РЕШЕНИЕ№
260045
гр. Пловдив, 16.03.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на шестнадесети февруари две хиляди и двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 9468 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление град София, бул. „Д- р Петър
Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, против Н.С. Ч., ЕГН **********,
с адрес ***, кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на паричните притезания, удостоверени в Заповед №
750/05.02.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена
по ч. гр. д. № 1760/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански
състав, както следва: за сумата от 1 500
лв. – главница по договор за потребителски кредит №
376/0048/2687170/24.02.2014 г., сключен между ответника и “Уникредит Булбанк”
АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за покупко-продажба
на вземания от 01.07.2019 г. сключен между “Уникредит Булбанк” АД и “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД и сумата от 93,
90 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.07.2019 г. до 04.02.2020
г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 04.02.2020 г., до окончателното й изплащане.
С
Определение, постановено в открито съдебно заседание на 30.03.2021 г., съдът е
прекратил на основание чл. 130 ГПК производството по делото в частта му по
отношение на предявения иск за установяване на сумата от 363, 77 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 24.02.2014 г. до 01.07.2019 г., като съдът е постановил обезсилване
на заповедта за изпълнение в посочената й част.
Ищецът
твърди, че е кредитор на ответника по силата на Договор за покупко-продажба на
вземания от 01.07.2019 г., сключен между
“Уникредит Булбанк” АД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с което
цедентът прехвърлил на ищеца процесните вземания срещу длъжника, описани в
Приложение № 1 към Договора. Твърди, че съгласно клаузата на чл. 4.3. от
Рамковия договор ищецът се задължил от името на цедента и за своя сметка да изпраща
уведомления за извършената цесия, за което бил надлежно упълномощен от страна
на цедента. Поддържа, че изпратил уведомление за прехвърляне на вземанията,
което уведомление се върнало в цялост с отбелязване „преместен“ получател. Опит
за връчване бил направен и чрез куриер. Прилага уведомленията за извършена
цесия и за обявената предсрочна изискуемост към исковата молба и счита, че с
връчването й за отговор, изявлението на цедента чрез надлежно упълномощения
цесионер следва да се счита достигнало до длъжника, дори последният да участва
в производството чрез назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител. Твърди, че на 24.02.2014 г. ответникът Н.С. Ч. е сключила с
“Уникредит Булбанк” АД договор № 376/0048/2687170 за банков потребителски
кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка.
Сочи, че с подписване на договора кредитополучателят е удостоверил, че му е
предоставен целия обем преддоговорна и договорна информация, като е запознат с
Тарифата за физически лица на банката – кредитор. По силата на така сключения
договор банката се е задължила да
предостави на кредитополучателя кредит под формата на овърдрафт по посочена от
кредитополучателя банкова сметка ***., като кредитополучателя е поел задължение
да върне усвоената сума, ведно с лихви, такси и комисионни с начален срок на
усвояване – 24.02.2014 г. и краен срок за погасяване – 24.02.2015 г. Твърди, че
крайният срок за погасяване на може да се удължава многократно от страна на
банката с период от още една календарна година, при условие, че
кредитополучателят спазва условията на договора и не е в просрочие на нито едно
от своите задължения към кредитора. Сочи, че кредитополучателят е подписал
съгласие за директен дебит по своята разплащателна сметка и дава право на
кредитора да събира едностранно дължимите по кредита суми, като се задължава да
осигурява необходимите за това средства по разплащателната си сметка. Твърди,
че ча периода от 24.02.2014 г. до 23.03.2018 г. ответникът е усвоявал кредита и
е погасявал част от задълженията си, ведно с начислените лихви, след който
период е преустановил осигуряването на средства по разплащателната си сметка,
като действието на договора е прекратено, поради неизпълнение на 08.08.2018 г. Поддържа,
че непогасената усвоена част от главницата за срока на действие на договора се
олихвява с възнаградителна лихва, формирана от индивидуално договорения според
валутата на кредита и периодичността му променлив базов лихвен индекс плюс
фиксирана надбавка за срока на действие на съответния лихвен план. Сочи, че към
датата на сключване на договора за кредит пазарният лихвен индекс, формиран от
едномесечния SOFIBOR е в
размер от 0, 487 % с надбавка от 12, 463 %, като годишният лихвен процент е
установен в размер от 12, 95 %, който се променя към всеки период на олихвяване
съобразно промените на базовия лихвен индекс. Твърди, че лихвите върху разрешен
и усвоен овърдрафт се дължат и изплащат ежемесечно на числото от календарния
месец, което съвпада с датата за погасяване на овърдрафта, което в случая е
24-то число на всеки календарен месец. Претендира и обезщетение за забава,
начислено за периода от датата на прехвърляне на вземането до датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. По така
изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове.
