Профи Кредит
България" ЕООД в качеството си на кредитор не създава задължение за
потребителя при сключване на договор за потребителски кредит, да сключи и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, а тази възможност
през клиента се явява опционална. Посочва, че предоставянето на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, е легално уредено в
разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, като ал. 4 на същата предвижда, че видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да
бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Ал. 2 и
ал. 3 на
чл. 10а ЗПК изрично постановяват, че кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на
кредита, и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и
също действие. Изтъква, че в обхвата на общите разходи по кредита, които следва
да се отчетат при формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги,
но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е
задължително условие за сключването на договора за кредит. Твърди, че в
процесния договор за потребителски кредит обаче изрично е посочено, че изборът
и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за
получаване на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите
условия. С оглед на изложеното счита, че разходите на потребителя за въпросните
допълнителни услуги не представляват част от общите разходи по кредита,
съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР. Заключава, че
дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължи от
кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, респективно
не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не противоречи на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като в тази връзка се позовава на Решение № 309126 от 09.01.2018г.
по описа на СРС и Решение № 6308 от 01.11.2018г. по адм.д. № 5771/2018 г. на
Административен съд - София.
Навежда доводи, че в българското действащо
право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно
договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в
правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и
се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение.
Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на
принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили
да сключат Договор за потребителски кредит № ********** и подписаното към него
Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Длъжникът се е
съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на
стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и
към момента на сключването на договора, така и с необективиране на желанието си
да се откаже от сключения договор и с погасяване на месечни вноски. В тази
връзка сочи, че добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Позовава се на
факта, че паричният ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от този
на банките с оглед на факта, че не могат да осъществяват влогонабиране, както и
че лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед риска, който поемат
да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат
такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска
кредитоспособност.
С оглед на всичко гореизложено моли въззивния
съд да отмени в цялост, като неоснователно и неправилно
Решение № 17/22.01.2019г., постановено по гр. дело № 646/2018г. по описа на
Районен съд – гр. Тетевен, с което са отхвърлени исковете на „Профи Кредит
България" ЕООД срещу длъжника по Договор за потребителски кредит №
********** М.И.И., и постанови решение, с което да установи съществуването на
вземане в полза на „Профи Кредит България" ЕООД срещу ответника М.И.И.,
възникнало на основание неизпълнение на Договор за потребителски кредит №
**********, в размер 4985.77 лв. /четири хиляди деветстотин осемдесет и пет
лева и седемдесет
и седем
стотинки/, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.
В срока по чл. 263 от ГПК не е
постъпил отговор от насрещната страна.
С протоколно определение от
21.05.2019 година исковата молба е оставена без движение на основание чл. 129,
ал.4, вр.ал.2 от ГПК. С молба вх. № 4145/ 13.06.2019 година (клеймо 12.06.2019
година), в указания срок въззивника е посочил, че претендират обща сума в
размер на 4 985.77 лева, представляваща неизплатено възнаграждение ,
възникнало на основание Договор за потребителски кредит № ********** и
включващо гладница в размер на 1923.82 левав, неплатено договорно
възнаграждение в размер на 1277.14 лева (възнаградителна лихва), неизплатено
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
1 784.81 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПк до окончателното плащане, както и разноските по
делото.
В съдебно заседание въззивника не се представлява представено е
писмено становище.
Въззиваемата страна не се явява и не се
представлява.
От събраните по делото доказателства, приложени към
гражданско дело № 646/
На 11.04.2018 година „Профи Кредит
България" ЕООД, *******,
е подало до Тетевенския
районен съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК срещу М.И.И., ЕГН **********,***, за сумата 5013.46 лева, от които
4 985.77 лева - главница, 20 лева такси за извънсъдебно събиране на
вземането, начислени за периода 11.02.2017 година до 19.09.2017 годинаа, лихва
за забава в размер на 7.69 лева за периода 11.02.2017 година до 19.09.2017
година, дата на прекратяване на договора, ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноските по
делото. В заявлението е пояснено, че паричното вземане произтича от Договор за
потребителски кредит № **********/ 22.12.2016 година, като длъжникът е следвало
да погасява месечна вноска в размер на 156.54 лева на всяк о10-то число.
