РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 07.12.2017 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и трети октомври
две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 8410/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 92799/07.07.2016
г., предявена от „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, против С.Г.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***.
Ищецът „О.Б.Б.“ АД, твърди, че на 04.05.2004 г. е
сключил с ответника Договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим
имот, по силата на който ищецът предоставил на С.Г.А. кредит в размер на
42 000 лева, която сума била усвоена изцяло от кредитополучателя. Погасяване
на кредита следвало да се извърши на 240 месечни анюитетни вноски, всяка в
размер на 484.60 лева, включващи главница, лихва и съответната част от годишната
такса за управление и обслужване. Вноските били дължими на 25-то число на
месеца, считано от 25.06.2004 г. Крайният срок за погасяване на кредита бил
посочен в чл. 12 от договора. Ищецът сочи, че договорът за кредит бил обезпечен с договорна ипотека, която била
подновена през 2015 г., за което банката е направила разноски за 278.85 лева.
Ищецът твърди, че на 18.03.2010 г. и на
19.09.2011 г. е сключил с ответника две допълнителни споразумения към договора.
С тях страните констатирали дължимите от
С.А. суми и предоговорили условията за
издължаване, без да променят падежа и крайния срок за погасяване на кредита. С
двете допълнителни споразумения страните договорили 18 месечни периоди, през
които вноската е била в намален размер.
Ищецът заявява, че кредитополучателят е забавил
плащането на част от анюитетна вноска с падеж 25.06.2013 г., както и че не е
изплатил изцяло следващите я по погасителен план общо 36 месечни вноски с падеж
до датата на подаване на исковата молба. Твърди, че с чл. 16 от договора, чл. 4
от Допълнителното споразумение от 18.03.2010 г. и чл. 8 от споразумението от 19.09.2011 г., страните
са постигнали уговорка при неплащане на месечни вноски банката да обяви кредита
за предсрочно изискуем, каквото изявление ищецът изрично прави с исковата
молба.
Предвид изложеното ищецът моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати:
1.
сумата
от 5 129.32 лева - главница, включена в месечните анюитетните
вноски, с падеж от 25.06.2013 г. до 25.06.2016 г. (включително), ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба до
окончателното плащане,
2.
сумата
от 21 530.24 лева - възнаградителна лихва, включена в месечните
анюитетните вноски, с падеж от 25.06.2013 г. до 25.06.2016 г. (включително),
3.
сумата
от 406.95 лева - наказателна лихва по чл. 6, ал. 1 от Договора за кредит
върху просрочените суми, дължими за периода от 25.06.2013 г. - 25.06.2016 г.
4.
сумата
от 33 533.41 лева, представляваща останалата част от главницата, чийто
падеж към момента на предявяване на иска не е настъпил, и обявена за предсрочно изискуема с исковата молба, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на исковата молба до
окончателното плащане;
5.
сумата от 278.85 лева – такса за подновяване
на ипотеката, дължими от кредитополучателя на основание чл. 10, ал. 1, изр. 2
от Договора за кредит.
Ищецът претендира и направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът С.Г.А. е
депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва сключването на
договор за кредит от 04.05.2004 г., с посоченото в исковата молба съдържание,
както и че сумата по кредита е била усвоена от него. Оспорва исковете с
възражението, че са неоснователни. Ответникът заявява, че клаузите от договора
и последващите споразумения относно неустойката и лихвите са „сключени в
нарушение на закона“. Твърди, че ръкописно изписаният текст в двете
допълнителни споразумения не е обсъждан с него и той не е давал съгласие за
цифровите параметри, съдържащи се в този текст, че същият не му е представен
като погасителен план, който той да е приемал. Изписването на ръка не било
налично към момента на подписване на формулярите, а отделно от това
споразумението било подписано от ответника без да разбере и осмисли финансовите
параметри на изменението. Ответникът релевира възражение за погасителна
давност. Моли, исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът приема следното от фактическа страна:
По
делото не се спори, че на 04.05.2004 г., между „О.Б.Б.“ АД и С.Г.А. е бил сключен Договор за предоставяне на кредит за
закупуване на недвижим имот, по силата на който банката се е задължила
да предостави на ответника кредит в размер на 42 000 лева.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и на 11.05.2004 г.,
сумата от 42 000 лева е постъпила по разплащателна сметка, открита на
името на кредитополучателя (това се установява и от заключението по ССчЕ).