Ответната
страна Н.С. Ч., чрез назначения й от съда особен представител – адв. О., е
депозирала в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на
исковата молба, в който излага доводи за нейната неоснователност. Релевира
възражение за погасяване на вземането по давност, тъй като крайният срок за
погасяване на кредита е до 24.02.2015 г. Счита, че длъжникът не е надлежно
уведомен за прехвърляне на вземането, тъй като последният не е получил
уведомленията, изпратени от страна на цесионера. Твърди, че не следва да се
приеме, че ответната страна е надлежно уведомена за прехвърляне на вземането в
хода на производството с получаване на препис от исковата молба, ведно с
приложенията, тъй като последната не участва лично в процеса, а чрез назначен
от съда особен представител, чиято представителна власт е ограничена по
аргумент на разпоредбата на чл. 29 ГПК. Сочи, че в договора за кредит не е установен
годишния процент на разходите, като липсва информация за дължимия лихвен
процент на ден, в случай на отказ от договора. Счита, договорът за кредит за
недействителен на основание чл. 10 и чл. 11 ЗПК, тъй като не е изготвен в
четлив размер на шрифта от 12 пункта, не е посочен по ясен и разбираем начин
общия годишен лихвен процент на заема и методиката за изчисляването му, общия
размер на всички плащания и общия годишен процент на разходите предвид
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. По така изложените съображения моли за
отхвърляне на предявените искания, като при условията на евентуалност и
уважаване на исковете моли за редуциране на юрисконсултското възнаграждение
съобразно законоустановения минимум.
Съдът, като съобрази събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на вземанията,
обективирани в Заповед № 750/05.02.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 1760/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, VI граждански състав, както следва: за сумата от 1 500
лв. – главница по договор за потребителски кредит № 376/0048/2687170/24.02.2014
г., сключен между ответника и “Уникредит Булбанк” АД, вземанията по който са
прехвърлени на ищеца с Договор за покупко-продажба на вземания от 01.07.2019 г.
сключен между “Уникредит Булбанк” АД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД и
сумата от 93, 90 лв. – обезщетение за забава за периода от 01.07.2019 г. до
04.02.2020 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.02.2020 г.,
до окончателното й изплащане.
Заповедта
за изпълнение е връчена на длъжника на основание чл. 47, ал. 5 ГПК, поради
което и съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК е дал указания на заявителя
да предяви установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на указанията на съда в
срок.
Искът е предявен в
законоустановения за това едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК, поради което
отговоря на специалните изисквания за неговата допустимост.
От договор за банков
потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна
сметка № 376/0048/2687170/24.02.2014 г., сключен между Н.С. Ч. и
“Уникредит Булбанк” АД
при Общи условия, се установява, че между страните е породено правоотношение по
договор за кредит, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка. В договора
е установено, че банката отпуска на длъжника кредит в размер на сумата от
1 500 лв. за текущи разходи с установен начален срок за усвояване –
24.02.2014 г. и срок за погасяване – до 24.02.2015 г. (т. 7 от Договора). В
договора е посочен начина на формиране на приложимата лихва – базов лихвен
процент, формиран от едномесечен SOFIBOR, който към момента на
сключване на договора е 0, 487 % плюс надбавка по редовен дълг от 12, 463 % или
годишен лихвен процент от 12, 95 % или плюс надбавка по просрочен дълг от 19,
463 % или годишен лихвен процент от 19, 95 %.
В разпоредбата на т.