Твърдят, че И. не е изпълнила задължението си, като е направила пет погасителни
вноски и е изпаднала в забава на 11.02.2017 година. Посочват, че за
извънсъдебно събиране на вземането за периода от 11.02.2017 година до
19.09.2017 година, датата на прекратяване на догвора съгласно тарифата за
таксите на дружеството са начислени суми в размер на 20 лева, за този период са
начислени и лихви за забава в размер на 7.69 лева. Посочват, че съгласно общите
условия към доовора при просрочеие на една погасителна вноска с повече от 30
календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора – на 19.09.2017 година,
за което длъжникът бил уведомен с писмо.
Съдът е отхвърлил така подаденото
заявление с разпореждане № 765/ 24.04.2018 година по ч.гр.д. № 322/ 2018 година
по описа на РС – Тетевен.
С разпореждане № 1100/ 13.06.2018
година заповедният съд е указал на заявителя да предяви осъдителен иск в едномесечен срок от връчване на
съобщението, като довнесе дължимата държавна такса. Съобщението е връчено на 25.06.2018
година, като в указания срок на 27.07.2018 година (клеймо 25.07.2018 година) е
предявен осъдителния иск по чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т.3 от ГПК.
От представените по делото писмени доказателства, е
видно, че на 22.12.2016 г. е
сключен Договор за потребителски кредит № ********** между „Профи кредит България” ЕООД – София, в качеството на
заемодател, и М. Тодорова И., в качеството на заемател, по силата на който заемодателят е
предоставил на заемателя сума в размер от 2 050 лева. Съгласно клаузите на договора И. се
задължила да върне сума в размер на 3 601.08 лева в срок от 36 месеца, на
равни
погасителни вноски от 100.03 лева на десето число
от месеца. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент по заема - 41.17 % и годишен процент на
разходите - 49.89 %. Сключено било и
споразумение за допълнителен пакет услуги, конкретно посочено, с възнаграждение
2 034.36 лева с размер на месечната вноска от 56.51 лева. В договора е
посочено, че със сумата 495.89 лева е рефинансиран друг кредит. Представено ое
преводно нареждане за кредитен превод от 22.12.2016 година за остатъка от
сумата – 1 554.11 лева.
На 25.05.2017
година И. е подала заявление за промяна на погасителния план с отлагане на една
вноска, като въз основа на него е подписан Анекс № 1 от 19.06.2017 година с нов
погасителен план, без поромяна на размера на погасителната вноска.
По догова са платени четири пълни
погасителни вноски, включващи главни, лихва и вноската по допълнителния пакет
услуги. На 10.07.2017 година е заплатена последно частично сумата от 23.51
лева.
Приложено
е уведомително писмо до М.И.И., в което е посочено, че поради нарушение на
задълженията по кредита, сумата по кредита в размер на 5 513.46 лева е
обявена за предсроччна изискуемост, включваща непогасена част от задължението
по договора – 4 985.77 лева, лихви за забава 7.69 лева и такса по парифа
520 лева. Няма данни за връчване на уведомлението.
При така изложените факти съдът приема, че е сезиран с
осъдителен иск с правно основание чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.3 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД за вземането,
предмет на ч.гр.дело № 322/ 2018 година по описа
на Тетевенския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Профи
Кредит България" ЕООД, *******,
със
седалище и адрес на управление: гр. *******, иск да бъде осъдена М.И.И., ЕГН **********,***, им заплати обща сума в
размер на 4 985.77 лева, представляваща неизплатено възнаграждение,
възникнало на основание Договор за потребителски кредит № ********** и
включващо гладница в размер на 1923.82 левав, неплатено договорно
възнаграждение в размер на 1277.14 лева (възнаградителна лихва), неизплатено
възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
1 784.81 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК по ч.гр.дело № 322/ 2018
година по описа на Тетевенския
районен съд, както и разноските по делото.
