Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../……….11.2020 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. КРИСТИНА ГЮРОВА
при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 10575 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№108120/07.05.2019г., постановено по гр.д. №16651/2018г. по описа на СРС, 67
състав, е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че О.К.П. Б. дължи
на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ
сумата от 1128,78 лева, представляваща цена за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от м.08.2014г. до м.04.2015г., ведно със
законната лихва, считано от 14.09.2017г. до изплащане на вземането, и сумата от
16,20 лева, представляваща дължима главница за доставена услуга дялово
разпределение за периода от м.08.2014г. до м.04.2015г., ведно със законната
лихва, считано от 14.09.2017г. до окончателното й изплащане, които суми касаят
топлоснабден имот, представляващ апартамент №8, находящ се в гр. София, ул. „*********аб.№015399
и, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №64949/2017г.
по описа на СРС, 67 състав, като е отхвърлен иска за главница за доставена
топлинна енергия над сумата от 1128,78 лева до пълния предявен размер от
2340,89 лева, иска за сумата 580,36 лева, представляваща обезщетение за
забавено плащане на горната главница за периода от 15.09.2014г. до
11.09.2017г., иска за главница за доставена услуга за дялово разпределение над
сумата от 16,20 лева до размера 35,88 лева, както и сумата от 9,29 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане на горната главница за периода от 15.09.2014г.
до 11.09.2017г. С решението е осъдена на основание чл.78, ал.1 от ГПК О.К.П. – Б.
да заплати на „Топлофикация София“ сумата от 111,44 лева за разноски за
държавна такса, депозит и юрисконсултско възнаграждение за исковото
производство и сумата от 42,64 лева за разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство. Осъдена е на
основание чл.78, ал.3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД да заплати на О.К.П. – Б. сумата от
266,97 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за исковото
производство и сумата от 203,63 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение за заповедното производство. Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „М.Е.“ ООД.
Постъпила е
въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт С.Д., срещу
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. В жалбата се излагат
оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и постановено при
нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че съгласно
действащите общи условия за процесния период ответникът дължи заплащане на дължимите
суми за доставената топлинна енергия най-късно до края на месеца, следващ
месеца на доставката на топлинна енергия, поради което счита, че същият е
изпаднал в забава и дължи заплащане на мораторна лихва. Излага съображения, че
изискуемостта на вземанията по общата фактура за периода от м.05.2013г. до
м.04.2014г., издадена през м.07.2014г. е настъпила на 15.09.2014г., поради
което не е изтекла погасителната давност по отношение на тези вземания, тъй
като заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 15.09.2017г. С оглед изложеното
моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго,
с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от насрещната страна О.К.П. – Б., чрез пълномощника адв. А.М.,
с който жалбата се оспорва изцяло и е направено искане първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е
приел, че претендираните от ищеца вземания са частично погасени по давност.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбата
за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу О.К.П. - Б.
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №64949/2017г. на СРС, 67 състав.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответницата е потребител на топлинна енергия за исковия период, поради което
дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия, определена въз основа
на приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза. Не е
спорно между страните по делото и се установява от събраните по делото доказателства,
че през процесния период ответницата е била битов клиент за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб.
№ 045399, като собственик на процесния топлоснабден имот, намиращ се в гр.
София, ул. „*********видно от договор за продажба на държавен недвижим имот,
съгласно Наредбата за продажба и замяна на държавни жилища от 20.05.1981г.,
поради което и с оглед на действащата нормативна уредба за ответницата е
възникнало задължение по силата на ЗЕ и договор при общи условия да заплаща на
ищцовото дружество количеството подадена топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот.
Спорно между страните по делото е дали са
погасени по давност претендираните от ищеца вземания за доставена топлинна
енергия преди м.07.2014г.
Съобразно указанията дадени в Тълкувателно
решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТК вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.
111, б. "в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Съгласно чл.
114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането
е станало изискуемо. Поради това погасени по давност са вземанията, считано от
падежа на които, до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е изтекъл период по-дълъг от три години (арг. от
чл.422, ал.1 от ГПК). В случая заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 14.09.2017г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, одобрени с решение
№ ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за част от процесния период (до
приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.) са дължими
в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят т.е.
задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия е възникнало като
срочно. Следователно изпадането в забава не е обусловено от изпращането на
покана до длъжника. Според нормата на чл.84, ал.1 от ЗЗД когато денят за
изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането
му, т.е. ответникът е изпаднал в забава след изтичане на 30-дневния срок,
следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на доставената
топлинна енергия.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл.
114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало,
т. е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия,
приети през месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Доводът във въззивната жалба, че за
процесните вземания за периода м.05.2013г. – м.04.2014г. е издадена фактура № **********/31.07.2014г.,
която съгласно чл. 32, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала
изискуема през м.09.2014г., поради което сумата по тази фактура не е погасена
по давност, настоящата инстанция намира за неоснователен.
В случаите на чл.
155, ал. 1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни
или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на
топлопреносното предприятие. Това вземане обаче винаги е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни
или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
Издаването на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски
стават дължими, а следователно и момента, от който започва да тече
погасителната давност за тях. Поради това въззивният
съд приема, че правилно са определени от първоинстанционния съд по период и
размер непогасените по давност вземания.
По иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.119 от ЗЗД с погасяването
на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания,
макар давността за тях да не е изтекла, поради което претенцията на ищеца за
обезщетение за забавено плащане на вземанията за периода преди м.07.2014г. също
се явява погасена по давност.
Съгласно действалите през процесния период Общи
условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 г., месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в сградата - етажна собственост и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача - чл.
32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2. Според чл. 33, ал. 1 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Изравнителният резултат води до възникване на ново
вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни
месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия. В този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите
условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал.
2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок
от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4
от ОУ от 2014 г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в
размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са
заплатени в срока по ал. 2. Следователно, въпреки че изискуемостта на месечно
дължимите суми настъпва в 30-дневен срок от датата на публикуването на
задълженията /съгласно чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г./, длъжникът изпада в
забава само при неизпълнение на задължението си за заплащане цената на ТЕ в
30-дневен срок от публикуване на фактурата за потребеното количество топлинна
енергия за целия отчетен период, т. е. в случая ответниците не дължат мораторна
лихва върху задълженията по месечните фактури, а само за задълженията по общите
фактури. В случая по делото не са ангажирани от ищеца доказателства за
публикуване на общите фактури, поради което съдът приема, че ответницата не е
била поставена в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия за процесния период по уредения в общите условия
начин, поради което предявените искове за лихви се явяват неоснователни и
правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК в обжалваната част, с която
са отхвърлени частично предявените искове.
По разноските:
При този изход на
спора на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която претендира разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 880 лева. Въззивникът е направил
възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за основателно, като предвид фактическата и
правна сложност на спора на въззиваемата страна следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в минималния размер от 358,15 лева, съобразно Наредба
№1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІІ-г въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№108120/07.05.2019г., постановено по гр.д. №16651/2018г. по описа на СРС, 67
състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД да заплати на О.К.П. – Б. разноски за въззивното производство в размер на
358,12 лева.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „М.Е.“ ООД.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.