12.1. е установено, че крайният срок за погасяване на кредита е определен
съгласно т. 7, като последният се продължава с период от още една година, при
условие, че кредитополучателят спазва условията на договора, не е в просрочие
на нито едно от своите задължения към кредитора по т. 7 и кредитополучателят не
е подал искане за отказ от удължаване на срока на овърдрафта.
С Договор за продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.07.2019 г., сключен между “УниКредит Булбанк”
АД и “Агенция за събиране на вземания” ЕАД страните са уговорили, че продавачът
прехвърля на купувача необслужвани вземания срещу физически и юридически лица,
индивидуализирани в Приложение № 1. По делото е представено Приложение № 1 към
договора, в което е посочено вземането на цедента “УниКредит Булбанк” АД против
Н. С. Ч..
Рамковият договор за
продажба и прехвърляне на вземания е действителен, като прехвърленото вземане е
надлежно индивидуализирано чрез посочване на неговия носител – три имена и
единен граждански номер, правното основание, от което произтича вземането на
цедента – договор за кредит и неговият размер – към датата на сключване на
приложението към договора.
Съдът намира, че
прехвърлянето на вземането е породило правното си действие по отношение на
длъжника в съответствие с изискванията, въведени в разпоредбата на чл. 99, ал.
4 ЗЗД по следните съображения:
На първо място следва
да се посочи, че по делото е представено пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Уведомлението за
прехвърляне на вземането не е връчено до длъжника, тъй като видно от
представената по делото обратна разписка, последното се е върнало като с
отбелязване, че адресатът е „преместен“.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на
пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Наистина ответната страна не участва лично в
производството по делото, а е представлявана от назначен от съда особен
представител на основание чл. 47, ал. 6 ГПК. Особеният представител на
ответника притежава особено процесуално качество да защитава интересите на
длъжника в хода на съдебното производство, като до назначаването му се е
стигнало след като съдът е приел, че съобщението до ответника е редовно връчено
по чл. 47, ал. 1 ГПК. Установената в нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК фикция,
съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за
получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато
ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери
лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази
хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.
В случая препис от исковата молба и
приложенията към нея се считат за редовно връчени на ответната страна на
основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК при връчване на съдебни
книжа чрез залепване на уведомление ответникът се счита призован и уведомен за
образуваното срещу него производство с изтичането на предвидения в чл. 47, ал.
2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в рамките на този срок за
получаване на книжата. Затова и по силата на визираната разпоредба в процесния
случай преписите от исковата молба с приложенията към нея, в частност
изявлението от заемодателя - цедент, обективирано в уведомителното писмо за
извършената цесия, се презюмира да е получено от ответника, а не от назначения
му особен представител.
Нещо повече приемането от особения
представител на материалноправно изявление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирани до
отсъстващия ответник, е допустимо, защото то не е с оглед личността на длъжника
и не се свежда до негови строго лични субективни права.
За да достигне до този извод
съдът съобрази практиката на Върховния касационен съд, постановена по реда на
чл. 290 ГПК с Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г., ТК, I
т.о. на ВКС, в което се приема, че връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Макар с последното да е даден отговор на
въпроса за възможността да бъде обявена предсрочна изискуемост на вземане, чрез
уведомление съдържащо се в исковата молба и връчено на особения представител,
дадените от касационната инстанция разяснения следва да намерят приложение и в
настоящия случай досежно уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането
по договора в полза на нов кредитор.
По тези съображения настоящата съдебна
инстанция приема, че уведомлението, представено с исковата молба на ищеца - цесионер
и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на
съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал.
3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Вземането, предмет на
договора за цесия, е породено от сключен между първоначалния кредитор
“УниКредит Булбанк” АД и длъжника – ответник договор за потребителски кредит,
усвояван чрез овърдрафт. По
отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да
намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, в
редакцията му действаща към момента на сключване на договора за кредит – ред., ДВ., бр. 30/26.03.2013 г.
