№ 104
гр. Варна, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20243001000622 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. № 3999/15.10.2024г. на Г. И. Х. oт с. Странско, Област Хасково,
представлявана от адв. Н. Д. от ШАК и адв. Б. А. от САК, и по въззивна жалба
вх. № 4294/01.11.2024г., подадена от „Застрахователно акционерно дружество
„ДаллБогг: Живот и Здраве” АД- гр. София, чрез адв. Н. Л. от САК, срещу
решение № 58/01.10.2024г., постановено по т. д. № 70/2023г. по описа на
Търговищки окръжен съд, с което ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е
осъден да заплати на Г. И. Х. сумата от 105 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на нейния син
С.Х. И, настъпила в резултат на ПТП от 30.04.2023г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 12.05.2023г. до окончателно изплащане на
задължението, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, и
искът е отхвърлен за горницата над 105 000 лв. до пълният му размер от
200 000 лв., като неоснователен, ведно с акцесорната претенция за законна
лихва.
Въззивницата Г. И. Х., която е с процесуалното качество на ищец в
първоинстанционното производство, обжалва първоинстанционното решение
1
в отхвърлителната част, с твърдения за неправилност, необоснованост и
постановяване в противоречие със събраните по делото доказателства.
Основното оплакване е за нарушение на чл. 52 ЗЗД, по съображения за
занижен размера на определеното от съда обезщетение от загубата на сина й.
Твърди неправилно формиране на вътрешното убеждение у съда, както и
неправилна преценка на фактическото основание на претендираното в
процеса субективно право, чиято защита се търси от увреденото лице. Счита,
че при определяне размера на дължимото обезщетение съдът не е изложил
съображения, обосноваващи подобен занижен размер на обезщетението за
неимуществени вреди, който е в отклонение в сравнение с обичайно
присъжданите от съдилищата обезщетения в аналогични случаи, респ.
несъобразяване с обществените критерии за справедливост, и се явява в
противоречие с практиката на ВКС, относно размера на дължимите
обезщетения при неимуществени вреди. Излага съображения за
несъобразяване задължителните за съдилищата разяснения относно
критериите за справедливост, съдържащите се в ППВС № 4/68г., както и на
постоянната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, напр.
изразена в решение № 749/05.12.2008 г. по т. д.№ 387/2008 год. на 2-ро т.о. на
ВКС. Твърди се за незадълбочен анализ на събраните по делото доказателства
(писмени и гласни) и в частност необсъждане в цялост и неотдаване на
необходимото значение на установените сериозните психологически,
емоционални и психични проявления и последици при ищцата, породени и
засилили се още повече в резултат на процесното ПТП и загубата на сина й, за
неотчитане степента на роднинска близост и дълбоката емоционална връзка
на ищцата със сина й, която е била прекъсната, съответно интензитета и
продължителността на търпените от нея страдания, отново с позоваване на
относима за случая съдебна практика- напр. решение № 215/03.02.2017г. на
ВКС по т. д. № 2908/2015 г, I т. о., ТК. Не на последно място излага
оплаквания за несъобразяване в достатъчна степен на социално-
икономическото състояние в страната (икономическа конюнктура към
релевантния момент и нарастваща инфлация в страната) в съпоставка с нивата
на застрахователно покритие и лимитите на застрахователните суми за
неимуществени вреди, които постепенно нарастват, цитирайки съдебна
практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК, обективирана в решение №
83/06.07.2009г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г., II т. о., ТК; решение №
2
124/09.02.2010г. на ВКС по гр. д. № 3802/2008 г., I г. о., ГК; решение №
88/17.06.2014г. по т. д. № 2974/13 на II т. о. на ВКС; решение №
101/03.07.2014г. по т. д. № 4391/13 на II т. о. на ВКС; решение №
124/11.11.2010 г., по т. д. № 708/2009 г. на II т. о. на ВКС; решение №
25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г., II т. о. на ВКС; решение №
206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на II т. о. на ВКС; решение №
1/26.03.2012 г., по т. д. № 299/2011 г. на II т. о. на ВКС; решение №
95/24.10.2012 г., по т. д. № 916/2011 г. на I т. о. на ВКС. На следващо място
прави възражение за неправилно определен от съда процент на съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на пострадалия - 30%, което счита за
несъответно на събрания по делото доказателствен материал, който е изведен
на база на хипотетични и неправилни изводи на вещите лица, изготвили СМЕ
и САТЕ. Оспорва извода на съда за допуснато от страна на пострадалия
нарушение на разпоредбите на чл. 80, т. 2 ЗДвП. Позовава се на присъдата на
наказателният съд, в която не е установено допуснато нарушение на чл. 80, т. 2
ЗДвП от страна на пострадалия като обстоятелство, смекчаващо вината на
водача на л. а. “Опел Зафира“. Оспорва възприетия механизъм на ПТП, като
моли съда да съобразите извода на експерта, че е било технически
невъзможно водачът на л. а. „Опел Зафира“ да изпревари безопасно
велосипедиста, (дори последния да се е движил възможно най-близо до