Съгласно чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да
установи правния
интерес и фактите, на които
основава своите искания и възражения.
В производството по чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.3 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД в тежест на ищеца при пълно главно доказване да
установи факта от който
произтича вземането му и размера на претенциите.
Правният интерес на ищеца от предявяване на
иска се установява от доказателствата, приложени към служебно изисканото и
прието като доказателство ч.гр.дело № 322/ 2018
година по описа на Тетевнския
районен съд, от които е видно,
че заявлението е
отхвърлено, поради което на основание чл. 415, ал.1, т.3 от ГПК съдът е указал на заявителя, че може да предяви осъдителен иск за вземането си в едномесечен срок от
съобщаването. Ищецът е
предявил иска си в едномесечния срок по чл.415 ал.1 от ГПК и предявеният осъдителен иск по този ред е допустим.
От доказателствата по
делото се установява, безспорно, че между страните е сключен договор за кредит
за сумата от 2 050 лева, от която с 495.89 лева е рефинансиран друг
кредит, а остатъкът от 1 554.11 лева е преведен с преводно нареждане за
кредитен превод от 22.12.2016 година.
От представената справка-извлечение е видно,
че са платени четири пълни погасителни вноски и 23.51 лева, от които: със
сумата от 126.18 лева е погасена главницата; със сумата от 273.94 лева -
възнаградителната лихва и с 249.55 лева - допълнителния пакет.
Основанието на което са заявени
претенциите е твърдяна предсрочна изискуемост. Съгласно чл. 12.3 от подписаните
между страните общи условия (ОУ) при просрочие на една месечна вноска повече от
30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора за
потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да
необходимо изпращане на уведомление, покана, предизвестие или други. При
прекратяване на договора по чл. 12.3 от ОУ е уговорено, кредитополучателят да
дължи остатъчните непогасени вноски по погасителния план, включващи
възнаграждението при зкупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и
такси.
При действието на т.18 от ТР №4/
18.06.2014 година по ТД №4/ 2013 година на ОСГТК на ВКС вземането става изискуемо,
след обявяване на предсрочната изискуемост на длъжника. Неоснователно е
възражението за неприложимост на ТР по отношение на небанковите кредитни
институции, каквато е и въззивнното дружество. Съгласно практиката на ВКС
(решение № 200/ 18.01.2019 година по т.д. № 665/
В конкретния случай от приложените доказателства
не се установява обявяването на предсрочната изискуемост на длъжника, тъй като
няма данни приложеното по делото уведомление да е достигнало до него.
Няма пречка обаче да бъдат присъдени
падежиралите вноски съгласно чл. 235, ал.3 от ГПК, т. 9 от ТР №4/ 18.06.2014
година по ТД №4/ 2013 година на ОСГТК на ВКС и т.1 ТР №8/ 02.04.2019 година по
ТД №8/ 2017 година на ОСГТК на ВКС. Видно от представените доказателства
месечната вноска по кредита с падеж десето число от месеца е 100.03 лева.
Падежиралите вноски за периода 10.07.2017
година до 10.07.2019 година са 25 броя. Видно от приложения погасителен план,
неоспорен от ответната страна, изискуемата и незаплатена главница за този
период е в размер на 1356.72 лева.
Предвид тези съображения претенцията за
главница е основателна и доказана до размер на сумата от 1 356.72 лева, а
в останалата част до пълния размер от 1 923.82 лева, като неоснователна и
недоказана следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода от главния иск,
частично основателен се явява и акцесорния иск за заплащане на възнаградителна
лихва. Съгласно клаузите на договора, между страните е постигнато споразумение
за заплащане на годишна лихва в размер на 41.17 %. В чл. 4 от Общите условия
лихвата по кредита се изчислява върху усвоената и непогасена главница за
периода на ползване на кредита и започва да тече от датата на усвояването му. Лихвата
се изчислява на база 360 дни годишно и 30 дни в месеца. Размерът на уговорената възнаградителна лихва
за периода 10.07.2017 година – 10.07.2019 година, вкл. е в размер на 1 144.03 лева.