Заемното правоотношение представлява такова по смисъла на
чл. 9 ЗПК, а съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗПК разпоредбите
на закона се прилагат и за договори за кредит под формата на овърдрафт, когато
кредитът трябва да бъде погасен в срок, по-дълъг от три месеца, какъвто е
настоящия случай, доколкото е предвиден едногодишен срок за погасяване на
предоставения кредитен лимит.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на
договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Предвидено е правото на
потребителя да погаси предсрочно кредита, право да получи погасителен план за
извършени и предстоящи плащания.
Договорът за паричен
заем е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин.
От изслушаната по
делото и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, която съдът цени
като компетентно изготвена, се установява, че договорът за кредит е съставен с
безсерифен шрифт – sans serif font, подобен на семейство
шрифтове Arial, с големина от 9 пункта.
В случая съдът не
възприема доводите на ответника за недействителност на договора за кредит,
поради съставянето му с размер на шрифта по-малък от 12 пункта.
Изискването всички
елементи на договора да бъдат изписани с шрифт в размер не по-малък от „12“ е
въведено с изменението на чл. 10, ал. 1 ЗПК, извършено с § 3 ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35
от 22 април 2014 г.).Изменението е в сила от 23.07.2014 г. съгласно § 15 ЗИДЗПК
(ДВ, бр. 35 от 22 април 2014 г.). Процесният договор е сключен на 24.02.2014
г., поради което към него въведените нови изисквания не се прилагат – изрично
подчертано и от законодателя с разпоредбата на § 13 ЗИДЗПК. В този смисъл е
практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение №
60186/28.11.2022 г. по търг.д. № 1023/2020 г., ТК, I т.о. на ВКС.
Съгласно разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. В този смисъл е и
разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е приложима за договори за
кредит под формата на овърдрафт със срок на погасяване до три месеца.
Законът за
потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от
посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа
информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба
е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
Договорът за
потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй
като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният
процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че
всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс,
предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод
(възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
В
случая, видно от разпоредбите на договора за кредит, е че в последния са
установени задължения за заплащане на ежемесечна комисионна и такси, освен
задължението за заплащане на възнаградителна лихва с посочване на приложимия
лихвен процент. В договора обаче липсва информация за годишния процент на
разходите по кредита – последният не е посочен, поради което следва да се
приеме, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК.
По така изложените
съображения и правоотношението по договора за кредит следва да се приеме за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
С Решение №
50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., постановено
по реда на чл. 290 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е прието, че при
установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на
договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да
бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност
на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено
от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД.
От приетата по делото
и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по
разплащателната сметка на кредитополучателя, посочена в договора за кредит
сумите по кредита са усвоявани, като усвояването е осъществявано чрез
извършване на транзакции с издадена карта. Експертизата е установила, че в
периода от 24.02.2014 г. до 23.03.2018 г. са осигурявани средства по
разплащателна на кредитополучателя, като след тази дата кредитополучателят е
преустановил да осигурява средства по разплащателната сметка, като на
08.08.2018 г. кредитът е оформен като изискуем от страна на кредитора. Вещото
лице е посочило, че след приспадане на усвоените суми с извършени плащания
върху усвоявания кредитен лимит, размерът на непогасената главница е от
1 500 лв. От изготвената към експертизата справка за усвоените и погасени
суми по кредитната линия се установява, че за периода от 26.02.2014 г. до
05.02.2018 г. кредитът е усвояван чрез извършване на различни финансови
операции – теглене на суми от АТМ и плащания на ПОС терминали, като за периода
от 14.03.2014 г. до 22.03.2018 г. длъжникът е погасявал суми по усвоявания
кредит. Вещото лице е определило размера на възнаградителната лихва и размера
на дължимото обезщетение за забава, като е посочило, че длъжникът е изпаднала в
забава на 24.02.2015 г.
От заключението на
вещото лице по допуснатата и приета без възражения от страните
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че сумите по кредита са усвоявани
от длъжника. Специфична особеност на револвиращия кредит е отпускането на
сумата на траншове, а погасяването се извършва на части, периодично. В този
смисъл вещото лице е установило, че сумите са усвоявани чрез използване на
карта - заплащания на ПОС терминали и теглене на суми чрез АТМ терминали.