дясната граница на платното за движение), без да навлезе в лентата за
насрещно движение, като пресече непрекъснатата осева линия. Счита, че
процесното ПТП е настъпило изцяло поради субективното поведение на
водача на л. а. „Опел Зафира“, който неправилно е предприел маневра
„изпреварване“ преди да подаде звуков или светлинен сигнал, без да осигури
необходимата безопасна странична дистанция за разминаване с
велосипедиста, със скорост, която не му е позволила да я изравни с тази на
велосипеда или да му позволи да спре, ако дистанцията между двете ППС е
била недостатъчна. На самостоятелно основание излага оплаквания за
неправилност и на извода на съда, че липсата на предпазна каска води до
обективен принос от страна на пострадалия при причиняване на
уврежданията, доколкото за него не е съществувало законово задължение за
носене на такава предвид възрастта му, т. е. липсва противоправност. В
заключение, твърди неправилно приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
намирайки поведението на велосипедиста за адекватно и правомерно, с
3
подробно изложени съображения за това. В тази връзка моли възражението за
съпричиняване да бъде прието за неоснователно. Допълнително цитира
релевантното решение № 169/28.02.12г. по т. д. № 762/2010г. на ВКС, II т.о. по
въпроса за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и
решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение
№ 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151 от
12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т. о. Искане, с което се сезира
въззивната инстанция, е за отмяна на първоинстанционното решение в
отхвърлителната част и уважаване на иска изцяло в заявения размер чрез
присъждане на допълнително 95 000 лв. – обезщетение за неимуществени
вреди вследствие загубата на сина й, ведно със законна лихва от 12.05.2023 г.
до окончателното плащане на задължението. Претендира присъждане на
разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т.2
ЗАдв., вр. Наредба № 1/09.07.2004г. на ВАС за двете инстанции според изхода
от делото.
В законоустановения срок насрещната страна не е депозирала писмен
отговор по въззивната жалба на ищцата.
Въззивникът- ответник „Застрахователно акционерно дружество
ДаллБогг: Живот и Здраве” АД-гр. София, представлявано от адв. Л., обжалва
решението в осъдителната част, за присъждане на горницата на 70 000 лв. до
105 000 лв., ведно със законна лихва, с оплаквания за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост. На първо място се твърди, че не са
налице каквито и да било правни или фактически основания за присъждане на
застрахователно обезщетение за морални болки и страдания в полза на
ищцата в определения и присъден от първоинстанционния съд размер за
горницата над 70 000 лв., която е заплатена на 21.10.2024 г. в полза на ищцата
Г. И. Х., по банковата сметка на процесуалния й представител сумата, ведно
със законната лихва, считано от 12.05.2023г. до датата на плащането -
21.10.2024 г. общо 83 679.26 лв. Застрахователят намира сумата 70 000лв. за
съобразена както с критерия за „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД, така и с
приноса на пострадалото лице за настъпване на вредите. Счита, че размерът
на присъденото застрахователно обезщетение следва да бъде намален,
предвид необоснованата му прекомерност, както и като се съобрази
значителната степен на съпричиняване от страна на починалото лице.
Конкретно се излагат съображения за това, че съдът не е съобразил възрастта
4
на починалото лице и на ищцата, не е взел предвид и това, че към момента на
смъртта на пострадалия ищцата отдавна е живеела в отделно домакинство, а
синът й е бил самостоятелна личност, живееща своя живот, заедно с децата и
съпругата си. Твърди се нарушение на правилото на чл. 172 ГПК,
съставляващо неотчитане заинтересуваността на свидетелите, в резултат на
което е формирана погрешно преценката за релевантните факти. Моли съда да
отмените решението в съответната му част, като постанови решение, с което
да отхвърли предявените искове за разликата над сумата от 70 000 лв. до
присъдените 105 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, счита от 12.05.2023 г. до окончателното изплащане.
Претендира присъждане на разноски във въззивното производство,
изразяващи се в заплатена държавна такса и възнаграждение за
адвокат/юрисконсулт.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен
отговор от насрещната страна Г. И. Х., представлявана от адв. Н. Д. - ШАК и
адв. Б. А. – САК, с който се изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба на застрахователното дружество, с подробно изложения
съображения за това, поради което моли съда да остави същата без уважение.
Претендира присъждане на разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение на осн.
чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т.2 от ЗАдв., вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 и чл. 9, ал. 1 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно
въведения материален интерес пред въззивната инстанция от ответната
страна, за оказана правна защита и съдействие, изразяваща се в изготвяне на
настоящия писмен отговор и представителство по делото.
