№ 3120
гр. София, 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Виолета Йовчева
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Габриела М. Владова Боботилова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513530 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20083313 от 31.03.2021 г. по гр.д.№ 64840 по описа за
2019 г. на СРС, ГО, 90-ти състав се : ОТХВЪРЛЯ предявените от П. С. Н.,
обективно, кумулативно съединени искове с правни основания чл.439 ГПК
срещу ответното дружество „А.К.“ ЕАД, относно признаването за
установено, че ищецът не дължи на ответното дружество вземанията по
изп.лист издаден на 26.09.2014. по ч.гр.д.№4234/2013г. съгласно описа на РС-
Велико Търново в размер на сумата от 3114,62 евро, представляваща
главница по Договор за кредит от 14.07.2011г., усвоен чрез международна
кредитна карта iCard MasterCart Gold, ведно със законната лихва от
09.12.2013г. до изплащане на вземането, сумата от 138,30 евро,
представляваща договорна лихва за периода от 02.07.2013г. до 27.11.2013г.,
разноски по делото в размер на 127,24 лв. за внесена държавна такса и 397,04
лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, въз основа на който
понастоящем е образувано изп.дело №20198090401320 по описа на ЧСИ С. К.
с рег.№809 съгласно регистъра на КЧСИ, поради погасяването по давност на
1
тези вземания.
Постъпила е въззивна жалба от П. С. Н., ищец пред СРС. Решението
се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС,
решение. Сочи, че СРС не бил изпълнил задължението си да обсъди в тяхната
съвкупност събраните по делото доказателства. Признава, че съдебната
практика на ВКС била противоречива, но счита, че тази на която СРС се е
позовал не следва да бъде споделена защото била погрешна. Очаква от
настоящата инстанция да приложи правилната /според въззивника практика/.
Сочи, че СРС бил обсъждал въпроси, които не били повдигнати в отговора по
исковата молба. Спорен бил въпросът от кой момент започва да тече
погасителната давност по отношение на процесното вземане. Счита, че в
случая приложение намирали разясненията в т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на
ОСГТК на ВКС във връзка с приложението на чл.433, ал.1,т.8 ГПК. Счита, че
единствено предприетите изпълнителни действия имали прекъсващ давността
ефект, а не искането до СИ за тяхното предприемане. Налагането на запор
прекъсвало давността само ако предприетите действия са валидни, т.е. ако
изп.производство е висящо. В случая наложените запори били безрезултатни,
тъй като не били постъпвали суми вследствие на налагането им. Счита, че
нормите на чл.115 и чл.116 ЗЗД били императивни и не можели да се
тълкуват разширително. Предвид прекратяването на изп.дело № 10406/2014
г., то с обратна сила се заличавали последиците от образуването на изп.дело
като се арг. с чл.433, ал.3 и ал.5 ГПК и съдебна практика на ВКС.
Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното
решение и вместо него да постанови друго, с което предявените искове по
чл.439 ГПК да бъдат уважени. Разноски се претендират.
Ответникът по въззивната жалба, ответник пред СРС- „А.К.“ ЕАД с
предишно наименование „И.К.“ ЕАД, излага становище за неоснователност
на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че
от СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния
закон. Изложеното от въззивника относно тълкуването и прилагането на
института на погасителната давност било напълно неправилно. Не било
вярно, че перемпцията заличавал с обратна сила правния ефект на
прекъсването на давностния срок, породен от осъществяването на валидни
2
изп.действия, докато изп.дело било активно. Твърди, че изложените от
въззивника постановки не съответстват на тълкуването дадено с ТР №
2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Счита за верен извода на СРС, че
процесното вземане не е погасено по давност и това било установено по
безспорен начин от представените писмени доказателства. Сочи, че
многократно и своевременно като взискател е предприема необходимите
действия, които прекъсвали установената в закона 5-годишна давност. Счита,
че противно на соченото от въззивника, СРС бил обсъдил и анализирал
събраните по делото доказателства. Решението било съобразено с актуалната
съдебна задължителна практика на ВКС. В съответствие с тази задължителна
съдебна практика, правилно СРС бил приел, че давността е прекъснато на
10.11.2014 г. с отправяне на исканията за прилагане на конкретни изп.
способи. Давността не била текла до 25.06.2015 г., когато била започнала да
тече новата 5-годишна давност, тъй като вземанията били установени със
съдебни решения. Този давностен срок не бил изтекъл към датата на
депозиране на процесната искова молба. Дори да се приемело, че давността е
текла от 10.11.2014 г. и не била спряна до 25.06.2015 г., то в този случай
започналият да тече нов 5-годишен давностен срок не бил изтекъл към датата
на последното валидно изп.действие, както и към датата на подаване на
исковата молба. Това изрично било посочено и обсъдено в решението на СРС.
Счита, че с оглед фактите по делото е без значение кое схващане ще бъде
възприето от съда, тъй като и в двата случая давността не била изтекла.
Правилно СРС бил приел, че давността била прекъсната с налагането на
запорите на 24.11.2014 г. Сочи, че датата на връчване на запорните съобщения
е доказана по безспорен начин. Правилно СРС бил приел и, че давността е
прекъсната на 17.10.2019 г. Правилно СРС е приел, че давността е прекъсната
с всяко едно следващо действие, а именно: запор на МПС, насрочване на опис
на движими вещи по новообразуваното изп.дело. Решението на СРС било
съобразено с приетото в решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г.
на ВКС, Четвърто ГО, съгласно което прекъсването на давността
настъпвало с обратна сила- от момента на отправяне на искането от
взискателя-кредитор. Счита за неправилно твърдението на въззивника, че
СРС е взел като основание за прекъсване на давността образуването на
изп.дело. Счита, че от значение е обстоятелството кога е подадена исковата
молба, тъй като преценката за настъпване на даден факт се правела към този
3
момент. Сочи, че по делото по безспорен начин е установено, че между датата
18.09.2014 г., когато е влязло в сила съдебното решение с което се установява
процесното вземане и налагане на запора по банковите сметки на 24.11.2014 г.
5-годишният давностен срок не е изтекъл. Правилно СРС бил приел, че
наложените запори на МПС и на вземания по банковите сметки са валидни
изп.действия, които прекъсват давността като се аргументира с чл.450, ал.3 и
чл.507 ГПК. Сочи, че разпоредбите на ГПК не изискват наличие на суми по
банковите сметки към датата на връчване на запорното съобщение и не били
елемент от фактическия състав на налагането на запора. Тези изп.действие
били предприети преди изп.дела да са прекратени и преди давността да е
изтекла. Наред с това счита, че настъпването на перемпцията не заличава
правните последици на прекъсването на давността за вземането в резултат на
надлежно предприети действия преди настъпването на перемпцията. Такова
тълкуване не било дадено в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. , нито законът
предвиждал това. Счита, че валидността на изп.действия се преценява към
момента на осъществяването им. Аргументира се и с пар.2 от ПЗР на ЗЗД, в
сила от 02.06.2021 г., съгласно която разпоредба началния момент на
абсолютната погасителна давност при висящо изп.производство започвала да
тече от първото действие по изпълнението. Следвало да се вземе предвид и
нормата на чл.433, ал.4 ГПК, съгласно която вдигането на запорите имало
действие занапред. Сочи, че напълно погрешно въззивникът интерпретира
нормата на чл.433, ал.5 /предишна ал.4/ ГПК. Сочи, че тази разпоредба
предвижда закрилата на трети лица. Следвало да се вземе предвид, че в
случая изп.действия били без резултат не поради бездействието на взискателя,
а поради липсата на имущества на длъжника. Сочи, че съдебната практика на
ВКС на която въззивникът се позовава разглеждала други хипотези и затова
била неприложима. Счита, че СРС се е съобразил с предвижданията на
законодателя досежно продължителността на давностния срок, както и с
правилата за прекъсване на тези срокове и последиците от такова прекъсване.
В хода на производството се позовава на решение от 21.10.2021 г. по
гр.д.№ 763 по описа за 2021 г. на СГС, ГО, Втори Б състав, постановено
между същите страни, за изп.дело № 10406 по описа за 2014 г. и
принудително изпълнение, но по друг изпълнителен лист.
Претендира разноските по делото.
4
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 09.04.2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 23.04.2021 г.
Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният
от въззивника/ищец пред СРС, иск по чл.439 ГПК, то е налице правен интерес
от обжалване.
Следователно, въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с оглед
обявеното за безспорно с доклада по делото, страните не спорели, че въз
основа на издадения на 26.09.2014. по ч.гр.д.№4234/2013г. съгласно описа на
РС-Велико Търново изпълнителен лист е образувано изп.дело
№20198090401320 по описа на ЧСИ С. К..
По делото било представено влязло в сила на 18.09.2014г. Решение №
809/18.09.2014г. постановено по гр.д. № 593/2014 г. по описа на РС- Велико
Търново, с което било признато за установено по отношение на ищеца, че
дължи на ответника следните вземания: сумата 3114,62 евро, представляваща
главница по Договор за кредит от 14.07.2011г., усвоен чрез международна
кредитна карта iCard MasterCard. Gold, ведно със законната лихва от
5
09.12.2013г. до изплащане на вземането, сумата от 138,30 евро,
представляваща договорна лихва за периода от 02.07.2013г. до 27.11.2013г. и
разноски по делото в размер на 127,24 лв. за внесена държавна такса и 397,04
лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, за които суми била издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№4234/2013г. съгласно описа
на РС-Велико Търново. На основание влязлото в сила съдебно решение бил
издаден процесният изпълнителен лист от 26.09.2014г. по ч.гр.д.
№4234/2013г., съгласно описа на РС- Велико Търново за посочените по-горе
суми.
От изисканото и приложено към настоящото производство заверено
копие от изпълнително дело № 201483804110406 по описа на ЧСИ М.Б., с рег.
№ 838 на КЧСИ, се установявало, че за събиране на сумите по изпълнителния
лист от 26.09.2014г., по молба на взискателя „А.К.“ ЕАД от 10.11.2014 г.
било образувано изп. дело №201483804110406 по описа на ЧСИ М.Б.. С
тази молба на основание чл.18 ЗЧСИ взискателят възложил на съдебния
изпълнител да определи начина на изпълнение и да предприеме съответните
действия по събиране на вземанията, като изрично посочил налагане на запор
върху вземанията по банковите сметки на ищеца и запор на трудовото
възнаграждение, ако имало налично такова. На 11.11.2014 г. съдебният
изпълнител изпратил до банките в страната запорни съобщения и покана
за доброволно изпълнение до длъжника, която била върната в цялост с
отбелязване като непотърсена. Запорите били наложени на 24.11.2014г.
(датата на получаване от третите лица на запорното съобщение). В хода на
това изпълнително производство не били извършвани други действия по
принудително изпълнение, поради което считано от 25.11.2016г. на
основание чл.433, ал. 1, т.8 ГПК изпълнителното производство било
прекратено по силата на закона. С Постановление от 15.10.2019г. ЧСИ М.Б.
прекратил производството по изп. дело № 201483804110406 на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, като разпоредил и вдигане на наложените запори и върнал
на ответника оригинала на изп. лист.
От изисканото и приложено към настоящото производство заверено
копие от изпълнително дело № 20198090401320 по описа на ЧСИ С. К. се
установило, че с молба на 17.10.2019г. ответникът – взискател въз основа
на същия изпълнителен лист образувал изпълнително дело №
6
20198090401320 по описа на ЧСИ С. К.. С тази молба на основание чл.18
ЗЧСИ взискателят възложил на съдебния изпълнител да определи начина на
изпълнение и да предприеме съответните действия по събиране на
вземанията, като изрично посочил налагане на запор върху вземанията по
банковите сметки на ищеца и запор на трудовото възнаграждение, ако имало
налично такова. На 28.10.2019г. съдебният изпълнител изпратил до „ПИБ“
АД, „Банка ДСК“ АД и „ЦКБ“ АД запорни съобщения и съобщение за
образувано изпълнително дело до длъжника, получено лично от длъжника на
29.10.2019 г. Запори са наложени на 01.11.2019г.