От представения по делото Договор за предоставяне на
кредит за закупуване на недвижим имот от 04.05.2004 г. се установява, че страните са уговорили, че кредитът ще бъде погасен на 240
месечни анютетни вноски, всяка в размер на 484.60 лева, дължими на 25-то число
на съответния месец, считано от 25.06.2004 г. (чл. 11 от договора). Уговореният
краен срок за издължаване на дълга по кредита бил 25.05.2024 г. (чл. 12).
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора от 04.05.2004 г. било
обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот (подробно описания
апартамент № 21, находящ се в гр. София,
СО – район „Красно село“, ул. „************), учредена с представения по делото нотариален акт от
04.05.2004 г. - № 5, том ІV, рег. № 4803, дело № 487/2004г. по описа на
нотариус с рег. № 040 от РНКРБ.
С
чл. 10, ал. 1 изр. 2 от договора за кредит страните са уговорили, че таксите за
вписване, подновяване и заличаване на ипотеката са за сметка на
кредитополучателя.
Съгласно
чл. 5, ал. 1 от договора, главницата по кредита се олихвява с годишен лихвен
процент в размер на 12.75 %. Олихвяването се извършва ежемесечно (чл. 5, ал.
2).
В
чл. 5, ал. 3 от договора е предвидено, че банката има право едностранно да
променя размера на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера
на инфлацията и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя в
1-седмичен срок от промяната или изнася информация за това в банковите салони.
Предвидено е че в тези случаи не е необходимо подписването на анекс към
договора.
Съгласно
чл. 6, ал. 1 от договора, при забава на плащането на месечните анюитетни вноски
по кредита, банката олихвява просрочените суми от главницата с наказателна
лихва в размер на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал. 1 лихвен процент.
Чл.
16, ал. 1 от договора предвижда, че банката има право да направи предсрочно
изискуем целия дълг по кредита при пълно или частично неплащане на която и да е
вноска по кредита или при неизпълнение на друго задължение по договора, без да
е необходимо да уведомява длъжника.
От
приетото заключение по съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
считано от 25.03.2008 г., лихвата, която банката е прилагала по кредита, е била
увеличена на 13.15 % (ред 47, колона 12
от Приложение № 1 към ССчЕ). От м. 04.2008 г. лихвата е станала 13.25 % (ред 48,
колона 12 от Приложение № 1 към ССчЕ).
На
18.03.2010 г. между страните е било сключено допълнително споразумение (л. 8),
с което размерът на месечната вноска е бил намален на 268.43 лв., за периода от
25.03.2010 г. до 25.08.2011 г. Определената вноска от 268.43 лв. е включвала
главница и договорна лихва, която за този период е била в размер на 5,5 %
(колона 12 на Приложение 1 към заключението - от ред 71 до ред 88, л. 108). В
чл. 4 от споразумението страните са уговорили, че при пълно или частично
неплащане на две погасителни вноски кредитът става предсрочно изискуем, без да
е необходимо кредитополучателят да бъде известяван.
След
изтичането на срока на споразумението от 18.03.2010 г., страните са сключили
друго такова на 19.09.2011 г. (л. 7). С него отново е договорен размер на
месечните вноски от 268.43 лв., дължим за периода от 25.09.2011 г. до
25.02.2013 г. Размерът на месечната вноска е включвал главница и договорна
лихва, която за периода на споразумението е била от 5.84 до 6.14 % (ред 89 -
106, колона 12 от Приложение № 1 към ССчЕ). В чл. 8 от споразумението е
уговорено, че при пълно или частично неплащане на две погасителни вноски
кредитът става предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да
бъде уведомяван.
След
изтичане на периода на прилагане на облекчените условия за погасяване, уговорен
със споразумението от 19.09.2011 г., лихвата по кредита е нараснала до 20,4 % и
е останала такава до края на периода, за който се претендира – до 25.06.2016 г.
(ред 107 - 146, колона 12 от Приложение № 1 към ССчЕ).
По
делото липсват доказателства (а и твърдения), че кредитополучателят се е съгласявал с увеличения размер на
лихвата, поради което съдът приема, че промяната е извършена по реда на чл. 5,
ал. 3 от договора, а именно – едностранно от банката.