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал.
1 ГПК, от легитимирани лица, чрез надлежно упълномощени процесуални
представители, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при
наличие на правен интерес от обжалване.
За да се произнесе по съществото на спора съставът на ВнАпС съобрази
следното от фактическа страна:
Търговищкият окръжен съд е бил валидно сезиран с обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86
ЗЗД, предявени от Г. И. Х., чрез процесуални представители, срещу ЗАД
„ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, за присъждане на сумата 200 000лв.,
5
претендирана като обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени
вреди от смъртта на сина й С.Х. И, настъпила на 08.05.2023г. в резултат на
ПТП от 30.05.2023г., виновно причинено от С Б Х, при управление на л. а.
марка „Опел“, модел „Зафира“ с рег. № Х ХХ ХХ ХХ, застрахован по риска
„ГО на автомобилистите“ при ответника със застрахователна полица №
BG/30/122002403819, валидна в периода от 13.08.2022г. до 12.08.2023г., ведно
със законната лихва за забава върху сумата, считано от датата на уведомяване
на застрахователя с извънсъдебна претенция- 12.05.2023г., до окончателното
погасяване на задълженията.
Решението на ТОС, с което осъдителният иск е частично уважен до
размер на сумата 105 000 лв., ведно с акцесорната претенция за законна лихва,
е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК, както и допустимо в обжалваната част. Налице са
всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за
възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Съобразно
обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане,
спорът е правилно квалифициран. Процесуалната легитимация на страните
съответства на твърденията в исковата молба, съставляващи фактически
състав за право на пряк иск на пострадало лице срещу застраховател по
застраховка „ ГО на автомобилистите”, за обезщетяване на вреди от деликт:
противоправно поведение на лицето, обхванато от застрахователната закрила
по застраховката, вреда, причинна връзка между тях и вина на делинквента.
Не се спори, че в рамките на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, както и до
приключване на първоинстанционното производство застрахователят не е
определил и не е изплатил застрахователно обезщетение за неимуществени
вреди от процесното застрахователно събитие на майката на пострадалото
лице, както и че на 21.10.2024г., след постановяване на решение №
58/01.10.2024г., застрахователят е платил тази част от исковите суми за
главница и лихви, по отношение на които решението е влязло в сила като
необжалвано.
Въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност
и виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил марка „Опел“,
модел „Зафира“ с рег. № Х ХХ ХХ ХХ, за причиняване смъртта на С.Х. И, са
6
разрешени със задължителна за гражданския съд сила, съгл. чл. 300 ГПК във
вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК. С влязла в сила присъда № 4/30.05.2024г. по
НОХД № 99/2024 г. на ОС- Търговище, С Б Х е призната за виновна в това, че
на 30.04.2023 г., на път ІV-472, км 2+100 в общ. Търговище, при управление на
лек автомобил „Опел“, модел „Зафира“, с рег. № ХХХХХХХ, нарушила
правилата за движение по пътищата: чл. 20, ал. 2 от ЗДвП - като водач на
пътно превозно средство не е намалила скоростта и не е спряла, когато по
пътното платно е криволичел водачът на двуколесно превозно средство С.Х.
И, чл. 42, ал. 2 , т. 1 от ЗДвП – като водач на ППС по време на изпреварване не
осигурила достатъчно странично разстояние между управлявания от нея
автомобил „Опел Зафира“ и изпреварваното от нея двуколесно превозно
средство, и по непредпазливост причинила смъртта на С.Х. И, настъпила на
08.05.2023 г.
Същевременно, постановеното по спора решение не е обжалвано и е
влязло в сила в частта, с която застрахователят е осъден да заплати на
пострадалото лице- майка на пострадалия, обезщетение в размер на 70 000лв.
за претърпени от нея неимуществени вреди, ведно със законната лихва.
Следователно, в отношенията между страните е безспорно установено, вкл. и
със сила на пресъдено нещо, наличието на правопораждащия фактически
състав за основателността на преките искове на увреденото лице срещу
застрахователя, по чл. 432, ал. 1 КЗ, за обезщетяване на причинените от
застрахованото лице вреди от деликт, а именно: валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „ ГО на автомобилистите”, сключено с
ответника за увреждащия лек автомобил; настъпване на застрахователно
събитие в срока на действие на договора – ПТП по вина на водача на
застрахования автомобил; причинени неимуществени вреди на лицето,
претендиращо обезщетение.
Ищцата – майка на починалото лице в резултат на ПТП, е от кръга на
лицата, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена смърт на техен близък по правилата на чл. 45 ЗЗД,
съгласно приетото от Пленума на ВС Постановление № 4/1961г., а не от
разширения кръг по ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК
на ВКС.
Предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР
7
№ 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1
ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
Първият спорният въпрос по предявените главни искове, за разрешаване
на който е надлежно сезиран въззивният съд, с релевирането на конкретни
оплаквания и съображения и от двете страни по спора, е за размера на
обезщетението, подлежащо на определяне по правилото на чл. 52 ЗЗД.
Оплакванията в жалбата за въззивницата- ищец за нарушение на
материалния закон– чл. 52 ЗЗД, са основани на твърденията, че обезщетението
не кореспондира с критериите за справедливост с оглед установената силна
емоционална връзка между починалото лице и неговата майка и претърпените
от неговата смърт болки, страдания и психически травми, като справедливият
размер според страна е предявената сума от 200 000лв. Тъй като
застрахователят обжалва решението в частта по главния иск за сумата над
70 000 лв. (платена доброволно след приключване на първоинстанционното
производство) и не релевира оплаквания срещу приетия от
първоинстанционния съд принос от 30 % на пострадалото лице за настъпване
на вредите, следва да се приеме, че според представителя на дружеството
справедливият базов размер на обезщетението в случая, преди редукцията по
чл. 51, ал. 2 ЗЗД , е 100 000лв. и е прекомерен за горницата над тази сума.
При извършване на проверка по тези оплаквания съставът на въззивния
съд намира следното:
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени
указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от
съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от
причинена смърт в резултат на деликт. В т. II на постановлението е разяснено,
че понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с
преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат
значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на
обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на
указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на
8
смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на
родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира
обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Посочените
критерии са възприети и в създадената при действието на чл. 290 ГПК
задължителна практика на ВКС, която се придържа към разбирането, че
задълбоченото изследване на общите и на специфичните за отделния спор
правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието
„справедливост“, е гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД- справедливо
възмездяване на причинените от деликта неимуществени вреди. Също във
формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика по приложението
на чл. 52 ЗЗД е възприето и становището, че удовлетворяването на
изискването за справедливост налага при определяне на размера на
обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено -
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито
промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно
покритие по задължителната застраховка "ГО на автомобилистите".
В случая, за установяване вида, интензитета и характера на
претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на сина й е
назначена съдебно- психологична експертиза от първоинстанционния съд и са
събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С И.- дъщеря на
ищцата и С Н.а, която е фактическа съпруга на пострадалия. Показанията
отразяват непосредствени лични впечатления на свидетелите от отношенията
между ищцата и нейния син и понесените неимуществени вреди след смъртта
му, но съдът следва да отчете евентуалната заинтересованост на свидетелите
от изхода на спора, свързана с необходимост от преценка на показанията по
правилата на чл. 172 ГПК. Доколкото не се констатира несъответствие между
обстоятелствата, за които се свидетелства други събрани доказателства, преди
всичко с оглед заключението на експерта- специалист по клинична психология
относно психичните страдания и други негативни преживявания на ищцата,
няма основание тези показанията да не се кредитират.
Установява се от съвкупната преценка на събраните доказателства, че
приживе ищцата и починалият в резултат на ПТП неин син са имали много
топли и близки отношения, синът бил много привързан към майка си, за всяко
решение в живота си се допитвал до нея, търсил е нейните съвети. Ищцата
9
помагала на синът си в отглеждането на децата му, той от своя страна винаги и
е бил опора и помощ при нужда, почти ежедневно поддържали връзка по
телефон, тъй като живеели в различни населени места. Майката на С била е
съкрушена от загубата на сина, непосредствено след инцидента тя изпаднала в
тежко емоционално състояние. Близките били подготвени от лекарите в
болницата, където бил настанен пострадалия след ПТП, че няма надежда за
възстановяване му, но въпреки това майката до последно се надявала на чудо
и че той ще се оправи, всеки ден посещавала болницата, което засилвало
страданието й. След смъртта на сина си не можела да приеме мисълта, че той
вече не е между живите, не спирала да говори за него, постоянно ходела на
гроба му, започнала да вдига високо кръвно, страдала от безсъние, налагало се
често близките й да търсят медицинска помощ за нея. В социален план
ищцата се затворила в себе си, не проявявала интерес към нищо, нито към
ежедневните дейности, нито към работа, мислила само за сина си.
Въззивният състав не намира основание да направи други, различни
изводи от ОС- гр. Търговище, въз основа на извършената самостоятелна
преценка по чл. 202 ГПК на заключението по назначената съдебно–
психологична експертиза, тъй като тя е възложена на вещо лице, разполагащо
с необходимите специалност и квалификация за изпълнение на задачите и
чиято компетентност не е оспорена, а изводите са ясно и непротиворечиво
обосновани. От заключението се установява, че към момента на инцидента
ищцата е преживяла интензивен, наситен стрес и ужас, а това е разгърнало
психична реакция с преживяване на висока тревожност, безпокойство и
безпомощност. Последвали са негативни психологични и физиологично
промени, които са нарушили личностовото, социалното и трудово
функциониране, за период от няколко месеца. Впоследствие емоциите са се
трансформирали в тъга, мъка, гняв и неприемане на случилото се, което пък,
от своя страна, е допринесло до психосоматично заболяване- високо кръвно
налягане. След катастрофата ищцата станала сприхава, раздразнителна,
обидчива, нямала сили и желание за извършване на ежедневни дейности,
сънят й бил неспокоен и непълноценен. Към момента на личния преглед от
специалиста по клинична психология, около десет месеца след инцидента, все
още не е преодоляла събитието. Прогнозата на експерта в дългосрочен план е,
че не се очаква настъпване на непоправими щети в емоционалното състояние
на ищцата.
10
Надлежно и своевременно релевираните и установени факти и
обстоятелства, в това число начинът, по който смъртта на сина на ищцата се
отразява върху живота й в личен, психологически, социален и емоционален
план, постоянният характер на вредите поради внезапната загуба на син, с
когото е имала силна емоционална връзка, въпреки местоживеенето в
различни населени места, както и възрастта на починалия и на ищцата и
тяхното обществено и социално положение, обосновават извод за значителни
негативни емоции и преживявания, които увредената ищца е претърпяло и
продължава да търпи като последица от смъртта на нейния син С, но без
очаквани непоправими щети в емоционалното й състояние в бъдеще.
Същевременно, не се установява, че местоживеенето на С и майка му в
различни населени места, е довело до някакъв вид отчуждение между тях и до
прекъсване или съществени промени в интензитета и характера на
емоционалната връзка, типична между майка и пораснал син, който обичайно
напуска дома на родителите си след създаване на собствено семейство.
Ищцата живее в с. Странско, Област Хасково. На същата се оказва
безплатно процесуално представителство, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от
Закона за адвокатурата, която означава че се осигурява безплатна адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднено лице. В декларацията,
подадена във връзка с молбата на ищцата за освобождаване от държавни такси
и разноски се посочва, че лицето не е заето по трудово правоотношение и
няма постоянни доходи.
Съгласно официалните данни на НСИ, през второто тримесечие на
2023г., когато е настъпило процесното застрахователно събитие, средният
доход на лице от домакинство е 2 688лв. и нараства с 20.9% спрямо същото
тримесечие на 2022 г.
Посочените в предходните два абзаца обстоятелства са показателни за
помощните критерии за справедливост на дадения етап на социално –
икономическото развитие в страната и социалния статус на увреденото лице,
относими към спорния въпрос за размера на обезщетението, тъй като
справедливостта не допуска застрахователното плащане да се превръща от
средство, заместващо загуба, в средство за извличане на неоправдано
обогатяване и промяна в социалното положение и стандарта на живот на
получателя на обезщетението - ППВС № 4/68 г.
11
От 07.12.2018г. и към датата на деликта лимитът на отговорността на
застрахователите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт са в размер на 10 420 000 лв., независимо от
броя на пострадалите лица– чл. 492 КЗ.
Като съобрази всички факти и обстоятелства, релевантни за определяне
размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС № 4/1968г.
по приложението на чл. 52 ЗЗД, общественият критерий за справедливост на
дадения етап на социално – икономическото развитие в страната, лимитите на
застрахователни обезщетения, както и предвид обичайната съдебна практика
при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет
на вредите, настоящият състав на въззивния съд намира, че при определяне на
обезщетение в размер на 150 000 лв. първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на чл. 52 ЗЗД. Тази сума отговаря в пълнота на всички основни и
допълнителни критерии за справедливост с оглед установените в процеса
интензитет, характер и продължителност на търпените от ищцата страдания,
негативни преживявания и неблагоприятното въздействие върху личността й в
резултат на смъртта на нейния син.
Вторият спорен въпрос, за произнасянето по който е сезиран
въззивният съд, е наличието или не на съпричиняване на вредите по смисъла
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от пострадалото лице и за дяловото изражение на
обективния му принос за настъпване на вредите
Застрахователят ЗАД „ДаллБогг: Жиевот и Здраве“ АД е релевирал
своевременно, пред първата инстанция, с отговора на исковата молба,
защитно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия с твърденията, че той е управлявал технически неизправен
велосипед, не е бил с поставена предпазна каска, в нарушение на
разпоредбите на чл. 80, т. 1 oт ЗДвП не е бил със светлоотразителна жилетка, и
в нарушение на чл.80, т. 2 от ЗДвП не се е движил възможно най-близко до
дясната граница на платното за движение. По това възражение съдът
безспорно дължи самостоятелна преценка доколкото въпросите относно
наличието на поведение на пострадалия, допринесло за настъпване на
вредоносния резултат, е извън задължителните за гражданския съд въпроси по
чл. 300 ГПК, съгласно влязла в сила присъда на наказателния съд.
По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта на доказване на
12
фактическите твърдения, на които е базирано възражението, е на
застрахователя, тъй като той цели благоприятни правни последици за себе си с
отричане на отговорността му за обезщетяване на част от вредите, съразмерно
с приноса на пострадалото лице. Приносът на пострадалия следва да бъде
доказан по категоричен начин, при условията на главно пълно доказване.
Недопустимо е приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ако приносът на увреденото
лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е само
предполагаем (в този смисъл решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г.
на ІІ-ро отделение на ВКС.).
Съставът на ВнАпС намира, че по възражението на застрахователя за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, с конкретни четири
фактическа състава на съпричиняващо поведение, не е проведено успешно
доказване, по следните съображения:
В първоинстанционното решение е прието за установено, въз основа на
проведената съдебно- автотехническа експертиза, че велосипедът, с който се е
движил пострадалият при ПТП, е бил технически изправен, а срещу този
фактически извод в жалбата на застрахователя не са релевирани оплаквания.
Възражението, основано на твърдения за непоставяне на предпазна
каска, е за поведение на пострадалото лице, които според представителя на
застрахователя би предотвратило получаването на травми, несъвместими с
живота, но тези конкретни твърдения са от такова естество, че изначално не
съставляват надлежно въвеждане на твърдения за нарушения на изискванията
за дължимо поведение от участник в движението съобразно правилата на
ЗДвП. Дължимото поведението на велосипедистите, като участници в
движението по пътищата, е регламентирано в разпоредбите на чл. 79 - чл. 82
от ЗДвП, с които не е въведено изискване за ползване на предпазна каска за
лица над 18 години. При липса на изискване към велосипедиста за дължимо
поведение, неизползването на каска не е нарушение, което да обуславя
противоправност на поведението му. Освен това, ответникът не е установил,
при условията на пълно и главно доказване, че ако ищецът е управлявал
велосипеда с каска, то не би се стигнало до увреждането, довело до летален
изход. Вещото лице, изготвило съдебно- медицинската експертиза,
предполага, че ако пострадалият е бил с поставена каска на главата,
уврежданията биха били по-леки. Следва да се посочи също, че няма
13
унифицирани модели на велосипедни каски, които подобно на
мотоциклетните да обхващат цялата глава на водача, а и велосипедните каски
са проектирани да предпазват от падане при управление на велосипеда, но не
и при блъскане от автомобил. Освен това, от заключението на съдебно-
медицинската експертиза и от медицинската документация се установява, че
при удара пострадалият не е получил открита вътречерепна травма, а оток и
кръвонасядане в лявата теменно-тилна област на главата, а велосипедната
каска не покрива тила на велосипедиста. По тези съображения съставът на
въззивния съд намира за неоснователно възражението за съпричиняване
поради непоставяне на предпазна каска от пострадалото лице.
Процесното пътно- транспортно произшествие е настъпило в Ста част
на денонощието, по обяд, в слънчев и сух ден, при ясна видимост, при което
ползването или не на жилетка от велосипедиста не може да обоснове успешно
възражение за съпричиняване, по арг. и от чл. 80, т. 1 ЗДвП. Законът
предвижда задължение за водач на велосипед да ползва светлоотразителна
жилетка при управлението извън населените места, през тъмната част на
денонощието и при намалена видимост. Освен това, по делото се установява и
не е спорно, че велосипедистът е бил своевременно забелязан от страна на
водача на МПС, на повече от 100 м. преди удара, т. е. между механизма на
ПТП и ползването или не на светлоотразителна жилетка няма причинна
връзка.
Съгласно чл. 80, т. 2 ЗДвП водачът на велосипед е длъжен да се движи
възможно най-близо до дясната граница на платното за движение. От присъда
№ 4/30.05.2024г. по НОХД № 99/2024 г. на ОС- Търговище се установява, че
велосипедистът е криволичил по пътното платно, в неговата лента за
движение. Това движение е житейски оправдано, тъй като по този начин
велосипедистът е преодолявал по-лесно възходящия наклон по посока за
движение. Водачът на увреждащия автомобил е възприел намиращия се пред
него велосипедист от повече от 100 метра преди мястото на ПТП.
Първоначалният контакт е осъществен с предната броня на лекия автомобил и
задната гума на велосипеда, като той е ударен в ръб, косо. Ударът е настъпил
на около 80 см. вляво от десния край на платното за движение, и е причинен
от поведението на водача, който не е съобразил габаритите на автомобила и не
е осигурил достатъчно странично разстояние между него и изпреварваното
двуколесно превозно средство. Широчината на платното за движение е била
14
6.3 метра, а дясната лента, в която се е движил велосипедистът- 3.2 метра, при
което няма основание да се приеме, че движението му на около 80 см. от
десния край в момента на удара е нарушение на чл. 80, т. 2 от ЗДвП, още
повече, че навлизането малко наляво е било провокирано от възходящия
наклон и нуждата от наклоняване на колелото, с оглед по-лесното
преодоляване на противонаклона. Експертът, изготвил САТЕ е категоричен, че
с оглед конкретния механизъм на ПТП не би настъпил удар между двете
превозни средства ако велосипедистът се е движил в рамките на 20 см. от
крайната дясна линия на лентата за движение, а той се е движил по-навътре от
безопасната зона- на около 80 см. Същевременно, при разпита в съдебно
заседание, вещото лице заявява, че малко преди да бъде ударен
велосипедистът е променял траекторията си на движение към дясната граница
на пътното платно, т. е. прибирал се е към по- безопасната зона.
Въз основа на посоченото, съдът приема, че не се установява
причинно- следствена връзка между евентуално допуснато от пострадалия
нарушение на чл. 80, т. 2 от ЗДвП преди възникването на удара между двете
превозни средства и настъпването на ПТП. Вероятно при възприемането му от
водача велосипедистът се е намирал по- близо до осевата линия, разделяща
двете платна за движение, но към момента на съприкосновението той е успял
да направи маневра за прибиране в посока на по- безопасната зона до около 80
см. от дясната граница на пътното платно за движение. След като според
експерта безопасното разминаване на двете превозни средства би могло да се
осъществи ако велосипедистът се е движил на около 20 см. от дясната граница
на платното за движение в посоката на двете превозни средства, а при преглед
на практиката на съдилищата по приложение на чл. 80, т. 2 от ЗДвП не се
установява квалифициране на поведение на велосипедист като нарушение на
посочената разпоредба при движение по- малко от 60 см. от дясната граница
на пътното платно (в хипотеза, когато банкетът в района на произшествието
не е годен за движение на велосипеди), то липсва причинно- следствена
връзка между евентуално противоправно поведение на велосипедиста и
настъпването на ПТП, тъй като предотвратяване на ПТП чрез
безпрепятственото изпреварване на велосипеда от автомобила е било
невъзможно при конкретния механизъм на ПТП и при движение на
велосипедиста в зоната до около 25 - 30 см. от дясната граница на пътното
платно в посоката на движение в момента, на инициалния удар в задната гума
15
на велосипеда.
Това, което водачката на увреждащия автомобил С Б Х, разпитана като
свидетел от първоинстанционни съд, е възприела като рязко обръщане на
кормилото на велосипеда наляво към автомобила всъщност не е волево
действие на велосипедиста, а е резултат от инициалния удар на автомобила в
задната гума на велосипеда, при който велосипедистът е загубил равновесие.
Отказът на първоинстанционния съд да кредитира показанията на тази
свидетелка е правилен, тъй като те са неясни, непоследователни и
противоречат на останалите събрани доказателства.
След като застрахованата водачка на увреждащото МПС е възприела от
повече от 100м. криволичещия в пътната лента велосипедист, същата е имала
възможност да намали скоростта на автомобила; да подаде звуков сигнал с
клаксона и се убеди, че велосипедистът е възприел присъствието му; да
изчака велосипедиста да се прибере плътно в дясно и едва тогава да
предприеме изпреварване; да преодолее наближаващия завой, движейки се зад
велосипедиста; да изпревари велосипедиста, като осигури достатъчно
странично разстояние между своето и изпреварваното превозно средство, чрез
навлизане в другото платно за движение през непрекъснатата осева линия, но
това би било в нарушение на ЗДвП. Вместо да стори някое от изброените по-
горе действия, застрахованото лице е нарушило правилата за движение, което
е довело до процесното ПТП, при настъпване на което не е установено
съпричиняване от страна на пострадалия по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
По изложените съображения, съставът на въззивния съд прави крайния
правен извод, че разглежданата главна осъдителна претенция основание чл.
432, ал. 1 от КЗ е доказана по размер за сумата 150 000 лв., по отношение на
която не се установява основание за редукция по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като над
този размер до исковата сума от 200 000 лв. претенцията не отговаря на
принципа на справедливост, прекомерно е завишена и правилно е отхвърлена
от първоинстанционния съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 429, ал.3 КЗ претендираната законна
лихва върху сумата за обезщетение за неимуществени вреди, се дължи от
застрахователя, считано от най-ранната дата измежду следните: датата на
уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното
събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 ГПК; датата на уведомяване или от
16
датата на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице. В
случая, претенцията на ищцата е входирана при застрахователя на
12.05.2023г., поради което акцесорния иск за законна лихва следва да бъде
уважен, считано от тази дата.
Поради противоречивите крайни правни изводи на двете съдебни
инстанции за част от предмета на спора, първоинстанционното решение
подлежи на отмяна в частта, в която искът за обезщетяване на неимуществени
вреди е отхвърлен за разликата над 105 000 лв. до 150 000лв., както и в частта,
с която ищцата е осъдена да заплати на насрещната страна разликата над
382.50 лв. до 726.75 лв.– съдебно- деловодни разноски съразмерно с
отхвърлената част от иска, като се постанови друго съобразно изводите на
въззивния съд. В останалата обжалвана част решението на ТОС подлежи на
потвърждаване.
По въпроса за отговорността за разноски за първа и въззивна
инстанции.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, сумата, която ищцата дължи на ответника за репариране на разноски за
първа инстанция е в посочения по – горе размер от 382.50лв., а за въззивна
инстанция се дължи част от заплатеното от застрахователя адвокатско
възнаграждение, съразмерно с уважената част от жалбата, за сумата 105 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, по силата на
който при осъществена безплатна правна помощ в някоя от хипотезите по чл.
38, ал. 1 ЗАдв, адвокатското възнаграждение се присъжда на процесуалния
представител, съгласил се да поеме безплатна защита, на адв. Н. Д. от ШАК
следва да се присъди за осъщественото представителство за първа инстанция
допълнително сумата 1600 лв. и за въззивна инстанция – сумата 800 лв., с
ДДС. Възнаграждението се определя съобразно обжалваемия интерес,
основателната част от едната от жалбите, фактическата и правна сложност на
делото и факта, че производството пред въззивната инстанция е протекло в
едно съдебно заседание, в което процесуалният представител не се е явил. С
оглед задължителния характер на даденото с решение на СЕС по дело С -
432/2022 г. тълкуване, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа възнаграждения не са задължителни и не
обвързват съда.
17
Съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК, застрахователят дължи държавна такса
върху присъдената част от застрахователно обезщетение от въззивния съд, в
размер на 1800 лв. / 4 %/ за първа инстанция и 900 лв. /2 %/ за въззивна
инстанция.
Воден от горното, ВнАпС, ІII- ти състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 58/01.10.2024г., постановено по т. д. № 70/2023г.
по описа на Търговищки окръжен съд, в следните части: 1./ в частта, с която е
отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. И. Х. oт с. Странско, Област
Хасково, осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ срещу
„Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве” АД- гр.
София, за присъждане на разликата над 105 000 лв. до сумата 150 000 лв.,
претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
смъртта на нейния син С.Х. И, настъпила в резултат на ПТП от 30.04.2023г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.05.2023г. до
окончателно изплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр.
чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, и 2./ в частта, с която Г. И. Х. ЕГН **********, от с.
Странско, обл. Хасково, ул. „Паисий“, № 16, е осъдена да заплати на
„ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, п.к. 1172, район Изгрев, ж.к. „Дианабад“, бул. „Г.М. Д.“,
№ 1, горницата над 382.50лв. до 726.75 лв., представляваща направените от
ответното дружество разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от
иска, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот
и Здраве“ ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
п.к. 1172, район Изгрев, ж. к. „Дианабад“, бул. „Г. М. Д.“, № 1, да заплати на Г.
И. Х. ЕГН **********, адрес: с. Странско, обл. Хасково, ул. „Паисий“, № 16,
сумата 45 000 лв. (четиридесет и пет хиляди лева), представляваща
неприсъдена от първоинстанционния съд част от дължимо обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, причинени от смъртта на нейния син С.Х.
И, настъпила на 08.05.2023г. в резултат на ПТП от 30.04.2023г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 12.05.2023г. до окончателно
изплащане на задължението, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и
18
чл. 86 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58/01.10.2024г., постановено по т.д. №
70/2023г. по описа на Търговищки окръжен съд, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Г. И. Х., ЕГН **********, от с. Странско, обл. Хасково, ул.
„Паисий“, № 16, да заплати на „ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1172, район Изгрев, ж.к.
„Дианабад“, бул. „Г.М. Д.“, № 1, сумата 105 лв. (сто и пет лева),
представляваща направени съдебно – деловодни разноски за въззивна
инстанция съразмерно с отхвърлената част от жалбите, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, п.к. 1172, район Изгрев, ж.к. „Дианабад“,
бул. „Г. М. Д.“, № 1, да заплати на адвокат Н. Н. Д. от Шуменска адвокатска
колегия, със служебен адрес: гр. София, ул. „Христо Белчев“, № 2, полуетаж
4, офис 4, сумата 2 400лв. ( две хиляди и четиристотин лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на Г. И. Х. за две инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 вр.
чл. 38, ал. 2, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
ОСЪЖДА „ДаллБогг: Живот и Здраве“ ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1172, район Изгрев, ж.к. „Дианабад“, бул.
„Г. М. Д.“, № 1, да заплати в приход на Бюджета на съдебната власт, по сметка
на ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – сумата 2700 лв. (две хиляди и
седемстотин лева), на основание чл. 77 и чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19