С оглед изложените мотиви претенцията
за възнаградителна лихва е основателна и доказана в рзмер на сумата от
1 144.03 лева, а в останалата част до пълния претендиран размер от
1 277.14 лева, като неоснователна и недокана следва да бъде оставена без
уважение.
Третата заявена претенция, касае
възнаграждението за закупен пакет от
допълнителни услуги, описани в договора като: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата
на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Така
уговорената клауза е нищожна на основание чл.26 ал.1 пред.2 от ЗЗД, като противоречаща на законовата разпоредба на
чл.10а ал.2 от ЗПК, забраняваща на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
При тези съображения искът относно претендираното
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер
на сумата от 1 784.81 лева се явява
неоснователн и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
На основание чл. 86 от ЗЗД следва да бъде
присъдена и претендираната законова лихва върху главницата от 1 356.72 лева от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 от ГПК-11.04.2018 година до окончателното плащане.
Предвид изложените мотиви атакуваното
решение № 17/ 22.01.2019 г. постановено по гр.д.№ 646/
При този изход на процеса на основание чл. 78 от ГПК въззиваемата следва
да бъде осъдена да заплати направените от въззивника разноски за заповедното и
исковото производство съразмерно уважената част. На основание чл. 78, ал.8 от ГПК, вр. чл.37 от ЗПП и чл. 25, ал.1, чл.25а, ал.2 и 26 он Наредбата за
заплащане на правната помощ определя юриск.възнаграждение общо в размер на 200
(100+50+50) лева. С оглед размера на уважената част М.И.И. следва да бъде осъдена да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД,
ЕИК *******, разноски по делото в размер
на 162.46 (201.17 – 38.71) лева, като съобрази, че въззивникът е следвало да
довнесе сумата от 38.71 лева за въззивно обжалване. М.И.И.,
следва да бъде осъдена да внесе по сметка на ОС – Ловеч сумата от 38.71 лева, представляваща незаплатена от
въззивника държавна такса за въззивно обжалване.
Воден от гореизложените мотиви, Ловешкият окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 17/ 22.01.2019 г. постановено по
гр.д.№ 646/
ОСЪЖДА М.И.И., ЕГН **********,***, на основание чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.3 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. *******, сумата от 1356.72 (хиляда триста
петдесет и шест 0.72) лева, представлаваща
падежирали вноски
главница за периода 10.07.2017 година до
10.07.2019 година (вкл.) по Договор за потребителски кредит №
**********/ 22.12.2016 година.
ОСЪЖДА М.И.И., ЕГН **********,***, НА основание чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.3 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. *******, сумата от 1 144.03 (хиляда сто четиридесет
и четири 0.03) лева, представлаваща
падежирали вноски по
договорно възнаграждение (възнаградителна лихва) за
периода 10.07.2017 година до 10.07.2019 година (вкл.) по Договор за
потребителски кредит № **********/ 22.12.2016 година.
ПОТВЪРЖДАВА като правилно решението в
останалата част.
ОСЪЖДА М.И.И., с
горните данни, да заплати на основание чл. 78 от ГПК на „ПРОФИ КРЕДИТ България“
ЕООД, ЕИК *******, с горните данни, сумата от 162.46 (сто
шестдесет и два 0.46) лева, разноски по делото съръзмерно уважената част.
ОСЪЖДА М.И.И., с горните данни, да заплати, по сметка на ОС
– Ловеч сумата от 38.71 (тридесет и осем 0.71) лева, представляваща незаплатена
от въззивника държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.