Вещото лице е установило, че за периода от усвояване на първата сума по
револвиращият кредит до 22.03.2018 г. длъжникът е погасявал задължения по
кредита чрез осигуряване на средства по сметка.
Следователно и по така
изложените съображения подлежи на връщане по реда на чл. 23 ЗПК чистата
стойност по кредита, която е в размер на непогасения предоставен кредитен лимит
от 1 500 лв.
Предвид приложимостта
на разпоредбата на чл. 23 ЗПК следва да се отхвърли предявения иск за заплащане на обезщетение за
забава.
В срока за отговор на
исковата молба ответникът е релевирал възражение за погасяване на задължението
по давност.
В практиката на Върховния касационен съд –
така Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о.,
е възприето следното становище: „При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се
установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата
сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата.
Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта
на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за
потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на
чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.“
При съобразяване на разясненията, дадени от
касационната инстанция, следва да се приеме, че предвид особения вид
недействителност на договора за потребителски кредит, разпоредбата на чл. 23 ЗПК не предвижда връщане на чистата стойност по кредита на извъндоговорно
основание, а следва да бъде съобразен падежът на задължението, от който момент
следва да се счита началния срок на погасителната давност. В този смисъл е Решение
№ 597 от 25.11.2021 г. по в. гр. д. № 1865/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив,
както и
Определение № 60790 от
06.12.2021 г. по гр. д. № 2469/2021 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, с което не е допуснато до касационно
обжалване по реда на чл. 288 ГПК въззивно решение, с което е възприето
горепосоченото становище.
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, които следва да намерят приложение и по отношение на давностните
срокове, дадени с Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. №
5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че при постигнато съгласие
плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на
определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни,
периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и
крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена
вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост.
Съобразно даденото с цитираното тълкувателно
решение разрешение, както и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
38 от 26.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 1157/2018 г., II т.о. на ВКС,
уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни
вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
уговорка за изпълнение на задължението на части. При разсрочването на едно
парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена,
връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с
различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
„в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в
интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на
кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. Ето защо, приложима по
отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД,
изчислена от датата на настъпване на предсрочната изискуемост.
Съществуващата между
страните по силата на договора от 24.02.2014 г. облигационна връзка във връзка
с предоставения кредит - овърдрафт не е била прекратена с настъпване на
уговорената дата – 24.02.2015 г. При действието на клаузата по т. 12. 1 от договора,
предвиждаща автоматично удължаване (година за година) срока за ползване на
овърдрафта и липсата на ангажирани доказателства за отправено от длъжника
уведомление (предизвестие) до банката за прекратяване на съглашението, следва
да се приеме, че срокът на договора е автоматично продължаван, докато по
сметката на кредитополучателя са осигурявани средства. С оглед установеното от
вещото лице преустановяване на плащанията след 23.03.2018 г. следва да се
приеме, че давността е започнала да тече от датата на преоформяне на кредита
като изискуем – 08.08.2018 г., до която датата между страните е съществувало
правоотношението.
В този смисъл е
практиката на Върховния касационен съд, постановена с Решение №
50186/16.11.2022 г. по гр.д. № 4472/2021 г., ГК, III г.о. на ВКС.
От тази дата – 08.08.2018 г., до датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 04.02.2020
г., от която дата следва да се счита предявен установителния иск – арг. чл. 422 ГПК, не е изтекъл давностния срок, поради което вземането за връщане на чистата
стойност на кредита не е погасено по давност. За пълнота на изложението – при
невъзприемане на изводите на съда относно настъпване на изискуемостта на
задължението, давностният срок не е изтекъл и ако се приеме, че давността е
започнала да тече от първоначално уговорения срок за връщане на кредита –
24.02.2015 г.
С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца,
съобразно уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно
производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч.гр.д. № 1760/2020
г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански състав– арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността
за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от
иска. При определяне на разноските следва да бъде съобразена и частта от
производството, прекратена на основание чл. 130 ГПК. В заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер на 89, 15 лв., като следва да му се
присъдят по съразмерност 68, 31 лв.