В
двете допълнителни споразумения, представени по делото, е посочено, че те се
сключват към договор за предоставяне на кредит за закупуване на жилище от
10.05.2004 г. Процесният договор за кредит е от 04.05.2004 г. – както се твърди
от ищеца, не се оспорва от ответника и
се установява от самия договор. Видно от заключението по ССчЕ, за периодите,
посочени в допълнителните споразумения, ответникът е погасявал задължението си
по договора за кредит именно в размерите, уговорени в анексите. Поради това,
съдът приема, че споразуменията са сключени към процесния договор за кредит от
04.05.2004 г., а не във връзка със задължение по друг договор от 10.05.2004г .
между страните (какъвто не се твърди, а и не се установява да е налице).
Вноските
по кредита са били погасявани до 25.06.2013 г. Вноската с падеж на 25.06.2013
г., съгласно първоначалния погасителен план, е в размер на 484.60 лева (ред
110, колона 8 от Приложение № 1 към ССчЕ), от които 365.39 лева – лихви (ред
110, колона 7 от Приложение № 1 към ССчЕ) и 119.21 лева – главница (ред 110,
колона 4 от Приложение № 1 към ССчЕ).
След
прилагане на увеличението на лихвения процент вноската е станала в размер на
615.18 лева (ред 110, колона 11 от Приложение № 1 към ССчЕ), от които 591.00
лева – лихва и 24.18 лева – главница. Съгласно прилаганите от банката условия
по кредита, дължимата лихва в размер на 591.00 лева е отразена като изцяло
погасена, а дължимата главница от 24.18 лева е отразена като частично погасена
със сумата от 14.23 лв., при което е формиран остатък за погасяване от 9.95 лв.
Частичното погасяване на главницата е извършено на 11.02.2015 г. от сметка на
Катя А. (отговор на задача № 2 към ССчЕ). Видно и от представените вноски
бележки (л. 42-79), част от вноските по процесния кредит са правени от Катя А..
В
резултат на едностранното увеличение на лихвата от страна на банката, кредитополучателят
е заплатил с 828.91 лева повече от дължимото, съгласно първоначално уговорения
погасителен план (отговора на задача № 2 от ССчЕ и ред № 110, колона 16 от
Приложение № 1 към експертизата). В случай, че се прилагат първоначалните
условия по кредита, тази сума е достатъчна да погаси изцяло една месечна
вноска, чиито падеж е настъпил след датата на последното плащане – тази
падежирала на 25.07.2013 г. Остатъкът от 344.31 лева не е достатъчен изцяло да погаси
втора вноска. След отнасянето на този остатък за погасяване на лихвата с падеж
на 25.08.2013 г., която възлиза на 362.84 лева, от вноската остава непогасена
цялата главница, както и лихва в размер на 18.53 лева. Ето защо считано от
25.08.2013 г., ответникът е изпаднал в забава. Към датата на исковата молба
изцяло незаплатени са останали 34 вноски и частично незаплатена е останала
вноската с падеж на 25.08.2013 г. Общият размер на тези вноски, съгласно
първоначално договорения погасителен план, е 16 616.68 лева, от които:
главница в размер на 5 129.32 лева (колона 18 на Приложение 1 към
заключението) и лихва в размер на 11 487.36 лева (колона 17 на Приложение
1 към заключението). Наказателната лихва, дължима от кредитополучателя за
забавата с плащането на главницата, съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, възлиза
на 1 359.95 лева (таблица № 1 към отговора на задача 2-ра от
заключението). След приспадане на просрочените 35 вноски се формира главница с
падеж, считано от 25.07.2016 г., в размер на 29 020.71 лева. По този начин
от ССчЕ се установява, че съгласно първоначалните условия, кредитополучателя дължи
сбора от посочените суми, а именно 46 997.34 лева.
Съгласно
прилаганите от банката условия по кредита, включително и отчитайки
едностранната промяна в лихвения процент, задълженията на кредитополучателя са
в общ размер на 56 097.20 лева, от които 1/ 1 217.19 лева – 37 бр. просрочени
и неплатени месечни вноски за главница, за периода 25.06.2013 г. 25.06.2016 г.;
2/ 33 533.43 лв. - остатъчна главница след приспадане на просрочените
вноски за главница; 3/ 20 939.24 лв. - общ размер на неплатени 36 броя
просрочени вноски за договорна лихва, за периода 25.07.2013 г. - 25.06.2016 г.
и 4/ 407.34 лв. изчислена наказателна лихва за периода 25.06.2013 г. -
25.06.2016 г.
На
05.08.2015 г., банката е заплатила в полза на нотариус с рег. № 628 от РНК,
сумата от 278.85 лева - такса за
подновяване на ипотека. Представена е и молба от ищеца за вписване на ипотека
върху същия недвижим имот за обезпечаване на задълженията по процесния договор,
съдържаща удостоверяване от нотариуса на подписа върху молбата и отбелязване,
че молбата е била вписана в Служба по вписванията.
На
07.07.2016 г. „О.Б.Б.“ АД е депозирала исковата молба, въз основа на която е
било образувано производството по настоящото дело. В нея се съдържа
волеизявление на ищеца, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Препис от
исковата молба е връчен на Катя А. – майка на ищеца, на 28.07.2016 г. (по реда
на чл. 46 от ГПК – на пълнолетно лице от домашните със задължение да го предаде
на ищеца).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 430,
ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за главниците, иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ – за възнаградителната лихва по договор за банков кредит, и иск по чл. 92 ЗЗД – за неустойка.
Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 5 129.32 лева - главница,
включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 25.06.2013 г. до 25.06.2016
г.:
Съгласно
чл. 430 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в
полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за
банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума
на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 04.05.2004 г., страните са сключили Договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот,
по силата на който „О.Б.Б.“ АД е предоставила на С.Г.А.,
кредит в размер на 42 000 лева, а ответникът е поел задължението да
погаси задълженията по кредита на 240 месечни анютетни вноски.
От заключението по ССчЕ се установи, че след
25.06.2013 г., вноските по кредита не са били погасявани.
Установи
се и че банката е увеличила лихвения
процент, респ. с платените на ищеца суми не е била погасявана главницата от
месечните вноски (видно от заключението по ССчЕ и обясненията на ВЛ в о.с.з). Преценката
на размера на дължимото от страна на ответника налага съдът да съобрази действителността на тези клаузи от процесния
договор за кредит, даващи възможност на банката едностранно да увеличава лихвения
процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа
за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния
характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да
ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на
клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това. В случая, с определението си от 28.02.2017
г., съдът е уведомил страните, че ще
се произнесе по действителността на клаузите на чл. 5, ал. 3, чл. 6, ал. 1 и
чл. 16, ал. 1 от процесния договор, ответникът не се е противопоставил, поради
което и съдът дължи произнасяне
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - ищецът е търговска банка –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответникът е физическо лице, като
кредитът се използва за закупуване на жилищна площ – т.е. за свои лични нужди.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит. Към датата на
сключване на процесния Договор за кредит, обаче, не е действал Закона за потребителския кредит
(ЗПКр), в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ,
бр. 18/05.03.2010г.), поради което същият не се е прилагал като закон, уреждащ
правоотношението към датата на възникването му. Новият ЗПКр. изрично изключва
договори на стойност над 40 000 лева -
преди изм. 2014г., какъвто е и
процесният договор, а след изм. ДВ, бр. 58/2010г., в сила от 31.08.2010г., изм.
ДВ, бр. 35/2014г., в сила от 23.07.2014г. - които са обезпечени с ипотека (чл. 4
от закона, в редакцията преди изм. от 2016 г.), с изключение на посочените в
чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК разпоредби, което изключение с изм. през 2016 г. не е предвидено.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Действащият
Закон за защита на потребителите е в сила
от 10.06.2006 г. Поради това, като
закон, уреждащ правоотношението към датата на възникването му, следва да се
приложи Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (в сила от
3.07.1999 г., отм. ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.06.2006 г.)
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на оспорените от ищеца
договорни клаузи.
Относно
действителността на клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора:
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 35 и сл. ЗЗП-отм.), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По отношение на приложимостта на чл. 35 и сл.
ЗЗП-отм. към процесните клаузи следва
да се има предвид, че са изпълнени условията за прилагане на института на
неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на ответника
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от чл. 37,
ал. 1 ЗЗП – отм. В тази връзка
доказателства не са представени (липсват и такива твърдения).
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат
правилата за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на
договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната
престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на
предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество.
Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на договора за банков
кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката
предоставените му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът
на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за
основно съдържание на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбата
на чл. 5, ал. 3 предвижда, че банката има право едностранно да променя размера
на лихвения процент, посочен в ал. 1, в зависимост от размера на инфлацията и
пазарните условия
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на разпоредбите
на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва извод, че е
допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване
на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни
условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата,
трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/ тези
обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора -
тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора;
3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или
ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при настъпването на тези
обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално
уговорената лихва-ако е предвидена възможност само за повишаване, това
несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
В
случая клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор предвижда промяна на
цената на услугата, която е обвързана с промяна в два фактора – инфлация и
пазарните условия. Инфлацията е един от обективните пазарни индекси, който
отчита обезценката на съответната парична единица като универсален изразител на
стойност. Промяната на този индекс е обстоятелство, върху което банката не може
да влияе. Ето защо този индекс отговаря на първите две предпоставки – да е
уговорен в договора и да представлява обективно обстоятелство. Никъде в договора, обаче, не е посочено как
именно този пазарен индекс се отразява на лихвения процент, не са посочени правилата за определяне на лихвения
процент, нито е представена методология на банката относно критериите, при
които ще променя лихвата. Посочените в договора компонент „пазарни условия“ е
твърде общ, не е достатъчно ясно определен нито в самия договор, нито в друг
акт на банката, нито е определяем по някакъв точен начин и в крайна сметка не
дава възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази
банката при промяната на лихвата. Банката би могла да измени лихвата въз основа
на обективно съществуващи фактори, но селекцията на тези фактори (кой, кога и как)
е субективен избор на банката.
Това
създава възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне
на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени
изисквания на чл. 35 ЗЗП (отм) – тя е във вреда на потребителя (дава право на
едностранно изменение на договора от страна на банката), не отговаря на
изискванията за добросъвестност (въвежда едно понятие, без да го дефинира с
очевидната цел да облагодетелства страната, предложила договорната клауза), и
води до неравновесие във вреда на потребителя (поставя престациите на страните
в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от една от тях),.
След
като процесната клауза предоставя на икономически по-силната страна в
правоотношението, правото, по свое усмотрение, чрез едностранно волеизявление,
да променя размера на насрещната парична престация за използване на заетия
финансов ресурс и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск
от търговската си дейност на потребителя на предоставяната услуга, то тази
клауза е уговорена в ущърб на потребителя - "в негова вреда" по
смисъла на чл. 35 ЗЗП. Това води
до значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя и затова
тази уговорка противоречи на правилата на добросъвестността, поради което
същата несъмнено е неравноправна съобразно чл. 35 ЗЗП. Ето защо, че тази уговорка е нищожна и не поражда
целените от търговеца правни последици.
В
решение № 77/22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III ГО е прието, че понятието "пазарни
условия" само по себе си е твърде общо, но доколкото се съдържа в клауза
на договор за банков кредит, то същата следва да се тълкува съобразно чл. 145,
ал. 1 ЗЗП във връзка с условията, при които търговските банки отпускат такъв
вид кредити. Прието е, че пазарните условия, при които се извършва кредитна
дейност на търговските банки, се регулират от БНБ, а съгласно чл. 35 от ЗБНБ, Българската
народна банка обявява основния лихвен процент, който се отразява и на размера
на инфлацията. Изложеното в цитираното решение, обаче, не е в отговор на
въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. Същевременно съдът
съобрази, че клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора не отговаря на условията,
изброени с Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на
ВКС. Тази клауза не отговаря и на изискванията за формулиране на уговорките с
потребителите на ясен и разбираем език. Това изискване, съгласно практиката на
СЕС, не може да бъде ограничено единствено до разбираемия характер на тези
клаузи от формална и граматическа гледна точка, а напротив, доколкото
въведената с тази директива система на защита се основава на идеята, че
потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или
доставчика, по-специално по отношение на степента му на информираност, това
изискване, въведено от същата директива, за изразяване на ясен и разбираем език
на договорните клаузи, а следователно и за прозрачност, трябва да се тълкува
разширително (решение на СЕС по дело C186/16). Потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че клаузата на чл. 5, ал. 3 от процесния договор е
неравноправно и следователно нищожна.
Относно
размера на лихвата, страните по договора са били обвързани с първоначално и с допълнително изрично уговорените
условия по договора. Съгласно тези условия, дължимата от ответника сума за падежирали
вноски за главница за периода от 25.07.2013 г. до 25.06.2016 г. включително, е
в размер на 5 129.32 лева. Поради
това, искът е основателен и следва да
бъде уважен. Сумата е дължима ведно със законната лихва, считано от датата на
исковата молба до окончателното изплащане.
Относно иска по чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сумата от 21 530.24 лева - възнаградителна
лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 25.06.2013 г. до
25.06.2016 г. (включително):
Предвид
приетата нищожност клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, страните са обвързани
от първоначално договорените условия по договора досежно размера на лихвата.
Видно от заключението по ССчЕ (колона 17 на Приложение 1 към заключението),
незаплатената възнаградителна лихва, изчислена съобразно първоначалните условия
по договора, за периода от 25.06.2013 г. до 25.06.2016 г., е в размер на 11 487.36 лева. Искът е
основателен и следва да се уважи до този размер, а за разликата до пълния
предявен размер от 21 530.24 лева, искът следва да се отхвърли.
Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 33 533.41 лева, представляваща
останалата част от главницата, обявена
за предсрочно изискуема с исковата молба, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане:
Съгласно
чл. 16, ал. 1 от договора, при неплащане на която и да е анюитетна вноска или
при неизпълнение на друго задължение по договора, банката има право да направи
договора предсрочно изискуем, за което не е необходимо да уведомява
кредитополучателя.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага изявлението
на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от него за
предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които не са
изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи вземането за
целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с упражняването му едната
страна само едностранно внася промяна в съдържанието на възникналото
облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от упражняването на
това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната странa. Предвид
това, предсрочната изискуемост има действие и настъпва от момента на получаване
от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигната в договора предварителна
уговорка, че при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника
кредиторът може да събере вземанията си не поражда действие, ако банката
изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, което изявление да е достигнало до кредитополучателя. Съгласно т. 18
от ТР N 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. N 4/2013 г. предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Това уведомяване може да стане и чрез
получаването на препис от исковата молба, в която се съдържа изявление за
обявяването на кредита за предсрочно изискуем (решения № 161/2016 г. по т. д.
1153/2014 г. на ВКС, II ТО; решение № 77/2016 г. по т. д. 3247/2014 г. на ВКС,
ІІ ТО). За да настъпи предсрочната изискуемост обаче, необходимо е и към
момента на получаване на препис от исковата молба, да са налице останалите
условия за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита.
В
случая ответникът е получил препис от исковата молба, в която се е съдържа
изрично изявление за обявяване на кредита в предсрочно изискуем. Установи се по
делото, че не са погасени анюитетните вноски, с падеж след 25.06.2013 г., като
до получаването на препис от исковата молба техният общ размер е 17 447.60
лева (36 вноски, считано от 25.07.2013 г., умножени по 484.60 лева).
Същевременно кредитополучателят е заплатил на банката за периода до 25.06.2013
г. с 828.91 лева повече от това, което е дължал, ако не се отчитат
едностранните увеличения на възнаградителната лихва, направени от банката Надплатеното е достатъчно да погаси изцяло
една месечна вноска, чиито падеж е настъпил след датата на последното плащане –
тази падежирала на 25.07.2013 г., в размера съгласно първоначалния погасителен
план. Остатъкът от 344.31 лева не е достатъчен изцяло да погаси втора вноска,
т.е. считано от 25.08.2013 г. ответникът е изпаднал в забава. Към датата на
исковата молба изцяло незаплатени са останали 34 вноски и частично незаплатена
е останала вноската с падеж на 25.08.2013 г., т.е. забавата е продължила повече
от две поредни вноски, което е условие за обявяване на предсрочна изискуемост
на кредита, съгласно договореното в чл. 4 от Допълнителното споразумение от
18.03.2010 г. и чл. 8 от споразумението
от 19.09.2011 г.
С получаване на препис от исковата молба, изявлението на банката е
достигнало до кредитополучателя и
кредитът е станал предсрочно изискуем. Поради това, съдът приема,
че ответникът дължи остатъкът от незаплатената главница по кредита.
Съдът приема, че ищецът претендира като предсрочно изискуеми сборът от
главниците за периода от 25.07.2016 г. до 25.05.2029 г. Съгласно отговор на
задача № 2 от ССчЕ тази сума възлиза на 29 020.71 лева. В нея обаче е
включена вноска за главница с падеж на 25.07.2016 г., към който момент
предсрочна изискуемост не е била обявена. Същевременно тази вноска за главница
не е поискана и с претенцията за падежирали вноски, която е за периода до
25.06.2016 г. Ето защо тя не следва да се присъжда.
По делото няма данни за размер на главницата, представляваща част от
вноската с падеж на 25.07.2016 г., но предвид разликата от 1.83 лева между
вноски № 145 и № 146 за главница, на основание чл. 162 ГПК съдът приема, че
главницата за вноска № 147, съгласно първоначално уговореното, възлиза на 176.23
лева. Сумата от 29 020.71 лева следва да се намали с размера на вноската, чиито
падеж е настъпил към обявяване на предсрочната изискуемост, а именно с 176.23
лева. Така непадежиралите вноски, към момента на обявяване на предсрочната
изискуемост, са в размер на 28 844.48
лева. Искът е основателен до то този размер, а за разликата до пълния
предявен размер от 33 533.41 лева,
искът следва да бъде отхвърлен. Сумата е дължима от от момента на
забавата, който съвпада с обявяване на предсрочната изискуемост и от който
момент, а не от датата на исковата молба, следва да се присъди законна
лихва върху сумата от 28 844.48
лева.
Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата
от 278.85 лева – такса за подновяване на ипотеката:
Съгласно чл. 10, ал. 1 изр. 2 от договора,
таксите за вписване, подновяване и заличаване на ипотеката са за сметка
на кредитополучателя. По молба на ищеца, за обезпечаване на задълженията по
процесния договор, е била вписана
ипотека върху същия недвижим имот, като на
05.08.2015 г., банката е заплатила в полза на нотариус с рег. № 628 от
РНК, сумата от 278.85 лева. Следователно, искът е основателен.
Относно
иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 406.95 лева – наказателни лихви
съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, за периода от 25.06.2013 г. до 25.06.2016
г.:
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането
е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно
задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително
и неизпълнение на главното задължение.
Първите
и последната предпоставки са установени при разглеждането на исковете по чл. 79, ал.1 пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
430, ал. 1 ТЗ за присъждане на частта от главницата с настъпил падеж от
25.06.2013 г. до 25.06.2016 г. Установи се и че в процесният договора е
включена клауза за неустойка (чл. 6, ал. 1).
За
да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва
да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави,
разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със
закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на
чл. 26, ал.
1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на
задължението за неустойка. Поради това, действителността клаузата за неустойка, следва да бъде
преценена от служебно от съда независимо дали страните са се позовали на
нищожността й (в този смисъл са: решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. №
115/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 229
от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ ТО, решение №
23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г.,
на ВКС, І ТО, и решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на
ВКС, ІІ ТО).
С
т. 4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС са изяснени предпоставките, при които уговорената в договор неустойка е
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Според дадените с решението
указания, преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ във всички случаи, когато е уговорена извън присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че
същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният
размер „на 5 пункта над договорения в чл. 5, ал. 1 лихвен процент“ от неиздължената по договора сума не нарушава
принципа на справедливост. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010
г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката не е нищожна при липса
на уговорен краен предел за начисляването й. Уговорената надбавка от 5 % следва да обезщети
кредитора за вредите от неизпълнението, както и да изпълни наказателната
функция на неустойката. В Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г.
на ВКС, ІІ ТО е прието, че
неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна
функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай
на виновно неизпълнение на договора. За период от 3 години преди датата на исковата
молба ответникът не е заплатил главница в размер на 5 129.32 лева. За
забавата си с плащането на посочената сума ответникът дължи 1 359.95 лева
наказателна лихва. Като абсолютна сума
наказателна лихва за забава, която ответникът дължи не е незначителна в
сравнения с главницата за посочения тригодишен период. От друга страната, ако
размерът на неустойката като абсолютна стойност, е голям, то това произтича единствено от значителната
продължителност на периода на забава на плащането на паричното задължение и
неговия размер и от процента на възнаградителната лихва, който страните са
договорили, а не от необосновано високата надбавка, формираща наказателната
лихва. С оглед на изложеното и като взе предвид, че в договора не са предвидени
други неустойки, чието кумулативно действие да бъде съобразено, съдът намира,
че клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора не е нищожна.
Ищецът
претендира наказателна лихва за периода от 25.06.2013 г. до 25.06.2016 г. в
размер на 406.95 лева. От
заключението на вещото лице се установи, че за същия период дължимата от ответника
наказателна лихва е в размер на 1 359.95 лева. С оглед диспозитивното
начало, искът следва да бъде уважен за предявения размер.