Съгласно така изложените по-горе факти и като се е позовал на
даденото тълкуване в Решение №170/17.09.2018г. постановено по гр.д.
№2382/2017г. по описа на ВКС, IV г.о., Решение № 51/21.02.2019г. по гр.д. №
2917/2018г. по описа на ВКС, ІV г.о., относно действието на извършената с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г. , СРС е достигнал до
извода, че давността за погасяване по давност на процесните вземания е била
прекъсната на 10.11.2014г. с образуването на изпълнителното дело и не била
текла до 25.06.2015г. След 25.06.2015г. по изп. дело №201483804110406 по
описа на ЧСИ М. Б. не били извършвани валидни изпълнителни действия,
доколкото последното такова било при налагането на запорите от 24.11.2014
г. Давността била продължила да тече след 25.06.2015г., след който момент
започвала да тече нова 5-годишна давност относно вземанията, установени
със сила на пресъдено нещо, която не била изтекла и към датата на
предявяване на настоящия иск. Дори да се приемело, че давността е
прекъсната с последното извършено изпълнително действие на 24.11.2014г.,
то отново към датата на депозиране на исковата молба, вземането не било
погасено по давност, доколкото не бил изтекъл 5 годишният давностен срок
по арг. от чл. 117, ал. 1 и ал. 2, вр. с чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Като допълнителен
аргумент СРС е посочил и че с налагането на запора върху банковите сметки
на ищеца по изпълнително дело № 20198090401320 по описа на ЧСИ С. К.
отново била прекъсната давността за вземането, считано от 1.11.2019г. и
започнала да тече нова петгодишна давност.
По отношение на твърденията за настъпила перемпция съдът е счел за
необходимо да посочи, че с Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020
г. на ВКС IV г.о., което съдебния състав е споделил, било дадено тълкуване,
7
че при прекратен поради перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
изпълнителният процес новата давност започвала да тече от последното й
прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на
вземането от длъжника, като за давността перемпцията била без правно
значение. Тя имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила
новата давност започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело
и гражданите, съдът и всички други държавни органи били длъжни да
съобразяват поведението си с него. В настоящия случай настъпилата
перемпция на изп. дело №201483804110406 по описа на ЧСИ М. Б. била след
обявяването на ППВС № 3/1980г. за загубило сила, поради което съдът не го е
взел предвид при формиране на вътрешното си убеждение. Перемпцията
имала значение дотолкова, доколкото при настъпването й следвало да се
образува ново изпълнително дело, ако взискателят отправи искане за
прилагане на нов изпълнителен способ по перемираното производство.
Предвидна тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че предявените
искове са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност относно
вземанията на взискателя, приети за установени по реда на чл.422 ГПК с
влязлото в сила на 18.09.2014 г. съдебно решение на РС, гр.Велико Търново и
за принудителното събиране на които е издаден на 26.09.2014 г. изпълнителен
лист/л.53 по делото пред СРС/.
Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането
на който законът свързва определени последици- преграждане на
възможността за събиране на вземането по съдебен ред. При изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ, независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
8
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, изготвяне на справки, набавяне на документи, книжа и др.,
назначаване на експертиза, извършване на разпределение, плащане въз основа
на влязло в сила разпределение и др.
В конкретния случай за принудителното събиране на вземането по така
издадени в полза на взискателя изпълнителен лист, е била подадена на
10.11.2014 г. молба до ЧСИ М.Б. /л.114 по делото пред СРС/. В същата
взискателят /ответник в настоящето производство/ е възложил на основание
чл.18 ЗЧСИ на ЧСИ да извърши необходимите действия по проучване на
имуществото на длъжника, както и да определи способа на изпълнение. Наред
с това са посочени и изрично способи за изпълнение – запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника и налагане на запор върху банковите сметки
/л.115 по делото пред СРС/.
