Р Е
Ш Е Н
И Е
№
261597 29.05.2021
година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение,
2-ри граждански състав, в публично заседание на петнадесети април две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 15241 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са евентуално съединени
искове, с съответно по чл. 26 ал. 1,
предложения първо и трето от ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 1, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК
от М.Ж.М. с ЕГН: **********, с адрес
***, чрез пълномощника му- адв. Е. И. против „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Света Троица“,
ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. „Г“, ет 6 за прогласяване нищожността на
договор № ******** за потребителски кредит тип кредитна линия от 22.08.2016г.,
като противоречащ на императивните изисквания на Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит и в условията на евентуалност,
за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 1 , ал. 2 от договора, като неравноправна
и противоречаща на добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен на 22.08.2016г.
Договор № ******** за потребителски кредит тип кредитна линия, по силата на
който кредиторът се задължил да му предостави в собственост кредитен лимит в
размер на 900 лева при фиксиран лихвен процент по заема 40,05% и годишен
процент на разходите-50%. По силата на чл. 1, ал. 2 от договора, заемът се
обезпечавал с поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията в
договора, с банкова гаранция или лично обезпечение от дружество-поръчител,
одобрено от кредитора. На същата дата ищецът сключил с „Кредит Гаранция“ ЕООД
договор за възлагане на поръчителство, по силата на който дължал престирането
на възнаграждение в размер на 402 лева.
Ищецът усвоил сумата от 900 лева с уговорен срок за погасяване от 6 месеца
и погасителна вноска съобразно плана. Същия твърди, че не дължи лихва и
възнаграждение за поръчителя, тъй като договора за кредит бил нищожен, поради
следните основания:
Договорът за потребителски кредит бил недействителен поради нарушаване на
изискванията на чл. 19, ал. 1,вр. с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.
В процесния договор кредиторът посочил единствено абсолютните стойности на
лихвения процент на заема и ГПР -50%, без да е ясна методиката как последния е
формиран. Лихвения процент по заема бил посочен- 40,05%, но не било изяснено
как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора, което нарушавало
разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Освен възнаградителната
лихва не били включени в договора други действия, индивидуализиращи по вид и с
посочен размер дължимите такси за извършването им, поради което ответникът
нямал право да формира размер на ГПР от 50%. ГПР се формирал по точно
определена методика, регламентирана в чл. 19, ал. 1 от ЗПК и по силата на чл. 2
от същия член, по алгоритъма, уреден в Приложение № 1към закона и само въз
основа на такси и други разходи, изрично уговорени между страните и включени в
договорното съдържание. Счита, че кредиторът е заблудил потребителя по този
начин като е посочил по-висока стойност на ГПР и по този начин неравноправно е
създал предпоставки да претендира от него престирането на недължими разходи по
кредита. По тези и други подробно изложени съображения позовавайки се на
утвърдената съдебна практика ищецът счита, че нищожността на клаузата,
регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на договора за
потребителския кредит-ГПР- има за правна последица изначалната недействителност
на цялото заемно съглашение на основание чл. 22 от ЗПК.
От друга страна, в нарушение на чл. 19, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
кредиторът не включил в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по
сключения с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на поръчителство от
22.08.2016г. Последното съставлявало разход по кредита, който следвало да бъде
включен при изчисляване на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита.
Получаването на кредита било обусловено от сключването на договор за гаранция
от страна на кредитополучателя, за което той дължал възнаграждение в размер на
общо 402 лева, а гарантът се задължил спрямо кредитора да отговаря за
изпълнението на задълженията по договора за кредит. Според нормата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не можел да надвишава с пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или валута,
определена с Постановление на МС на Р. България, което означавало че лихвите и
разходите по кредита не можело да надхвърлят 50% от взетата сума. С включването
на таксата от 402 лева се нарушавала цитираната по-горе разпоредба, поради
което ищецът счита клаузата за ГПР за неравноправна.
Отделно от това ищецът счита договорът за потребителски кредит за нищожен
съгласно чл. 22 от ЗПК, като нарушаващ изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба търговецът следвало да посочи в текста на
договора каква е общата сума по смисъла на пар. 1, т. 2 от ДР на ЗПК, дължима
от потребителя, което изискване не било спазено. Липсвала и информация за размера на лихвения
процент на ден, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.
Ищецът счита, че договора е недействителен на още едно основание, а
именно-предвидената възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити-двукратния размер, в който случай
съдебната практика приемала, че подобна клауза е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави Доколкото според ищеца договорът за потребителски кредит не би
могъл да бъде сключен без недействителната му част, което водило до нищожност
на целия договор. При условията на евентуалност-ако съдът не приеме доводите за
нищожност на цялата кредитна сделка се
твърди нищожност на разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от договора предвиждаща
обезпечаване на кредита с банкова гаранция или одобрено от кредитора
дружество-поръчител, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.
Въз основа на гореизложените твърдения съдът е сезиран с искане да прогласи
нищожността на Договор *********** за потребителски кредит тип кредитна линия
от 22.08.2016г., като противоречащ на императивните изисквания на Закона за
защита на потребителите и Закона за потребителския кредит и в условията на
евентуалност, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 1 , ал. 2 от
договора, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави. Претендира и
присъждане на направените разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК от пълномощник на ответното дружество е постъпил
писмен отговор, с който се изразява становище за недопустимост на предявените искове,
а по същество и за тяхната неоснователност.
Счита, че предявеният евентуален иск е насочен срещу ненадлежен ответник,
доколкото размера на иска е сформирал от възнаграждение за поръчителство по
приложен погасителен план, който не бил част от процесния договор, а се отнасял
до договорни отношения с трето лице- „Кредит гаранция“ ЕООД, по които
ответникът не бил страна. Отделно от това счита,че липсвал правен интерес от
установяване нищожността на договора, тъй като ищецът предсрочно погасил същия,
още повече, че искът бил погасен по давност. Оспорват се и предявените искове
по размер, както и твърденията за недействителност на договора и отделни клаузи
от същия. Твърди, че договорът отговаря на всички законови изисквания и съдържа
необходимите реквизити. Претендира присъждане на направените разноски. Подробни
съображения се излагат в писмени бележки.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с
оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
С договор за потребителски кредит
тип кредитна линия с № ******* от 22.08.2016г. ответникът
е предоставил в собственост на ищеца кредитен лимит в размер на 900 лева при
фиксиран лихвен процент по заема 40,05% и годишен процент на разходите-50%. По
силата на чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено обезпечение на кредита
посредством поръчителство на две физически лица, отговарящи на условията в
договора, с банкова гаранция или
обезпечение от дружество-поръчител, одобрено от кредитора. На същата
дата ищецът е сключил с „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на
поръчителство, по силата на който дължал престирането на възнаграждение в
размер на 402 лева.
Като писмени доказателства по
делото са приети процесния договор за потребителски кредит тип кредитна линия
от 22.08.2016г., ведно с погасителен план към него, договор за поръчителство
към него от същата дата и пълномощни.
От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, извършена от в. л. Д. С. се установява, че по силата
на процесния договор за кредит от 22.08.2016г. ответникът е предоставил на
ищеца потребителски кредит с максимален кредитен лимит от 1000 лева, при лихвен
процент в размер на 40,05%. Заемателят се е задължил да върне усвоената сума на
анюитетни месечни вноски по погасителен план за всяка усвоена сума.
При използване на онлайн
калкулатор за изчисляване на годишен процент на разходите при бързи кредити и
при следните параметри: усвоена сума в размер на 900 лева, при лихвен процент
от 40,05% със срок на издължаване от 6 месеца е изчислен ГПР в размер на 48,28%.
Резултатите от изчисленията и съставения погасителен план са описани от вещото
лице в таблица 1 от заключението. В изчисления годишен процент на разходите от
48,28% се включват само разходите за лихви.
При използване на същия онлайн
калкулатор, с който е изчислен от вещото лице ГПР и при прибавяне на
възнаграждението на дружеството-поръчител в размер на 67 лева към всяка месечна
вноска, годишният процент на разходите се променя на 410,96%. Резултатите от
изчисленията и съставения погасителен план вещото лице подробно е описало в
таблица 2 от заключението. Съставения погасителен план, при включване на
възнаграждението на дружеството-поръчител съответства на приложения на л. 14 от
делото погасителен план от ответника.
Съдът кредитира заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно извършено, отговарящо пълно и
ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски
кредит, по който ищецът е усвоил сумата от 900 лева. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което
при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не
са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12
ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на
тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той
бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано
основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума.
Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин
се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 50 %, а възнаградителната
лихва- 40,05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него, а и няма погасителен план, от който да са видни отделните елементи на
кредита като суми, а не в проценти. Всичко това поставя потребителя в положение
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се
посочи, че предвиденото условие за обезпечаване на кредита, в случая
посредством договор за поръчителство и
възлагането в тежест на заемополучателя да заплати възнаграждение в общ размер
на 402 лева, платимо разсрочено заедно с всяка месечна вноска (при усвоен
кредит в размер на 900 лева възлиза на почти половината сума от кредита).
Така въведените
изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, поръчителство
от две физически лица, отговарящи на предвидените в договора условия или
поръчителство от определено от кредитодателя дружество) и срока за представянето му /петдневен/, създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора,
който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и
риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено възнаграждението за дружеството-поръчител, което води до скрито оскъпяване на кредита.
Включено по този
начин към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният
договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност
и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В
случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не
дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се
приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с
чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на страните.
При положение, че съдът приема,
че на горното основание договорът за кредит се явява нищожен, не следва да се
разглежда евентуалният иск- за прогласяване на нищожност само на клаузата на
чл. 1, ал. 2 от договора, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави,
доколкото не се е сбъднало условието за произнасяне по него.
Предвид изхода на делото, на
основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна
такса в размер на 50 лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120
лева, които суми следва да му се възстановят от ответника, като законна
последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в
процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за
определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на
ищеца е посочено, че той се представлява
безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което по
смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на
безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е
предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение,
което с оглед цената на осъдителния иск тук следва да бъде изчислено съгласно
нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали към момента на сключване на
договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300
лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Света Троица“,
ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. „Г“, ет 6, представлявано заедно от *** ***
З. К. Я.-А. и Л. О. Т., от една страна и
М.Ж.М. с ЕГН: **********, с адрес ***,от друга, че сключения между тях договор с № ******** за
потребителски кредит тип кредитна линия от 22.08.2016г. е недействителен, като
противоречащ на императивните изисквания на Закона за защита на потребителите и
Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит
Мобайл“ ЕАД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,
ж.к. „Света Троица“, ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. „Г“, ет 6, представлявано
заедно от *** *** З. К. Я.-А. и Л. О. Т., да заплати на М.Ж.М. с ЕГН: **********,
с адрес *** сумата от общо 170 лева
/сто и седемдесет лева/, представляваща направени по делото разноски, от
които-заплатена ДТ в размер на 50 лева и депозит за вещо лице в размер на 120
лева.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Света Троица“,
ул. „Зографски манастир“ № 15, вх. „Г“, ет 6, представлявано заедно от *** ***
З. К. Я.-А. и Л. О. Т., представлявано заедно от *** *** З. К. Я.-А. и Л. О. Т. да заплати на адв. Е. Г. И., ЕГН: **********, със съдебен адрес:***,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца М.Ж.М. с ЕГН: ********** , безплатно процесуално
представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ : /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала.
Д. К.