Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 261907 08.07.2021 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 14632 по описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК ********* против В.Г.Т., ЕГН **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422,
ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9,
чл.11, т.7, т.11, т.33 ЗПК, чл. 86, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 26.04.2016 г. между ответника и трето лице –
кредитор „Провидент Файненшъл България” ООД бил сключен договор за
потребителски кредит № .., при спазване на ЗПК, с предоставена сума от 1150
лева, платима ведно с договорна лихва, в срок до 22.06.2017 г. на 60 седмични
вноски.
Ответникът се съгласил да му бъдат начислени такси и комисиони за
допълнителни услуги – за оценка на кредитно досие и услуга „кредит у дома” – за
предоставяне на сумата в дома на потребителя и седмично събиране на вноските по
местоживеенето му. Ответникът платил 676,26 лева.
На
01.07.2017 г. бил сключен договор за цесия, с който вземанията били прехвърлени
на „Изи Асет Мениджмънт” АД, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, което от своя страна ги прехвърлило с приложение № 1 от
01.03.2018 г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор
за цесия от 16.11.2010 г. на ищеца. Ответникът бил уведомен, а следвало да се
счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ в хода на процеса.
Поради
липсата на погасяване, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 9837/12.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 17839/2018 г. по
описа на ПРС, XIII гр. състав, за следните суми: 776,12 – главница; 93,80
лева – договорна лихва за периода 06.10.2016 г. – 22.06.2017 г.; 35,19 лева – такса за оценка на досие
за периода 13.10.2016 г. – 22.06.2017 г.; 181,58
лева – такса за услуга „кредит у дома“ за предоставяне на сумата в брой по
местоживеене на кредитополучателя за периода 06.10.2016 г. – 22.06.2017 г.; 88,26 лева – обезщетение за забава за
периода 07.10.2016 г. – 09.11.2018 г., връчена по реда на чл. 47, ал. 5, вр. с
ал. 1 ГПК, при което възникнал правен интерес от предявяване на настоящите
претенции. Моли за уважаването им, ведно със законната лихва върху главницата
от подаване на заявлението 09.11.2018 г. до погасяването. Претендират се
разноските в заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор, чрез назначения
особен представител. Оспорва исковете по основание и размер – в т.ч. –
ответникът не бил надлежно уведомен за цесиите, а това не било допустимо чрез
особен представител; клаузите за дължимост на такси за оценка на досие и кредит
у дома били нищожни, като противоречащи на ЗПК – чл. 10а, ал. 2 и уговорени с цел заобикаляне на забраната по чл. 19, ал.
4 ЗПК; липсвали и доказателства за реално предоставяне на сочените услуги;
цената била предвидена в размер, близък до стойността на отпуснатия кредит, при
което липсвала съразмерност, а таксите се явявали средство за неоснователно
обогатяване на кредитора; били нарушени и изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, при което договорът бил недействителен на осн. чл. 22 ЗПК; представеният
погасителен план към ут. молба не бил част от договора, при което не обвързвал
ответника, а това било самостоятелно основание за нищожност на договора;
уговорената дог. лихва противоречала на добрите нрави, т.к. надвишавала
трикратния размер на зак. лихва, при което била нищожна. Предвид изложеното се
моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 17839/2018 г. по описа на ПРС, вземанията по настоящото
производство съответстват на заповедта за изпълнение. Тя е връчена редовно по чл. 47, ал.5, вр. с
ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван настоящият процес, са предявени в
месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество.
По
същество:
От договора за потребителски
кредит от 26.04.2016 г. /л.8-9/ се установява наличието на съглашение за
предоставяне на парична сума от 1150 лева, получена от потребителя, съгл.
посоченото в чл. 27. Договорът и придружаващите го документи носят подписи за ответника, които не са
оспорени откъм авторство /в преклузивния за това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл.
193, ал. 1 ГПК/.
Ето защо, съдът приема за
доказано подписването на договора между първоначалния кредитор и ответника,
съгласно който последният е получил предоставената му сума от 1150 лева.
В
договора са посочени – размер на предоставената сума, обща такава за плащане,
брой на вноските, ГПР от 48,10 % и лихвен процент – 31,82. Кредитополучателят
се е задължил да върне сумата на 60 седмични погасителни вноски в размер на 40,26
лева, като общият размер на всички плащания е записан на 2415,26 лева, с
включена такса за оценка на досие и услуга „Кредит у дома“.