Относно
възраженията на ответника:
Ответникът е възразил, че
ръкописно изписаният текст в двете допълнителни споразумения не е обсъждан с
него и той не е давал съгласие за цифровите параметри, съдържащи се в този
текст и, че същият не му е представен като погасителен план, който той да е
приемал.
Договорът
за кредит представлява частен диспозитивен документ. Според чл. 180 ГПК, частни
документи, подписани от лицата които са ги издали, съставляват доказателство,
че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Това е
т.нар. “формална доказателствена сила” на подписаните документи. Същевременно
ответникът не оспорва, че именно той е подписал споразуменията. Ето защо,
възражението, че са подписани документи, с едно намерение, а впоследствие са
попълнени с различно съдържание, може да се тълкува като оспорване, че
изявлението не е извършено от лицето, посочено като автор. В този случай оспорващият, който твърди че
подписаният от него документ е бил попълнен не съобразно волята му, е следвало
да докаже както полагането на подписа си при липсата на текст, така и
обстоятелството, че текстът е бил попълнен, не съобразно уговореното с лицето,
на което е предаден подписаният лист, или е бил попълнен от трето лице, на
което не е бил предаден и което се е възползвало от него. Такива доказателства по делото не са
ангажирани, поради което и възражението е неоснователно, респ. изявленията в документите са направени от
лицето, посочено за негов автор и отразяват волята на ответника.
По
възражението за изтекла давност:
Погасителната давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента:
бездействие на титуляра на правото и изтичането на определен период от
време. Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като според ал.
2 на същата разпоредба, ако е уговорено,
че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало.
В
случая не е приложима нормата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, тъй като
вноските по договор за кредит не са периодични плащания. Периодичните плащания
по смисъла на посочената разпоредба представляват самостоятелно обособени,
еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически
факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от
останалите еднородни задължения.
При
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не
превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части. Т.е. в случая е налице предварително разсрочване
на изпълнението на едно задължение - задължение за връщане на кредита, ведно с
уговорените лихви. Това становище е последователно застъпено в решения,
постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК:
решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о.,
ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС
по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК и др., в които е прието, че отделните погасителни вноски по
предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а
представляват частични плащания по договора, по отношение на които приложим е
общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. С оглед изложеното приложимата
давност за погасяване на процесните вземания е общата петгодишна давност, която
към датата на предявяване на исковата молба не е изтекла.
Относно разноските: Искане за присъждане на разноски е направил ищецът, на
когото следва да се присъди сумата от 4262.06
лева от общо направените разноски в размер на 5607.98 лв. (5607.98 лв. х
0.76), в т.ч. платена държавна такса в размер на 2 480.43 лева (л. 26 и л.
115), депозит за ССчЕ (400 лв.) и платено адвокатско възнаграждение в размер на 2 727.55 лева (л. 27).
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
С.Г.А., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***:
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, сумата от 5 129.32 лева – главница по Договор за
предоставяне на кредит за закупуване на недвижим имот от 04.05.2004 г., включена
в месечните анюитетните вноски, с падеж от 25.06.2013 г. до 25.06.2016 г.,
ведно със законната лихва, считано от 07.07.2016 г. до окончателното
плащане,
-
на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 11 487.36 лева - възнаградителна
лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж от 25.06.2013 г. до
25.06.2016 г. (включително),
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр.
1-во ЗЗД, сумата от 28 844.48 лева,
представляваща незаплатен остатък
от главницата по Договор за предоставяне на кредит за закупуване на недвижим
имот от 04.05.2004 г., обявена за предсрочно изискуема с исковата молба, ведно
със законната лихва, считано от 28.07.2016 г.до окончателното плащане,
-
на основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 406.95 лева,
представляваща наказателни лихви по чл. 6, ал. 1 от Договор за предоставяне на
кредит за закупуване на недвижим имот от 04.05.2004 г., за периода от
25.06.2013 г. до 25.06.2016 г.;
-
на основание чл.
430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД,
сумата от 278.85 лева –
такса за подновяване на ипотеката, както и
-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 4262.06 лева – разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни:
-
иска
по чл. 430, ал. 2 ТЗ, за разликата над
11 487.36 лева до пълния
предявен размер от 21 530.24 лева,
-
иска
по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над
28 844.48 лева до пълния предявен размер от 33 533.41 лева, и
-
искането
за присъждане на законна лихва върху сумата от 28 844.48 лева, за периода
от 07.07.2016 г. до 27.07.2016 г.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: