№ 5434
гр. София, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20241100501441 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20106194 от 23.10.2023 г. постановено по гр. д. № 19926/2014 г. на
СРС, 75-ми състав е осъден И. И. Б., ЕГН **********, да заплати на Община Пловдив,
БУЛСТАТ *******, на правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД, сумата от 20563.52 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот находящ се в гр.Пловдив,
терен на бул. ******* /срещу бензиностанцията/ с площ от 1284 кв.м., от които от
които 113 кв.м. кафе-аперитив, р-л II, т.2, колона 9; 94 кв.м.- кегелбан, р-л IV,, т.1, к.9
от тарифа одобрена с Решение№64/02.04.1993 год. на ОбС-Пловдив и терен от 1077
кв.м. /съгл. МП №102/93 год./. след прекратяване на договора за наем от 08.09.1994 г.
сключен между ДТСФ „К.“ и СД „Н.Ш.-Н. и сие“, като наематели и община Пловдив,
като наемодател.
В срок е подадена въззивна жалба от ответника И. И. Б. с излагане на
оплаквания за неправилност и необоснованост на решението на СРС; постановяване на
решението в противоречие с материалния закон и в нарушение на процесуалните
правила.
Поддържа, че в проведеното производство не е установено, че е страна по
наемното правоотношение или правоприемник на наемателя. Освен това в
производството не е установено, че наемното правоотношение е било прекратено по
1
едностранно по искане на наемодателя. Прави възражение, че не е установено, че
наемателя е ползвал обекта за посочения период, както и каква е наемната стойност,
респ. обезщетението за ползване на имота за същия.
Жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му
част и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Община Плавдив не е подала писмен отговор на
подадената въззивна жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно в
обжалваната част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд.
В случая, при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.
269, изр.2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции
съвпадат. Настоящият състав възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение. В настоящото производство не са представени нови
доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на
препращане към мотивите на първоинстанционния съд, срещу които има доводи.
Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал. 2 ЗЗД,
ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи
ползуването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи
обезщетение. Конкретният размер на обезщетението, което дължи бившият наемател
за ползуването на вещта не може да бъде по-ниско от уговорения наем и същото ще
бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода когато е
бил лишен от ползуване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В този
смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения № 54/11.07.2011 г. по т.дело
№ 377/2010 г. на ТК-ІІ т.о.; № 146/01.12.2010 г. по т.дело № 934/2009 г. на ТК-ІІ т.о. и
2
др., които се възприемат от настоящия състав.
Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че
договора за наем от 08.09.1994 г. сключен между ДТСФ „К.“ и СД „Н.Ш.-Н. и сие“,
като наематели и община Пловдив, като наемодател е бил прекратен едностранно по
искане на наемодателя с писмо с изх. №94 00-12699/04.03.2004 год., считано от
17.06.2004 г. Доводите на въззивника, че в производството не е установено
прекратяване на договора за наем са неоснователни, тъй като в производството е
представено цитираното по-горе писмо на наемодателя Община Пловдив. Независимо,
че същото е било залепено на наетия обект на 31.03.2004 г., както е отбелязано след
текста, чрез представеното в производството определение от 17.06.2004 г. на Окръжен
съд Пловдив по АХД № 764/2004 г. се установява, че наемателя към този момент СД
„Н.Ш.-Н. и сие“ е бил уведомен за волята на Община Пловдив да прекрати договора с
месечно предизвестие с оглед указанията на чл.9, б.А от договора.
Доводите на въззивника, че имотът, който е ползван по договора за наем не е
установено, че е ползван от наемателя без основание за исковия период от 05.11.2008
год. до 31.10.2010 год., съдът намира за неоснователни. След прекратяване на
договора за наем, както в настоящия случай, задължение на наемателя е да върне
наетата вещ съобразно указанията на чл.233 ЗЗД. Доколкото в случая не е установено
връщане на веща на наемателя, съдът намира за установено ползването на имота без
основание след прекратяване на наемното правоотношение от страна на наемателя
/неговия правоприемник/. Както е посочено в РЕШЕНИЕ № 477 ОТ 20.07.2010 Г. ПО
ГР. Д. № 1081/2010 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК,
което се възприема от настоящия състав, независимо от преустановяване на наемното
правоотношение, законодателят е поставил в тежест на наемателя произтичащото от
прекратения наемен договор задължение за връщане на наетата от него вещ, като
неизпълнението му е свързано с предвидените в чл. 236, ал. 2 ЗЗД последици, една от
които е заплащане на съответно обезщетение. Когато след прекратяване на
договорната връзка ползването продължава чрез съхраняване на вещи на наемателя в
имота на наемодателя, въпреки противопоставянето му се дължи обезщетение за
ползата от която последния е бил лишен.
Доводите на въззивника, че в производството не е установена пасивната
легитимация по иска и отговорността му за незаплатеното обезщетение за ползване на
имота без основание след прекратяване на договора за наем, съдът намира за
неоснователни.
Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че
след сключването на споразумение от 1996 г. към договора за наем единствен наемател
по договора е СД „Н.Ш.-Н. и сие“, чийто правоприемник след сключване на договора
за продажба на предприятие от 04.03.2002 г. /вписано с Решение №2 от 05.03.2002 год.
3
по фирмено дело №471/2002 год. по описа на СГС в Регистъра за еднолични търговци
и техните клонове/ и заличаване в ТР на СД и ЕТ е ответника – физическо лице.
Чрез ангажираните пред първата инстанция доказателства се установява, че
размерът на претендираното обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД е изчислен съобразно
действащата през процесния период Тарифа на Община Пловдив при съобразяване
началния момент на наема за помещения и терени общинска собственост, приета с
решения на Общински съвет Пловдив или 0.80 лева на квадратен метър за площ от
1077 кв.м., използвана за обществен паркинг. Установено е, че с Решение №445 взето с
Протокол №23/18.12.2008 год. на Общински съвет-Пловдив, наема за обществени
паркинги за 1 кв.м., II зона, било 4 е в размер на 0,80 лева, считано от 01.05.2008 год.
Съгласно константната практика на ВКС по приложението на чл.236, ал. 2 ЗЗД,
ако след прекратяване на наемното правоотношение наемателят продължи
ползуването на наетата вещ, въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи
обезщетение. Конкретният размер на обезщетението, което дължи бившият наемател
за ползуването на вещта не може да бъде по-ниско от уговорения наем и същото ще
бъде съизмеримо със средната пазарна цена, ако ищецът докаже, че в периода когато е
бил лишен от ползуване, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем. В този
смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения № 54/11.07.2011 г. по т.дело
№ 377/2010 г. на ТК-ІІ т.о.; № 146/01.12.2010 г. по т.дело № 934/2009 г. на ТК-ІІ т.о. и
др., които се възприемат от настоящия състав.
Поради тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на спора решението на СРС следва да бъде потвърдено като
правилно в обжалваната част.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20106194 от 23.10.2023 г. постановено по гр. д. №
19926/2014 г. на СРС, 75-ми състав.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС при условията
на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4