Вземанията по договора са
цедирани от „Провидент Файненшъл България“ ООД на „Изи асет мениджмънт” АД,
което ги е прехвърлило на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД
съгласно договори за цесия, доп. споразумение и
приложения, представени и неоспорени по делото – сключени на твърдените в ИМ дати
/л.14-30; л. 120 – 127/. Съдът намира тези
документи за достатъчни доказателства за установяване на прехвърлянията – вземанията са
индивидуализирани, договорът за кредит е посочен /изрична възможност за цедиране – чл. 22 от договора,
за което е дадено съгласие от потребителя с подписване на контракта/. Ищецът е
титуляр на вземанията и надлежен кредитор, като възраженията в ОИМ в обратна
насока не се споделят. Цесиите са ясни и конкретни, прехвърлените вземания са
съответно и достатъчно конкретизирани. Установява се, че ищецът е кредитор
относно непогасените задължения по кредитното правоотношение.
Приети
са 2 бр. уведомителни писма за всяка от цесиите /л.26 и л.27/ от
съответните цеденти, съгл. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, чрез нарочно упълномощените за това цесионери /л.24,25,126/ за
извършените цесии, адресирани до длъжника.
Изходящото
от упълномощения-цесионер уведомление – което има дата, съдържа имената на
ответника, както и обстоятелства относно конкретния кредит и дължимата сума,
приложено към исковата молба и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД /за възможността цедентът да упълномощи цесионера -
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. №
2639/2014 г. на II т. о. и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о./. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК /трайна и
непротиворечива съдебна практика Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009
г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на
ВКС, І т. о. и Решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ
т. о./.
Също така и
принципно
- ответникът се явява уведомен за цесиите с връчването на исковата молба и
приложенията на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Тези документи, заедно със самата искова молба,
се явяват редовно връчени на ответника на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Фикцията
на чл. 47, ал. 5 ГПК за връчване на съобщението с исковата молба и приложенията
следва да бъде зачетена в настоящото
производство и уведомяването да се вземе предвид от съда съобразно чл. 235, ал.
3 ГПК, дори да е извършено
след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. В този смисъл е Решение
№ 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I т.о. на
ВКС, постановено по установителен иск
по чл. 422 ГПК.
Отделно
- уведомяването за цесията принципно не
е елемент от ФС на самия договор за цесия /Решение №
239/15.05.2018 г. по дело № 986/2017 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Той е
породил правно действие между страните по него и валидно прехвърля процесните
вземания. Уведомяването има за цел единствено да осведоми длъжника, че вече има
нов кредитор, за да знае на кого да плати. Той има интерес и може да възразява успешно за липсата на
уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице.
По
делото подобни твърдения липсват, като не установява плащане на „Изи асет мениджмънт” АД или „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД /според
ССЕ/. Защитното възражение в ОИМ не се отразява на правата на ищеца, които той
е придобил със сключването на договора за цесия, а с възможността – до
уведомяването за нея и в случай, че длъжникът е платил на цедента всички
задължения, да се освободи от отговорност спрямо новия кредитор. При липсата на
установено плащане /освен на първоначалния
кредитор, което е отчетено/, ответникът не може да възразява на
претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на
уведомяване /Определение № 987/18.07.2011 г. по дело
№867/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о./. Цесиите
са противопоставими
на ответника и легитимират ищеца
като титуляр на дълговете по кредита.
На следващо място - уведомяването може да се извърши и
чрез особен представител.
Назначаването на особен
представител е резултат от неуспешните усилия ответникът да бъде открит, за да
участва в процеса. На
основание чл.47, ал.6 ГПК, при изпълнение на предпоставките по чл.47, ал.1-5 ГПК, с оглед охрана интересите му, е назначен особен представител.
Фигурата на последния се припокрива с тази на упълномощения процесуален
представител относно получаване на книжа по делото, както и връчване на препис
от решението и т.н.
И в двата случая, представителят
има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото, за които се изисква изрично
упълномощаване - чл. 34, ал. 3 ГПК, респ. чл. 29, ал. 5 ГПК.
Връчването на уведомлението за
цесия на особения представител не представлява приемане на материалноправно
изявление, равняващо се на разпореждане с предмета на делото, тъй като това би
означавало кредиторът да бъде поставен в ситуация на невъзможност да предяви
правата по договора за цесия по съдебен ред, поради неуспешното издирване на
длъжника и невъзможността за лично връчване на уведомлението за цесията /вкл. и
при евентуална недобросъвестност от страна на последния/.
Както се посочи, в съдебната
практика е прието, че действието по уведомяване на длъжника за извършената
цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Целта на уведомяването
е длъжникът да знае на кого да плати. В тази връзка, той има интерес да оспорва
уведомяването тогава, когато е платил на ненадлежен кредитор. В случая не се
твърди да е платено на ненадлежен кредитор, нито се
установява да е извършено плащане след прехвърляне на вземанията.
Ето защо, съдът приема, че връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици /в т.
см. са и разясненията в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на
ВКС, I т.о. - касаят уведомление за предсрочна изискуемост на
кредит, но застъпват извода, че връчването на особения представител в хода на
процеса представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник/.
Въз
основа на изложеното, съдът приема, че ищецът доказа в кумулативност -
наличието на подписан договор за кредит, по който на ответника е предоставена
парична сума; валидни договори за цесия между стар - нов кредитори, по силата
на които цесионерът-ищец е придобил изискуемите процесни вземания, както и, че ответникът
е уведомен за цесиите. Ищецът е материалноправно легитимиран да претендира
всички вземания по договора за кредит. Възраженията на особения представител,
макар принципно резонни и обосновани, изразяващи съответна защитна позиция, не
се споделят.
Относно действителността на
договора:
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1/ при
нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при
неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.
№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността
не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по
гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№
5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010
г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
„Провидент
Файненшъл България“ ООД е финансова институция
по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора, е
действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на кредитополучателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Съгласно чл.
22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран – 31,82%. Липсва
обаче разпоредба за условията за прилагането му. Няма уточнение за базата,
върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Тоест - не става ясно как е разпределян
лихвеният процент във времето – за какъв период, върху цялата дължима главница
или съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е формирана
възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Без значение
дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е
изпълнено. В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент, както
и, че същият е фиксиран. В този смисъл, съдът приема, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна.
На следващо
място, не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая не
са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР
следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая, потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
В контекста на
горното, според дефиницията в § 1, т. 2 ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита, които представляват всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии, в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща
дължима сума по договора е записана 2415,26 лева, но тя не съответства на
посочения ГПР – 48,10 %, тъй като надвишава предоставения кредит и то за период
по малък от 1 година. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при
изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата
стойност при лихва от над 30% и допълнителни такси в размер на общо 1038,42
лева, равни на 90,30 % от предоставената
сума.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради това в
договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване
на посочените изисквания, договорът за потребителски кредит е недействителен.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците
й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане
само на чистата стойност по кредита, но не
и лихви или други разходи.
От предоставения кредит от 1150
лева следва да се приспаднат извършените плащания. Според ССЕ – по договора са
извършени такива в полза на първоначалния кредитор в размер на общо 676,26
лева.
Поради това и недължимостта на
други плащания /за което ще бъдат изложени и допълнителни мотиви/, е погасена само част от главницата и дължимата за
връщане сума възлиза на 473,74 лева. До този размер искът е основателен и
доказан и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица и на
осн. чл. 86 ЗЗД. За разликата до пълния предявен размер и за останалите
претенции, исковете следва да бъде отхвърлени като неоснователни – сумите не са
дължими от потребителя, съгл. чл. 23 ЗПК.
За пълнота – исковете за – дог. лихва; такси за досие и
„кредит у дома“ – са неоснователни и поради нищожност на клаузите за
дължимостта им.
Относно дог. лихва – при
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната
практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три
пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004
г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр.
д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д.
5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д.
6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д.
№ 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер
на 31,82 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 48,10 %, надхвърлят законната, което представлява
нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в
обществото/, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при
ползване на финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера на договорната
лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ответника.
Относно таксите:
Разпоредбата
на чл. 10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски кредит
да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към
насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на
паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва на
определения падеж.
