№ 1564
гр. С., 29.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20221110149820 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от Л. И. А. срещу „П.Ф.Б.“ АД, с която е
предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 10, чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 и чл. 12, ал. 1, т. 9 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК за
прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № 8307/21718/10.11.2017 г.
поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност за прогласяване
нищожността на клаузите на чл. 2, ал. 1, б. „ж“ и б. „и“ и чл. 6 от договора поради
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата от 696 лв. – платена при
начална липса на основание по нищожен договор за паричен заем от 10.11.2017 г., за
възнаградителна лихва и неустойка, представляваща разликата между платената от ищцата
на ответното дружество сума (1696 лв.) и получената от ищцата сума (1000 лв.).
Ищцата твърди, че на 10.11.2017 г. между страните е подписан договор за паричен
заем № 8307/21718 за сума в размер на 1000 лв., срок на кредита – 32 седмици, общ размер
на месечната вноска – 53 лв. и размер на задължението – 1696 лв. Твърди, че е заплатила
сумата от 1696 лв. Счита, че процесният договор за паричен заем е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което дължи връщане единствено на чистата стойност на
кредита, с доводи, че неустойката по чл. 6, ал. 4 (за непредoставяне на обезпечение, описано
в чл. 6, ал. 1, 2 и 3) в размер на 560,63 лв. не е включена в ГПР, а при включването й ГПР не
би бил 47,41 %, а по-висок. По този начин се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 5 ЗПК,
1
постига се допълнително обезщетение за забава в противоречие с чл. 33 ЗПК, нарушават се
чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11, т. 12 и чл. 19, ал. 1 ЗПК, поради което договорът за заем е
недействителен и не поражда права и задължения за страните по кредитното
правоотношение. Според ищцата, договорената неустойка представлява възнаграждение,
дължимо под условие (ако не се предостави обезпечение) и за това размерът й следва да
бъде включен в ГПР. На следващо място счита, че неустойката оскъпява допълнително
кредита в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което уговорената неустойка противоречи
на закона. Излага и съображения, че уговарянето на неустойката противоречи на добрите
нрави, тъй като липсва еквивалентност на престациите, срещу заплащане на неустойката
ищцата не е получила насрещна услуга, клаузата не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. В случая клаузата за неустойка не е индивидуално
уговорена, поради което е нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, като неравноправна.
Счита и че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, тъй като ГЛП е уговорен в размер
на 41 %, т. е. над трикратния размер на законната лихва. Поради изложеното счита, че на
основание чл. 23 ЗПК дължи връщане само на реално получената сума за главница, но не
дължи лихви и други разходи по кредита. Моли за уважаване на предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „П.Ф.Б.“ АД, с който
оспорва предявените искове. Твърди, че въз основа на Искане за сключване на индивидуален
договор за паричен заем № 8307/10.11.2017 г. е подписан процесният договор за паричен
заем от 10.11.2017 г., като ищцата е високо рисков клиент. Именно с оглед обезпечаване на
високия риск е договорена процесната клауза на чл. 6 за осигуряване на обезпечение.
Твърди, че ищцата е заплатила 24 вноски по 53 лв. на обща стойност 1272 лв., получила е и
1000 лв. – рефинансиране по друг заем, получен от ответника въз основа на договор за
паричен заем № 8696/22039 от 04.05.2018 г., като с част от тази сума, а именно с 424 лв.
ответникът е покрил задълженията по процесния договор за паричен заем, т. е. реално
ищцата е заплатила само 1272 лв. със собствени средства, от които 1000 лв. – главница,
135,37 лв. – възнаградителна лихва и 136,63 лв. – неустойка по чл. 6 от процесния договор.
По същество излага и твърдения, че договорът отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК – посочен е фиксиран годишен лихвен процент от 41 % и доколкото същият е фиксиран
за целия срок на договора, то не е необходимо да се посочват условията за прилагането му.
Ясен е общият размер на дължимата възнаградителна лихва – 135,36 лв., посочен е ГПР в
размер на 47,41 %, с което е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е неприложимо. Оспорват се доводите за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва с твърдения, че размерът е съответен на насрещната престация на
кредитора и риска, който поема като небанкова институция. Относно клаузата за неустойка
по чл. 6 от договора сочи, че същата е уговорена индивидуално и не е нищожна, а е
съобразена с това, че се отпуска кредит на високо рисков клиент с лоша кредитна история. В
случай, че се приеме, че клаузата е нищожна, се моли съдът да съобрази, че ищцата е
заплатила само част от неустойката чрез собствени средства – 136,63 лв. Моли се за
2
отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е отдели за безспорни
между страните обстоятелствата, а това се установява и от представените писмени
доказателства, че между страните е сключен индивидуален договор за паричен заем №
8307/21718/10.11.2017 г. за сума в размер на 1000 лв., със срок на кредита - 32 седмици, с
размер на седмична погасителна вноска в лева 35,48 лв.; с дата на първа погасителна вноска
– 24.11.2017 г., при ГПР – 47,41 % (чл. 2, ал. 1, б. „и“) и ГЛП – 41 % (чл. 2, ал. 1, б. „ж“), общ
размер на месечна вноска 53 лв., с включена неустойка за непредоставяне на обезпечение,
общ размер на задължението – 1696 лв., включващо главница в размер на 1000 лв., 135,37
лв. – възнаградителна лихва и неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на
560,63 лв. Не се спори, че заемната сума е усвоена изцяло, както и че ищцата е заплатила със
собствени средства сумата от 1272 лв., за което са представени съответни преводни
нареждания.
В чл. 6 страните са уговорили, че заемателят се задължава на основание чл. 23 ЗЗД в
срок от 3 дни след сключване на договора за кредит да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя
за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки, което трето лице
следва да сключи с кредитодателя изричен договор за встъпване в дълг (договор за
поръчителство), с който да се задължи солидарно да отговаря, заедно със заемателя за
връщането на всички дължими суми по договора за кредит. В ал. 3 на чл. 6 са предвидени и
редица изисквания, на които следва да отговаря третото лице (поръчител) – навършена
възраст 25 години, минимален осигурителен брутен доход 2000 лв., валидно трудово
правоотношение от поне 9 месеца, да няма неплатени осигуровки за последните две изтекли
календарни години, при наличие на задължения към други финансови институции
кредитната му история в ЦКР-БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401
„редовен“. Съгласно чл. 6, ал. 4 страните се съгласяват в случай, че заемателят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 6, ал. 1, за когото да са изпълнени условията на чл. 6, ал. 3,
да заплати на заемодателя неустойка в размер на 560,63 лв., която е дължима на части. По
делото е приложен също погасителен план, видно от който е начислена и сумата за
неустойка, с размер на вноската при приложение на чл. 6, ал. 4 от договора за кредит – 53
лв., вместо първоначално уговорената в размер на 35,48 лв.
Приети са също Общи условия към индивидуалните договори за паричен заем на
„П.Ф.Б.“ АД, както и удостоверение, издадено от ответника, в уверение на това, че към
09.09.2022 г. ищцата Л. И. А. няма активен заем към „П.Ф.Б.“ АД.
По делото е приет и индивидуален договор за паричен заем № 8696/22039/04.05.2018
г., който не е предмет на настоящото производството, но от който се установява, че на
ищцата е отпуснат нов заем в размер на 1000 лв., с част от сумата по който е рефинансиран
3
именно кредита по индивидуален договор за паричен заем № 8307/21718/10.11.2017 г. – за
остатъка от 424 лв. (разликата над заплатените 1272 лв. до дължимите 1696 лв.) – съгласно
чл. 7 от договора, с подписването му заемателят заявява, че желае да погаси изцяло
съществуващите към момента стари задължения по договори за заем със същия кредитор (в
случай, че има такива задължения), но няма никаква възможност за предсрочното им
погасяване, поради което иска и желае заемодателят да прихване съответно част от своето
задължение за отпускане на заем по договора срещу пълния размер на непогасените парични
вноски на заемателя към датата на сключване на договора. В чл. 8 е предвидено, че
заемодателят прихваща своето задължение за отпускане на заем по договора срещу пълния
размер на непогасените парични вноски на заемателя по предходни договори за заем, като
прихващането се извършва до размера на тези вноски. С извършеното прихващане страните
заявяват, че са уредили напълно отношенията си и нямат никакви претенции помежду си
при, по повод или във връзка с погасяването на старите задължения на заемателя към
заемодателя по договори за заем между същите страни, съществували към датата на
сключване на договора от 04.05.2018 г.
Относно заплащането от страна на ищцата на сумата от 424 лв. по делото е
приложена квитанция № 075158 от 04.05.2018 г., с посочен номер на договор 8307/21718, за
сумата от 424 лв. и вносител Л. А.. По делото е прието и заключение на съдебно –
счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно
изготвено и обосновано. От същото се установява, че по индивидуален договор за паричен
заем № 8307/21718/10.11.2017 г. дължимата сума е в общ размер на 1135,36 лв., а с
включена неустойка по чл. 6, ал. 4 от договора – 1696 лв. (главница 1000 лв., договорна
лихва 135,37 лв., неустойка 560,63 лв.), дължими на 32 равни седмични вноски, с падеж на
последна вноска на 29.06.2018 г. Изплатената от ищцата Л. И. А. сума е в размер на 1696
лв., от които 424 лв. – чрез рефинансиране, заплатени на 04.05.2018 г. Процесният кредит е
предварително погасен на 04.05.2018 г., вместо на 29.06.2018 г., като предсрочното му
погасяване с станало чрез рефинансиране с друг заем № 8696/22039/04.05.2018 г. отново
предоставен от „П.Ф.Б.“ АД, който също е на стойност 1000 лв. Вещото лице е посочило, че
стойността на ГПР с включена неустойка от 560,63 лв. е 144,34 %.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК в тежест на
ищцата е да докаже по делото пълно и главно, че договорът за паричен заем, евентуално
клаузи от същия са недействителни на заявените в исковата молба правни основания. В
тежест на ответника е да докаже, че при сключване на договора са спазени изискванията на
ЗПК, включително, че клаузите в договора са индивидуално уговорени.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже
заплащането в полза на ответника на процесната сума, а в тежест на ответника е да докаже
наличието на валидно правоотношение по договор за предоставяне на заем, размера и
изискуемостта на вземанията по него, в частност наличието на валидна клауза,
4
предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва и неустойка, т. е. че е налице основание
за получаването на сумата.
Между страните не е спорно сключването на договор за паричен заем № 8307/21718
от 10.11.2017 г., с посочените по-горе параметри. По отношение на процесния договор за
кредит приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност
облигационното правоотношение между страните представлява договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, като не се спори, че сумата по заема е
била усвоена от ищцата. За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит,
необходимо е същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл.
10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11 и 12 и 20 ЗПК и чл. 11, ал. 2 ЗПК. Договорът е сключен при
Общи условия, които са неразделна част от него и са подписани на всяка страница от
страните, в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, с шрифт на текста не по – малък от
12, посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му (1135,36 лв.,
съответно 1696 лв. с включена неустойка, в брой, при подписване на договора – чл. 1);
посочен е лихвеният процент по кредита – 41 %. Тъй като лихвеният процент е фиксиран за
целия срок на договора, неприложими към същия са изискванията за: посочване на индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент и методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а ЗПК. Отделно от това нито се
твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти.
Изготвен е и погасителен план, който съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и за размера, броя и
датите на плащане на вноските за неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 6, ал.
4, посочена е и общата стойност на плащанията, с което съдът приема, че са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, при съобразяване и на разясненията, дадени в
решение № 106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. по описа на ВКС, III г. о., според
което в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на
дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските
между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването; в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква
част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Договорът
съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата да получи
5
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, сроковете и условията за извършването на тези плащания – чл. 9, ал. 2 от Общите
условия, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, уредено е и правото на отказ на
потребителя от договора и условията за неговото упражняване – чл. 12, ал. 3 от Общите
условия - срока, в който това право може да бъде упражнено, включително информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата. Ето защо
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 12 и т. 20 ЗПК не са нарушени и процесният договор за
кредит не е недействителен на това основание.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал.
1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания.
В случая, като съобрази съдържанието на цитираните клаузи на чл. 6 от договора за
заем, съдът намира, че уговорената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение
в размер на 560,63 лв. е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) –
чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
6
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В случая е посочен годишен процент на разходите по кредита – 47,41 %, който
формално отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката по чл. 6, ал. 4 от
договора обаче не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР от 47,41 %,
въпреки, че е включена в общия дълг и месечните вноски, както и че е разсрочена за
плащане заедно с месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. Съдът приема, че задължението за заплащане
на неустойка не е свързано с неизпълнение на договора, а представлява разход по смисъла
на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен в годишния
процент на разходите. Разходът за неустойка е предварително известен на страните, целта на
неустойката е да създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на
кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита. В
разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от заплащането
на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени
параметри, които - предвид характера и изключително краткия срок за предоставяне, правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Тридневният срок за предоставяне на обезпечението е прекомерно кратък и това създава
значително затруднение за потребителя-заемател за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на
удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Следователно от значение
за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а
спазването на краткия тридневен срок. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението за неустойка. Още повече, ако кредиторът действително е имал
намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на
договора за кредит и предоставяне на паричните средства под условие от предварителното
поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато
възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва
да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане
на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита
съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално
съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде
изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Показателно е и обстоятелството, че
неустойката санкционира неизпълнението на задължение, различно от главното задължение
7
на заемателя по договора (да върне заетата сума), и се дължи независимо от това дали
заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да
настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер
надхвърля с повече от 50 % размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше
включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би
надхвърлил законоустановения размер от 50 %. При отчитането на неустойката като
несъмнен разход, действителният ГПР би бил в размер от 144,34 %, според ССчЕ, което
противоречи на ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките и на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е
уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и
внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада
под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение
на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка, при липса на насрещна престация. Следва да се отчете и задължението на
кредитора преди сключване на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че
не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение
на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на
договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на
потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
Обстоятелството, че ответното дружество – заемодател е преценило ищцата като
„високорисков“ клиент при сключване на договора е неотносимо към извода за нарушение
при посочване на ГПР, доколкото съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПК, отрицателната оценка на
кредитоспособността на заемателя би могла да обоснове отказ на заемодателя от сключване
на договора за потребителски кредит, респективно в сключването му само при условие, че
бъде предоставено предварително обезпечение, но не и в уговарянето на скрито
допълнително възнаграждение за заемодателя под формата на компенсаторна неустойка. По
делото липсват и доказателства потребителят в действителност да е имал възможността да
повлияе върху размера на неустойката, независимо от отразеното в чл. 6, ал. 5 от договора.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с предвиждане
8
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на „общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 47,41 % годишно, а не над 100 %. Прикривайки
даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид
при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя
и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати
преди да бъде обвързан от договора.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена
за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите задължения. Поради това неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора
не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
(така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на
СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022
г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. №
2806/2021 г. по описа на СГС и др.).
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и предявеният
иск в тази насока е основателен и следва да бъде уважен. С оглед недействителността на
целия договор, предявените евентуални искове за прогласяване нищожността на отделни
клаузи от него не подлежат на разглеждане.
На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
9
недействителен, потребителят заплаща само чистата стойност на кредита – в процесния
случай в размер на сумата 1000 лв., като не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото е отделено за безспорно между страните, че ищцата е заплатила по
договора за кредит със собствени средства сума в общ размер на 1272 лв. От ССчЕ се
установява, че разликата от 424 лв. също е била заплатена от ищцата, чрез рефинансиране с
друг заем на 04.05.2018 г., както и че сумата е получена и заплатена в брой на каса на
дружеството, което означава, че всички дължими суми по процесния договор за кредит
(1696 лв.) са били заплатени, включително с направеното рефинансиране. Не е налице
пречка за връщане на недължимо заплатена сума, когато последната е рефинансирана със
средства от друг договор за заем, а и видно от представеното от ищцата удостоверение от
ответника, към 09.09.2022 г. същата няма активни и непогасени заеми. Доколкото договорът
за кредит е недействителен, то ищцата дължи заплащане само на чистата стойност на
кредита – главницата от 1000 лв., или предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД е основателен изцяло за сумата от 696 лв., която е получена при начална липса на
правно основание и подлежи на връщане, съответно искът следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищцата. Същата е
сторила разноски за държавна такса в размер на 130 лв. и за депозит за вещо лице в размер
на 250 лв., или общо 380 лв., които следва да й бъдат присъдени изцяло.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Л. И. А., ЕГН **********, с адрес: гр. В.........,
срещу „П.Ф.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж. к. „М. 4“,
бл. 468, вх. 3, ап. 80, иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
нищожността на сключения между страните договор за паричен заем № 8307/21718 от
10.11.2017 г.
ОСЪЖДА „П.Ф.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.
к. „М. 4“, бл. 468, вх. 3, ап. 80, да заплати на Л. И. А., ЕГН **********, с адрес: гр. В.........,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 696 лв., представляваща платена без
основание сума – за възнаградителна лихва и неустойка по договор за паричен заем №
8307/21718 от 10.11.2017 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 380 лв.,
представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10