В исковото производство ищецът е доказал
заплащането на държавна такса в размер от 39, 15 лв., на депозит за особен
представител от 367лв. и депозит за съдебно-счетоводна експертиза от 160 лв. На
основание чл. 78, ал. 8 ГПК претендира юрисконсултско възнаграждение от 350 лв.
Съдът при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал.
8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ следва да бъде в размер от 120 лв.
Следователно общият размер на сторените от ищеца
разноски в исковото производство е 686, 15 лв., от които с оглед уважената част
от предявените искове следва да бъде присъдена сумата от 525, 74 лв.
В полза на ответната
страна се следват разноски, но не подлежат на присъждане, тъй като такива не са
сторени.
В производството по делото е назначена съдебно-техническа
експертиза, част от депозита по която, в размер от 120 лв., е внесен от бюджета
на съда, поради което и с оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК ответникът следва да внесе по сметката на съда сумата от общо 28, 05
лв.
С Определение, постановено в последното по делото
съдебно заседание на 16.02.2023 г., съдът е увеличил размера на определеното в
полза на особения представител възнаграждение, като е указал на ищеца да внесе
сумата от още 800 лв. – допълнително възнаграждение. До датата на изтичане на
срока за постановяване на съдебното решение посочената сума не е внесена, като
с молба от 15.03.2023 г. ищецът възразява по отношение на така установения
допълнителен размер на адвокатското възнаграждение, като счита, че последният
следва да бъде намален. Съдът намира, че молбата е преждевременно депозирана,
доколкото ищецът разполага с възможността да обжалва решението в частта за
разноските по чл. 248 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че
при определяне на възнаграждението за особения представител съдът е съобразил
редакцията на чл. 7, ал. 9 от Наредба № 1/09.07.2004 г., действаща към датата
на определяне на възнаграждението от съда, доколкото възнаграждението за особен
представител не е предварително установено със сключване на договор за правна
защита и съдействие. Съдът е установил, че по делото са проведени общо десет
съдебни заседания, като съгласно цитираната разпоредба след осмото съдебно
заседание се дължи допълнително възнаграждение от 250 лв. или за сумата от
2 000 лв. При съобразяване на предоставената в чл. 47, ал. 6 ГПК
възможност съдът е намалил допълнителното възнаграждение но размер на сумата от
800 лв.
Предвид така изложеното и доколкото допълнително
възнаграждение за назначаване на особен представител на ответника не е
заплатено от ищеца, последният следва да бъде осъден да заплати сумата от 800
лв. в полза на особения представител.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО
по исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр.
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, че Н.С. Ч., ЕГН **********, с
адрес ***, дължи на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
град София, бул. „Д- р Петър Дертлиев” № 25, офис- сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, сумата от 1 500 лв. – главница,
формирана от чистата стойност на кредита по договор за потребителски кредит №
376/0048/2687170/24.02.2014 г., сключен между ответника и “Уникредит Булбанк”
АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за покупко-продажба
на вземания от 01.07.2019 г. сключен между “Уникредит Булбанк” АД и “Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.02.2020 г., до
окончателното й изплащане, за което е издадена Заповед № 750/05.02.2020 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
1760/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански състав, като ОТХВЪРЛЯ
предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата от 93, 90 лв. – обезщетение
за забава за периода от 01.07.2019 г. до 04.02.2020 г.
ОСЪЖДА
Н.С. Ч., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, сумата
от 68, 31 лв. – разноски в заповедното производство по ч.
гр. д. № 1760/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI граждански състав и сумата от 525, 74 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 9468/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд - Пловдив сумата от 28, 05 лв. – разноски
в производството по гр.д. № 9468/2020 г. на Районен съд - Пловдив.
ОСЪЖДА
на основание чл. 77 ГПК „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, да заплати на
адвокат К.О.О., вписан в Адвокатска колегия – Пловдив с личен номер *****, с
адрес гр. П, ул. „С. В*“ № ****, сумата
от 800 лв. –допълнително
възнаграждение за особен представител по гр.д. № 9468/2020 г. на Районен съд -
Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК