Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ……………..
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-В
състав в публично съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия
Бошнакова в. гр. дело № 2133 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 –
273 ГПК.
С решение № 546715/27.11.2018 г., постановено
по гр. дело № 16904/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 74 състав, съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД с
ЕИК: ******обективно кумулативно съединени положително установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В.П.С. с ЕГН:
********** дължи на ищеца сумата от 2512.50 лева, представляваща стойност за доставена
и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.,
ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение - 11.09.2017 г. до окончателното изплащане
на вземането, сумата от 521.07 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.11.2014 г. до 16.08.2017 г.,
сумата в размер на 56.42 лева, представляваща главница за услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение - 11.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането,
както и за сумата в размер на 13.14 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата
за услугата дялово разпределение за периода от 15.11.2014 г. до 16.08.2017 г.
Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач „Н.И.“ ЕАД.
Срещу
първоинстанционния съдебен акт е постъпила въззивна жалба от въззивника – ищец
в първоинстанционното производство - „Т.С.“ ЕАД, подадена чрез юрк. Денислав
Димитров, в която се навеждат доводи, че решението на СРС е неправилно, като се
излагат подробни съображения в подкрепа на нейната основателност. Моли
въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и да постави ново, с което
да уважи изцяло ищцовата претенция.
В срока за
отговор на въззивна жалба въззиваемата страна В.П.С., представлявана от
назначения ѝ особен представител – адв. М.А. – САК, не е подала такъв.
Третото лице –
помагач „Н.И.“ ЕАД не е взело становище по подадена молба.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите
на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена от активно
легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради
което се явява допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по
допустимостта – в обжалваната му част, а по
правилността е ограничен до изложените във въззивната жалба
доводи, като може да приложи и императивна правна норма (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Разгледана по същество, въззивната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл.
79 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ е обусловено от наличието на
следните предпоставки: облигационна връзка между страните, произтичаща от
договор за продажба на топлинна енергия; доставка на количество топлинна
енергия и нейното разпределение (извършването на услугата дялово
разпределение) през исковия период за процесния имот и за
претендираните стойности; неизпълнение на насрещното задължение от страна на
ответника за плащане на дължимата за потреблението цена
Спорен по делото се явява въпросът дали ответникът В.С.
има качеството на клиент (потребител) на топлинна енергия предвид, че районният
съд е приел за недоказано твърдението, че същата е потребител на топлинна
енергия за битови нужди, в каквото качество се претендират, че се дължат
вземанията, предмет на предявените установителни искове.
Понятието „клиент на топлинна енергия“ (което
е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна
енергия", дефинирано в § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.) е определено в разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ (изм. -
ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), според
която всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.)
"битов клиент" е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат
да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, съответно - на носителя на
вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди и като
страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Сключването на
договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот.
Според задължителната практика на ВКС,
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите
на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. Следователно собственикът или титулярът
на вещно право на ползване в имот в сграда в
режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята потребител на
отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на
сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна
енергия при публично известни общи условия, без
да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е да е взето
решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).
От представения от ищеца нотариален акт за собственост
върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за
мероприятия по Закона за териториално и селищно устройство № 141, том. IV, нот. дело № 741/1977 г. се
установява, че А.В.П. е придобила правото на собственост върху недвижим имот - апартамент
№ 66, находящ се в гр. София, ж.к. „******.
С писмо с изх. № КО-7000-39/1/17.06.2014 г., издадено от Столична
община, Район „Надежда“, е удостоверено, че ж.к. „******и ж.к. „******са номера
на един и същ блок.
Видно от представения протокол от ОС на етажните
собственици и наематели на жилищната
сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „Надежда“ I част, ул. „******, вх. „А“, „Б“ и „В“, същите са взели решение
да се сключи договор в „Т.С.“ ЕАД и ТАЕС „Н.и.“ ООД за услугата дялово
разпределение. Към този протокол е съставен списък на етажните собственици,
които с подписите си са удостоверили горното решение, сред които фигура и
лицето А.В.П. с ЕГН: **********, абонатен № 126222.
От удостоверение за наследници № 001000/26.06.2008 г.,
издадено от Столична община, район „Надежда“, се установява, че А.В.П. е
починала на 12.02.2008 г., като е оставил един низходящ наследник по закон -
ответникът В.П.С..
Производството пред първата инстанция е
образувано въз основа на искова молба от „Т.С.“ ЕАД срещу В.П.С. за признаване
за установено, че същата дължи на ищеца следните суми: сумата от 2512.50 лева,
представляваща стойност за доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„Надежда“, бл. ******,
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 11.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от
521.07 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.11.2014 г. до 16.08.2017 г., сумата в размер на 56.42
лева, представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
11.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата в
размер на 13.14 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за услугата
дялово разпределение за периода от 15.11.2014 г. до 16.08.2017 г. Претенцията
на ищеца е предявена срещу ответника В.С. в качеството на собственик на
процесния имот и съответно клиент на топлинна енергия, а не в качеството
на наследник на лицето А.В.П.. Първата
инстанция е отхвърлила предявените установителни искове, като е приела за
недоказано, че ответникът В.С. притежава качеството на потребител (клиент) на
топлинна енергия.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите на
първостепенния съд. Според практиката на ВКС, обективирана в решение №
437/17.01.2012 г. по гр. дело № 70/2011 г. на III ГО на ВКС, нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова
презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл.
60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване
приемането на наследството по опис или отказ от наследството. В случая
ответникът В.С. не е оспорила факта на приемане на наследството, поради което
не е в тежест на ищеца да установява приемането на наследството, тъй като
насрещната страна е следвало да докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти и обстоятелства,
каквито са отказът от наследство, което тя не е сторила. По силата на
наследственото правоприемство В.С. е придобила правото на собственост върху
процесния имот. По делото не са ангажирани
доказателства, установяващи, че имотът е бил отчужден или в полза на
трето лице е било учредено вещно право на ползване, които опровергаят
или разколебаят този извод на съда.
По тези съображения втората инстанция
приема, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на
което ответникът В.С. в качеството на собственик на процесния имот се явява
клиент (потребител) на топлинна енергия за битови нужди и има задължение да
заплати стойността на доставената от ищеца топлинна енергия в процесния имот за
исковия период. От събраните по делото доказателства, неоспорени по надлежния
ред от ответника, се установява фактът, че по силата на наследствено
правоприемство същата е придобила правото на собственост върху процесния имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „Надежда 1“, бл. ******. За възникването на
договорното правоотношение между страните е релевантно единствено кой е
собственик, респ. носител на ограничено вещно право на ползване върху имота за
исковия период. Както вече беше посочено, по делото е доказано, че титуляр на
правото на собственост върху процесния имот за претендирания период е именно ответникът
В.С., поради което същата се явява клиент (потребител) на топлинна енергия за
битови нужди по аргумент на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ и има задължение да плати цената на потребената в процесния
имот топлинна енергия за исковия период.
На следващо място, количеството
доставена топлинна енергия и нейното разпределение (извършването на услугата
дялово разпределение), както и техните стойности,
са установени въз основа на събраните писмени доказателства и заключенията на
вещите лица по извършените в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза (СТЕ) и съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ).
Въззивният съд намира, че приетите като неоспорени от страните заключения на вещите лица по
СТЕ и ССчЕ са изготвени компетентно,
обективно и обосновано, по поставените от СРС задачи, с отговорите на които
спортният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. От данните по
делото съдът приема за установено, че при спазване на чл. 125 ЗЕ, чл. 139 ЗЕ и
чл. 141 ЗЕ в жилището на ответника В.С. е доставяна топлинна енергия при дялово
разпределение на същата в сграда в режим на етажна собственост, при отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране на заключението по
СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградната инстанция, е изчислено по формула в съответствие с
Наредба № 16-334 в редакцията ѝ към процесния период. В приетото по
делото заключение на СТЕ вещото лице изрично е посочило, че при направените от
него справки е установило, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в
жилищната сграда, е преминал през метрологичен контрол и е изправен. Съгласно
експертното заключение по приетата ССчЕ стойността на доставената от дружеството
топлинна енергия в процесния имот за исковия период е 2512,52 лева, а цената на
услугата дялово разпределение – 47.48 лева. В тази връзка следва да се
отбележи, че вещите лица, изготвили СТЕ и ССчЕ, са представили заключения с
различна констатация за размера за главницата, а именно: СТЕ – 2512,55 лева, а
ССчЕ - 2512,52 лева. Съдът приема, че разликата между двете суми, която възлиза
на 0,03 лева, представлява нормално математическо отклонение.
Предвид
гореизложеното съдът приема, че за целия исков период ицщовото дружество е
доставяло топлинна енергия в недвижимия имот на ответника В.С., която до
приключване на устните състезания не е ангажирала доказателства, че е заплатила
стойността на доставената в имота топлинна енергия, в т. ч. и цената на
услугата дялово разпределение. Ето защо съдът намира, че предявените от ищеца
установителни искове за главница се явяват основателни до доказаните по делото
суми, а именно за стойността на доставената от дружеството топлинна енергия в
процесния имот за исковия период е 2512,52 лева, а за цената на услугата дялово
разпределение – 47.48 лева. Ето защо въззивната инстанция намира, че
първоинстанционният съд, като е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. 150 ЗЕ
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2512.50
лева, представляваща стойност за доставена и незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
11.09.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за
разликата над сумата от 47,48 лева до пълния предявен размер от 56,42 лева,
представляваща главница за услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
11.09.2017 г., е постановил неправилно решение, което следва да бъде
отменено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК и вместо него да бъде поставено друго,
с което да бъде признато за установено дължимостта на тези суми.
По отношение на обезщетение за забава:
Вземането
за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите: главно
парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като
предметът на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението
обективно и закономерно причинява.
Съгласно
Решение № 89 от 30.06.2010 г. по т. д. № 985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС,
постановено по реда на чл. 290
ГПК, и посочените в същото Решение №
178/21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. и Решение № 29/07.05.2009 г. по т. д.
№ 535/2008 г. на ВКС, ТК., неизпълнението на едно парично задължение е винаги
забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение.
Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението е срочно,
длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора съобразно правилото на
чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По
отношение на задълженията за главница – за стойността на стойността на
доставената от дружеството топлинна енергия в процесния имот за исковия период, както и за цената на
услугата дялово разпределение, са приложими Общи
условия, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от същите предвижда, че клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен
срок от датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното
предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на
общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника, в
която е конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период. В
случая по делото не са представени доказателства за датата на публикуването на
интернет страницата на топлопреносното предприятие на месечните суми, дължими
от ответника, за доставената топлинна енергия в процесния имот, поради което
длъжникът по
паричното задължение не е бил поставен в забава и претенцията за мораторно
обезщетение върху главницата е неоснователно. Следователно СРС правилно е
отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
521.07 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.11.2014 г. до 16.08.2017 г., както и за сумата в
размер на 13.14 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за
услугата дялово разпределение за периода от 15.11.2014 г. до 16.08.2017 г. Ето защо в тази част съдебният акт следва да бъде
потвърден като правилен.
При този изход на делото съдът следва да
преизчисли размера на присъдените от районния съд разноски. Съразмерно с
уважената част ответникът следва да заплати на ищеца сумата в размер на 990,79
лева – направените в първоинстанционнотото разноски (в т.ч. държавна такса,
депозит за експертизи, депозит за назначения на ответника особен представител и
за юрисконсултско възнаграждение в минимален размер), както и сумата от 92,45
лева – разноски за заповедното производство. Ответникът не претендирани разноски
и такива не следва да му бъдат присъдени.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
Въззивникът-ищец своевременно е направил искане за
присъждане на разноските по делото (държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение), което съдът намира за основателно. Съгласно разпоредбата на
чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице е защитавано от юрисконсулт, размерът
на възнаграждението се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен
по реда на чл. 37 от ЗПП, който препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ. В случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.
25, ал. 1 от Наредбата, като съдът
определя възнаграждение за юрисконсулт в минимален размер на 100 лева. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят разноски в
размер на 433,31 лева.
Въззиваемата страна-ответник не претендира разноски.
Така мотивиран и на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 546715/27.11.2018 г., постановено по
гр. дело № 16904/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 74 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.“
ЕАД с ЕИК: ******обективно кумулативно съединени положително установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът В.П.С.
с ЕГН: ********** дължи на ищеца сумата от 2512.50 лева, представляваща
стойност за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 11.09.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, за разликата над сумата от 47,48 лева до
пълния предявен размер от 56,42 лева, представляваща главница за услугата
дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение - 11.09.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника В.П.С., ЕГН: **********, с адрес: ***, че дължи на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. 150 ЗЕ дължи
на ищеца „Т.С. ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***
сумата
от 2512.50 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.
„Надежда“, бл. ******, за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение - 11.09.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, както и за сумата в размер на 47,48 лева, представляваща главница за
услугата дялово разпределение за топлоснабден
имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „Надежда“, бл. ******, за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016
г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 11.09.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
20.09.2017 г. по ч. гр. дело № 63170/2017 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 546715/27.11.2018 г., постановено по
гр. дело № 16904/2018 г. по
описа на СРС, ГО, 74 състав в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.П.С., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление:*** сумата в общ размер на 1083,24 лева ,
представляващи разноски в исковото и заповедното производства.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.П.С., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление:*** сумата в размер на 433,31 лева – сторените
във въззивното производство разноски.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Н.И.“ ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.