Образувано е изп.дело № 20148380410406 по описа на ЧСИ М.Б. за
събиране, както на вземанията, предмет на настоящето производство, така и
по изп.лист от 10.10.2014 г. , издаден също по влязлото в сила на
18.09.2014г. Решение № 809/18.09.2014г. постановено по гр.д. № 593/2014 г.
по описа на РС- Велико Търново, но за сумата в размер на 771,08 лв.,
представляваща разноски в исковото производство, представляващи
държавна такси и адв.възнаграждение. Относно последния е налице влязло в
сила решение от 21.10.2021 г. по в. гр.д.№ 763 по описа за 2021 г. на СГС, ГО,
Втори Б въззивен състав, с което решение е потвърдено решението по.гр.д. №
65284 от 2019 г. на СРС, 38 състав с което е бил отхвърлен, предявеният от
настоящия ищец срещу същия ответник, иск по чл.439 ГПК за установяване
на недължимост на сумата в размер на 771,08 лв.
Видно от данните по изп.дело, образувано през 2014 г. запорните
съобщения са достигнали до третите задължени лица – банките, на 24.11.2014
г./виж л.125 – л.155 по делото пред СРС/.
От отговорите на част от банките се установява, че длъжникът има
9
открити сметки, но няма наличен авоар, тъй като са налице предходни
наложени запори.
Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на
съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се
предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява
на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него,
а на третото задължено лице - да извършва плащания на длъжника. Целта му
е да запази това вземане в патримониума на длъжника, като наред с това
осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по вземането плащане,
за да може то да послужи за удовлетворяването на взискателя.
Затова запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително
действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ
"Изпълнение върху вземания на длъжника".Запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното
съобщение от третото задължено лице, арг. от изричните разпоредби на чл.
450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда
действие, както и т.5 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 10.07.2017 Г.
ПО ТЪЛК. Д. № 3/2015 Г., ОСГТК НА ВКС.
Следователно, като съобразим гореизложеното, се налага извод, че като
способ, прекъсващ давността, предприетите от ЧСИ запори, са прекъснали
давността, считано от 24.11.2014 г.
Настоящата инстанция намира, че липсата на имущество на длъжника
не може да обоснове липса на валидност на осъществените изп.действия по
налагане на запорите на банковите сметки.
Законодателят „санкционира“ бездействието на кредитора каквото в
случая не е било налице.
Запорът се счита наложен до момента, в който задължението бъде
погасено, изпълнителният способ бъде реализиран, запорът бъде вдигнат или
изп.производство-прекратено. Запорът има действие и върху последващи
постъпления по сметките без да е необходимо изпращане на други запорни
съобщения, в този смисъл е решение № 4/16.06.2017 г. по т.д.№ 3129/2015 г.
на ВКС, ТК, Второ ТО.
Действително, с оглед приетото в т. 10 от задължителните за
съдилищата в Републиката постановки на ТР № 2/25.VІ.2015 г. на ОСГТК на
10
ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. с изтичането на 2-годишния срок, последиците
на чл.433, ал.1,т.8 ГПК настъпват, т.е. когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК.
Това прекратяване - поради т. нар. "перемпция" - настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител
ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще
направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по
право, като новата давност започва да тече от предприемането на последното
по време валидно изпълнително действие, така и в РЕШЕНИЕ № 209 ОТ
02.02.2016 Г. ПО Т. Д. № 1248/2013 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
В конкретния случай с молба от 15.10.2019 г. взискателят е поискал от
ЧСИ М.Б. да прекрати изп.дело поради настъпилата перемпция /л.239 по
делото пред СРС/ и да върне оригинала на изп.лист.
С постановление от 15.10.2019 г. ЧСИ М.Б. е прекратил образуваното
пред него изп.производство на основание чл.433, ал.1,т.8 ГПК /л.241 по
делото пред СРС/ и на същата дата е върнал оригинала на изп.лист /л.242 по
делото пред СРС/.
Съобщенията за вдигане на запорите са достигнали до знанието на
задължените лица на 28.10.2019 г./ л. 259 и следв. от делото пред СРС/. При
съобразяване с правилото на чл.433, ал.4 ГПК, вдигането на запорите има
действие занапред.
Взискателят може, докато давността не е изтекла, да започне нов
изпълнителен процес за същото вземане, защото прекратяването на
изпълнителното производство, нито погасява вземането, нито обезсилва
изпълнителното основание или изпълнителния лист.
Настоящата инстанция приема за приложимо в конкретния казус
правилото на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съгласно което ако вземането е установено
със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
В случая такъв нов изп.процес е бил предприет. Същият е образуван
въз основа на молбата от 17.10.2019 г./л.50 по делото пред СРС/ при ЧСИ
11
С.К., рег.№ 809.
Настоящата инстанция приема, че второто изп.производство е
предприето преди да е изтекла давността по чл.117, ал.2 ЗЗД, за чийто
начален момент следва да се счете датата 24.11.2014 г., когато са били
наложени запорите по предходното изп.производство.
Така е защото, „перемпцията“ и погасителната давност са два различни
правни института. Съдът приема, че т.нар. „перемпция“ не обезсилва
извършените действия, насочени към принудителното изпълнение, които са
били предприети до настъпването на „перемпцията“.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи
от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то
независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е
основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по
изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите
принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана
давността за изпълняемото право - този ефект се запазва и се отчита при
възражение за изтекъл давностен срок. Неоснователни в този смисъл са
доводите във въззивната жалба за настъпила перемпция на изпълнителното
дело, която е обезсилила/направила негодни/ извършените до този момент
принудителни действия. Обезсилването по право на изпълнителните действия
касае само тези, които в хода на изпълнителния процес са останали
недовършени и/или безрезултатните действия (вж. - т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Обезсилването на
изпълнителните действия има значение за процеса на принудителното
изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните, а
давността е институт на материалното право.
При това положение извършените действия по първото изп.дело, които
са били годни да прекъснат давността следва да бъдат зачетени.
Съдържанието на молбата въз основа на която е образувано новото
изп.дело е идентично с това на молбата въз основа на която е било образувано
предходното изп.дело.
Запорните съобщения по това дело са получени от задължените лица на
01.11.2019 г. и както беше вече посочено по-горе, запорът е валидно
изп.действие годно да прекъсне давността. От тази дата започва да тече
12
новата погасителна давност по чл.117, ал.2 ЗЗД, която е 5-годишна и към
настоящият момент безспорно не е изтекла.
За 18.12.2019 г. ЧСИ е насрочил опис на движими вещи. Същият
не е могъл да се реализира, тъй като липсва лице, което да осигури достъп.
С молба от 19.12.2019 г./л.104 по делото пред СРС/ длъжникът /ищец
пред СРС и въззивник в настоящето производство/, е посочил електронен
адрес и телефон за призоваване.
Всичко това налага извод, че обжалваното решение е правилно и като
такова ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски. Такива са сторени за процесуално
представителство в размер на 1618,38 лв.- адв.възнаграждение.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Същото е основателно- с оглед материални интерес и при липсата на
събирани пред въззивната инстанция доказателства, с оглед разпоредбата на
чл.7, ал.2,т.3 от НМРАВ минималното адв.възнаграждение възлиза на 648 лв.
или с ДДС- 777,60 лв. Затова съдът намира, че в полза на въззиваемият следва
да се присъдят разноски за адв.възнаграждение в размер на 780 лв./с ДДС/.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20083313 от 31.03.2021 г. по гр.д.№ 64840 по
описа за 2019 г. на СРС, ГО, 90-ти състав, изцяло.
ОСЪЖДА П. С. Н., ЕГН **********, гр.Велико Търново, ул.“****,
съдебен адрес: гр.София, бул.“****, кантора 236 - адв. Т. П., ДА ЗАПЛАТИ
на „А.К.“ ЕАД /с предишно наименование „И.К.“ ЕАД/, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“****, съдебен адрес:
гр.София, ул.“****- адв. В. Я., сумата в размер на 780 лв./с ДДС/,
представляваща разноски за адв.възнаграждение за процесуално
13
представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-
месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1
и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14