С
допълнителното плащане на такса за оценка на досие се покриват разходи във
връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в
ГПР, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид
сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и
възнаградителната лихва. Ето защо е налице неравноправна клауза, с която реално
се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването
за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Нещо повече -
задължение на кредитодателя е да осъществи преценка
за платежоспособността на лицето, в чиято полза се предоставя за временно и
възмездно ползване определен финансов ресурс, като в противоречие с
добросъвестността е да се възлага в тежест на длъжника такса за оценка на
кредитното му досие. Осъществяването му е в полза на кредитодателя,
който, въз основа на оценката, взима информирано решение за кредитиране на
длъжника на основание платежоспособността му към момента на постигане на
съгласие на страните.
Таксата за
услуга „кредит у дома“ - освен, че вземането за нея е абсолютно недоказано
/сумата да е предоставена по местоживеене на кредитополучателя, както и
седмично да са извършвани посещения за събиране на вноските, за което са дадени
изрични указания по чл. 146, ал. 2 ГПК
с доклада - неизпълнени/; клаузата за дължимостта й - противоречи на добрите
нрави; представлява 85,30 % от
размера на предоставената сума /(980,92/1150)*100/; води до неоснователно
обогатяване за кредитора, като предвижда допълнително възнаграждение за същия,
което обаче е недължимо на осн. чл. 19, ал. 5 ЗПК; следва да бъде включена в
ГПР, като при това положение - заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК;
чрез нея се стига до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Клаузата, предвиждаща
плащане на такси „кредит у дома“ е установена и в противоречие на разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Разходите за предоставяне на
отпуснатия финансов ресурс по местожителството на длъжника и тези за събиране
на дължимите погасителни вноски по местожителството на длъжника, т.е. такива
свързани с изпълнение на поетото договорно задължение, представляват разходи по
управление на договора.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност,
на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил искане, представил списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на: 225 лева – ДТ; 210,50 лева – възн.
особен представител; 180 лева – деп. ССЕ.
Следва
да се присъдят и разноските в заповедното производство /25 лв. – ДТ и юрк.
възнаграждение/, съобразно т. 12 на ТР №
4/2013 на ОСГТК на ВКС.
Разноските
за юрисконсултско възнаграждение по заповедното и настоящото дело следва да
бъдат определени съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК /ДВ бр. 8/2017г./, вр. с чл.37 от
ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, при което
се дължи такова от 100 лева за настоящото производство и 50 лева за заповедното,
предвид конкретната фактическа и правна сложност на спора.
По съразмерност се дължат – 288,49
лева за настоящото и 30,24 лева за зап. производство.
Ответникът не е направил
разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че В.Г.Т.,
ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
следните суми: 473,74 лева
/четиристотин седемдесет и три лева и седемдесет и четири стотинки/ - главница по договор за потребителски кредит № … от 26.04.2016
г., сключен с „Провидент Файненшъл България” ООД
/понастоящем „Файненшъл България“ ЕООД/, вземанията по който са
прехвърлени с договор за цесия от 01.07.2017 г. на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, което от своя страна ги прехвърлило с приложение № 1 от 01.03.2018
г. към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към
рамков договор за цесия от 16.11.2010 г. на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ведно със законната
лихва от постъпване на заявлението в съда - 09.11.2018 г. до окончателното
погасяване, като ОТХВЪРЛЯ исковете
за установяване дължимост на: разликата над уважената главница до пълния
предявен размер от 776,12 лева; 93,80 лева – договорна лихва за периода
06.10.2016 г. – 22.06.2017 г.; 35,19 лева – такса за оценка на досие за периода
13.10.2016 г. – 22.06.2017 г.; 181,58 лева – такса за услуга „кредит у дома“ за
предоставяне на сумата в брой по местоживеене на кредитополучателя за периода
06.10.2016 г. – 22.06.2017 г.; 88,26 лева – обезщетение за забава за периода
07.10.2016 г. – 09.11.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК № 9837/12.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 17839/2018 г. по описа на ПРС,
XIII гр. състав.
ОСЪЖДА В.Г.Т., ЕГН **********,
с адрес: *** да плати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” №
25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: 288,49 лева /двеста осемдесет и осем лева и четиридесет и девет
стотинки/ - разноски по съразмерност
за настоящото производство и 30,24 лева
/тридесет лева и двадесет и четири стотинки/ - разноски по съразмерност за
заповедното производство по ч.гр.д. № 17839/2018 г. по описа на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП